ОКОТО на УРАГАНА:  МИЛТЪН  ФРИДМЪН, 

МВФ и ГЛОБАЛНИЯ   ЮГ

            Икономисти от целия свят отдадоха почести на починалия неотдавна Милтън Фридмън, когото провъзгласиха за "Шампион на свободата, който преобрази икономиката и света", както писа на цяла страница в. "New York Times". За разлика от тях жителите от глобалния Юг ще запомнят професор Фридмън от Чикагския университет като окото на ураган, който остави след себе си ивица на опустошение в техните икономики. Още дълго време те ще свързват името на Фридмън с две неща: с чилийските реформи за въвеждане на свободния пазар и със "структуронапасващите програми" на Международния валутен фонд (МВФ) в "Третия свят".

            Веднага след държавния преврат срещу правителството на Алиенде на 11 септември 1973 г. чилийски абсолвенти от школата на Фридмън (прочули се по-късно като "Chicago Boys") поеха кормилото на чилийската икономика и с мисионерска страст подеха изпълнението на програма за всеобхватни икономически реформи. И във връзка с многократно цитираното твърдение на техния гуру, Милтън Фридмън, че демокрацията и свободният пазар вървят ръка за ръка, би трябвало да са забелязали иронията на съдбата, че тъкмо в Чили раят на свободния пазар, чиито кръстник е МВФ, бе наложен със щиковете на най-кървавата диктатура в Латинска Америка.

            Фридмън посети Чили по време на диктатурата на Пиночет и високо оцени неговите усилия за установяване на радикално реформирана, експортно ориентирана, свободна пазарна икономика. Фридмън възхвали Аугусто Пиночет, че "принципно се е застъпил за пълната свобода на пазара". Той изнесе и редица доклади за "крехкостта на свободата", което в контекста на Чили прозвуча като цинична подигравка. Фридмън упрекна своите критици, че заради нарушенията на човешките права от чилийския режим те желаят "да го увъргалят в катран и перушина". И въпреки това, той заяви, че се гордее, че е представител на доктринерския дух, който стои за "чилийското чудо".

Чилийският  експеримент

            След като учениците на Фридмън приключиха с Чили, страната бе действително радикално трансформирана, точно по рецептите на техния гуру и на МВФ, само че в отрицателния смисъл.

            Политиката на свободната пазарна икономика и на структуронапасващите програми на МВФ доведоха Чили до две големи стопански депресии в рамките само на едно десетилетие: през 1974-1975 г. брутния обществен продукт спадна с -12 %, а 1982-1983 г. - с цели -15 %.

            Идеологията на МВФ за свободния пазар е базирана на убеждението, че именно той е в основата за силен икономически растеж. Получи се, обаче, тъкмо обратното - ръстът на брутния вътрешен продукт на Чили през неговия "якобински период" (от 1974 до 1989 г. - революцията на Фридмън-Пиночет) беше само +2,6% срещу средно над +4% в годините между 1951 и 1971, когато държавата играеше определено регулираща роля в чилийската икономика. В края на периода на радикалните реформи за "свободна пазарна икономика" социалното неравенство и бедността болезнено нараснаха. Процентът на семействата, живеещи под екзистенцминимума се увеличи от 1980 до 1990 г. от 12% на 15%, а на тези под прага на бедността - от 24% на 26%. Това означава, че в края на режима на Пиночет 5,2 милиона чилийци от общо 13 милиона бяха бедни. Ако се погледне разпределението на националния доход на страната, се вижда, че делът от приходите на най-бедните 50% от населението е спаднал от 20,4% на 16,8%, а най-богатите 10%, в замяна на това, увеличиха своя дял в БВП от 36,5% на забележителните 46,8%. Както се изрази един икономист, тази комбинация от лабилен растеж и радикален търговски либерализъм означава деиндустриализиране на чилийската икономика в името на икономическата ефективност и монетарния контрол над инфлацията. Делът на производството в БВП падна от средно 26% през 60-те години на 20% през 80-те години. Много металообработващи предприятия и сродни браншове фалираха. Под наставничеството на МВФ икономиката се ориентира към сектора на услуги и експорт главно на земеделски продукти и суровини.

Смекчената  форма  на  "Фридмънизма"

            Ерата на радикалната икономическа контрареволюция на Фридмън-Пиночет приключи в началото на 90-те години и на власт дойдоха представителите на "регулираната икономика", така наречената "Cоncertation". Това бе лявоцентристка коалиция, която се обяви против класическите догми на Фридмън и на МВФ и в името на по-добро разпределение на доходите, повиши обществените разходи. В резултат на това, делът на чилийците, живеещи в бедност, радикално бе намален от 40% на 20%. Тази промяна засили вътрешното търсене и доведе до средногодишен ръст на БВП в постпиночетовата фаза от средно +6%.

            Впрочем социалдемократическото правителство нямаше намерение да се конфронтира със заможния елит на страната. Неолибералната икономическа политика, октроирана от МВФ, в основни линии си остана непроменена, както и икономическият акцент върху експорта на земеделски продукти и суровини. Съсредоточаването върху износа на първични продукти доведе, обаче, до огромни екологични проблеми. Равновесието на рибните пасажи по бреговете на Чили бе нарушено. Този феномен предизвика увеличение на рибовъдните ферми за сладководна сьомга и миди във вътрешността на страната, което се отрази на екобаланса в районите на тяхното заселване. Процъфтяващият експорт на дървесина и на изделия на дървообработващата промишленост стимулира развитието на изкуствени горски плантации за сметка на естествените гори. Чили днес се нарежда на второ място по изсичане на дървета в Латинска Америка след Бразилия. Защитата на природата в Чили е неефективна и се подтиска от експортноориентираното лоби.

Износът  на  "революцията"

            Чили бе опитното зайче за програмите на МВФ. Върху Чили се изпробва парадигмата на свободния пазар. През 80-те години този модел бе разпространен от МВФ и Световната банка и върху почти всички страни от Третия свят. Около 90 икономики в развиващите се страни и в бившите социалистически държави бяха подложени на структуронапасващите реформи на свободния пазар. От Гана до Аржентина регулативната роля на държавата върху икономиката беше драстично съкратена под натиска на МВФ; в името на ефективността държавни предприятия бяха приватизирани; напълно снети бяха ограниченията за внос на западни стоки; вдигнати бяха ограниченията за чуждестранни инвеститори, а експортно ориентираната местна икономика бе здраво привързана към капиталистическия световен пазар.

            През 90-те години икономиката на развиващите се страни ускорено бе подготвяна със структуронапасващите програми на МВФ за настъпващата комерсиална глобализация. Тази политика донесе на повечето от тях същото неравенство, бедност и екологични проблеми, както в Чили (изключвайки умерения растеж след края на ерата Фридмън-Пиночет). Икономическият директор на Световната банка за Африка признава: "Ние не очаквахме, че хуманитарните разходи на тези програми ще се окажат толкова високи, а икономическите резултати ще се забавят толкова дълго". Структуронапасващите програми получиха толкова лоша слава, че МВФ и СБ се видяха принудени спешно да ги преименуват и още в края на 90-те години вече се говори за PRSPs (Poverty Reduction Strategy Papers) -"стратегически документи за намаляване на бедността".

            Свободният пазар и политиката на структурно напасване, в основата на които стои МВФ, междувременно се оказаха толкова здраво вкоренени в институциите, че тяхното господство ще продължи да действа, независимо от всеобщото признание, че те не функционират успешно.

            Завещанието на Милтън Фридмън и в бъдеще ще остане да тежи на развиващите се страни в лицето на налаганата им от МВФ икономическа и финансова политика.

            Затова няма по-подходящ надпис за надгробната плоча на Милтън Фридмън от следните редове в "Юлий Цезар" на Шекспир: "Злото, сторено от хората, живее дълго и след смъртта им, а доброто бързо потъва в гроба, наедно с техните кости".

 ---------------------------------------------------------------------

катастрофИТЕ  на  глобализациЯта

            Народната мъдрост казва, че в политиката и по време на война късмета не след дълго изневерява. Съответно само за много кратък период от време на правителството на Буш му бе писано да се радва на успех в Афганистан и в Ирак. Но историята, лукава и непредсказуема както винаги, му поднесе няколко тежки удара, от които най-широка популярност добиха банкрутът на мегакорпорациите Енрон (електроснабдяване) и Уърлдком (телекомуникации), както и предизвикания от финансовата политика на Международния валутен фонд (МВФ) колапс на Аржентина, която до нейния тотален стопански срив през 2002 г. бе давана като пример за успешна неолиберална политика. Тези две типични за системата катастрофи тласнаха глобалните финансови институции като МВФ и Световната банка (СБ) в небивала криза на легитимността, която се очертаваше още преди 11 Септември, и от която те и до днес не могат да излязат.

            Скандалният срив на енергийния гигант Енрон (при който само за няколко седмици буквално се изпари един мегаконцерн с борсова стойност над 100 милиарда долара - бел. прев.) ни напомня по един доста красноречив начин, че риториката за свободния пазар не представлява нищо друго, освен гигантска измама от страна на транснационалните корпорации. Неолиберализмът използва езика на дееспособните и обича да се изразява в категориите на етиката, която винаги обещава най-доброто за максимален брой хора. Но тук в същност става въпрос само за облагодетелстване на корпоративната власт. Концернът Енрон обичаше да възхвалява свободния пазар и по този начин да обосновава успехите си. Но факт е, че Енрон не се превърна в едно от най-големите капиталови дружества, спазвайки пазарната дисциплина, а чрез стратегическо залагане на огромни финансови средства. Похарчвайки стотици милиони долари Енрон успя за по-малко от десетилетие буквално да закупи водещата си позиция и по този начин да създаде "черна дупка" на либерализирания енергиен пазар, където неговите борсови жонгльори безпрепятствено могат да разиграват финансовите си измами, както писа неотдавна един бизнесмен в "New York Times".

            За да са сигурни, че правителствените служби ще си затворят очите и ще оставят "пазарите" на свободен ход, от Енрон бяха много щедри към тези, които бяха склонни да му служат. Някои "спечелиха" от него повече пари дори и от Джордж У. Буш, който получи 623 000 долара за своите изборни кампании от своя приятел - Кенет Лей, главен мениджър на Енрон. Дълбоко оплетени в корпоративната мрежа на Енрон бяха и някой от най-доверените на Буш хора като: бившия вицепрезидент Дик Чейни, главния прокурор на САЩ Джон Ешкрофт, главният секретар по търговията Роберт Зелиг, съветникът на Буш по икономическите въпроси - Лари Линдси, и много други. Скандалът около Енрон разтресе из основи старателно поддържания след 11 Септември имидж на Буш като президент на всички американци. По този начин се възвърна реалният облик на президента на САЩ като главен мениджър на големите корпорации на Америка.

            Скандалът около Енрон ни върна към горчивата социална политика от 90-те години. И както каза самият Буш в своето встъпително президентско слово: "Изглежда ние живеем заедно на един континент, но не и в една страна". Това бе напомняне за идеологическия контекст на предизборната кампания през 2000 г., когато републиканският му колега Джон Мак-Кейн за малко не стана кандидат на републиканците след като критикува масивното финансиране на предизборната борба от корпорациите, което превръща американската демокрация в плутокрация и подкопава нейната легитимност.

            Винаги сме казвали, че глобализирането, провеждано от корпорациите се съпровожда от масивна корупция, която разрушава и демокрацията. Концерна Шел в Нигерия е добър пример за това. Десетки мултинационални корпорации и Световната банка бяха замесени в политиката и икономиката на Сухарто в Индонезия. Имаме и примера със скандала "Енрон", който смъкна булото на "Новата икономика", както се изрази Уолстрийт. "Новата икономика", която възнагради корупционното поведение на "Енрон" и остави след това останалия свят да  плаща сметката за това. Резултатът бе спад в икономиката, какъвто не сме имали може би от 30-те години насам. Затова винаги сме обръщали внимание на типовете от Световната банка, които ни  изнасяха лекции по добра работа на правителството, да разправят тези приказки на Вашингтон, за да си оправи първо той собствения дом.

            Корпоративната корупция е основен елемент от политическата система на Съединените щати. Фактът, че тя е легализирана и че се практикува за финансиране на предизборните кампании от "предизборни акционни комитети", не я прави по-малко неморална от приятелските кръгове при капитализма от азиатски тип (Crony или Amigo Capitalism). Всъщност американският модел е много по-опасен, тъй като взетите в САЩ със солидна финансова подкрепа важни решения могат да имат не само национални, но и международни последствия. Корумпираните политици от Третия свят трябва да бъдат бесени или обезглавявани, но нека бъдем честни, сумите, които им се дават на ръка и влиянието, което тези политици упражняват е нищожно в сравнение с корумпирането, практикувано от Вашингтон и неговите възможности за влияние.

            И ако "Енрон" показва абсурдността на дерегулирането, в съчетание с корупция, случаят с Аржентина илюстрира друг един аспект на корпоративния глобализационен проект - либерализирането на международната търговия и потока на капитали, налагани от МВФ, СБ и Световната търговска организация (СТО). Само за няколко години тази политика доведе страната до колапс - около 140 млрд. долара дългове към различни финансови институции, хаос в индустрията и по над 2000 души на ден, изпадащи под границата на бедността - страната действително бе докарана до окаяно положение.

            Аржентина премахна търговските си ограничения по-бързо от която и да е друга латиноамериканска държава. Тя тотално либерализира движението на капитала. И в знак на трогателен жест към неолибералната догма аржентинското правителство се отказа от всякакъв смислен контрол върху влиянието на глобалната икономика на вътрешния пазар като привърза аржентинското песо към долара. Чрез доларизирането, обещаваха някои технократи, ще отпаднат и последните бариери между националното стопанство и глобалния пазар и Аржентина ще влезе в рая на трайното благоденствие.

            Всички тези мерки бяха взети по настояване или най-малко със съгласието на американското министерство на финансите или на неговия заместник - Международния валутен фонд. Факт е, че непосредствено след азиатската финансова криза, главният проблем за която повечето наблюдатели видяха в либерализирането на банковата дейност, Лари Съмърс, държавен секретар в финансовото министерство на САЩ похвали разпродажбата на финансовия сектор на Аржентина като модел за подражание от развиващите се страни: "Днес общо 50 % от целия банков сектор и 70 % от всички частни банки са в чуждестранни ръце. През 1994 г. те бяха само 30 %. Резултатът е един дълбоко проникнат и ефективен пазар за чуждестранните инвеститори, които сега имат по-големи основания да влагат средства в Аржентина".

            Аржентинските технократи изглеждаха решени да надминат своите чилийски колеги в преклонението си към пазара - и което е най-интересно - тъкмо, когато чилийците започнаха да се съмняват в ефективността на безпрепятствения трансфер на капитали.

            В средата на деветдесетте години, когато стойността на долара се повиши, това засегна и привързаното към него песо. Аржентинските стоки станаха по-скъпи и съответно по-неконкурентноспособни както на вътрешния, така и на външния пазар. Повишението на вносните мита с цел оскъпяване на импортните стоки, бе квалифицирано като недопустимо действие спрямо свободния пазар. Аржентина бе принудена да заема нови кредити, главно от МВФ, за да финансира все по-влошаващия се търговски дефицит и изпадна в постоянно нарастваща задлъжнялост. Но колкото повече кредити бяха искани, толкова повече нарастваха лихвите по тях, тъй като кредиторите проявяваха нарастваща загриженост от развитието на неконтролирания свободен пазар, който в началото им донесе толкова много предимства.

            В противоположност на доктрината на Съмърс, доминирането на  чуждестранният капитал в банковата система не помогна на Аржентина. Точно обратното, чуждестранния контрол на банките улесни изтичането на огромни финансови средства в чужбина, от които страната болезнено изпитваше нужда. Банките ставаха все по-рестриктивни и ограничаваха дори заемите, отпускани на правителството и на местния бизнес. Но без кредити много от малките, средни и дори големи предприятия трябваше да затворят врати и да уволнят хиляди работници.

            Аржентина се видя принудена чинно да застане пред своя наставник, МВФ и да преговаря за нов милиарден кредит за погасяване на външния дълг от 140 милиарда долара. Но МВФ отказа да отпусне нов кредит и поиска ограничения в публичните разходи и въвеждането на рестриктивна финансова политика. Както отбеляза и Джоузеф Щиглиц това бе същата грешка, която МВФ вече направи в Азия след разразилата се там финансова криза: вместо да се стимулира икономиката, с цел овладяване на инфлацията бе въведена рестриктивна финансова политика, която засили още повече стагнацията. Както изглежда МВФ институционално и умишлено не е в състояние да вади поуки от грешките си и затова провалът му в Аржентина е още едно оправдано основание, да се настоява за неговото закриване.

            Не напразно Реджинъл Дейл, доктринерният анализатор на свободния пазар в "Интернейшънъл Хералд Трибюн" бе разтревожен, че аржентинската катастрофа може да има отражение и извън нейните граници. Той се опасява главно от ерозия на легитимността на проекта за комерсиалната глобализация и на възраждането на популизма, който би могъл да провали осъществяването на замислената от правителството на Буш американска зона за свободна търговия...

 ------------------------------------------------------------------

кризата  НА  мвф  И  НА  СВЕТОВНАТА  БАНКА  се  задълбоЧава

            Всяка пролет във Вашингтон се състои среща на Международния валутен фонд (МВФ) и на Световната банка (СБ). Полицейски заграждения блокират достъпа до двете институции в центъра на столицата. Затова наоколо няма демонстранти.

            Протестните акции на неправителствените организации най-често се организират няколко улици по-нататък, в двора на Института за политически изследвания. Участниците, дошли тук от различни краища на света, вече са разбрали, че МВФ и СБ се намират в най-тежката си криза от години насам. Но точно в това те виждат шанса да се отслаби смъртоносната хватка на тези две институции върху световната икономика.

Криза  в  легитимността  на  МВФ

            Кризата на МВФ е по-очебийна. "Фондът така и не успя да се възстанови от финансовата катастрофа в Азия през 1997 г.", казва бившият представител на МВФ - Дени дю Тре, сега вицепрезидент на "Center for Global Development". "Тогава МВФ загуби легитимността си" каза дю Тре на форума на официалния обед, спонсориран от "Carnegie Endowment for Interational Peace". След кризата в Азия ключови страни от азиатския континент, като Тайланд, Филипините, Китай и Индия вече се въздържат да вземат нови заеми от МВФ. Твърде пресни са спомените им за катастрофалните последствия от финансово-либералните програми, които много азиатски страни бяха принудени да приемат по настояване на МВФ.

            Азиатските страни с основание изпитват страх отново да не задлъжнеят към МВФ. Към това се добавя и една впечатляваща постъпка на няколко латиноамерикански държави (начело с Бразилия и Аржентина) - да изплатят наведнъж дълговете си към МВФ. Целта им е да скъсат със зависимостта си от една институция, която е омразна в региона.

            Това, на което сега сме свидетели, по принцип е бойкот на МВФ от някои от неговите най-големи длъжници, който предизвика бюджетна криза във фонда. Факт е, че операциите на МВФ през последните две десетилетия се финансират предимно от вноските за погасяване на дълговете на развиващите се страни към фонда и по-малко от вноските на страните от богатият Север. Техните правителства съзнателно прехвърлиха товара по издръжка на фонда върху гърба на длъжниците. И ако важни клиенти сега прекъснат финансовите си връзки с МВФ, възниква въпросът, откъде тогава той ще си набавя необходимите финансови средства? На форума с Дени дю Тре се изказа и специалистката по МВФ от университета в Оксфорд, Нгер Уудс. Тя каза, че МВФ очаква, плащанията към него (вноски и лихви) през 2006 г. да спаднат наполовина (от 3,19 млрд, долара 2005 г. на 1,39 млрд. долара през 2006 г.). До 2009 г. сумата отново ще спадне наполовина на 635 млн. долара. И както смята Уудс "това ще доведе до един силно съкратен бюджет за организацията".

Проблемите  на  Световната  банка

            Добре осведомени източници твърдят, че Световната банка също е в криза. Но тя не е толкова обременена с впечатлението за провал и за несъгласие с нейните действия както МВФ. Нгер Уудс смята, че банката ще бъде сполетяна от бюджетна криза, тъй като приходите от лихви по кредитите и от вноски са спаднали (от 8,1 млрд. долара през 2001 г. на 4,4 млрд. за 2004 г.). В същото време спад бележат и приходите от инвестиции от 1,5 млрд. през 2001 г. до само 304 млн. през 2004 г. Китай, Индонезия, Мексико, Бразилия и много други от по-напредналите "развиващи" се страни вече се оглеждат за нови заемодатели.

            Но кризата в бюджета е само един от аспектите. Световната банка цялостно е затънала в криза. Както твърди Дени дю Тре, икономистите на банката предлагат програми за действие, които все повече се оценяват като негодни за решаване на проблемите на развиващите се страни. Дю Тре познава банката добре, той е бил неин представител в Джакарта и представител на МВФ в Ханой. За дю Тре проблемът на СБ се крие в развойния й отдел, чиято главна задача е да предлага актуални програмни разработки в сферата на икономиката, изготвени в сътрудничество с академичните среди на Запада. Но креативно знание, което да се използва за съставянето на програми, не излиза от този отдел. Понастоящем за СБ работят около 10 000 експерти, повечето икономисти. Както смята дю Тре, "на Световната банка не й липсва нищо, което да не може да бъде отстранено със съкращение на персонала с 40%". Нгер Уудс подкрепя становището на дю Тре. В един от последните си отчети тя идва до извода: "Най-честото оплакване в тази област гласи - сътрудниците на МВФ и СБ са политически много неопитни. Те имат своята докторска титла по икономика или финанси, но са лошо подготвени за комплексната и мръсна работа на политическата система, в рамките на която трябва да работят". Антипатията им към политиката прави мнозина негодни да разберат променящия се свят. Много от тях са с ограничени разбирания за онази политика, която определя характера на програмите на МВФ и СБ, политика с много по-важни последствия от тяхната официално оповестена стратегия за развиващите се страни. "Предложенията на фонда и банката винаги са изложени на силно политическо влияние", пише Нгер Уудс. "Първото Stand By - споразумение, което подписаха през 1997 г. МВФ и Южна Корея, беше окичено с куп допълнителни условия, добавени по настояване на САЩ." По време на 90-те години върху Световната банка бе упражняван натиск и от Г-7, да отпуска кредити на Русия. Тези кредити никога не бяха използвани (въпреки че Русия беше длъжна да плаща вноските си). От Г-7 бе упражняван натиск и върху МВФ, да не се безпокои прекалено много за провала на поставените си цели. Често формата и съдържанието на дадени проекти беше вече предварително определена от съществуващи тайни споразумения между големи компании, подкрепени от могъщи правителства и финансови кръгове.

Как  се  прикриват  кризите

            На срещата на неправителствените организации в "Института по политически изследвания" във Вашингтон присъства и Робин Броуд. Тя е асистент-професор в Американския университет и от дълго време се занимава с темата "Световна банка". Нейната книга "Неравностойният алианс между Световната банка и Филипините" по мнението на мнозина е класическо изследване на отношението на СБ с нейните държави-клиенти - в случая с Филипините.

            Броуд твърди, че Световната банка е затънала по-дълбоко в криза от МВФ, отколкото това е видимо за обществеността.

            Според Броуд "МВФ реагира на критиките и неуспехите си, като се оттегли в своите четири стени, с което засили впечатлението за своята обсаденост. В замяна на това Световната банка реагира по обратния начин, като впрегна света, за да прикрие нарастващата криза."

            Броуд вижда три елемента в защитната стратегия на Световната банка: първо, тя отива при кредиторите и заявява, че е най-способната институция за ликвидиране на бедността чрез кредити, за опазване на природната среда, за борба със СПИН-а и т.н. ... Нещо, което впоследствие се опровергава от отчетните баланси. Второ, СБ разполага с най-големия изследователски отдел в областта "Развитие", финансиран с около 50 млн. долара. Смисълът на неговото съществуване се състои в научното формулиране на предварително направени оценки и заключения. Трето, тя разполага с голям отдел, с бюджет от около 30 млн. долара, който се занимава с външна политика. Това е една PR-агенция, която захранва медиите с т.нар. обективни резултати от изследванията на СБ и  поддържа реномето й на осведомена институция...

            Накрая Броуд стига до заключението: "Така не може да продължава. В Световната банка знаят, че са затънали в криза и това ги изнервя. И ако ние си вършим работата както трябва, истината рано или късно това ще излезе наяве".

Реакция  на  новите  инициативи

            Антикорупционната кампания на бившия президент на СБ - Поул Уолфовиц, за която се говори толкова много, се оценява на срещата на неправителствените организации като нова PR-акция за спасяване на чезнещата легитимност на банката. "Що се касае до лицемерието на СБ: в средата на 80-те години, когато на бял свят излезе аферата с корупция около няколко проекта на Световната банка в Индонезия, Уолфовиц беше посланик на САЩ в Джакарта. Тогава той не предприе нищо срещу това", заявява Шалмал Гутал от организацията "Focus on the Global South" в Банкок. "Средно всеки трети долар от парите, които СБ отпусна на правителството на Сухарто за 30 годишен период от средата на 60-те години до средата на 90-те години, потъна в джобовете на неговите хора. Т.е. цели 10 млрд. долара от общо 30-те млрд. по кредитната програма на СБ. А Уолфовиц тогава се считаше за голям приятел на режима на Сухарто".

            Особено скептично участниците в срещата на неправителствените организации реагираха на плановете за увеличаване тежестта на гласовете на някои от големите "развиващи се" страни в СБ като Китай и Бразилия и на намерението да се разреши на още няколко не толкова бедни страни да се възползват от инициативата `HIPC` (Highly Indepted Poor Country) на Световната банка за редуциране на дълговете им. По тяхно мнение, това не е нищо друго, освен ново PR-усилие да се спаси една провалила се дейност. А що се отнася до увеличението на тежестта на гласовете, участниците в срещата съзират в това предложение отчаян опит да се противодейства на тенденцията на голям брой развиващи се страни да се освободят от зависимостта на СБ и МВФ.

            Но означава ли това край на реформите?

            Това, за което малко се говори на срещата, бе едно намерение, което много от големите неправителствени организации усилено предлагаха през 90-те години: възможността за реформиране на СБ и на МВФ в тяхната стратегия по изготвяните проекти за реализиране и отпускане на кредити. Съмир Досани, координатор на кампанията "50 години стигат!" изрази най-ясно своя песимизъм: "Когато критикувахме структуронапасващите програми на СБ, тя ги прекръсти в `Стратегически документи за намаление на бедността` (PRSPs - Poverty Reduction Strategy Papers). Ние поискахме опрощаване на дълговете, отговори ни се с документа HIPC за най-силно задлъжнялите бедни страни (Highly Indepted Poor Country). И двете инициативи в момента се провалят. Съответно не е ли време да помислим за нов подход?"

            Както Световната банка, така и МВФ са в криза. Но критиците на двете финасови институции виждат в това възможност за нейното радикално преодоляване. "Ние се обединихме около една обща стратегия за отнемане властта на СБ и МВФ" е мнението на Лиди Неспил oт "Jubilee South" в края на двудневната среща във Вашингтон. "Jubilee South" е глобален алианс, известен с исканията си за опрощаване на дълговете. Вместо да се формулират условия за работата на СБ и МВФ, с цел да се намалят негативните последствия от тяхната дейност, в новото начинание става дума за нещо друго: къде СБ и МВФ са най-разединени и най-уязвими, кои от техните начинания са най-уязвими? По тези направления трябва да се реагира с глобални действия. Целта е да се парализират СБ и МВФ, а в дългосрочна перспектива радикално да се обезвластят и основно да се редуцира влиянието им. "Трябва да действаме както при сепията, първо да отрежем пипалата й" заявява Съмир Досани. "Започва се с най-уязвимата част и след това се продължава нататък."

-----------------------------------------------------------------------

Подбор и превод:  Аладжов