Иван Аладжов,  доктор по право

Световната търговска организация (СТО) е създадена на 1 януари 1995 г. в Маракеш със седалище в Женева. B нея днес членувaт 152 държави u Eвропейския Cьюз (ЕС). Решението за учредяването на СТО е взето през 1994 г. - на Уругвайския кръг на ГАТТ (Генерално споразумение за търговия и тарифи) в Маракеш, по инициатива на развититe индустриални държави.

Световната търговска организация (СТО) е основана като суборганизация на ООН и наследник на GATT от 1947 г., респ. неговата модификация от 1994 г. Нови членове се приемат само с квалифицирано 2/3 мнозинство от Общата конференция. Членството не се добива веднага, а след преминаване на известен период като наблюдател и временен член.

Задачите на СТО са: либерализиране на движението на стоки и капитали, стимулиране на догонващото развитие на изостаналите страни, борба с бедността и безработицата, но само с пазарни средствата, осъществяване на сътрудничество с други международни организации (Световната банка - СБ, Международния валутен фонд – МВФ и др.), защита на чуждестранните инвестиции. Принципите, на които се гради дейността на СТО, са: общовалидност на споразуменията за всички участници, реципрочност на преференциите, недопускане на дискриминация по политически или други причини и др.

Структурата на СТО се състои от висш орган - Общата конференция, която се свиква поне един път на две години; Общ съвет за решаване на текущите проблеми; специализирани съвети по стокообмена, трансфера на услуги, по интелектуалната собственост; бюра за оперативна връзка със СБ и МВФ; работни комитети по търговията, финансовите въпроси, бюджета и екологията. В СТО работят 600 високоплатени сътрудници. Организацията се финансира от членски внос според дела на страните участнички в световната търговия. Конфликтите се уреждат чрез преговори или в помирителния съд в Женева.

Последните две конференции на СТО сe проведoxa през септември 2003 г. в Канкун, Мексико. Но тя се провали от групата от 21 държави от Третия свят, които не успяха да прокарат исканията си за премахване на субсидиите и ограничителните квоти в земеделието от страна на индустриалните държави. Следващата, също неуспешна среща бе през декември 2005 г. в Хонконг. На нея Групата на 21 развиващи се страни се увеличи на 110 държави, които този път успяха да извоюват минимално редуциране на аграрните субсидии и отмяна на някои ограничения за вноса на стоки в богатите страни, които не представляват конкурентна заплаха за тях.

Това са накратко структурата, принципите и задачите на СТО, както са замислени при нейното създаване през 1995 г. На практика действителните отношения между богатите и бедните страни, участнички в организацията, са значително по-нелицеприятни.

Срещите на СТО и на Големите (Г-8) и финансовите институции като Международния валутен фонд и Световната банка са се превърнали в традиционен бастион на неолибералните пазарностопански догми. Съответно Световната търговска организация е един от стълбовете, върху които водещите индустриални държави от т.н. Първи свят (клуба Г-24) градят нов световен икономически ред, с който да решат проблема си за неограничен достъп до източниците на суровини и пазари. Той се представя от неговите автори като система за свободен международен трансфер на стоки и капитали между държавите, на принципа на равнопоставеност и равен шанс за всички участници.

В прав текст това означава премахване на защитните митнически бариери за националните пазари на всички страни и откриването им за свободен внос на стоки и капитали. Проповедниците на идеята за отворен световен пазар настойчиво внушават на международната общественост, че това е единственият шанс за слаборазвитите страни да получат неограничен достъп до огромните западни пазари, където се продава скъпо и се печели много и чрез износ за тях да се сдобият със средствата, необходими за догонващо развитие на националната им икономика.

Всичко това звучи прекалено добре, за да е пълната истина. Всъщност тази обтекаема формулировка е създадена, за да прикрие истинската цел на създателите на новия световен ред - осигуряване на неограничен достъп за индустриалните държави до световните пазари. Cъс същата цел те упорито разпространяват митoвeтe за ползата от отварянето на пазаритe и за СТО - институцията, която има за задача да стори това.

Първият мит внушава, че либерализираната световна търговия гарантира равен шанс за всички участници в нея. Същевременно най-старателно се премълчава обстоятелството, че на световния пазар не се срещат добронамерени един към друг партньори, а безмилостни конкуренти, които водят борба на живот и смърт и са готови на всичко, дори на войни, за да спечелят битката за пазара. При това положение митът за равния шанс е просто добре звучаща заблуда за наивни, с която се прикрива жестоката истина, че равният шанс при технологично и икономически неравностойни конкуренти не означава нищо друго освен бонификация за по-силния и обреченост за по-слабия.

Розовата картина, която създателите на новия световен ред рисуват, упорито крие отговора на жизненоважния за развиващите се страни въпрос - с кой техен индустриален продукт те биха се наложили в конкурентната битка на преситените и претенциозни западни пазари, за да оживеят икономически и физически? Загубата в тази битка ги обрича да останат завинаги евтини доставчици за тези пазари на суровини и на нискотехнологични стоки от спектъра на производствените ниши с ниска норма на печалба. И втори, още по-съществен въпрос, на който също не се дава отговор: по кой начин след премахване на защитните митнически бариери, крехката икономика на развиващите се страни ще устои на убийствената конкуренция на вносните западни стоки.

Отговорите на тези два въпроса фактически доказват, че новият световен ред не само че няма да осигури необходимите средствата за развитие за бедните страни, но ще унищожи и онова, с което те досега разполагат.

Либерализираните международни икономически отношения са изцяло в полза на водещите индустриални държави, а за развиващите се страни е отредена ролята на пазарно-суровинни придатъци към техните икономики. Последиците от отварянето на една развиваща се икономика добре могат да бъдат проследени на примера на Мексико, член на най-голямата зона за свободна търговия в Северна Америка - НАФТА, и в същото време съсед и на най-могъщата индустриална държава в света Съединените щати. След тоталното отваряне на вътрешния пазар за внос на американски стоки в Мексико настъпиха масови фалити на традиционни местни производители както в индустрията, така и в селското стопанство, повсеместно расте безработицата и емиграцията на най-жизнеспособната част от населението. Все по-силно е и социалното разслоение – половината от населението живее под абсолютния екзистенцминимум, същевременно най-богатия човек на света е мексиканския олигарх - Карлос Слим. Цели региони са в пълен упадък и разруха, зачестяват и социалните бунтове в южните региони като Чиапас, Оаксака и др.

Имайки този предупреждаващ пример пред очите си, останалите латиноамерикански държави днес вече са обединени в собствени икономически организации като МЕRCOSUR и новосформираната АLBА, противопоставяйки се категорично на стремежите на САЩ за изграждането на Общоамериканска зона за свободна търговия (FTAA).

Двойният морал на водещите индустриални държави проличава и от тяхната позиция по отношение на свободното движение на един друг вид стока - “работната сила”. За либерализиран трансфер за нея не може да става и дума, след като той би унищожил и без това напрегнатите им национални трудови пазари. Ето защо емиграцията на работници от развиващите се страни към САЩ и ЕС категорично е забранена и се преследва ексцесивно с цялата сила на закона.

Тази егоистична политика на индустриалните държави среща всеобщо неодобрение и протест по света. На нея се противопоставя и мощното световно движение на алтepглобалистите. След ожесточени стълкновения с полицията те провалиха срещата на СТО през 1999 г. в Сиетъл, САЩ, и принудиха организаторите да търсят в бъдеще по-спокойни места по земното кълбо за нейното провеждане.

През 2001 г. това бе Доха, столицата на тоталитарно управляван петролен емират в Персийския залив, където са абсолютно забранени всякакъв вид протести. А през 2003 г. беше избран Канкун, луксозeн курорт, посещаван само от богати туристи. Но и тук конференцията на СТО беше застигната от непримиримия протест на алтерглобалистите и на местното население.

Друг съзнателно поддържан от бащите на новия световен ред мит е, че СТО е мултилатерална организация, в която всички членове са равнопоставени. Но тук не може да става и дума за равнопоставеност между представителите на Третия свят и тези на богатите индустриални държави, които контролират 80 % от световната икономика и отделят над 800 млрд. долара годишно за въоръжаване и водене на войни.

Известно равенство може да се реализира, само ако бедните членове на СТО се обединят в защита на общите си интереси, но това се постига трудно. И затова богатият Запад ще продължи да постига целите си, използвайки древната римска максима - “Разделяй и владей”.

Много от нормативно предвидените механизми на СТО за защита на правата на нейните членове са така конципирани, че не могат на практика да бъдат равноправно използвани от слаборазвитите страни. Въпреки че в СТО формално е в сила принципът “една страна, един глас”, реалностите са различни.

В централата в Женева с персонал от 600 души, служителите са обикновено представители на богатите страни, които имат средства да ги поддържат. Те решават и управляват организацията между отделните конференции. А решенията на самите срещи се вземат най често на неформални разговори между представителите на развитите страни от Г-24 в т.нар. „зелени стаи“, до които по-голямата част от колегите им от бедните страни въобще нямат достъп.

Подобно е положението с равнопоставеността и по отношение на арбитражния съд на СТО. Страните от Третия свят, които са 75 % от членовете на СТО, го използват два пъти по-рядко от развитите страни поради неравностойни финансови възможности. Сложнатa съдебна процедура изисква поддържането на голям експертен екип за времетраенето на процеса, което понякога продължава повече от година. Но по-бедните страни нямат средствата за това. За някои от тях дори предварителните такси за свикването на арбитражния съд не са по силите им. И ако въпреки всичко, някоя страна от Третия свят все пак спечели процеса, съдът й присъжда правото да наложи наказателно мито на държавата-нарушител. Но вероятността една слаба страна да си позволи лукса да санкционира с мита мощна държава е само хипотетична. Най-често индустриалните гиганти чрез финансово-икономическо изнудване предотвратяват изпълнението на наложените санкции.

Провеждането на конференциите на СТО и вземането на решенията също се манипулира. Така например cе разглежда твърде голям брой теми за предвидените конферентни дни. И това не е случайно - в условията на силен натиск и хроничен недостиг на време е много по-лесно за държавите от Г-24 да прокарат своите искания. Те делегират на конференциите огромни екипи от стотици експерти по всички въпроси, докато бедните страни имат възможност да финансират присъствието само на по един представител от страна. И от него се очаква невъзможното - да бъде мултиексперт по всички въпроси, да присъства на всички паралелно провеждани обсъждания, да изчете хиляди страници документи и да вземе по всички въпроси най-правилното за своята страна решение, като същевременно устои на всевъзможни влияния и многостранен натиск, упражняван върху него. Очевидно това е един предвиден абсурд, който обслужва СТО.

И в крайна сметка, освен всички тези неформални механизми за реално господство в СТО, често пъти съгласието на бедните страни просто се купува или чрез обещания за помощи или чрез директно подкупване. Затова рекламирането на организацията като образец за мултинационална равнопоставеност на нейните членове не е нищо друго, освен един грижливо поддържан мит, който добре служи на САЩ и ЕС.

В действителност СТО е една олигархична структура, създадена и работеща изцяло в интерес на индустриалните гиганти. Затова скептично настроените към нея политици не без основание считат, че е напълно безсмислено да се водят преговори с икономическите суперсили, защото те преследват само своите егоцентрични цели. Ако днес например САЩ се съгласят да направят някои отстъпки, утре може да вземат обратното решение под предлог, че постигната договореност вече не е от интерес за тях, което са го правили многократно пъти до сега.

За мнозинството страни от Третия свят воденето на преговори под натиска на САЩ или ЕС се превръща, меко казано, в изпитание, защото наподобява пазарлък и надхитряване по жизненоважни за тях въпроси. И докато богатите индустриални държави разполагат с огромни финансови и икономически резерви за преговаряне, бедните страни нямат потенциал за отстъпки от своите позиции, за сметка на ненаситните искания на мултинационалните концерни за преференции и данъчни облекчения.

Всъщност със своите непрестанни искания за дерегулиране на икономиката и либерализиране на търговията ЕС и САЩ отнемат на развиващите се страни тъкмо онези възможности и механизми, с помощта на които навремето те осигуриха собствената си индустриализация. Така напр. САЩ преди Втората световна война са поддържали най-високите вносни мита в историята - до 48 %.

Темите, предвидени за обсъждане на конференциитe на СТО, съдържат доста конфликтен материал. Така например компромисното споразумение със САЩ относно защитата на патентните права на фармацевтичните концерни за производство на лекарства срещу епидемии, продължава да ограничава възможността на слаборазвитите страни да ги произвеждат без скъпите лицензионни такси и на достъпни цени за нуждаещите се в Азия и Африка.

Значителни противоречия породи и спорът дали кръгът на преговори да бъде разширен с т.нар. „Сингапурски теми“. Те обхващат проблематиката за защита на чуждестранните инвестиции, конкуренцията, облекченията в търговията, както и разширяване правата на чуждестранните инвеститори при кандидатстване за обществени поръчки. Срещу всички тези искания водещите индустриални държави не са готови да поемат никакви задължения от социален, екологичен и хуманен характер. Затова повече от 80 държави от Юга, начело с Китай и Индия, са против откриването на преговори по тези теми.

Друга сфера на тежки преговори е търговията с аграрни продукти. Страните от бедния Юг настояват да им се остави възможността за гъвкаво реагиране в аграрната политика и защита на пазарите им от внос на субсидирана продукция от ЕС и САЩ, която унищожава местното селско стопанство. Те настояват да се дерегулират квотираните аграрни пазари на западните държави за по-облекчен внос на селскостопански продукти. Досега реални отстъпки от страна на САЩ и ЕС не са направени. Те продължават да изплащат гигантски субсидии от 365 млрд. долара годишно на своите земеделски стопани, с което стимулират техния износ на дъмпингови цени, разсипвайки селското стопанство на страните от Третия свят.

Краткият преглед на основните теми от срещuтe на СТО показва колко дълбоки и антагонистични са противоречията между Севера и Юга. И докато за богатите държави преговорите се свеждат до осигуряване на условия за реализиране на по-големи печалби за техните концерни, за останалата част от света преговорите засягат физическото оцеляване на държавите и тяхното население.

Тук е уместен въпросът - кaкво означават тези реалности за бъдещето на СТО? Индустриалните държави използват СТО не само за изграждане на всемирна зона на свободна търговия, но преследват и по-далечни цели, като интелектуалната собственост, контрола на външните инвестиции и над обществените поръчки. Всичко това означава допълнителна загуба на икономически суверенитет зa Третия свят. Въпреки тези недостатъци развиващите се страни засега продължават да членуват в СТО, надявайки се по този начин да влияят на дейността й, и обединени да отстояват на натиска на ЕС и САЩ. Но ако СТО не им предлага истинска и честна перспектива не е изключено част от тях да бойкотират преговорите и дори да напуснат организацията в бъдеще. Така в Канкун т.нар. група на 21-те поради липса на готовност за честни компромиси от страна на развитите страни напусна срещата и предизвика нейния пълен провал.

           Другата възможност е недоволните страни да се обединят, което все по-често се случва, и да наложат демократизирането на СТО, като започнат нов кръг от преговори за регионална търговия между равностойни партньори, както това напоследък се случва в Южна Америка в рамките на Меркосур и особено на АЛБА. Този обрат обаче, може да предизвика оттеглянето на индустриалните гиганти от СТО, и най-вече на САЩ. Подобно развитие би означавало край на световната търговия в сегашния й вид, като за над 80 % от човечеството това би представлявало дори значително по-добрата алтернатива.