Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.06.2008 19:32 - Преглед на развитието на британската левица
Автор: iw69 Категория: Политика   
Прочетен: 2507 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 16.06.2009 10:37


 Аладжов

метаморфозите на БРИТАНСКАТА   лЕВИЦА            
Най-старата и силна лява партия във Великобритания е Лейбъристката /Работническа/ партия ("Labour Party"). Тя е основана през 1900 г., първоначално като събирателно сдружение на различни социалистически и работнически партии и леви профсъюзи под общото име `Комитет за работническо представителство` ("Labour Representation Comitee" - LRC). Основните организации участвали в нейното учредяване са: `Конгресът на профсъюзите` ("Trade Union Congres"); интелектуалното сдружение "Fabian Society"; `Шотландската работническа партия` ("Scottish Labour Party"); учредената още 1884 г. `Социалдемократическата федерация` ("Social Democratic Federation"), която се саморазпуска през 1911 г. и основаната през 1893 г. `Независима работническа партия` ("Independent Labour Party").             Познатото и запазило се и до днес име `Лейбъристка партия` ("Labour Party") е приетона конгреса на LRC през 1906 г. Особеност на началния период от нейното съществуване е, че до 1918 г. в нея не могат да членуват и гласуват отделни физически лица. Поради това броят на избирателите й до края на І-та Световна война е скромен и тя остава партия с ограничено влияние, привличайки на избори под 8 % (до половин милион избиратели).             През 1903 г., т.е. само 3 години след образуването на `Комитета за работническо представителство`, в знак на протест срещу очертаващата се още тогава тенденция към реформаторство и ревизионизъм лявата част на `Социалдемократическата федерация`, която е една от организациите-учредителки на LRC, се отцепва и създава `Социалистическата работническа партия` ("Socialist Labour Party" - SLP), която е със значително по-социална насоченост. [i]             В началото на Първата световна война в Лейбъристката партия се водят остри дебати за или против участието на Великобритания във военните действия. Пацифистите около Джеймс Рамзи Макдоналд категорично заемат антимилитаристична позиция и с това се противопоставят на провоенното крило, около Артър Хендерсън. Въпреки диаметрално различните възгледи на двете групи, вследствие на федеративната структура на организацията, състояща се все още от отделни политически формации, не се стига до разцепване на лейбъристите.             След края на войната и под влияние на Октомврийската революция и създалата се обща революционна обстановка в цяла Европа като ляво-марксическа алтернатива на лейбъриститесе учредява `Комунистическата партия на Великобритания`. [ii]             През 1918 г. Лейбъристката партия разработва своята програма, която в основни линии остава валидна до средата на 90-те години. Най-същественото в нея е "ІV-та й клауза", която изрично набляга на необходимостта от обществена собственост върху средствата за производство. С новата си програма Лейбъристката партия се отваря също за членство и участие в изборите и на отделни физически лица, вследствие на което броят на избиратели й скокообразно нараства на 21,5 % през 1918 г. и на 30 % 4 години по-късно.             По това време ръководството на лейбъристите около Хендерсън преследва курс на постепенно намаляване на влиянието на профсъюзите, на тяхното изтласкване от управлението, както и на обединение на партията с отцепилото се ляво-центристко крило на `Либералите`. Тази политика представлява по същество първия съществен завой надясно на Лейбъристката партия.             На изборите през 1923 г. лейбъристите, начело с Джеймс Макдоналд печелят близо 31 % от гласовете и за първи път съставят правителство на Англия, подкрепяни от Либералите. Но само 9 месеца по-късно тази коалиция се разпада и още през 1924 г. се стига до нов вот, на които лейбъристите получават дори 33%. Въпреки че победители пак са `Консерваторите`, от този момент нататък Лейбъристката партия с подкрепата на 5 млн. избиратели се утвърждава като една от водещите сили в политическия ландшафт на Великобритания.             През следващите десетилетия лейбъристите съставят общо 9 правителства. 1929 г. те печелят изборите с 37 %, (над 8 млн. гласа) и окончателно се налагат като най-силната партия на Острова. Но и това второ правителство на Макдоналд не успява да реализира целия си мандат. Вследствие на разразилата се тежка световна икономическа криза безработицата в Англия се удвоява и трайно надхвърля 2,5 милиона души, а лейбъристкото правителство не успява да предложи ефективни мерки срещу всеобщия стопански упадък. Затова през лятото на 1931 г. екипът им подава оставка и предлага на Консерваторите и Либералите да съставят тройна коалиция на Националното единство. Това намерение предизвиква брожение в партията и принуждава привържениците на Националното правителство околоМакдоналд да се отделят и формират т. нар. `Национална лейбъристка партия`. След изборите есента на същата година тази част от партия се включва в управлението, а останалите лейбъристи остават в опозиция. С това вътрешнопартийните противоречия не свършват и през 1932 г. от партията се отделя една от основните й организации - `Независимата лейбъристка партия` ("Independent Labour Party"), която остава да съществува като самостоятелна политическа сила до 1975 г.             На изборите през 1935 г. лейбъристите постигат много добър резултат от 38 %, но пак не успяват да съставят правителство, тъй като Консерваторите и Либералите продължават Националната коалиция. Едва през 1940 г., след началото на ІІ-та Световна война и тежките първоначални загуби на Англия, новият премиер-министър, Уйнстън Чърчил съставя т.нар. Военновременен кабинет, в който включва и лейбъристи.               В края на войната, през 1944 г., в Обединеното кралство се учредява и ултралявата Revolutionary Communist Party” - `RCP` (“Революционна комунистическа партия” – ‘РКП’), която обаче бързо се разпада. Oще 1950 г. от нея се отцепва интелектуалния кръг около Тони Клиф и създава троцкисткoто движението “Socialist Review Group”, което през 1962 г. се преименува в International Socialists” – ‘IS’ (“Интернационални социалисти”). През 60-те години то тясно си сътрудничи с „Младите социалисти” в Лейбъристката партия и двете организации предприемат общи действия в рамките на кампанията за „Ядрено разоръжаване” („Campaign for Nuclear Disarmament”). През 1977 г., след редица предхождащи разцепления, остатъците от неотротцкистката IS’ се преименува в “Socialist Workers Party” – ‘SWP’ („Социалистическа работническа партия”). Най-известният нейн активист е професорът по европейски науки от Кралския колеж в Лондон и автор на „Антикапиталистическият манифест” – Александър Калиникос. ДнесSWP’, заедно с основаната от нейни активисти през 1998 г. регионална Scottish Socialist Party’ – ‘SSP’ (“Шотландска социалистическа партия”) представляват двете най-леви политически формации на Острова. Те имат известни изборни успехи на локално ниво, особено ‘SSP’в Шотландия. Двете дъщерни партии се борят против капитализма, за социализъм и за мир в глобален мащаб и са ангажирани в новите световни социални движения и в „Европейската антикапиталистическа левица”.               От 1935 г. до 1955 г. Лейбъристката партия се ръководи от левия реформатор, Клемънт Атли, който заема определено позиция на принципен защитник на интересите на трудещите се. В съответствие с партийната програма той се обявява за политика на одържавяване и социализация на редица индустриални и снабдителни стопански сектори. На първите следвоенни избори през 1945 г. лейбъристите постигат най-добрия си резултат от близо 50 %, а на проведените през 1950 г. избори за тях гласуват дори над 13 млн. души. Под влияние на компартията и на "Фракцията за прилагане на `ІV-та Клауза" следвоенното правителство на Атли разгръща от 1945 до 1952 г. най-широкомащабната социалистическа политика в историята на Англия. За първи път се национализират част от банките, публичния транспорт (железници, корабоплаване, градския и междуградския пътнически превоз), въгле- и стоманодобива, електро- и газо-снабдяването, телекомуникациите и други ключови отрасли в икономиката. Въвеждат се и редица социални програми както и безплатно медицинско обслужване, запазило се и до днес. Освен това правителството на Атли дава независимост и на най-важните британски колонии в Азия - Индия, Пакистан, Бирма и Шри Ланка. Тази политика привлича допълнително ляво-мислещи избиратели в негова подкрепа, но в същото време предизвиква и силна поляризация в консервативното английско общество. Затова на изборите 1951 г., въпреки че за лейбъристите гласуват както никога до тогава близо 14 милиона души (49 %), Атли, макар и за малко, не успява да състави правителство. На върха на държавата отново се изкачват Консерваторите. Основните причини за тяхната минимална победа, освен проведените от лейбъристите фундаментални социални реформи, са тежкото икономическо състояние на страната, в което тя изпада след независимостта на азиатските колонии, както и огромните разходи за широкомащабната военна програма, включително и таен проект за ядрено въоръжаване, които поглъщат над 14 % от брутния вътрешен продукт на Великобритания.             В периода от 1951 до 1963 г. следва 12-годишно управление на консерваторите, под ръководството на известния политик - Харълд Макмилън.             От 1964 г. нататък на власт отново идват лейбъристите. Редуват се общо 4 кабинета, начело с Харълд Уилсън (1964-70 г. и 1974-76 г.) и с Джеймс Галахан (1976-79 г.), макар и при постоянно намаляващи изборни резултати - от 48 % през 1966 г. до 37 % през 1974 г. През 1973 г. избухва първата световна петролна криза и предизвиканата от нея глобална рецесия за дълго време оказва негативно влияние върху все по-неконкурентноспособната икономика на разпадащата се Британска империя. През средата на седемдесетте години инфлацията на Острова достига рекордните за една западна индустриална държава 27 %. Лейбъристкото правителство не успява да овладее кризата, въпреки че провежда строго рестриктивна икономическа политика, като значително намалява държавните разходи и замразява компенсацията на заплатите с индекса на инфлация. През този период започва и новото одесняване на Лейбъристката партия, която се опитва да излезе от кризата и да оздрави бюджета на страната с икономически мерки за сметка на трудещите се. Това води до тежка конфронтация с профсъюзите. Навсякъде в страната работници излизат на улицата и протестират срещу антисоциалната политика на управляващите. Недоволството им не остава без последствия - лейбъристите губят изборите 1979 г. с 37 % и не успяват да съставят правителство.             Така в края на 70-те години властта във Великобритания отново се поема от `Консервативната партия`, този път начело с `Желязната лейди`- Маргърет Тачър.  Заедно с президента на САЩ, Роналд Рейгън (1980-88 г.), поставят началото на глобалната англосаксонска неолиберална икономическа контрареволюция.             С изборния неуспех на лейбъристите в техните редове с нова сила избухва дългогодишната борба между лявото и дясното крило. През 1980 г. временно надделява лявата фракция, която излъчва за председател на партията Майкъл Фуут, а през 1981 г. част от дясното й крило се отцепва и учредява центристката `Социалдемократическа партия` ("Social Democratic Party"), която влиза в съюз с Либералите.             През следващите години новото правителство на Консерваторите прави безуспешни опити да се справи с икономическата криза и с високото ниво на безработицата и инфлацията. В началото на 80-те години Маргърет Тачър е изключително непопулярна, но въпреки това успява да спечели изборите през 1983 г. Победата й осигурява огромният дивидент от победата на Англия над Аржентина във военния конфликт през 1982 г. за Фолклендските острови. Представяйки пред британския народ тази агресия на английския експедиционен корпус на хиляди мили от Лондон, пред бреговете на Южна Америка, като акт на висш патриотизъм, донесъл на Империята единствената военна победа в конфликтите за бивша колония, консерваторите печелят изборите. А лейбъристите, които не подкрепят войната, се сриват до 27,6 %, което е най-лошият им резултат след 1922 г.             Управлението на консерваторите през този период ще остане в историята на Англия с проведените неолиберални икономически реформи. Национализираните от лейбъристкото правителство на Атли стопански отрасли остават близо 40 години под контрола на държавата. Едва при лейди Татчър, т.е. при петото консервативно правителство след ІІ-та Световна война, Консерваторите се осмеляват да стартират с тотална дерегулация и приватизация на публичната собственост. Въпреки силната съпротива на профсъюзите, достигаща на моменти мащабите на работнически бунтове, Желязната лейди провежда радикално раздържавяване на всички икономически отрасли и ликвидира задлъжнелите предприятия. Този процес е съпроводен с ограничаване на жизнения стандарт за населението. Независимо от антисоциалната политика, насочена срещу обикновените граждани и въпреки тежката икономическа ситуация, която продължава до средата на 90-те години, Консерваторите съумяват от 1979 г. до 1997 г. да съставят общо 4 последователни правителства, три от които начело с Тачър, която успява да манипулира обществото с внушението за безалтернативността на своята политика. В това отношение широка известност добива нейното сугестивно клише `ТINA` ("There is no alternative!" - `Няма алтернатива!`).             През периода на 18-годишното управление на Консерваторите в Лейбъристката партия тече остро противоборство между отделните й фракции. В крайна сметка в средата на 80-те години надделява либералното крило, начело с Нейл Кинък, който след края на Студената война насочва партията към политическия център. Това води до прокапиталистическа преориентация на лейбъристите и до все по-силното им отдалечаване от интересите на трудещите се и на социално слабите слоеве. И въпреки, че след 18 години управление на консерваторите, постоянна икономическа и няколко финансови кризи, при които британската лира губи голяма част от стойността си, на изборите през 1992 г. лейбъристите отново не успяват да се наложат, независимо че получават над 34 % от гласовете. На власт остават консерваторите, начело с новия лидер - Джон Мейджър, възпитаник на лейди Тачър.               Пълзящото одесняване на лейбъристите достига своята кулминация след 1994 г., при председателството на Тони Блеър. През 1997 г. експресивният им лидер печели изборите с 43% и след 18 години опозиция те отново идват на власт. Изправен пред сериозната задача да реформира английската икономика и да реши натрупалите се социални проблеми, Тони Блеър посяга към доминиращия неолиберален икономически инструментариум и се самоопределя за "реформатор" на Лейбъристката партия.             Неговата философия, известна като концепцията на "Третия път", представлява замяна на ценностите на класическата социалдемокрация с идеите на социаллиберализма. В нея Блеър приема, че главните движещи сили на прехода от постиндустриалната към икономиката на знанието са предприемачите, финансистите и акционерите и те трябва да бъдат подкрепяни приоритетно от държавата с насърчителна данъчна политика и благосклонно трудово законодателство. А тежестите на прехода, както винаги, се прехвърлят върху обикновените хора, за които всекидневието става все по-трудно, въпреки че лейбъристите още при първото управление на Блеър въведоха минимално гарантирано заплащане, което обаче остана за британските ценови нива сравнително ниско.             Основният проблем на прехода към икономика на знанието се състои в това, че съвременната високо технологична, компютъризирана и роботизирана промишленост повишава производителността, но в същото време намалява използването на работна ръка. Брутният национален продукт при нея расте, но намалява делът на приходите от труд. В резултат на тази особеност печалбата на собствениците на средствата за производство се увеличава, а трудещи се масово се изхвърлят на улицата, обедняват и се превръщат в "излишни" хора. За тях няма работа, няма и препитание. Човекът от цел постепенно се трансформира в придатък на икономиката, която работи не за него и за обществото, а за печалбата на своите собственици.             Аутсайдерите отдавна представляват основен проблем за страните на иначе богатия Запад. Философията на "Третия път" на Блеър все повече дезангажира социално-пазарната държава от задълженията й към тях и драстично орязва създадената в миналото социална мрежа. Вместо реална помощ, на "излишните" хора сега се предлага преквалификация, работа на повикване, временна или частична трудова заетост и други подобни алтернативи за "еластична заетост", които по същество представляват по-скоро подкрепа на бизнеса в стремежа му за минимизиране на разходите за труд, за увеличение на конкурентоспособността и в крайна сметка на печалбата. По такъв начин концепцията на "Третия път" прехвърля последиците от кризата от собствениците на икономиката върху пострадалите от нея и им вменява като вина за социалното пропадане липсата на лична предприемчивост и адаптивност. Още Рейгън навремето си бе позволил да назидава обществото, че няма по-справедливо наказание за неинициативните от бедността.             Но противно на твърдението на неолибералните апологети, персоналното преуспяване в съвременния капиталистически свят съвсем не е резултат само на лична амбиция и активност. Обществото е пълно със способни и активни хора, които въпреки своите качества не са успели, а и никога няма да успеят да станат капиталисти, просто защото не това е пътят към забогатяването и защото все пак някой трябва да създава благата, които след това ще бъдат присвоени от по-"предприемчивите".             В тон с провежданата генерална реидеологизация на партията Тони Блеър промени (макар и неофициално) името й в `Нови лейбъристи` (`"New Labour") и подмени части от близо 80-годишната й програма с десния проект от 1995 г.: `Ню лейбър: Ново бъдеще за Великобритания`. От програмата е изключено всякакво колективистично или социалистическо начало. Заличено е съществуващото до момента, макар и плахо противопоставяне на капитализма, както и специално заложената в ІV-та Клауза фундаментална цел за обобществяване на ресурсите и средствата за производство като предпоставка за по-справедливо устройство на обществото. Новите лейбъристи вместо да продължат заедно с профсъюзите традиционната за всяка лява партия борба за по-високо заплащане и за по-добри условия на труд, максимално се пригаждат към политиката на предшестващите ги консерватори. Отказват се от социалдемократическата данъчна политика, като средство за по-справедливо преразпределение на изработения от обществото продукт. Вместо това продължават тоталното комерсиализиране на обществото и превръщане на екзистенциалните му нужди във възможност за извличане на максимална печалба от бизнеса. В дистанцирането си от типичния за класическата социалдемокрация умерен марксизъм, новите лейбъристи на "Третия път" стигнаха дори до там, че се отказаха и от стогодишната си традиция да откриват конгресите си с Интернационала. И въпреки, че в практическата си дейност си отиват по-надясно дори и от "реформираните" социалдемократи на континента, идеологически те продължават да манипулират обществото с псевдо-социалните концепции на "Третия път". Така например широко се прокламира тезата за справедливостта на равния шанс за всеки гражданин на страната. Грижливо, обаче, се премълчава суровата истина, че в общество на диктатура на парите, притчата за равният шанс при неравностойни съперници е пропагандна демагогия.             В международен план " New Labour" плътно застава зад САЩ във войните им вЮгославия, Афганистан и Ирак, поради което Тони Блеър заслужено получи прозвището "Пуделът на Буш".             С тази политика старата лейбъристка партия постепенно метаморфозира в неолиберална формация, за която не икономиката съществува за хората, а хората за икономиката и нейните собственици. Подобно схващане граничи със социален канибализъм.             Отказът от традиционните ценности на една класическа работническа партия не може да остане без последствия за нея. През 1997 г., след трийсетгодишна вътрешнопартийна борба от силно одеснялата Лейбъристка партия се отцепва лявото й крило, формирало се още през 1964 г. под името "Мilitant tendency" (`Тенденция за съпротива`), и се учредявя в `Социалистическа партия на Англия и Уелс` ("Socialist party of England and Wales"). Тази нова партия е с категорична антикапиталистическа насоченост и се бори за правата на трудещите се, подкрепя профсъюзите в борбата им за по-високо възнаграждение, за запазване на работните места, за подобряване на условията на труд, за гарантирано социално осигуряване и в крайна сметка за преодоляване на матрицата на пазарния фундаментализъм. [iii]             Освен отделянето на лявото крило, се наблюдава и прогресиращо отдръпване на избирателите от Лейбъристката партия. И докато през 1997 г. Новите лейбъристи на Блеър бяха избрани с 43 % от 13,5 млн. души, през 2005 г. при ниска активност те са припознати само от 9,5 милиона, т.е. от малко над 35 %, което е най-слабото им представяне от 1983 г. и четвъртия най-лош резултат от 75 години насам. Освен спадът в избирателната подкрепа, намалява и броят на партийните членове: към момента той е трайно под 200 000. Но независимо от очебийния отлив, благодарение на още по-лошото представяне на неговите конкуренти, Блеър успя и през 2005 г. да спечели на изборите и да състави третото подред лейбъристко правителство.             Но на комуналните избори през май 2008 г. `Новите лейбъристи`, (от юни 2007 г. вече с нов председател - Гордън Браун), преживяха направо съкрушителен срив със само 24 % подкрепа и деградираха до нивото на треторазрядна сила в политическия спектър на Обединеното кралство. Дори и малкото все още останали в партията леви дисиденти, като бившият кмет на Лондон - Кенет Ливингстоун, известен като "Червеният Кен",[iv] не успяха да съберат достатъчно гласове. Неуспехът им се дължи на факта, че се кандидатираха от листата на възприеманата от обществото вече като амортизирана от властта Лейбъристка партия, независимо, че публично се дистанцираха от актуалната й политика. Негативната тенденция за Лейбъристите се засили още повече в началото на годината, когато избухна и аферата с незаконните разходи най-вече на нейни парламентаристи, довела до оставката на редица министри от кабинета на Г. Браун. Кулминацията от всички тези негативи в крайна сметка доведе с под 16 % подкрепа на европейските избори от юни 2009 г. до на-слабия резултат за британските социалдемократи от далечната 1910 г. насам.             Този най-лош резултат от близо един век на най-голямата бивша работническа партия на Великобритания не бива да буди учудване щом като на изборите тя редовно се отправя на лов за гласове в политическия център, пренебрегвайки милионите си традиционни привърженици вляво. А и не малка част от тях се въздържаха да гласуват за нея, щом тя излъчва такова политическо безчувствие към важни социални проблеми и оставя впечатление, че не само не може, но и не желае да търси решение за тях. Подобно развитие не вещае нищо добро на Лейбъристката партия за предстоящите парламентарни избори. Особено по време на днешната върлуващата по целия свят глобална финансова криза, която силно засегна и Великобритания.(V)             Историята за пореден път потвърждава факта, че когато леви (или бивши такива) формации, прегърнат неолибералната догма и в реалната политика се опитат да надминат отдясно дори своите консервативни опоненти, тогава електората или ги бойкотира, или вместо за "лявата" имитация на дясна политика гласува направо за десния оригинал. Тази тенденция, ясно се прояви и на последните избори в Германия и в Италия, а сега и във Великобритания, и категорично потвърждава извода, че европейското общество постепенно се отдръпва от "реформираните", "модерни", псевдолеви партии и все по-малко вярва в тяхната социална мисия.     Бележки и допълнителна информация към статията:    
[i] Учредената през 1903 г. `Социалистическа работническа партия` (СРП)активно подкрепя борбата на ирландския народ след І-та Световна война за независимост от Британската империя. Един от основателите на СРП е ръководителят на ирландската съпротива - Джеймс Конъли. След успеха на Октомврийската революция СРП започва преговори с учредената през 1911 г. `Британска социалистическа партия` (БрСП) с цел образуването на комунистическа партия на Острова. Но между двете организации не се стига до споразумение, тъй-като БрСП възнамерява да вкара бъдещата компартия в Лейбъристката партия, а СРП поддържа идеята за независима лява формация, каквато тя остава. В годините след ІІ-та Световна война СРП все повече губи влияние в обществото, и макар че по време на студентските вълнения през 60-те години привлича млади привърженици през 1980 г. тя се саморазпуска.   [ii] `Комунистическата партия на Великобритания` (КПВ) се учредява през 1920 г. след победата на Октомврийската революция в Русия чрез сливането на няколко по-малки леви формации. Партиите, инициирали този процес, са: съществуващата от 1911 г. до 1920 г. `Британска социалистическа партия` ("Вritish Socialist Party"); учредената през 1914 г. `Социалистическа работническа федерация` ("Workers Socialist Federation"), която в годината след учредяването на КПВ се саморазпуска; както и "Communist Unity Group" - ултралявота крило на `Социалистическа работническа партия`. Новоучредената английска компартия членува в ІІІ-ия Интернационал и въпреки, че се възприема като революционен марксистко-ленински авангард, и съответно не приема всеки желаещ за свой член, се включва в изборите и се стреми да влезе в обединяващата работническите движения Лейбъристка партия с цел да оказва по-силно ляво влияние върху нея. Но въпреки, че Лейбъристката партия отхвърля членството на КПВ, представители на комунистите нееднократно са избирани в парламента именно с листата на лейбъристите. КПВ взема активно участие в профсъюзната борба за правата на трудещите се и в началото на ІІ-та Световна война се включва в британския антифашистки съюз. В този период КПВ достига и своя апогей от 60 000 членове и над 100 000 гласували за нея на изборите през 1945 г., когато успява да вкара директно свои представители в парламента. Разбира се влиянието на Комунистическата партия на Великобритания остава несравнимо по-слабо от това на компартията в Италия с нейните над 1,8 милиона членове и с изборни резултати до 35 % и от това на комунистическата партия на Франция с над 800 000 члена и резултати до 29 %, които след ІІ-та Световна война са и най-силните партиии в тези две страни. Но и британската компартия след войната има влияние сред работниците, профсъюзите и дори в Лейбъристката партия, където има много симпатизанти, чрез които лобира за по-лява политика на управляващите до 1952 г. лейбъристи. Същевременно в този период в компартията започва постепенен процес на дистанциране от революционния марксизъм. Партията приема все повече идеите на левите социалдемократи за демократичен социализъм и за еврокомунизъм. Тази тенденция намира отражение и в приетата през 1953 г. нова програма на КПВ - "Британския път към социализма", в която партията се дистанцира от революцията като средство за постигане на общество на социалната справедливост. Но този ревизионистки процес не остава без последици за КПВ. В партията започва дългогодишна борба между отделните фракции - тези които подкрепят новия път на КПВ и марксистките традиционалисти. Вследствие на този остър вътрешнопартиен конфликт и на събитията в Унгария 1956 г. и в Чехословакия 1968 г., много от партийните й членове и симпатизанти се дистанцират от нея и дори я напускат. Нестихващите конфликти в партията между нейното реформаторско настроено еврокомунистическо крило и традиционните марксисти водят до отцепването на антиревизионистите и до учредяването през 1977 г. на `Новата комунистическа партия на Британия` ("New communist party of Britain"). Но и с това вътрешнопартийните брожения не стихват. Ревизионистите желаят да изменят допълнително реформаторската партийна програма "Британския път към социализма",на което останалата част от традиционалистие в КПВ се противопоставят. През 1988 г. умерените традиционалисти се отцепват и учредяват `Комунистическа партия на Британия` ("Communist party of Britain"), защитавайки "Британския път към социализма", приемайки го за своя партийна програма. Остатъкът от старата `Комунистическа партия на Великобритания` остава да съществува по инерция още 3 години и през 1991 г. се преименува в `Демократическа левица`, която е повече левичарско сдружение на интелектуалци, отколкото истинска партия с реално влияние в обществото.   [iii]Отцепилата се през 1997 г. от лейбъристите`Социалитситческа партия на Англия и Уелс` (СП) се застъпва за минимално възнаграждение от 8 паунда/час, респ. 1300 паунда/месец и се бори за правата на трудещите се, както и за тяхното неограничено право за членство в профсъюзи. За да се постигне пълна заетост СП пледира за въвеждането на съкратена "35-часова работна седмица при непроменено ниво на заплащане". Целта е, да се принудят собствениците на предприятия, вместо да увеличават работното време, да назначават нови работници, за да запазят производството си в същия размер. Освен това СП предлага, всяка голяма фирма (например мултинационалните концерни), която оправдава отказа си от въвеждането на намалено работно време с икономически затруднения, да осигури на профсъюзни дейци свободен достъп до счетоводството си, които да проверят състоянието на концерна. И ако проверката установи, че предприятието действително има затруднения, то да бъде одържавено и поставено под управление и контрола на работещите в него. СП изисква също така, сериозно увеличение на държавните разходи за "здравеопазване, строеж на жилища, образование, за отглеждане на деца и за изграждане на обществена база за отдих и прекарване на свободното време", тъй като това са въпроси от жизнено важно за обществото значение. Партията счита, че ако въпреки всичко "босовете" на компанийте сметнат, че не могат да си позволят подобни подобрения за трудещите се, то тогава "и ние имаме пълното право да заявим, че също не желаем да живеем повече в условията на капитализъм". От това СП прави извода, че капитализмът е неспособен да удовлетворява жизнено необходимите потребности на обществото и поради това трябва да бъде заменен с демократично функционираща икономика под управление и контрол на пряко заетите в предприятията.   [iv]През 2000 г. "Червеният Кен" (Кенет Ливингстоун - кмет на Лондон от 2000 г. до 2008 г.) е изключен от Лейбъристката партия по препоръка на Гордън Браун и Тони Блеър, които го обвиняват, че е "социалистическа реликва" и го свалят от листата на партията за кметските избори. Въпреки това, само месец по късно Ливингстоун печели убедително изборите за кмет на Лондон като независим кандидат, оставяйки фаворита на лейбъристите далече зад себе си. Едва през 2004 г. партия на лейбъристите възстановява членството му, след като се очертава, че и нейния тогавашен кандидат за кмет отново ще понесе съкрушително поражение. През юни 2004 г. "Червеният Кен" е преизбран за кмет с над 55 %. Ливингстоун е известен със своите вербални атаки срещу милитаризма на САЩ и на Израел, и с обвинението си срещу Буш, че е "най-голямата заплаха за живота на тази планета". Като кмет той обявява Лондон за зона свободна от ядрено оръжие. "Червеният Кен" се опитва да модернизира и върне на общината изключително лошо стопанисваното от частния собственик, много скъпо и ненадеждно Лондонско метро, приватизирано преди неговото управление. Той инициира и програма за намалени цени в екстремно скъпия, частен градски транспорт на столицата за най-бедните лондончани. Тази програма се финансира чрез закупуването на по-евтин петрол от Венецуела, срещу консултантска помощ, предоставяна на Каракас в областта на урбанистичното развитие и опазването на околната среда.   (v)Най-силно засегнатата европейска държава от глобалната финансова катастрофа е Обединеното кралство. В началото на годината, след зрелищна борба на вложителите да спасят спестяванията си, рухна четвъртата по големина банка на острова - "Northern Rock", а остатъците от нея впоследствие бяха национализирани от държавата. През септември в несъстоятелност изпадна и друг голям британски финансов институт - "НВОS", който първоначално бе погълнат за жълти стотинки от конкурента "Lloyds". Но и "Lloyds" сериозно се задави от горчивия хап и сега също хленчи за спасение пред държавата. Очевидно в близките дни предстои национализацията на двата слели се института. В края на месеца кабинета в Лондон се видя принуден да удържави и изпадналата в затруднения "Bank of Scottland", както и фалиралата банка "Bradford & Bingley", която вследствие на спекулации с отровните американски ценни книжа също изпадна в неспособност да обслужва задължения от 63 милиарда паунда към своите инвеститори. И въпреки стабилизационния пакет от 500 милиарда паунда, които лейбъристкото правителство на Гордън Браун прие за подпомагане на финансовия сектор, небостъргачите на банките в Лондонското сити с всеки изминал ден все повече се обезлюдяват. Вече няколко хиляди до вчера високоплатени банкери са загубили работните си места и обичайното си надменно поведение. А бъдещето на още 100 000 техни колеги остава неясно. Днес все по-често наблюдавана в центъра на столицата тъжна гледка е върволица от приблизително еднакво добре облечени хора, силно наподобяващи преселението на императорски пингвини, унило да напускат лъскавите небостъргачи с кашонче лични вещи в ръце. Жените тихо хлипат с размазан грим около очите, а мъжете се отправят директно към най-близката английска кръчма (паб), където довчерашните преуспели юпита давят скръбта си в алкохол, докато не паднат под масата.   -------------------------------------- Използваната в статията и в допълнителните бележки към нея информация и данни са по версията на немски и английски език на интернет-енциклопедията "Wikipedia" към следните подрубрики:  "Geschichte Grossbritaniens" (`История на Великобритания`); "Labour Party", "Fabian Society", "Socialist Labour Party", "Socialist Party ot England und Wales", "Communist Party of Great Britain", "Socialist Workers Party", "Scottish Socialist Party"; Clement Attlees, Margaret Thatcher, Tony Blair, Gordon Brown, Kenneth Livingstone,  „European Parliament election, 2009 (United Kingdom)



Гласувай:
1



1. анонимен - jcAFypAYkL
25.05.2011 14:31
Fell out of bed felenig down. This has brightened my day!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: iw69
Категория: Политика
Прочетен: 4822910
Постинги: 2500
Коментари: 6278
Гласове: 16458
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031