Днес, 4 години след нахлуването на американските войски в Ирак, което отне живота на 650.000 иракчани и струва на американците близо 30.000 убити и ранени, светът отново отправя своя мощен протест срещу тази перверзна война на режима във Вашингтон и „желаещите” им съюзничета. В десетки градове по цялото земно кълбо на 17. и 18. Март излязоха на улиците над 1 милион достойни граждани да изразят своето несъгласие с това клане. Само в Мадрид те бяха над 400.000.  Но нека тук да анализираме кой бяха причините за тази аморална война.

През август 1990 г., малко преди първото навлизане на американски войски в Ирак, един от съветниците на тогавашния президент Буш-старши съвсем открито коментира в интервю пред в-к „Таймс“: „Хубаво е да говорим за защита на свободата и демокрацията, но Кувейт и Саудитска Арабия са всичко друго, но не и примери за демокрация. Ако техният главен експортен продукт бяха напр. портокалите, или нещо подобно, а не петрола, тогава може би само някой чиновник от средния ешелон на нашето външно министерство щеше да внесе протестна нота срещу окупирането на Кувейт от Ирак, а правителството ни през август щеше да излезе в годишен отпуск, както обичайно прави през този месец на годината.“

            Само 12 години по-късно, американското правителство отново нахлу в Ирак, този път под надслова за „Борба срещу тероризма“. Както сегашният президент, Буш-младши твърди, той е упълномощен за тази мисия от най-висшата инстанция – а именно от Бога!? За Джордж У. Буш, както той сам заяви, Ирак при Садам бе част от „Оста на злото“. Президента на САЩ даде това определение не толкова заради недемократичния режим на С. Хюсейн, а защото той след като национализира нефтената промишленост на Ирак се изплъзна от политическия и икономическия контрол на Вашингтон и така му отне възможността да експлоатира огромните природни богатства на тази страна.

            Официалната версия на Вашингтон за тази агресия бе, че Ирак представлява заплаха за своите съседи и дори за самите САЩ. Но този път бе много трудно да бъде убеден светът, че след две загубени войни, 12 годишно ембарго, инспекционен режим от страна на ООН, две зони на постоянен въздушен контрол и ежедневни бомбардировки срещу военни обекти в тях, Ирак можеше да притежава военен потенциал, за да заплашва когото и да било, и най-малко САЩ, които са с 200 пъти по-голям военен бюджет и са на хиляди километри разстояние от Ирак.

            И докато Ирак воюваше срещу Иран през 1980-88 г. Садам бе за САЩ „нашето момче в Залива“. Иранската ислямска революция от 1979 г. се възприемаше като много по-голяма заплаха за американските интереси в региона. Затова тогава САЩ въоръжиха Ирак с модерно оръжие, включително със средства за масово поразяване и дори насочваха чрез сателитни снимки иракската химическа артилерия срещу иранските позиции, което причини смъртта на 10-ки хиляди ирански войници.

            Но нападението на Ирак срещу Кувейт през 1990 г., който заедно със Саудитска Арабия е един от главните доставчици на петрол за САЩ, засегна сериозно бизнес-интересите на Вашингтон. Администрацията в Белия дом реши да се възползува от отдалия се повод и да се разправи с досегашния си съюзник – Садам Хюсейн. Самата американска посланичка по това време в Багдат умишлено подведе Ирак преди инцидента с изявлението, че САЩ не възнамерява да се намесва във вътрешната политика на арабските държави и затова ще останат неутрални към действията на Ирак спрямо петролното емирство, което преди британския колониализъм е било иракска провинция. Въпреки това официално изявление, веднага след влизането на Ирак в Кувейт, Вашингтон си издейства от Съвета за сигурност на ООН съгласие за противодействаща военна операция. В последствие се оказа, че плановете за удар срещу Ирак са били разработени от американските военни щабове още през 1989 г., но те са изчаквали удобен момент, който да легитимира действията им пред света. И тогава и днес основните мотиви за военната интервенция на американското правителство са едни и същи – осигуряване на контрол върху петролните залежи в региона и гарантиране по този начин в перспектива господството над останалите индустриални държави.

            Самото американско правителство е дълбоко обвързано с интересите на петролния бизнес в САЩ. Президентът, а и много други държавници са работили дълго време в петролната промишленост преди да се натопят в блатото на политиката. Така например Джордж У. Буш от 1978 до 1984 г. е бил мениджър на нефтената компания „Аrbusto/Bush Exploration“ и от 1986 до 1990 г. във фирмата „Haplun“. Дик Чейни, неоконсервативния стратег и вицепрезидент на САЩ, от 1995 до 2000 г. е мениджър на яслата на нефтения гигант „Haliburton“ и сега щедро се отблагодарява на бившия си дойен с големи поръчки в окупирания Ирак. Държавната секретарка и съветничка по въпросите на сигурността, Кондолиза Райс, от 1991 до 2000 г. е била в надзорния съвет на компанията „Chevron“, която й се отблагодари кръщавайки пожизнено един от своите танкери на нейно име. А министърът на търговията, Доналд Ивънс дълги години, от 1979 до 2000 г., е бил президент на петролната компания „Tom Brown“.

            Уместно е тогава да си зададем въпроса – „Защо се води тази нова още по-кървава война в Ирак, продължаваща вече близо 4 години и отнела до сега живота на няколко стотин-хиляди души?”

Ефектът  на  войната  и  санкциите

Чрез “хирургичните” ракетни удари на САЩ в Ирак през 1991 и след 2003 г. До сега са убити над 700 000 души, и още стотици хиляди са ранени и осакатени. Между тях са много цивилни и големи войскови подразделения, оттеглящи се небоеспособни от Южен Ирак малко преди да капитулира страната през 1991 г. На тях не бе дадена възможност дори да се предадат. Разрушени са голяма част от иракските електроцентрали, в големите градове е унищожена водоснабдителната система. Остатъците от хилядите тонове ураносъдържащи снаряди още от 1991 г. причиняват масово ракови заболявания сред населението.

Още по-тежки бяха последиците от икономическите санкции наложени на Ирак след 1991 г. - според изказване на бившия американски министър на правосъдието, Рамсей Кларк, те са причинили смъртта на още 1,5 милиона иракчани. Поради липса на медикаменти, забранени за внос след Втората война в Залива, всеки месец умират над 5 хиляди деца - а досега са загинали общо 650 000 иракчанчета като директна последица от тези санкции. Голяма част от населението страда от недохранване, а селско стопанство на много места е невъзможно, тъй като цели региони са химически и радиоактивно замърсени.

Новата война срещу Ирак се води предимно в големите градове – в Багдад с 6 милиона население и в Басра с 2 милиона жители. Военните и политиците на държавите, участващи в новата, нелегитимна интервенцията, трябва да са наясно, че директно или като съучастници в нападателна война стават извършители на военни престъпления и масови убийства - геноцид. С тези си действия те стават подсъдими според международното наказателно право за престъпления срещу човечеството. Затова наскоро в германската прокуратура бе внесено обвинение, от жертви на американската агресия, срещу вече бившия министър на войната на САЩ, Доналд Ръмсфелд, за геноцид.

Като повод за новата американска агресия след 2003 г. бе издигнато твърдението, че Ирак представлявал заплаха за САЩ. Но възможно ли бе изобщо Ирак да притежава нападателен потенциал след двете предишни загубени войни? Отговор на това даде бившият американски военен министър, Уилям Коен, още през януари 2001 г.: “Ирак вече не представлява опасност за съседните страни.” И още по-малко за САЩ, които се намират на 10 000 км. При това иракският военен бюджет е под 0,5 % от този на САЩ!

Ролята  на  петрола

Интересите на САЩ и икономическата им стабилност вече не могат да бъдат гарантирани само от дипломацията и от американския долар. Американската икономика е все по-зависима от сравнително евтин петрол от региона - само от Саудитска Арабия САЩ внасят 25 % от нужния им нефт. Затова за Вашингтон е не само много важно директно да контролира достъпа до находищата, но да може да въздейства и върху цената на петрола. Самият вицепрезидент Д.Чейни пише в стратегическите разработки “За националната енергийна политика”: “Променящите се цени на енергоносителите предизвикват икономически разходи... Тези разходи в крайна сметка могат да възпрат покачването на икономическия ръст.” Затова Близкият изток има централна роля в геополитическата стратегия на американското правителство.

А петролът има и друго измерение. Вносът му има и ефект на директно финансиране на държавния бюджет на САЩ – само доходите от данъци, с които се облагат горивата в страната, надвишават значително приходите на 13-те нефтоескпортиращи държави от ОПЕК. Но и с това печалбата за САЩ не се изчерпва - доларовите приходи на държавите от ОПЕК се възвръщат отново с надбавка в САЩ, които изнасят в гигантски размери оръжия и луксозни стоки за местните компрадорски „елити“ в тези страни. По този начин само от Кувейт, Саудитска Арабия и другите емирства от Залива за последното десетилетие са се върнали над 100 млрд. петродолара, при което САЩ на два пъти са извлекли солидна печалба.

Нестабилността  на  Близкия  изток

Контролът на Америка над евтиния петрол в Близкия изток е застрашен, защото социалните напрежения, произлизащи от глобализацията, която едностранно служи на транснационалните концерни и на финансовите спекуланти, водят до засилваща се нестабилност в региона и до разрастваща се съпротива срещу американското господство.

Навсякъде в района на Залива западните петролни компании в тясно сътрудничество с местни диктатури експлоатират огромното нефтено богатство. Същевременно голяма част от населението живее в отчайваща бедност. Социалните противоречия се задълбочават, защото богатството се консумира от тънка корумпирана прослойка, която потиска обществото, ако е необходимо дори и със сила. А оръжията за това ги доставят САЩ. Поради продажното си сътрудничество с Америка повечето близкоизточни режими все повече губят легитимност пред народите си. САЩ са осъзнали реалната опасност - Саудитска Арабия, най-големият износител на петрол и досега гарант за относително ниската му цена, да се изплъзне от контрола на Вашингтон поради възникващите недоволство и съпротива в населението.

Целта – нов  политически  ред  в  Залива

На този фон американското правителство цели с продължаващата си окупация в Ирак да постигне преразпределение на силите в Близкия изток след победа над бунтовниците там. Ако САЩ успеят да извоюват контрола над вторите по големина петролни находища в света, тези в Ирак, свръхсилата ще може да намали зависимостта си от нефта на саудитците, които има опасност да станат непредсказуеми. Да не забравяме, че Осама бен Ладен е саудитец и дълги години е бил съюзник на САЩ, а и досега членове на американската администрация поддържат тесни икономически взаимоотношения с клана на Бен Ладен.

В бъдеще САЩ може да изведат Ирак от ОПЕК и така да разчупят механизма за определяне на цените на петрола от картела, което де факто ще доведе и до неговото разпадане. Същевременно САЩ получават механизми за натиск върху конкуриращите ги индустриални държави, имайки предвид, че Европа внася над 25 % от нефта от региона на Залива, а Япония дори 80 %.

Военната  мощ,  най-силната  валута

Интересите на САЩ и икономическата им стабилност вече не могат да бъдат гарантирани само от дипломацията и от американския долар. За САЩ става въпрос за много повече от контрол над петролния пазар - за тях е важно да обезпечат и световното си господство с военна сила. Защото в икономическо отношение те вече не притежават безспорната водеща позиция от началото на студената война. Относителният им дял в световното производство е намалял оттогава наполовина - от 60 на 30 %. Към тази отрицателна тенденция трябва да се добави и гигантският вътрешен дълг на САЩ от няколко десетки-хиляди милиарди долари. А балансовият дефицит от няколко стотин милиарда долара годишно вече е толкова нараснал, че ако САЩ бяха страна от Третия свят, това неминуемо би довело до интервенция на МВФ. На този фон интересите на САЩ и икономическата им стабилност не могат да бъдат гарантирани само от дипломацията и от американския долар. Докато по отношение на другия вид “валута” - военния потенциал, САЩ продължават да бъдат неоспорими лидери. На тях се падат около 50 % от разходите за въоръжаване в света, което е повече, отколкото на следващите ги 15 държави заедно.

Кой  плаща  сметката

Прекият печеливш от милитаристичния курс и от воденето на постоянни войни е американският военнопромишлен комплекс (ВПК) и неговите частни собственици. И докато през 2003 година американското правителство е предоставило на военнопромишления комплекс 375 милиарда долара за въоръжаване и водене на войни, то през 2006 г. тези средства надхвърлиха 500 милиарда, а за идната бюджетна година ще са 800 милиарда (!!!), което е прираст от над 100 %. Тази астрономическа сума е стотици пъти по-висока от средствата, които САЩ отпускат като хуманитарни помощи за гладуващите хора по света. На тези нови военни поръчки за стотици милиарди американското правителство дори гледа като на своеобразна форма за съживяване на икономиката и целенасочено продължава да ги стимулира.

            Огромните средства, които поглъща американския ВПК, дори вече осезаемо липсват на държавата в обществено полезните сектори - здравеопазване, образование, градски транспорт, борба с природните бедствия и др. Затова днес в тази най-мощна индустриална държава на света 45 милиона граждани (т.е. всеки 6-ти) са принудени да живеят без лукса да имат достъпна здравна застраховка и съответно без медицински грижи за тях. По данни на Селскостопанското министерството на САЩ в страната, поради неотпускане на достатъчни социални помощи, трайно са обречени на глад 35 мил. граждани, а вследствие на неоказана и закъсняла помощ след урагана в щата Луизяна през 2005 г. загинаха над 10.000 души.

            Цената на ламтежа за максимална печалба на малката група от собственици на ВПК се заплаща със страданието и дори със смъртта на милиони хора по целия свят. Злощастните примери за това от последните десетилетия са 5-те милиона избити в Корея, Виетнам, Камбоджа, Лаос, Гранада, Панама, Сърбия, Ирак, Афганистан и потвърждават за съжаление това мрачно заключение. Трудно можем да се освободим от подозрението, че от позицията на суперсила, САЩ живеят с мисълта, че могат да се разполагат с народите по света, както тава са правили през 19-ти век с местното население на Северна Америка, остатъка от което е принудено да вегитира ограбено, онеправдано и жестоко децимирано в резервати, които представляват своего рода концентрационни лагери на етническа основа.

Днес, поредната жертва на тази брутална и егоцентрична политика отново е народът на Ирак, където от началото на новата война в Залива вече са избити над половин милион души. Страната е окончателно опустошена, а околната среда е пострадала необратимо. Следващата жертва на американската агресия в Персийския залив се очертава да стане Иран, една от най-старите цивилизации на земята. Струпването на американски войски около страната вече тече. А кои ще са утре следващите жертви на тази нова 30-годишна война - дали това няма да са народите на Сирия, Корея, Куба, Венецуела, Боливия, … а дали не и Китай и дори Русия?

            До кога милиарди хора по цялото земно кълбо ще са принудени да живеят в непоносима атмосфера на постоянен стрес от вечните войни заради безкрайните хегемониални амбиции на една егоистична свръхсила и нейното милитаристично ръководство?