БОРБА  ЗА  ОЦЕЛЯВАНЕ

Симпатичната 36-годишна американо-канадка Наоми Клайн е известна като една от емблематичните фигури на новите социални движения в Западна Европа и Латинска Америка. Тя живее и работи като журналистка в Торонто, Канада, и се е посветила на темата за последиците от капиталистическата глобализация и на породените от нея социални катастрофи. Тя винаги е в горещите точки на все по-зачестяващите социални кризи по света и неизменно присъства на форумите на новите световни социални движения от Порто Алегре до Флоренция. Нейните репортажи и анализи имат запазено място на страниците на реномирани световни вестници и издания като "Льо Монд дипломатик", немския социално-критичен ежедневник "Ди Тагесцайтунг" и мн.други.

Наоми Клайн е авторка и на няколко критични книги-бетселъри, спечелили интереса на милиони читатели на Запад. През 2000 г. излиза книгата й "Но Лого" ("Не на марковите продукти"), в която въз основа на дългогодишни изследвания тя разкрива жестоката експлоатация, вредните за здравето условия на труд и минималното заплащане, при които в 170 страни от Третия свят се произвеждат маркови продукти на глобално опериращите мултинационални концерни. Така например шивачките на известни фирми като "Адидас" и "Найк" във Филипините получават по 10-20 цента на час, а след това марковите спортни облекла се продават за над 100 долара. Огромната печалба, реализирана от експлоатацията на филипинските работници, се репатрира и консумира в европейската или американската метрополия.

Друга световно известна книга на Наоми Клайн е "Прозорци и огради. Репортажи от фронта на глобализацията". В нея авторката описва ужасяващите опустошения, предизвикани от комерсиалната глобализация и от институциите на новия световен ред в развиващите се и в слаборазвитите страни на планетата и епизоди от борбата на новите световни социални движения срещу тях.

Най-новият антисистемен бестселър на Клайн е излязлата през септември 2007 г. книга „Шоковата доктрина - катастрофалния капитализъм”.

Твърде поучителна в това отношение е съдбата на Аржентина, която дори не е нито бедна, нито слаборазвита страна, когато през 90-те години на миналия век попада под пагубното управление на Международния валутен фонд.

Аржентина със своите 2.8 млн. км/кв територия и само 35 млн. жители, предимно бяло население, с безкрайните си плодородни земи и природни богатства (нефт, газ, цветни метали и пр.) има всички предпоставки да бъде една от най-богатите и развити страни в света, още повече че досега не е била засегната от опустошителни военни конфликти. След края на Втората световна война Аржентина се домогва бързо до краткотраен просперитет чрез износ на храни за разрушена Европа. След съвземането на Стария континент, обаче, тя губи тези позиции и запада в икономическо и социално отношение, разграбена от местните корумпирани елити.

Петдесет години по-късно, в условията на глобално либерализирано движение на стоки и капитали тя попада в смъртоносната клопка на международните финансови институции на новия световен икономически ред, които се контролират главно от Съединените щати. В резултат на това външният й дълг през 2002 г. надхвърля 150 млрд. долара, надвишавайки 5 пъти приходите й от експорт на стоки и ангажира за обслужването му 80% от брутния вътрешен продукт. Въпреки огромната си задлъжнялост от около 5000 долара на глава от населението (една от най-високите в света), "доброжелателните" бюрократи от МВФ и СБ продължават да наливат в издънената аржентинска икономика нови милиарди долари заеми, докато тя престане да е в състояние да изплаща лихвите по тях (в края на 2001 г.).

След това се преминава към тотално разпродаване (приватизиране) на националната икономика на битпазарни цени под истинската й себестойност. Тази рецепта за ограбване е до болка позната и у нас. Онези предприятия, които не могат да бъдат продадени, се затварят, държавният бюджет се орязва от всички социални разходи (за здравеопазване, образование, помощи, пенсии и пр.), повишават се цените на всички стоки от първа необходимост (като енергоносители, вода, транспорт и др.), увеличават се данъците и таксите и всичко това с единствената цел да се осигури обслужването на лихвите по направените дългове, т.е. да се гарантира печалбата на международните кредитори за отпуснатите заеми.

Само една година след обявяване на неплатежоспособността броят на живеещите под екзистенцминимума в Аржентина се удвоява и днес те са 2/3 от населението, а 60% от него е сведено до прага на физическото оцеляване. В страната на пшеницата и месото все повече зачестяват случаите на гладна смърт. Според статистиката само през 2002 г. от недохранване в Аржентина са умрели 12 000 деца! (Този феномен се появява вече и у нас.) И всичко това се случва в една от най-богатите латиноамерикански страни, чийто БВП на глава от населението е два пъти по-голям от този на България, а и надвишава БВП на повечето страни от Източна Европа.

В същото време, обаче, когато 22 млн. аржентинци вегетират без работа, без социални помощи, с блокирани пенсии и заплати, 1-2% от върхушката на аржентинското общество е изнесла от страната над 800 млрд. долара в североамерикански банки ! С тези пари от ограбването на един народ биха могли да бъдат погасени задълженията на целия Латиноамерикански субконтинент: на Бразилия - 250 млрд. долара, Мексико - 200 млрд., Аржентина - 150 млрд., Перу - 30 млрд., Еквадор - 15 млрд., Уругвай - 10 млрд., Никарагуа - 8 млрд., Боливия - над 7 млрд. и т.н. По този начин заради собствената си печалба финансовият елит на Аржентина предпочита да инвестира тези огромни суми в щатската икономика, увеличавайки благосъстоянието на Съединените щати за сметка на мизерията на собствения си народ.

В този контекст предлагам на вниманието на читателя впечатляващия репортаж на Наоми Клайн от Аржентина, озаглавен "Няма мир без борба", описващ трагичното състояние на милиони аржентинци и тяхната битка за всекидневното оцеляване. В разказа й могат да се открият забележителни прилики със съдбата на българина в условията на днешната ни действителност и в това няма нищо чудно, след като причините за еднаквата ни участ са едни и същи.

НЯМА  МИР  БЕЗ  БОРБА

Наоми Клайн

На една окупирана територия, потънала в кал, Флоренсия Веспиняни размишлява за предстоящото си пътуване до САЩ. Активистката от Буенос Айрес възнамерява да говори пред студенти и симпатизанти в няколко североамерикански града за аржентинското съпротивително движение.

"Малко ме е страх" - признава тя.

"От войната в Ирак ли?" - питам аз.

"Не, от летенето със самолет. Война си имаме и тук. Тя не е преставала през цялото време." 33-годишната Флоренсия Веспиняни, майка на две деца, е организатор на местната гражданска инициатива за взаимопомощ и изпълнява важна роля в Movimento de Trabajadores Desocupados (Движението на безработните трудещи се). Това е една от многото групи на Piqueteros (пикетеросите), на уволнените работници, чиято участ се дължи на сринатата аржентинска икономика.

Когато Флоренсия нарича живота в Аржентина "война", това не е просто метафора. В страна, където повече от половината от населението живее в нищета и където на ден умират средно по 27 деца от глад, тя е научила едно важно нещо: за да оцелееш, трябва да излезеш на улицата и да се бориш - за всяко парче хляб, за всеки ученически молив, за всяка нощ, прекарана в нормални условия.

От перспективата на Международния валутен фонд пикетеросите се възприемат само като неизбежно зло, продукт на неолиберализма, като социален взрив, получаващ се автоматично, когато бързата приватизация се съчетае с шокова политика на икономии в държавата, какъвто е случаят в Аржентина.

В средата на 90-те години на миналия век стотици хиляди аржентинци изведнъж се оказаха без работа, без заплата, социални осигуровки или пенсии. Но вместо да се приберат по домовете си в бедните, но чистички предградия на Буенос Айрес, те организираха групи за борба, които започнаха да блокират градските магистрали и мостове, докато правителството не им отпусне помощи за безработни. Те окупираха свободни парцели земя, върху които построиха къщи, селскостопански предприятия и кухни за храна за най-бедните. Повече от стотина фалирали предприятия са завзети от бившите им работници и отново произвеждат. С подобни директни акции тези хора създадоха за себе си алтернатива на кражбата или бавната смърт.

Но не за това Флоренсия Веспиняни описва живота в Аржентина като война. Война за нея е това, което тя и нейните съседи са принудени да преживяват, след като са се осмелили да организират собственото си оцеляване - нападенията на въоръжени банди, избиванията на активисти от полицията, представянето на пикатеросите като опасни терористи.

Преди два месеца полицията прогони с гумени куршуми и сълзотворен газ 60 семейства, завзели една празна сграда в жилищен квартал в Буенос Айрес, близо до площад „Дорего”. Полицията твърди, че основната й грижа по време на тази акция е била само сигурността на окупаторите, но повечето хора виждат нещата по друг начин. За тях насилственото прогонване на хората е част от политико-икономическата програма за промени, която в момента се пише в хотел Шератон. От седмици там заседават банкери от МВФ и кандидатите за президент на предстоящите избори.

Хората от МВФ искат да знаят дали на Аржентина могат да бъдат отпуснати нови заеми, което означава дали страната ще може да изплаща външния си дълг и ще съумее ли допълнително да съкрати за целта социалните разходи. Без изрично да се споменава, съществува още един важен критерий, който кандидатите за президент трябва да изпълнят, за да бъдат препоръчани на международния капитал: те трябва да заявят готовност да държат в подчинение най-сериозно засегнатите от програмите за икономии социални слоеве, ако е необходимо дори и с употребата на сила.

Заплахите са отправени към окупаторите на къщи, срещу пикатеросите и дори срещу "картонеросите", т.е. и срещу онези, които не притежават нищо и са принудени да се ровят в боклуците и да събират картон и стара хартия, за да я продават и така да преживяват някак. Бившият собственик на най-голямата приватизирана фирма за преработка на отпадъци, който се кандидатира за кмет на столицата с лозунга "Да си отвоюваме обратно Буенос Айрес", обяви наскоро: отпадъците са частна собственост, а картонеросите са крадци. Или казано по друг начин, отчаяната борба на милиони аржентинци за оцеляване застрашава възстановяването на икономиката и затова трябва да бъде възпряна. Джон Бергер писа наскоро в "Льо Монд дипломатик": "Без пари всяка ежедневна човешка нужда се превръща в мъчение." Всеки опит да се смекчи това мъчение в Аржентина се превръща в престъпление. Именно това е войната, за която говори Флоренсия Веспиняни. Една вечер, когато седях до купчината изкъртени павета пред окупираното здание, от което току-що бяха прогонени 60-те семейства, когато много от тези хора бяха вкарани в затворите, а във въздуха все още се усещаше миризмата на сълзотворния газ, си спомних за апелите за мир срещу войната в Ирак, които заливаха Европа и Северна Америка, които намериха силен отклик и в Аржентина. Но какво означава всъщност понятието "мир" в една страна, в която основният проблем е да се узакони правото да се бориш?

Вместо да вложат цялата си сила за осигуряване на ежедневното оцеляване на работното си място или на собственото си парче земя, хората от много социални движения по света са принудени да разпиляват силите си в дребни борби срещу тяхното криминализиране. И най-голямата ирония е, че тъкмо тези движения водят истинската борба с тероризма. Не със средствата на правото и закона, а като предлагат алтернатива на различните фундаменталистки тенденции, които възникват винаги там, където хората затъват в отчаяние...

Използването на военна мощ от Съединените щати срещу Ирак е само проява на сила, която да послужи като предупреждение към страни като Аржентина да се придържат към системата на свободна пазарна икономика и да обслужват външните си задължения. Затова истинските борци за мир навсякъде, където ежедневното оцеляване се е превърнало във война, са тези, които със сила се противопоставят на бруталното насилие. Разбира се, че всички ние сме за мир. Но не трябва да забравяме, че той е невъзможен без борба.

Превод, превод и информация:  Иван  Аладжов