Иван Аладжов

Кибуцът като най-чистата форма на комунистическа общност
    На 28.10.1910 г. в тресавищата на южния бряг на Галилейското езеро група от десетина марксистко ориентирани млади евреи, избягали от гоненията и антисемитизма след революцията от 1905 г. в царска Русия, основават първата комуна под формата на кибуц с име Дегания Алеф, която бързо се разраства и съществува и до днес.
    Кибуцът (от ивр. квуца = група) е особен вид производствено-селскостопанска общност в Израел, с общо имущество и финанси, равнопоставеност в труда и потреблението, управлявана на принципа на базисната демокрация. Понастоящем съществуват около 275 кибуца, с население от приблизително 130 000, като в най-голямата общност живеят 1700 души.    Кибуците произвеждат до 1/3 от селскостопанската продукция, около 10% от промишлените стоки и държат 9% от търговията на страната. При основаването на Израел през 1949 г. 8% от гражданите на държавата са членове на кибуци, като днес те са около 2-3% от общото население на страната.
    Понастоящем някой кибуци постепенно минават към смесени форми на получастна собственост. Това е така, защото вече отпада необходимостта да се продължава с предишния начин на живот, който е бил изцяло прагматично ориентиран към необходимостта колективът да живее, да се труди и оцелява заедно. Част от кибуците днес се комерсиализират, загърбвайки първоначалния замисъл на този род комуни. А някои членове на кибуци предпочитат високите заплати навън и напускат общностите. Съответно през последните 20 години броят на живеещите в тях намалява. Но напоследък се забелязва тенденцията ляво ориентирани млади хора, живели и работили преди това в големите градове, целенасочено да търсят различния начин на живот в тези комуни.
    Кибуцинците са хората, които са започнали изграждането на съвременен Израел след първите емиграционни вълни от 20-и век, водени от желанието за създаване на национален дом за еврейския народ. А след 1949 г., когато е създадена държавата Израел, кибуците стават основни опорни точки за строеж и защита на новата държава.
    Кибуците, особено в първоначалния си вид, се считат за общностите, които са постигнали комунизъм в най-чистия му вид, без държавната бюрокрация на "реалния социализъм". Всичко в кибуца е общо. В тях важи принципа "на всекиго според потребностите, от всекиго според възможностите". За разлика от бившите социалистически кооперативи в Източна Европа, кибуците са изградени изцяло на доброволен принцип и на базисната демокрация.
    Заселниците, пристигнали в Израел до началото на Първата световна война, били въодушевени от идеята както за национално възраждане на еврейския народ в неговата историческа родина, така и от социалните идеи, съчетали в себе си мечтата за социализъм със социално-етическите идеали на библейските пророци. Осъществяването на този стремеж изглеждало реализуемо поради това, че в Палестина по време на турското управление все още нямало изразена държавност и общество.
    Идеолозите на тази нова форма на съжителство виждат в продуктивния селскостопански труд залог за възраждането на еврейския народ. Но тогава липсвали земеделски площи за осъществяването на тези идеи. Климатът в Палестина е тежък, нямало средства, а турската администрация и арабите били враждебно настроени. За да се преодолеят всички тези трудности, трябвало да се създаде нов начин на съжителство, а за изпълнение на идеологическите цели - из основи да се промени структурата на икономиката.
    Кибуцът, основан на принципа на колективно притежание на имущество, финанси, средства за производство, равенство в работа, потребление, социални услуги и отказ от наемен труд, изглежда идеален отговор на икономическите и политическите предизвикателства и на идеологическите потребности на заселниците.
    Само 8 години след основаването на първия кибуц към края на Първата световна война в страната има вече 10 такива селскостопански комуни с население над 800 души.
    С установяването на британски мандат в Палестина през 1920 г. кибуцното движение започва да се развива още по-интензивно. Многото заселници, пристигащи от Русия и Полша, се включват в съществуващите или създават нови селскостопански и работнически комуни. В навечерието на Втората световна война броят на кибуците достига 82 с над 26 000 обитатели. А в края на британското управление броят на кибуците през 1947 г. достига 176, с населението от около 47 000 души.
    Но от 1948 г. създаването на нови кибуци се забавя. Основният човешки резерв за този род общности, членовете на халуцианските движения в Европа, е унищожен през Втората световна война. А вълната от заселници, заляла Израел през 1948 г., е съставена основно от азиатски, африкански и европейски евреи, оцелели от Холокоста, но които не желаят да живеят в кибуци. Те предпочитат мошавите. Това са друга форма на кооперативни селища, основани също на колективен принцип, но в които от самото начало се допуска и частна собственост. Мошавите днес са около 400 на брой. Въпреки това броят на кибуците продължава да расте, макар и по-бавно.
    След провъзгласяването на Израел през 1949 г. по границите и стратегическите пунктове на държавата се създават и паравоенни кибуци, които стават предни постове за отбраната и препятствие срещу проникващи отвън терористи.
    Многобройните кибуци из цялата страна изиграват важна роля при решаването на една от главните задачи на ционизма - създаването на класа от еврейски земеделци, които да осигурят на населението необходимите селскостопански продукти. За относително кратък период новите заселници създават в Израел изключително високопродуктивно селско стопанство.
    Тези селища се създават и с помощи от Световната ционистка организация. През първите години заселниците живеят изключително аскетски в палатки или бараки и се хранят оскъдно. Тежките условия на живот водят да разпространението на болести, най-вече малария. На много места те са нападани от местното население. Но сплотеността в кибуците, целеустремеността на техните членове и планирането на дейността им помагат за преодоляването на всички трудности.
    Днес съществуват кибуци с различна идеология - изцяло социалистически, със смесено производство или дори няколко чисто религиозни. Част от кибуците са бедни, други богати. Има такива, съхранили принципа за работа в името на общото благо. Други са минали към равно заплащане за равен труд, а има и такива с диференцирано заплащане, както и със собствена система на социална защита. Някой кибуци вземат заеми, други дори емитират ценни книжа, за да могат да се разраснат. Редица големи кибуци днес поддържат свои фирми и филиали в много страни.
    Аскетизмът, характерен за началото на кибуцната идеология, днес се оказва вече несъвместим с консуматорското общество и част от кибуците се отказват от някои от принципите, заложени в началото на движението. Така например не издържа проверката на времето принципът за постоянна смяна на трудовата дейност и взаимозаменяемост на всички работни места. След като някои кибуци се преобразуват в многоотраслови производствени комплекси, използването на наемен труд вече не е табу.
    Още в първите години скептиците предсказват провал на кибуца. По мнение на капиталистическите адепти този модел на колективно производство е нежизнеспособен по силата на егоистичния характер на човешката природа. Те считат още, че при обществена собственост на средствата на производство липсва стимул за добра и качествена работа. Но ако това беше вярно, досега кибуците щяха да са престанали да съществуват. Това обаче не се случва дори през най-трудните години. Те и до днес продължават успешно да отстояват своето право на съществуване. Макар и радетелите на капитализма да продължават горещо да се надяват, че кибуцното движение ще се провали, с което окончателно да се сложи край на идеите за социализъм. А търсенето на алтернативни форми за живот и социална организация отвъд коловозите на капитализма е било и ще остане в мечтите на хората за едно по-справедливо обществено устройство.

А то е всеки да живее според разбиранията си. Колкото до несправедливостта на капитализма, тя не се дължи нито на частната собственост, нито на пазарните принципи, нито на парите, но за да го разбереш се иска малко акъл, който не е промит с марксистки простотии, защото трудът е стока и има себестойност и ако тя е правилно определена и се заплаща, няма несправедливост нито експлоатация.
Логиката на възпроизводството на общественият капитал, независимо дали е в частни ръце или е о общ е една и съща. Трябва част от труда да се задели за амортизацията, друга част за растеж и инвестиции и трета за потребление. Капиталиста няма да занесе натрупаното в гроба. Той отговаря за натрупването и възпроизводството, а синдикатите се пазарят колко да бъде изядено. Проблемът на капитализмът е финансовата и търговска сфера, където е възможно чрез спекулации да се трупат огромни печалби и власт. Липсата на воля у елита да пресече тези възможности и срастването на икономическата и политическата власт е явно и ще доведе до нови сривове в икономиката. Обобществяването на капитала не може да стане чрез кибуци, макар да имат място като пазарни единици. То трябва да стане чрез пълна икономическа прозрачност на юридическите и физически лица и движение на парите само по банков път видимо за всеки желаещ да наблюдава икономиката. Това означава никакви банкови и търговски тайни и съвършен пазар без възможностит за спекулации с ползване на вътрешна информация.Ако добавим към това забрана копуването на труда под неговата себестойност и задължително членство в синдикат, който защитава правата на труда, ще получим една относително справедлива пазарна система. Впрочем най-добрата организация зависи от мащаба и характера на бизнеса. А пълната прозрачност е необходима по две причини. Първата е че анонимноста руши моралът, а втората , че липсата на информеция води до погрешни решения и надуване на балони. Третот което трябва да се направи е да се ограничи ограничената отговорност. Тя е неморална.

pitashtia, съгласен съм с идеите ти за реформация на капитализма. нека да добавя още една - за осигуряването на гарантиран минимален доход за безработните - повече инфо тук: http://www.livableincome.org/