Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.04.2009 09:49 - Актуални тенденции в лявото политическо пространство на Европа
Автор: iw69 Категория: Политика   
Прочетен: 1184 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 07.04.2009 09:57


Аладжов

"Европейската  Левица"   Значително по-вляво от социалдемократическата "Партия на европейските социалисти" (ПЕС) в Европейския парламент е позиционирана по-малката фракция на "Конфедеративната група на обединената европейска левица / Северната европейска левица" (`Confederal Group of the European United Left / Nordic Green Left`). На последните евроизбори през 2004 г. за съставящите я партии вотираха около 6% от гласоподавателите, осигурявайки представителство от 41 депутати в Европарламента, което е пето по големина. Тази фракция се състои от 17 комунистически, леви социалистически и екологически партии от общо 13 страни-членки на ЕС,[1] три по-малки политически формации, които днес са без депутати в парламента, както и още 2 асоциирани партии от Швейцария и Норвегия, които са държави извън ЕС и съответно нямат мандатоносители.[2]             Парламентарната фракция на "Обединената европейска левица" (ОЕЛ) се учредява още през 1989 г., като в нея първоначално участват само 4 формации - старата италианска компартия РСI,[3] испанската "Обединена левица" (`IU`), датската "Социалистическа народна партия" (SVP) и гръцката обединена лява коалиция "Synaspismos". През 1994 г. към фракцията на ОЕЛ се присъединяват новоучредената като наследничка на РСI нова италианска компартия "Rifondazione", Френската комунистическа партия (PCF), португалските комунисти от PCP и отделилата се от "Synaspismos" традиционно марксистка гръцка компартия ККЕ. След разширението на ЕС през 1995 г. към "Обединената европейска левица"се присъединяват още шведската "Лява партия" (VP) и финландския "Ляв съюз" (Vas), които заедно с датската "Социалистическа народна партия" (SVP) създават вътревъв фракцията на "Обединена европейска левица" (ОЕЛ) парламентарната група на "Северната зелена левица" (СЗЛ). През 1998 г. от фракцията на ПЕС са изключени няколко депутати, които се присъединяват към ОЕЛ/СЗЛ, която достига численост от 34 парламентаристи от общо 8 държави. След проведените година по-късно избори за европарламент към фракцията на "Обединената европейска левица / Северната зелена левица" се присъединяват представителите на немската "Партия на демократичния социализъм" (PDS), новосформираната гръцка партия DI.K.KI,[4] както и петимата нови парламентаристи от троцкисткия френски изборен съюз LCR/LO. През 2001 и 2002 г. към ОЕЛ/СЗЛ се присъединяват и няколко мандатоносителя от "Европейската зелена партия" и от ПЕС, с което фракцията на "Обединената европейска левица / Северната зелена левица" достига 49 парламентаристи и се издига до нивото на 4-та политическа сила в ЕП - най-доброто й представяне до сега. В връзка с предстоящото разширяване на Евросъюза през 2003 г. към лявата фракция ОЕЛ/СЗЛ се присъединяват чешките, словашките и кипърските комунисти. На последния евровот през 2004 г. лявата фракция претърпя известен отлив на гласоподаватели, но за предстоящите избори през юни 2009 г., вследствие на актуалната глобална икономическа и финансова криза се очаква левите значително да засилят представителството си в евроинституцийте.               Освен споменатото тясно сътрудничество на партийно ниво в Европарламента в рамките на фракцията на "Обединената европейска левица / Северната зелена левица" през ноември 1991 г. 22 леви формации от общо 16 страни създават в Мадрид по инициатива на испанската "Обединена левица" (ЕU) т.нар. "Форум на новата европейска левица" (`NELF`). Той представлява паралелна на фракцията на "Обединената европейска левица" в ЕП извънпарламентарна политическа платформа на западно-европейските леви, която след рухването на "реалния социализъм" и последвалото го повсеместно отричане на всякаква социална идеология си поставя задачата да търси обединяващ ориентир за провеждането на нова лява политика на Стария континент.               На 8-ми май 2004 г. в Рим по инициатива на "Форума на новата европейска левица", и най-вече на италианската компартия "Рифондационе", бе учредена и наднационална партия на "Европейската левица" - ЕЛ (`European Left`). Създаването на тази нова супранационална формация бе мотивирано от това, че реализацията на успешна социална и антисистемна опозиционна политика вече не е достатъчно ефективна само на ниво национална държава, защото в резултат от глобализацията отделните страни все повече губят суверенитет. Поради това подобна политика следва да се провежда организирано и на общоевропейско ниво.             Днес в ЕЛ участват вече 29 комунистически и леви социалистически формации от цяла Европа (включително и от източната й част), както и от страни извън ЕС.[5] Основни цели на тази нова политическа сила е създаването на "алтернативен на капитализма социален и политически модел", както и противопоставяне на "нарастващата в международен аспект милитаризация и практика на постоянните войни". Председател на "Европейската левица" е лидерът на немската партия "Левицата" - Лотар Биски,[6] който смени учредителя Фаусто Бертиноти от италианската компартия "Рифондационе" на провелия се на 24.11.2007 г. ІІ-ри Конгрес на формацията.               В края на януари 2005 г. в Рейкявик 5 ляво-екологични партии от Скандинавските страни, които до разпускането му през 2004 г. бяха част от "Форума на новата европейската левица", учредиха "Северния зелено-ляв съюз" (`NGLA`), който няма статут на общоевропейска партия, и участва с 3-ма свой депутати в парламентарната фракцията на "Обединената европейска левица"като парламентарната група на"Северната европейска левица" (`NGL`).[7] Макар че в основата на идеологическата ориентация на тази нова регионална политическа формация да е екологията, социалната тематика продължава да заема централно място в ежедневието и на този партиен съюз.               Политически "Европейската левица" действа в рамките на Евросъюза, въпреки че в нея участват и партии от страни извън ЕС. Фактическото признаване на Европейския съюз от ЕЛ се натъква в различни части от левицата на отрицание, тъй като отношението към ЕС е силно оспорвано. "Европейската левица" е за "обединена, социална и демократична Европа", но различаваща се съществено от неолибералния модел на досегашните съюзни договори на ЕС и неоконсервативния проект за Европейска конституция. Това отрицателно отношение към ЕС не е безпроблемно, тъй като съществуват различия в позициите на отделните партии по тази тема. Най-силно "проевропейска" ориентация се наблюдава всред левите партии от Централна и Източна Европа, въпреки че и там съществуват опозиционни настроения по този въпрос. Преобладаващо отрицание към Европейския съюз доминира главно в левите партии от южната и северната периферия на Европа. Това се отнася и до силно различаващите се по политическа ориентация сили като ориентираните към класическия марксизмо-ленинизъм комунистически партии на Гърция (ККЕ) и на Португалия (РСР) от една страна и напр. бившата комунистическа формация на Швеция. Тази скандинавска Лява партия (VP) освен, че е с определено изразен ляв, социалистически, екологичен и феминистичен профил, изключително силно държи, подобно на традиционните комунистически партии от другите страни, за съхранение на националния суверенитет в рамките на съюза. Но различаващото се отношение към Европейския съюз по оста Север-Юг се обяснява донякъде и с това, че главните потърпевши от политиката на ЕС са земеделските стопани от южноевропейските страни, които обаче не представляват решаваща политическа сила в централна и северна Европа.             Освен това трябва да се отбележи, че се надигат и силни опозиционни гласове срещу политиката на "Европейската левица" и от партии, членуващи в нея, като италианската компартия "Рифондационе" (PRC), френските комунисти от PCF, както и от по-малката австрийска компартия KPOe. Някои от участниците в ЕЛ критикуват начина на нейното учредяване, което е извършено от партийните ръководства, без обсъждане с членската маса. От страна на конкуриращия я от ляво по-радикален съюз на "Европейската антикапиталистическа левица" се повдига и възражението, че със своето учредяване ЕЛ съдейства по-скоро за разцепление, отколкото за обединението на левите сили в Европа. Тези разногласия свидетелстват за сериозни принципни проблеми в днешното ляво пространство на Стария континент.             Докато по фундаменталните въпроси за бъдещето на Европа консервативните, либералните и социалдемократическите сили от отделните страни изразяват интересите на едни и същи традиционни обществени кръгове, Европейската левица се намира в ситуация да представлява различни по исторически и културен произход социални среди в отделните държави.               Нагледен пример в това отношение е Гърция. Там традиционалистката комунистическа партия ККЕ изненадващо добре се представя на политическата арена с нейната ортодоксално марксистка линия след глобалните промени от 1990 г. Борбените гръцки комунисти и днес черпят сила от героичната история на гражданската война и от съпротивата срещу военната хунта на "черните полковници" на Пападополус. Изборните им резултати са между 5 и 9 %, с трайна тенденция за нарастване през последните години. Нейната политика обвързва социалния протест със силно изразена антиимпериалистическа и патриотична ориентация. От една страна партията разчита на относително запазен класов контингент от наемни работници в промишлеността и земеделския сектор, а от друга тя е политическата сила, която продължава да повишава организираността и радикализацията на тези среди. Целта на ККЕ е излизане на Гърция от Европейския съюз и създаването на т.нар. съпричастно, демократично общество, изграждането на социалистическо народно стопанство, одържавяване на обществено значимите стопански сектори и формирането на нови геополитически съюзи като противовес на империалистическата политика на САЩ, ЕС и на глобалната власт на мултинационалните концерни. Като рамка за изпълнението на този проект трябва да послужи организирането на "Антиимпериалистически, антимонополистически демократичен фронт", в който да включва различни прогресивни сили. Гръцката компартия ККЕ зае позиция на критична солидарност спрямо бившия югославски президент Слободан Милошевич и Сърбия по време на натовската агресия срещу бивша Югославия. Въпросите за миграцията, проявите на расизъм, социалната сегрегация и др. играят все по-голяма роля през последните години и се обсъждат в многобройни публикации в медиите и най-вече в партийния орган "Ризоспастис" ("Радикалният"). ККЕ макар и да не членува в партията на "Европейската левица", участва в парламентарната фракция на "Обединената европейска левица / Зелената северна левица".             Конкурент на гръцката компартията в лявото политическо пространство е сравнително новата, по-малка формация "Synaspismos", която е съучредителка на "Европейската левица", както и инициатор на гръцката коалиция на "Радикалната левица" (Sy.riz.a), в която са организирани бивши комунисти и привърженици на различни алтернативни, ултралеви движения като троцкисти, маоисти, еврокомунисти, автономни, анархисти и др. "Синазписмос/Сириза" постига изборни резултати около 5 % с тенденция за покачване след бунтовете в Гърция от края на 2008 г. Тази коалиция има по-разнопосочен политически профил, като обвърза борбата за социалистическа демокрация с проблемите на екологията, феминизма, емиграцията, малцинствата и човешките права. Освен това "Синазписмос" за разлика от компартията е по-интернационалистичен и по-положително настроен към проекта за обединение на Европа, макар и не в сегашната му форма. Компартията обвинява "Синазписмос" и коалицията "Сириза" в реформизъм и националистическа позиция по отношение на спора за името на република Македония. Привържениците на "Синазписмос" са главно измежду интелектуалците и градското население, докато ККЕ е по-силна в индустриалните региони и в провинцията.               Подобна е ситуацията и в Португалия. И там заемащата твърди комунистически позиции португалска компартия РСР се подкрепя на изборите от трудещите се от старите индустриални райони около Лисабон и от провинциалния Алентежу, на юг от столицата. Напоследък обаче, разпадът на социалните структури на наемния труд започва да се изразява и в спад на изборните резултати за компартията РСР, чиито потенциал през последните 30 г. се сви наполовина и днес привлича около 8 % от гласоподавателите. Въпреки това тя остава една от най-силните ултралеви партии. За разлика от нея новоучредения през 1999 г. "Ляв блок" ("Bloco de Esquerda" - BE), състоящ се от алтернативни леви сили с частично троцкистка, маоистка, алтерглобалистка и еврокомунистическа ориентация се подкрепя от интелигенцията и левите в градовете. Съюзът "BE", който актуално постига около 6 %, се изявява в парламента с инициативи по отношение на екологията, легализация на наркотиците, абортите, феминизма, хомосексуалните бракове и равнопоставеността между половете. Това са по-скоро "умерени", "зелени" теми, които по-слабо интересуват традиционните комунистически привърженици, чиито корени са в десетилетната съпротивата срещу фашизоидната диктатура и "Новата държава" на режимите Салазар/Каетану.             Както в Гърция така и в Португалия, борбената традиционна компартия РСР макар и по идеологически съображения да не членува в наднационалната партия на "Европейската левица", участва в парламентарната фракция на "Обединената европейска левица / Зелената северна левица". За разлика от РСР, новият "Ляв блок", който е една от формациите, съоснователки на ЕЛ, активно се застъпва за обединението на левицата както на национално, така и на европейско ниво.               Тези променящи се социокултурни различия в Гърция и Португалия между старата и новата социална среда на левите политически партии, както и степента на антисистемната им ориентация в отрицанието на неолиберализма и капитализма, ясно са изразени и в останалата средиземноморска периферия на Стария континент. Те играят съществена роля и във Франция, където определят противоречията както вътре в самата еврокомунистически ориентирана компартия PCF, така и във взаимоотношенията й с конкуриращите я ултралеви троцкистки формации - бившата "Лига на революционните комунисти" (LCR) и "Класова борба" (LO), всяка от които разполага с изборен потенциал от около 4 % и които стоят в основата на "Новата антикапиталистическа партия" (NPA) във Франция. Залезът на старата френска компартия PCF, някога една от най-силните работнически формации в Европа, постигаща на изборите след ІІ-та Световна война до 29 %, започна още с дистанцирането й от революционните събития през 1968 г. Освен това и протичащата през 70-те години на миналия век промяна на социалната структура на обществото, доведе до прогресираща ерозия на старата работническо-индустриална класа, която стана податлива на расистката пропаганда на неофашистите около Жан-Мари Льо Пен. Тогава PCF неуспешно опита да се противопостави на това явление също с популистки кампании като например тази, срещу арабските дилъри на наркотици и неинтегрираните във френското общество мосюлмански имигранти. PCF се опита да противодейства на постоянния упадък на партията, предизвикан от загубата на електорат и от загубата на политическа ориентация вследствие на срива на "реалния" социализъм чрез трансформиране, включвайки в сферата на своята политика и нови теми като екологията, феминизма, антирасизма, мъчейки се да изгради по този начин свой нов реформистки профил. Но лявата част от обществото се отнася често скептично към подобни промени, особено ако те, както PCF, през 80-те и 90-те години подкрепиха социалистическите правителства във Франция, които не предложиха истинска алтернативи на неолиберализма и на капитализма, а само се опитаха, и то най-често безуспешно, чрез реформи само да смегчат най-болезнените, антисоциални прояви на системата. И днес PCF все още постига най-добрите си изборни резултати в работническите райони. На това залагат надежди традиционалистите и носталгиците в партията, очаквайки тя да се завърне към стария си борчески профил на антикапиталистическа работническа партия, здраво вкоренена в профсъюзното движение. За разлика от тях малцинственото крило на "реформаторите" настоява за по-радикалното й отваряне към гражданските и социални движения на "новата левица". Подобно противоречие съществува и в отношенията на PCF с конкуриращите я от ляво партии с троцкистки произход като "Lutte Ouvriere" (LO) u досегашната "Ligue communiste revolutionnaire" (LCR). Строго троцкистката LO действа законспирирано, почти изключително само в старите работнически квартали, ясно разграничавайки се (напоследък по-смегчено) от дребнобуржоазните политически сили, докато алтернативната LCR (и нейната наследничка "Новата атникапиталистическа партия") намират по-широка подкрепа сред държавните служители от пощите, транспорта, образованието, здравеопазването, от маргинализиращите се средни слоеве, от интелектуалците със социална ангажираност и алтерглобалистите. LCR, подобно на португалския "Bloco de Esquerda", бе съосновател на радикално лявата "Европейска антикапиталистическа левица", която за разлика от по-умерената партия на "Европейската левица" се възприема като координатор на алтернативните ултралеви политически движения в Европа. През февруари 2009 г. "Лигата на революционните комунисти" (LCR) се саморазпусна и учреди формацията "Нова антикапиталистическа партия" (NPA). Още през първия месец тя привлече над 10 000 партийни членове, предимно от кръговете на левите интелектуалци, на алтерглобалистите и на разочаровани членове на френската социалистическа партия. Идеята на учредителите на NPA, която категорично отрича всякакво сътрудничество с одеснелите френски социалисти, е да създаде радикално антикапиталистическо събирателно движение на всички ултралеви сили, което тясно да си сътрудничи с остатъците от френската компартия, с автономните анархисти, алтерглобалистите и с новосформираната през през ноември 2008 г. "Лява партия" (PdG) от отцепили се около сенаторите Меланшон и Доле членове на френската социалистическа партия.               Учредената през 90-те години на миналия век нова компартия на Италия "Partito Rifondazione Communista" (PRC), която днес постига изборни резултати около 4 %, успява въпреки спадащата изборна подкрепа, да интегрира по-успешно различните обществени сили в страната. Но и там се наблюдават напрежения между отделните й фракции: тези, по-силно свързани с новите социални движения, но в конфликт с по-радикалните от тях, защото PRC е задължена на избирателите си с конкретни обещания за реални резултати и т. нар. традиционалисти, тези от т.нар. течение "Ернесто" от членската маса на саморазпусналата се през 1991 г. голяма стара италианска компартия РСI, които в по-смекчена форма заемат марксистки позиции, подобни на гръцката компартия ККЕ. Но болшинството от партията заема алтерглобалистки позиции и е привърженик на новите форми на социална борба срещу глобализацията и неолибералния капитализъм. Неокомунистическите обновители залагат в тази борба на трансграничните, информационни мрежови структури, обхващащи многобройни, плурализирани мнения на множество индивиди и групи с алтерглобалистка насоченост и различни интереси, на които се гледа като на гигантска социална лаборатория за експериментиране и създаване на нови форми за устройство на обществото. Обратно на тях, традиционалистите са привърженици на "блоковото мислене", с ясно очертана колективна идентичност. Нагледен пример за разликата между тези две течения е тяхното тълкуването на "глобализацията". Обновителите около Фаусто Бертиноти схващат глобализацията като качествено нов феномен, който внася фундаментални промени в капитализма - появата на нови технологии, свиване на старите индустрии, глобална мобилност на космополитния капитал, намаляване на регулативната функция на националната държава, всеобщ упадък на труда и стандарта на живот- все обстоятелства, които се появяват във всички общества по целия свят. За разлика от тях, комунистите-традиционалисти разглеждат глобализацията като последна форма на империализма, т.е. те съзират в нея конкуриращи се помежду си империалистически държави, които действат като политически инструмент в интерес на националните мегаконцерни за неограничена глобална експанзия на техния капитал. В своето схващане традиционалистите изхождат следователно от социалната заплаха от вън и залагат на националния суверенитет, на националната държава като единствена надеждна защита срещу глобалното настъпление на концерните и на транснационалния капитал.               Отново по друг начин са ситуирани нещата в Скандинавските страни, където отрицателното отношение към Европейския съюз и непреклонната воля за съхранение на социалните и демократичните постижения на скандинавското социално-пазарно общество са здраво вкоренени в нагласите на населението. Ето защо алтернативната левицатам придава на въпроса за запазването или за възстановяването на националния суверенитет първостепенно значение. Само по този начин може да се обясни, защо членуващата в "Северната зелена левица" шведска "Лява партия" (Vaensterpartiet), която постига изборни резултати между 6 и 9 %, въпреки че по политическа идентичност наподобява повече на италианската компартия "Рифондационе", по отношение към Европейския съюз заема по-радикална позиция, сходна с иначе различаващата се по идеология традиционалистка гръцка компартия ККЕ.               Европейската левица е силно заинтересована да се укрепи и в страните от Източна Европа, тъй като това са държави с много ниски социални стандарти и високо ниво на експлоатация, мизерно заплащане на труда, с което стоят в основата на пълзящия и към останалата част на ЕС социален дъмпинг. В повечето от тези страни политическите сили, вляво от неолибералните социалдемократи, най-често трансформирали се бивши комунисти, нямат особено влияние. А ако все пак имат, както е в Чехия и Молдова, то те отразява съвсем други социални взаимоотношения в сравнение със западноевропейското обществено пространство.             Най-силната лява партия в източноевропейските страни-членки на ЕС е "Комунистическа партия на Чехия и Моравия" (KSCM) в Чехия, където и до днес нерешеният въпрос за присъединяването й към партията на "Европейската левица", както и дискусията по референдума за влизане на Чехия в ЕС са повод за силни противоречия. Традиционалистката KSCM макар и все още да не членува пълноправно в ЕЛ участва с 6 депутати като втора най-многобройна сила след новоучредената през 2006 г. немска "Левица" (7 мандата) в парламентарната фракция на "Обединената европейска левица / Зелената северна левица". Членската маса на KSCM е над 100 000 души, на които тя дължи изборни успехи до 18,5 % и се състои от слоеве, които силно загубиха от прехода след 1989 г. - пенсионери, безработни, както и части от селското население. В тях KSCM събужда силни носталгични надежди, които ръководството на партията около председателя Гребеничек се опитва да компенсира с опити да представи партията като демократична, модерна политическа сила. През януари 2004 г. Милослав Рансдорф, тогавашен заместник председател на KSCM и настоящ депутат в Европарламента, бе изпратен в Берлин да подготви заедно с немската "Партия на демократичния социализъм" (предшественичката на германската "Левица"), основаването на партията "Европейска левица". Рансдорф, водеща фигура от проевропейското крило на модернизаторите на KSCM, подписа апела за учредяването на ЕЛ. Впоследствие обаче към него бе отправен упрек, че е действал еднолично, без необходимия от партията мандат. Въпреки това делегация на KSCM взе участие в учредителния конгрес на ЕЛ през май 2004 г., когото след скандален инцидент тя напусна. KSCM не се съгласи да подпише учредителния протокол, съдържащ осъждането на сталинизма. Впоследствие тя проведе интернет-допитване по спорния текст до своите членове, което показа, че 70 % от тях одобряват формулировката на протокола. Подобни процеси дават ясна представа, колко трудно е за една колебаеща се между носталгията по изчезналия "реален социализъм" и търсенията на една нова, съобразена с реалностите партия да заеме единна позиция по разнородната проблематика на "Европейската левица". Напоследък KSCM отново изявява интерес към интензифициране на контактите си с ЕЛ и възнамерява в бъдеще да стане неин пълноправен член.             Друга силна лява формация, членуваща в "Европейската левица", но без представители в Европарламента, е молдовската компартия PCRM, която на последните избори в началото на април 2009 г. отново постигна резултат около 50 %, след като преди това успя и да излъчи от редовете си Владимир Воронин за президент на Молдова. Основните политически цели на управляващата молдовска компартия са подобряване на ниския жизнен стандарт на населението, ускорена стопанска модернизация на тази най-бедна европейска държава, преодоляване на разцеплението на обществото и мирно обединение с отцепилото се Приднестровие и ясно изявено желание за интеграция в ЕС. По тази си позиция молдовската компартия основно се различава от чешката KSCM.[8]               В наднационалната партия на "Европейската левица" се очертават две основни политически течения относно образеца за бъдещото обществено устройство: моделът на гражданското и този на етатистичното, държавно управляваното общество.             Левите партии, привърженици на гражданското общество,са реформираните и модернизирани бивши комунистически партии. Общото за тях е плуралистичното им самосъзнание, признаването на фундаменталното значение на демокрацията, на правовата държава, на разделението на властите и на спазването на човешките права. Идеологическата им програма е основана на принципите на демократичния социализъм, който освен теорията на Маркс признава и други стойности, като напр. религиозните и етнически ценности. Те разширяват политическия кръг от традиционните цели за социална защита на работническото движение с нови теми от сферата на екологията, феминизма, миграционната политика и правата на малцинствата. Тези партии категорично се дистанцират от предприетият по време на "реалния социализъм" опит за налагане на социалистическо устройство чрез диктатура на една привилегирована партия и отдават упадъка и рухването на това общество като резултат от липсата на свобода, демокрация и на съпричастност на гражданите към социализма. Съвременното гражданско общество за тях е арената, на която ще се решават социалните противоречия и ще се реформира обществото. Но и в тази група от Европейската левица съществува допълнително различие между парламентарно ориентираните сили, които виждат предимно в парламента инструмента за постигане на необходимите социални промени и формации, залагащи на политическата сила на извънпарламентарните движения. Такива партии са италианските комунисти от "Рифондационе", гръцката "Синазписмос" и португалския "Ляв блок". Те силно разчитат на партийно необвързани извънпарламентарни граждански и социални движения за реализиране на преследваните политически цели. За тях ролята на партиите се ограничава до обслужване и координиране на действията на новите обществени движения, като напр. "Социалния форум" на алтерглобалистите и пр.             Другата група политически сили в Европейската левица са партиите на етатистичното регулирано общество, които са привърженици на традиционните начини за решаване на социалните конфликти в обществото, при което дават абсолютен приоритет на главното противоречие между наемния труд и капитала пред останалите проблеми, като равнопоставеността между половете, хомосексуализмът, екологията, миграцията и т.н. Те разглеждат държавата като основен инструмент на обществото за отстояване на интересите на трудовите хора спрямо господството на капитала. В този смисъл тяхната философия е етатистична и твърдо промарксиска. Тези партии защитават "реалния социализъм" като система на социалната сигурност и представят като обяснение за неговото крушение, освен политическите грешки, деформации и дори извращения, преди всичко натискът на международния империализъм и предателството на идеологически разложилата се партийна номенклатура, която днес се е трансформирала в нов управленски елит, но вече на капиталистическа основа.             Етатистичните партии намират подкрепа в традиционните среди на трудещите се и на селскостопанските работници, като понякога проявяват готовност в името на националния суверенитет да се съюзяват и с патриотични формации. Най-радикално изявяващите се в това отношение "Комунистическа партия на Гърция" (ККЕ) и "Комунистическа партия на Португалия" (РСР) енергично се противопоставят на участие в обща европейска лява партия" тъй като в нея те виждат от една страна загуба на суверенитет и опека на Европейския съюз, а от друга опасност от въздействие на разлагаща традиционните им марксистко-ленинистки принципи идеология.             По-нататъшните перспективи за развитие на наднационалната партия на "Европейската левица" зависят от нейната способност да даде правилните решения за най-силно пострадалите от неолибералния капитализъм и глобалната финансова и икономическа криза социални слоеве, да създаде единство в разнопосочното многообразие от мнения и интереси на обществото и да формулира реализуем алтернативен обществен проект на катастрофиралата антисоциална система на капитализма.               Най-лявата, но най-малка наднационална политическа формация в Европа е т.нар. конференция на "Европейската антикапиталистическа левица" - ЕАЛ (`Еuropean Anti-Capitalist Left`), която на този етап още не представлява обща партия като ПЕС или ЕЛ и която няма свое пряко представителство в Европейския парламент, въпреки че някой от асоциираните с ЕАЛ партии имат там депутати, които членуват във фракцията на "Обединената европейска левица".             Тази конференция на ултралеви партии, състояща се от 12 постоянни членки [9] и 8 наблюдателки [10] от общо 13 западноевропейски страни е учреден през 2000 г. и заседава на всяко полугодие. На тези заседания формациите-членки обсъждат актуалните политически процеси и формулират общите насоки в политическата дейност на участничките на национално ниво.             В ЕАЛ членуват предимно организации, които са се образували най-често от прегрупирането на леви сили или са възникнали в близкото минало като напълно нови формации. Като пример могат да бъдат посочени "Scottish Socialist Rarty" (SSP), сформирания 1999 г. португалски ляв съюз "Bloco de Esquerda" (BE), "Единната листа червено-зелено" (Einheitsliste Rot-Gruen) от Дания, както и бившата френска "Ligue Communiste Revolutionnaire" (LCR). Тя бе най-силната троцкистка формация, просъществувала повече от три десетилетия като секция на Четвъртия интернационал. През целия този период LCR работеше за формирането на една по-широка организация с други леви формации, каквато днес представлява учреденото от неотроцкистите във Франция през февруари 2009 г. радикално ляво събирателно движение "Нова антикапиталистическа партия" (NPA).             Организациите, образуващи ядрото на"Европейската антикапиталистическа левица" са предимно групировки, които след 1990 г. спечелиха от кризата в одесняващите социалдемократически и традиционните комунистически партии. Те реализираха значителни успехи, като се профилираха като "алтернативна левица" от неизхабени личности, близки до масите, небюрократизирани и некомпроментирани от политическа обвързаност, нито с проваления държавен социализъм, нито с парламентарния конформизъм на социалдемокрацията.             Сътрудничещите си в "Европейската антикапиталистическа левица"формации се самоопределят като "неучастваща в капиталистическото управление левица", свързана с базисните опозиционни социални движения, насочени срещу глобалния неолиберализъм и капиталистическата система. Техните политически цели независимо, че се издигат като предизборни искания, не предвижда участие в управлението в коалиции заедно с т.нар. "етаблираните леви формации". (Нод това понятие се разбират социалдемократическите и социалистическите партии).             Изискванията към формациите, участващи в конференциите на"Европейската антикапиталистическа левица"са: ясно заявена антикапиталистическа позиция и просоциалистическа ориентация; зачитане на плуралистичния характер на ЕАЛ, т.е. без монопол на една организация над другите; готовност за съвместни действия в широки политически съюзи с други леви формации; поне минимално представителство на общинско, регионално или национално ниво и активна дейност в социалните движения.             Въпреки изискването на последния критерий, повечето от участващите на конференциите на ЕАЛ движения, с изключение на партиите от средиземноморските страни, са най-често малки групи, които макар и да вземат дейно участие в социалните протести, в парламентите не могат да се похвалят със забележимо присъствие.             Ръководството на "Европейската антикапиталистическа левица"сеосъществяванай-вече от намиращия се в Брюксел обединен секретариат на ІV-тия интернационал. Поради това ЕАЛ се счита за троцкистки политически проект. Но по своята същност тя не е само троцкистко създание, защото е отворена за всякакви леви организации, които споделят горепосочените критерии и проявяват готовност да съдействат за обединението на всички антикапиталистически сили без оглед на идеологически догми от миналото, които преди ги разделяха. Решаващи вече не са разногласията от историята, а общата цел на бъдещето - трансформация на капиталистическата система.             Въпреки това не може да се отрече факта, че в ЕАЛ участват предимно организации с поне минимална троцкстка насоченост. Но чисто троцкистките организации като британската "Socialist Workers Party" (SWP) са по-скоро изключение, а бившата френска "Ligue Communiste Revolutionnaire" (LCR) едва ли може да се нарече традиционно троцкистка. Но факт е, че в ЕАЛ троцкистите се ползват със значително влияние. И въпреки това Четвъртият интернационал от двадесет години вече не преследва целта да подпомага изграждането на чисто троцкистки партии, а се стреми да установява контакти с другите леви движения. Подобна дейност успешно се практикува например от португалската лява коалиция "Bloco de Esquerda" (BE), който е шапката на португалската група в ІV-тия интернационал, но си сътрудничи с ексмаоисткия „Народен демократичен съюз”, с групата бивши дисиденти от компартията РСР - "Политика 21". Подобно е положението и с формацията "Einheitsliste Rot-Gruen" от Дания, в която членуват както бивши просъветски комунисти, така и троцкисти и всякакви други ляво-социалистически и алтернативни сили. Всички те ефикасно си взаимодействат при избори и кампании като единна партия при едновременно запазване на своята специфика. Членовете на ІV-ия интернационал играят в повечето движения от ЕАЛ важна роля, тъй като те осъществяват контактите и съдействие на ЕАЛ чрез координационното бюро на Троцкисткия интернационал. Освен това в "Европейската антикапиталистическа левица" членуват организации, представители и на други троцкистки тенденции, които въпреки своите идейни различия с ІV-ия интернационал проявяват чувство за семейна солидарност и толерантност. Организациите без никакво троцкистко влияние като напр. немската компартия DKP там са по-скоро изключение.             Въпреки, че обявената цел на ЕАЛ е да преодолее политическите бариери от миналото между троцкистите и традиционните комунисти, "Европейската антикапиталистическа левица" до сега не успя да разкъса обръча на изолация около троцкистите. Така например, опитът й да привлече силно лявата холандската "Социалистическа партия" (SP), която е с маоистки корени и има протроцкистко крило завърши с неуспех. А сравнително силната и авторитетна италианска компартия "Rifondazione", в която също съществува група на ІV-тия интернационал (макар и без особено влияние), след краткотрайно членство се оттегли в по-необвързващата позиция на наблюдател на ЕАЛ. Обяснението за това се крие в обстоятелството, че партията "Rifondazione Comunista" участва на национално ниво в широката ляво-центристка коалиция "Маслинено дърво", която бе алтернативата на дясното правителство на Берлускони и по този начин влезе в противоречие с принципите на ЕАЛ за отказ от управление и коалиране със социал-либерални и буржоазни партии.             Основните възгледи и политическият език на "Европейската антикапиталистическа левица"остават белязани от троцкистките особености и традиции. Организациите на ЕАЛ участват в избори, стремят се да спечелят депутатски места, но по принцип не желаят да управляват в рамките на капиталистическата система и не виждат противоречие в това свое поведение. Те се възприемат само като представители на протестните социални движения срещу неолибералната глобализация, като интерпретират тяхната борба, на основата на схващането за борбата на работническата класа срещу капитализма. Менталната им насоченост към "марксизма на трудещите се" ги затруднява да диференцират явленията и да вникнат в логиката на акциите и социалната структура на партийно необвързаните "автономни леви" и на "алтернативната левица", които са мотора на новите социални движения на алтерглобалистите.             "Европейската антикапиталистическа левица" изхожда в своите схващания от обстоятелството, че свободното политическо пространство за нея автоматично се създава от кризата, която се развива едновременно в социалдемократическите и в традиционните комунистически партии - криза, предизвикана от мутацията на социалдемократите в неолиберална посока и от метаморфозата на много от комунистическите в реформистки партии, превърнали се в шерпи за осигуряване изборно мнозинство и правителствено участие на социалдемократите.             Под "алтернативна левица" организациите и движенията от ЕАЛ разбират нови политически сили, които защитават от едрия капитал интересите на зависимата от наемен труд част от обществото посредством близки до нея свои структури, в които отсъства йерархично-бюрократичния апарат на старите компартии. При подобна гледна точка за настоящата социална ситуация не се отчита достатъчно важния момент, че упадъкът на работническите партии се дължи всъщност на залезът на самата работническа класа в традиционния й вид от фордистката епоха на капитализма. Германските социалдемократи от SPD, британската "Лейбъристка партия", френските комунисти от PCF, белгийските социалисти от бившата PSB, старата италианска компартия PCI и други подобни формации в миналото действително бяха силни партии на трудещите се, които обаче от края на 70-те години започнаха да губят избиратели вследствие на глобалните промени в класовата структура на обществото.             Динамиката на социалните изменения в настоящата епоха на постфордизма продължава да се развива и решението на социалния въпрос днес изисква нов анализ и нова оценка. В условията на всеобщо обедняване и маргинализиране на все по-широки обществени слоеве е необходимо антикапиталистическите организации даразглеждат всички социално затруднени съсловия, зависими от наемен труд, като нов вид "работническа класа", която трябва да бъде обединена от нов общ интерес и ръководена от нова, научно формулирана и разбираемо обяснена идеология. "Антикапиталистическата левица", за която говори ЕАЛ, не може да продължи да търси своята социална основа само всред остатъците от старите работнически структури. Защото класическата работническа класа постепенно се превръща в класа на маргинализираните и на ненужните, за които няма работа. А този процес се наблюдава вече и в средите на живеещите във все по-несигурни условия на труд средни слоеве на обществото, които се родиха в годините на Студената война и на Икономическото чудо.             В това отношение се наблюдават и съществени различия в отделните страни. Бурният възход, например, на създадената предимно от профсъюзни дейци, бивши леви лейбъристи и троцкисти "Шотландска социалистическа партия" (SSP), която съставлява може би най-пролетарската в традиционния смисъл на думата сила в "Европейската антикапиталистическа левица"се дължи на специфични национални и социални особености на Шотландия. Но нейния възход не може да бъде сравнен с подема на ултралевия "Bloco de Esquerda" в Португалия. Там, въпреки че традиционната комунистическа партия РСР продължава да доминира в класическото ляво политическо пространство, като успява да съхрани влиянието си във все още добре запазените в страната стари индустриални и аграрни условия на труд, днес вече не се възприема като особено привлекателна за лявата интелигенция, а като една обърната към миналото носталгична партия от времето на съпротивата срещу фашизоидния "Еstado novo" на Салазар. Оформилият се по този начин политически вакуум бе запълнен от новия "Bloco de Esquerda" (BE), който се изявява в португалския парламент с широки, "модерни" инициативи за проблемите на наркозависимите, за абортите, феминизма, екологията и друга подобна, по-скоро "зелена" тематика.             В същото време актуалните социологически тенденции и факти, които следва да съставляват идеологическата основа на "Европейската антикапиталистическа левица"намират сравнително слабо теоретично отражение в нейните програмни документи. Ръководните й личности изглежда срещат затруднение да скъсат с представите си, че капитализмът хомогенизира класата на наемния труд, докато в действителност днес той фрагментира работническата класа.В документите на ЕАЛ вместо теоретична аргументираност доминира пропагандния, агитационен тон от миналото, който обаче вече не привлича лявата част на обществото.             Отношенията на радикалната "Европейска антикапиталистическа левица"с по-умерената партия на"Европейската левица" боксуват. Възникналите в ЕАЛ идеи за общ европейски изборен блок, за когото като мотор да се използва италианската компартия, се провалиха заради ангажираността на "Rifondazione" да организира през 2004 г. по-умерената наднационална "Европейска левица" от предимно парламентарно-реформистки партии, като бившата германска PDS и френските комунисти от PCF. Първият председател на "Европейската левица" Фаусто Бертиноти (който бе и национален секретар на италианската "Rifondazione") многократно се бе изказал за приемане и на по-левите формации от ЕАЛв новоучредената партия на "Европейската левица", но до сега този проект така и не успя да бъде осъществен.             "Европейската антикапиталистическа левица"почти няма присъствие в Източна Европа. Членуващите в ЕАЛ партии и организации са изключително от западноевропейските страни. Направените опити за сътрудничество с страните на прехода от Източна Европа останаха без резултат. Ролята на социална опозиция там сега се изпълнява от наследничките на бившите комунистически партии, които се разкъсват между носталгията по изгубения "реален социализъм" и неприязнеността към социалдемократизирането им и преориентацията към западни политически модели. В общата си политическа култура те стоят прекалено далеко от "Европейската антикапиталистическа левица"ималочисленитегрупировки, чиито профил е сходен на алтернативнителевиот ЕАЛ там са истинска рядкост.             През пролетта на 2003 г. в Германия бе предприет опит да се изработи нова лява политическа платформа на основата на идеите на "Европейската антикапиталистическа левица". С активисти на (Западно-)"Германската комунистическа партия" (DKP) и различни троцкистки групировки като "isl", "SAV", "Linksruck", "RSB", както и с членове от лявата опозици в PDS бе обсъдена възможността като алтернатива на "Партията на демократичния социализъм"да се създаде конкурентен ляв предизборен блок за европейските парламентарни избори 2004 г. Това начинание не успя поради наследената от миналото силна съпротива на членската маса на ГКПсрещу "троцкистите", въпреки благосклонността, проявена от ръководството на партията към тях. Тогава ГКП номинира за изборите свой самостоятелен кандидат. И когато по-късно профсъюзите заедно с бивши леви социалдемократи, начело с Оскар Лафонтен учредиха новата партия "Изборна алтернатива труд и социална справедливост" (WASG), към която се присъединиха както троцкистите, така и традиционалистката ГКП, и която се ориентира към политика на социални протести както на улицата, така и с парламентарни реформаторски действия, тогава и без това необещаващия успех опит на ЕАЛ да формира нов ляв, по-радикален изборен съюз окончателно приключи.             Но след последните политически развития, особено във Франция, и очевидната глобална катастрофа на капитализма, остава да видим дали на изборите за Европейски парламент през юни 2009 г. френската "Нова антикапиталистическа партия" (NPA), наследничка на троцкистката LCR, ще успее да влезе в парламента и дали ще намери общ език с по-умерените формации от партията на "Европейската левица", с което да съдейства за тяхното обединение с по-радикалните формации от ЕАЛ и с традиционните комунисти от Португалия и Гърция, които също все още са извън общоевропейската лява партия.             Днес, след като капитализмът с актуалната си глобална катастрофа окончателно се дискредитира в очите на международната общност, се очакват наистина интересни развития в лявото политическо пространство на Стария континент!

 


[1] Днес в парламентарната фракция на "Обединената европейска левица / Северната европейска левица" с депутатиучастват: немската партия "Левицата", финландският "Ляв съюз", френката компартия PCF, гръцките комунисти от ККЕ и ляво-алтернативния съюз "Synaspismos", кипърската комунистическа "Партия на труда" (AKEL), северноирландската партия "Sinn Fein", италианските компартии "Rifondazione" и по-малката "PdCI", лявата холандска "Социалистическа партия" (SP), португалката компартия РСР и неотроцкисткия "Ляв блок" (ВЕ), шведската "Лява партия" (VP), испанската "Обединена левица" (IU), чешката компартия KSCM и датското "Народно движение срещу ЕС"   [2] Асоциирани с фракцията на "Обединената европейска левица" по-малкиполитически формации, но без мандатоносители в Европарламента са: люксембургската "Левица" (DL), румънската "Социалистическа съюзна партия" (PAS), словашката компартия КSS, швейцарската "Партия на труда" (PdA) и норвежката "Социалистическа лява партия" (SVP).   [3] Традиционната италианска компартия РСI се преименува през 1991 г. в "Партия на демократичния социализъм" (PDS), напуска "Обединената европейска левица" и се присъединява към парламентарната фракция на социалдемократите - ПЕС. По-късно от реформистката PDS се отцепва промарксическото крило и учредява новата компартия "Rifondazione", която първоначално постига изборни резултати над 8 %.   [4] "Демократичното социално движение" (DI.K.KI) представлява отцепилото се през 1995 г. ляво крило от гръцката социалистическата партия ПАСОК.   [5] В новата наднационална партия "Европейска левица" (ЕЛ) членуват множество по-малки леви политически формации, вече и от източна Европа, като гръбнакът на ЕЛ са партиите, участващи в парламентарната фракция на "Обединената европейска левица", но без традиционно промарксистките португалски комунисти от РСР и гръцката компартия ККЕ. Към ЕЛ не са се присъединили и петте по-умерено ляво-екологични формации от скандинавския съюз на "Северната зелена левица".   [6] Новоучредената през 2005 г. германска "Левица" от бившата "Партия на демократичния социализъм" (наследничката на източногерманската "Единна социалистическа партия") и отцепили се от ГСДП социалдемократи и синдикалисти разполага с изборен потенциал над 8 %.   [7] В "Северния зелено-ляв съюз" (`NGLA`) участват: финландския "Ляв съюз" (`Vasemmistoliito`), шведската "Лява партия" (`Vaester Partiet`), норвежката "Социалистическа лява партия" (`Socialistisk Venstre Parti`), исландската "Зелена левица", както и датската "Социалистическа народна партия" (`SVP`), която обаче днес участва със своя европарламентарист като наблюдател в "Европейската зелена партия" (`EGP`). Тези скандинавски ляво-екологични формации имат в своите страни изборен потенциал съответно между 6 и 18 %.   [8] Други по-малки източноевропейски формации, членуващи в партията на "Европейската левица", но без депутати нито в европейския, нито в националните парламенти са: словашките комунисти от KSS (на последните избори те паднаха под 4%), също и "Унгарската комунистическа работническа партия" (МКМ), чешката "Партия на демократичния социализъм" (SDS), румънската "Социалистическа съюзна партия" (PAS) и маргиналната "Естонската лява партия" (EVP).   [9] Троцкистките партии, членуващи в радикалната "Европейска антикапиталистическа левица" са: испанската "Espacio Alternatvo", баската "Zutik" и галийските националисти от "Bloque Nacionalista Galego", датското обединение "Enhedslisten", британската коалиция "RESPECT" и ултралявата "Socialist Wokers Party", радикалната "Шотландска социалистическа партия" (SSP), бившата френска LCR, португалската лява коалиция "Bloco de Esquerda", швейцарските движения "solidariteS" и "Mouvement pour le socialisme" и турската партия OeDP.   [10] Асоциираните с алтернативната "Европейска антикапиталистическа левица"партииса: немската компартия DKP, австрийските комунисти от KPOe, гръцкия ляво-алтернативен съюз "Synaspismos", италианската компартия "Rifondazione", каталунската "Esquerra Unida i Alternativa", люксембургската левица "dei Lenk", ирландската "Socialist Party" и лявата британска "Социалистическа партия".



Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. iw69 - ПАРТИЯТА на ЕВРОПЕЙСКИТЕ СОЦИАЛИСТИ (ПЕС)
07.04.2009 09:59
(Продължение към горния материал - от автора)

Най-старата и голяма наднационална политическа формация на умерени ляво-центристки социалдемократически, социалистически и работнически партии на Стария континент е "Партията на Европейските Социалисти" - ПЕС (`Party of the European Socialists`). Днес в тази супранационална политическа организация членуват общо 38 социал-либерални формации от всички страни членки на Европейския съюз. Към ПЕС са асоциирани още 13 партии от страни извън ЕС. На национално ниво те представляват едни от най-големите политически структури, които редовно участват в управлението на съответните държави, но често и в атипични коалиции с дясно-центристки партии. Обобщаващо за тези формации от спектъра на т.нар. "етаблирана левица" може да се каже, че въпреки името си, когато са във властта, те не провеждат особено социална реална политика.
Началото на международното сътрудничество между отделните социалдемократически и социалистически партии се корени в работническото движение от втората половина на 19-ти век, когато през 1864 г. в Лондон по инициатива на Карл Маркс се учредява Първия интернационал (Международна работническа асоциация), в който участват леви формации от 13 страни. Но това сдружение се разпада още 1876 г. вследствие на възникнали идеологически противоречията между социалдемократи и социалисти от една страна и анархо-синдикалистите от друга, след изключването на анархистите около Михаил Бакунин през 1872 г. Шест години след смъртта на Маркс по инициатива на Енгелс през 1889 г. в Париж се сформира нов Втори социалистически интернационал, включващ 300 работнически партии от 20 страни, в който вече не се приемат анархистки организации. Вторият интернационал съществува до началото на Първата световна война през 1914 г. След края на войната и победата на Октомврийската революция в Русия вследствие на повсеместното разцепление на левите формации на реформаторско-опортюнистки социалдемократи и прореволюционни комунисти, последните учредяват през 1919 г. в Москва Третия комунистически интернационал (Коминтерна). След неуспешни опити в началото на 20-те години той да привлече и по-умерени социалистически формации (т.нар. Интернационал 2,5) през 1923 г. социалдемократите образуват свой Социалистически работнически интернационал в Хамбург. Но и двете формации по време на Втората световна война се разпадат, вследствие на жестокото преследване на всички леви сили от фашистите.
Едва през 1951 г. социалдемократическите формации учредяват във Франкфурт на Майн (ФРГ) съществуващия и днес Социалистически интернационал (СИ). В него понастоящем членуват 143 ляво-центристки партии и политически организации, всред които доминира умерената социалдемокрация на т.нар. "Трети път". Макар и като крайна цел те все още да се обявяват за "преодоляване на капитализма", трансформацията на капиталистическата система реално не е в центъра на дейността им. В ежедневната си политика съставящите тази международна формация партии се опитват чрез поставяне на меки социалдемократически акценти само да въздействат за малко по-социална ориентация на капиталистическата система, вместо наистина да предприемат мерки за нейното преодоляване, каквото и да се разбира под това определение. Записаното в партийните им програми превъзмогване на капитализма политическите формации от СИ делегират в неопределеното бъдеще, разчитайки предимно на историческото му самонадживяване, без активно да допринасят за осъществяването на тази цел, което прави преодоляването на капитализма твърде хипотетично. Подобно схващане е породено или вследствие на голяма заблуда, което е малко вероятно, или се представя умишлено по такъв начин. Но както историята учи нито една обществено-политическа система до сега не се е самопреодоляла без съществената намеса на т.нар. революционен субект - народа и неговите водачи.
Членството в Социалистическия интернационал на ляво-центристките социалдемократически работнически партии от Западна Европа по време на Студената война представлява основата на политическото сътрудничество и на процеса на интеграция на Стария континент. През 1952 г. шест западноевропейски държави (Франция, Германия, Италия и трите страни от Бенелюкс) учредяват Европейска общност за въглища и стомана (ЕОВС). Една от нейните институции е Парламентарната асамблея на ЕОВС, която представлява предшественика на днешния Европейски парламент. Първоначално асамблеята, която е със силно ограничени, предимно репрезентативни правомощия, се състои само от 78 представители, които се избират индиректно, от националните парламенти на отделните страни-членки. В рамките на този "парламент" социалистическите и социалдемократическите партии се обединяват в т.нар. "Група на социалистите" (`Socialist Group`).
След учредяването на Европейската икономическа общност (ЕИО) през 1957 г. социалдемократическите партии на държавите-членки провеждат в Люксембург своя първи конгрес, на който се споразумяват за създаването на т.нар. "Единно бюро за връзка" (`Liaison Bureau of the Socialist Parties of the European Community`). На провелия се през юни 1971 г. в Брюксел 8-ия конгрес на социалистическите партии Бюрото се преименува незначително в "Office of the Social Democratic Parties of the European Community" ("Бюро на социалдемократическите партии на ЕО").
След приемането на Великобритания, Ирландия и Дания в Европейската общност (ЕО) през 1973 г. и разширяването на "парламента" с представителите на тези страни се провежда конгрес на "Бюрото на социалдемократическите партии на ЕО". На него се основа като ново европейско обединение на социалистическите партии "Съюза на социалдемократическите партии на ЕО" (ССП). Но участващите в него формации не могат да се споразумеят за общо име, което води до различия в названията му в отделните страни: "Federatie" в Холандия, "Union" във Франция, "Bund" в Германия, "Confederation" във Великобритания, "Samenslutingen" в Дания. Неговото седалището не след дълго е преместено от Люксембург в Брюксел. Първи президент на този нов съюз е Вилхелм Дрьошер от Германия с двама заместници - Зико Мансхолт (преди това президент на "Комисията на ЕО") и Роберт Понтильон (бивш международен секретар на френските социалисти).
На първите преки избори за "Европейски парламент" през юни 1979 г. "Социалдемократическият съюз" печели най-много места и с 113 депутата срещу 107 на "Европейската народна партия" (ЕНП) от общо 411 места образува най-голямата фракция в него. А на следващите избори през юни 1984 г. обединените социалдемократи печелят още по-убедително и образуват с 130 депутата срещу 119 на ЕНП отново най-голямата парламентарна група. И на следващия вот за Европарламент през 1989 г. социалистите разширяват водещата си позиция, печелейки 180 мандата от общо 518.
На основата на новия Договор от Маастрихт за образуване на Европейския съюз, който вече нормира и учредяването на наднационални европейски партии, през ноември 1992 г. на конгреса в Хага се основа супранационалната "Партия на европейските социалисти" (ПЕС), която в някои европейски страни, предимно немскоговорящите, се нарича още "Социалдемократическа партия на Европа". Същата година се обединяват и младежките социалистически и социалдемократически организации в "Съюз на европейските млади социалисти" (ЕСОSY). На проведените 2 години по-късно избори за Европейски парламент новосформираната ПЕС успешно защитава водещата позиция на социалдемократите с 215 от общо 626 места. Но на следващия вот през 1999 г. социалистите за първи път губят първото място след тежки корупционни скандали около техните комисари Едит Кресон и Мануел Мартин. Също и след източното разширение на ЕС с 10 нови страни-членки през 2004 г., на изборите с.г. ПЕС успява да извоюва отново само второто място с 200 депутата в силно разширения на общо 732 места Европарламент.
Понастоящем фракцията на ПЕС се състои от 33 партии от всички страни-членки на ЕС. Освен това към нея са асоциирани и партии извън ЕС, но без мандатоносители в Европарламента. Такива са норвежката "Работническа партия", както и швейцарските, хърватските, македонските, сръбските, босненските, турските, исландските и израелските социалдемократи. От април 2004 г. председател на ПЕС е бившият министър-председател на Дания Пол Нируп Расмусен.
Днес, след присъединяването на България и Румъния към ЕС, фракцията на Европейските социалисти в разширения на 785 места Европарламент се разрасна на 218 места и продължава да е втората по големина формация с изборен потенциал все още над 30 %. Най-много депутати от ПЕС има Франция - 31. Испания е с 24, Германия с 23, Великобритания 19, Румъния и Португалия са с по 12 депутата, по 9 имат Унгария и Гърция, а България е с 6. По 1 до 2-ма представители имат Чехия, Ирландия, Люксембург и Словения. Председател на парламентарната фракция на ПЕС е германският социалдемократ Мартин Шулц. На социалистите принадлежат и 6 от общо 27-те еврокомисари.
Политическите приоритети на ПЕС са формулирани в десетте принципа на програмния документ "Нова социална Европа". Неговите основни цели са: икономически растеж, борба с бедността, социална интеграция, равноправие за всички, сигурност, защита на околната среда и борба с безработицата, която е основният бич на глобализацията и непрестанно нараства по време на днешната световна финансово-икономическа криза. ПЕС принципно приема проектодоговорите за Европейска конституция.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: iw69
Категория: Политика
Прочетен: 4820805
Постинги: 2499
Коментари: 6276
Гласове: 16450
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031