Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.02.2011 09:01 - Случаят с осъдения на смърт в САЩ борец за граждански права Мумиа Абу-Джамал
Автор: iw69 Категория: Политика   
Прочетен: 2553 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 07.02.2011 16:56


Борбата за справедливост навлиза в своята 30-та година             Афроамериканецът Мумиа Абу-Джамал, роден като Уесли Куук на 24.4.1954 г. във Филаделфия, САЩ, е известен журналист и бивш активист на движението за права на цветнокожите "Черните пантери". Той е в американски затвор от 1981 г., като 2 години по-късно дори е осъден на смърт, по недоказано и до днес обвинение, че е убил офицера Даниел Фоулкнър.             Джамал е известен като "Гласът на безгласните" заради репортажите си от затвора за полицейското насилие и други социални и расови проблеми в САЩ и по света. Неговите статии от килията на смъртника се публикуват всяка събота в немския ляв ежедневник "Млад свят" (Junge Welt), до сега общо над 500 материала. Абу-Джамал е автор на книгите "От килията на смъртните", "Пиша, за да живея", "Империя без граници" и "Искаме свобода". Благодарение на тях той е спечелил редица международни награди. Джамал е почетен член на реномирания ПЕН-клуб на писателите, на Германския антифашистки съюз и почетен гражданин на Париж. През 2008 г. британският режисьор Марк Ивънс снима документалния филм "Цял живот в затвора" за съдбата на Мумиа Абу-Джамал.             Когато е арестуван, той вече е президент на Асоциацията на тъмнокожите журналисти. Като тийнейджър той е и един от основателите на Black Panther Party във Филаделфия. По-късно той работи за радиостанция NRP, а впоследствие става и директор на емисията новини на радио WHAT. Мумиа отделя особено много внимание на насилието, с която властите подхождат към MOVE, радикална екологична организация, която се стреми да защитава всички форми на живот - хора, животни, растения и планетата като цяло, за което е уволнен като журналист.             През 1981 г. Мумиа работи като таксиметров шофьор. На 9.9. около 4 часа сутринта, той кара таксито си в центъра на Филаделфия. Мумиа разказва, че извозил клиента си до определеното място, и е паркирал близо до ъгъла на 13-та улица и Locust Street. Тогава чува изстрели, обръща се и вижда брат си Уилиям Куук, който лежи прострелян на средата на платното. Мумиа излиза от таксито си и отива да помогне на брат си, но бил прострелян от цивилно облечения полицай, офицер Фоулкнър. Той паднал на земята и започнал да губи съзнание. След няколко минути дошли още полицаи и намерили ранените Мумиа и Фоулкнър. Впоследствие офицерът починал. Мумиа бил арестуван, зверски пребит, набутан в полицейска кола и закаран в близката болница. Интересно е, че на полицаите им отнема цял половин час, за да го закарат до болницата, която е само през няколко пресечки. Мумиа въпреки това оцелява.             Процесът започва през 1982 г. За съдия е назначен съдията Сабо, който е осъдил най-много хора на смърт. Желанието на Мумиа е да се защитава сам заедно с Джон Африка, основателят на движението MOVE, който да е негов правен съветник. Но още преди да са избрани съдебните заседатели, на Мумиа му е наложен служебен адвокат, което е против волята му. По време на процеса Джамал многократно е обвинен, че възпрепятства хода на делото, и в много случаи не му е позволено да присъства на заседанията на процеса, в който се решава собствената му съдба. По време на процеса съдията Сабо си спечелва прякора "Обвинителят в роба", тъй като през цялото време толерира безрезервно обвиненията на прокурора и прави всичко възможно Мумиа да загуби делото. Много наблюдатели на процеса считат, че през цялото време той има особено, преднамерено отношение към Джамал, понеже е бил активист в борбата за граждански права на чернокожите.             Обвинението твърди, че изстрелът, който убива офицер Фоулкнър, е произведен от законно регистрирания пистолет на Мумиа, който е 38-ми калибър. Това обаче доста си противоречи с балистичните експертизи, които показват, че куршумът в главата на офицера е бил 44-ти калибър. Този факт не е представен пред съдебните заседатели. Нещо повече, експертите не могат да повярват, че полицаите, пристигнали на местопрестъплението, не са проверили оръжието на Мумиа, за да видят дали с него е стреляно скоро, нито пък ръцете му, за следи от барут. Едно от най-силните доказателства на обвинението е, че Мумиа е направил самопризнание в болницата. Всъщност обаче това самопризнание е записано чак 2 месеца след инцидента, веднага след като Мумиа подава жалба срещу полицията за злоупотреба с власт и за полицейско насилие. Един от полицаите, който впоследствие твърди, че е чул самопризнанието, е Гари Уаскул. Но по-рано в дневния си полицейски рапорт той казва "Черният мъж не каза нищо". А доктор Колета, който тогава е бил дежурен в интензивното твърди, че никога не е чул Мумиа да говори.             Основният свидетел на обвинението е проститутката Синтия Уайт, но всички останали свидетели твърдят, че не помнят тя да е била там, когато се е случила престрелката. По време на делото на Били Куук (брата на Мумиа), няколко седмици преди делото на Мумиа, Уайт свидетелства и казва нещо съвсем различно по делото на Джамал. Тя свидетелства по делото на Били Куук, че на местопрестъплението е имало човек, който е избягал преди да дойде полицията. Това съвпада с показанията на 5 други свидетели, които твърдят, че е имало някой, който е избягал от местопрестъплението. През 1997 г. друга бивша проститутка Памела Джейкинс свидетелства, че Уайт е работела като информаторка на полицията. В показанията на други свидетели от 90-те години се твърди, че полицията е принуждавала свидетелите да говорят това, което е удобно на обвинението. През 1995 г. свидетелят Уилиям Синглетари казва, че полицаите многократно са унищожавали показанията му, докато не подпише това, което те искат. През следващата година Вероника Джоунс свидетелства, че е била принудена от полицията да промени първоначалните си показания, че двама души са избягали от мястото на произшествието. А свидетелят Били Хуук, който е на местопрестъплението по време на инцидента, многократно е заявявал, че Мумиа е абсолютно невинен.             Благодарение на манипулацията на свидетели, доказателства, както и на отнемането на правото на справедлив процес на Мумиа, а това право е дадено на всеки според конституцията на САЩ, той е признат за виновен. И е осъден на смърт. Най-вероятно само заради политическите си възгледи. Вече 29 години Мумиа е несправедливо отделен от семейството си, чакайки изпълнението на смъртната присъда.             През 2001 г. стенографката в съда, Тери Мауър-Картър, прави публично изявление, в което се казва, че през 1982 г., преди да започне делото, е чула съдия Сабо да казва "Да, ще им помогна да изпържат негъра". Под "негъра" Сабо визира Мумиа. Това е поредното доказателство за пристрастността и расизма на съдията по време на процеса, които без съмнение са повлияли много на присъдата. По-късно през същата година уважаваният журналист Лин Вашингтон казва, че сутринта на 9.9.1981 г. е отишъл на местопрестъплението да отрази случая и там не е намерил полиция. Това подкрепя предишни доказателства, че полицаите на местопрестъплението не са си свършили работата.             През 1999 г. Арнолд Беверли признава, че е убил офицер Фоулкнър като отмъщение на мафията. Той се подлага на детектор на лъжата и се установява, че казва истината. Въпреки многото доказателства в подкрепа на това самопризнание, прокурорът на Филаделфия отказва да разследва случая и така дори не се стига до дело, което представлява поредната съдебна несправедливост.             На 26.10.1999 г. съдия Уилям Йън спира изпълнението на смъртната присъда на Абу-Джамал. Мумия се запозна с петицията внесена на 15 октомври от защитата. Тя съдържа 29 отделни случая на нарушение на Конституцията по време на процеса. Документът съдържа повече от 150 страници и над 600 параграфа, съдържащи фактически материал, включващ фалшифициране и укриване на доказателства, потвърждения за расистските уклони на съдебните заседатели и други нарушения.             "Надяваме се, че за първи път от 17 години ще имаме възможността да представим фактите отнасящи се до това дело пред неутрален и честен съдебен състав" заяви тогава Леонард Уинглас, главен защитник на Мумиа Абу-Джамал. "Всяко едно от 29-те нарушения на конституцията е достатъчно за образуването на нов процес".             Със спирането на изпълнението на смъртната присъда Абу-Джамал е преместен от отделението на затвора, в т.нар. "Втора фаза", където се намира от момента на подписването на заповедта за изпълнение на смъртната присъда (13.10.1999). Във "Втората фаза" Джамал е под 24 часов надзор, подложен на ежедневно претърсване (чисто гол), в килия с целодневно включено осветление и множество ограничения. Никой не е допускан на свиждане, с изключение на семейството му и неговите адвокати. След това е върнат в "отделението на смъртниците" в очакване на следващото съдебно заседание пред съдия Йън.             Въпреки тази частична победа, въпреки временното спиране на изпълнението, Абу-Джамал все още е с действаща смъртна присъда. Затова прогресивните хора по света не спират своите протести.             На 18.12.2001 г. съдия Йън отговаря на петицията по Хабеас Корпус, пусната в Федералния Областен Съд. Той потвърждава несправедливото обвинение и поставя под съмнение смъртната присъда на Мумиа. Това значи, че може да има друга присъда, след като всички обжалвания са чути, но единствените варианти за присъда са доживотен затвор без право да бъде пуснат за добро поведение или под гаранция, че няма да извърши друго престъпление, или препотвърждаване на смъртната присъда. Адвокатите на Мумиа обжалват това решение през 2002 г. Въпреки това Мумиа отново е осъден на смърт, но присъдата няма да бъде изпълнена, докато всички обжалвания не са чути.             На 21.11.2001 г. съдия Памела Дембе отказва да поднови делото. Това се обжалва от адвокатите на Мумиа. На 8.10.2003 г. Върховният съд отхвърля обжалването, с мотива, че самопризнанията на убиеца Беверли не могат да бъдат чути заради "ограничения във времето". С други думи - съдът няма време да изслуша защитата. Върховният съд отхвърля и показанията на Тери Мауър-Картър като несъществени.             На 27.3.2008 г. смъртната присъда временно е отменена. Но Върховният съд отново потвърждава на 6.4.2009 г. присъдата. След което защитниците на Джамал внасят през юли 2010 г. петиция до Обама, подписана от още 23 000 души, между които организацията "Репортери без граници", Европейската асоциация на юристите за демокрация и човешки права, "Amnesty International", както и редица Нобелови лауреати и хора на изкуството, за нов процес и за отмяна на смъртната присъда. Но до момента американският президент не се е произнесъл. На 7.10.2010 г. Европейският парламент прие с голямо мнозинство резолюция срещу смъртните присъди, където изрично се изисква от ЕС да се застъпи и за живота на Абу-Джамал.             Широк кръг от хора и организации по целия свят многократно са се противопоставяли на тази несправедливост и са изказвали подкрепата си за Мумиа. Знаменитости като Дани Гловър, Ози Дейвис, Сюзън Сарандън, световни лидери като Нелсън Мандела, Даниел Нитеранд, Фидел Кастро, Японският Съвет, депутати в Британския парламент, както и Европейския парламент са изразявали неведнъж несъгласието си с тази несправедливост и са призовавали Американския върховен съд най-малкото да преразгледа делото. Милиони хора по света са организирали безброй протести против тази несправедливост.             Случаят Мумиа провокира много социални протести, защото той съдържа в себе си много важни проблеми за нашето настояще и бъдеще - нарастването броя на затворниците, полицейското насилие, преследването на политически активисти, продължаващата доминация на белите и расизма в САЩ, както и проблема със смъртното наказание. От затвора, чакайки изпълнението на присъдата си, чрез статии и книги, Мумиа продължава да говори това, което всички подтиснати от властимащите хора искат да кажат. Неговият случай е една от големите битки за справедливост на нашето време.             По-долу представяме няколко статии от Мумиа Абу-Джамал, публикувани в немския вестник "Млад свят".   ------------------------------------------------------------------------------- ПОСЛЕДНА   СПИРКА - ЗАТВОРЪТ По отношение на лишени от свобода хора, лежащи в затвора, Съединените щати държат първото място в света. Сухите числа само потвърждават този факт. Според международните статистики в САЩ живее 5% от населението на планетата, но 24% от всички затворници по света са зад решетки в Щатите. Почти всеки един на 100 американски граждани е затворен в следствен или наказателен затвор или очаква изпълнение на присъдата си в отделението за смъртници. В началото на 2008 г. под арест в САЩ се намират 2,3 милиона мъже и жени. В никоя друга страна няма толкова много лишени от свобода. Обществеността, а дори и самите засегнати, не съзнават драматичността на този проблем. Медиите въобще не се занимават с въпроса, а темата почти отсъства от обществените дискусии. Неотдавна младата преподавателка от афроамерикански произход, професорката по право, Мишел Александър, представи новата си книга, която е в състояние да коригира този пропуск. Нейният труд "The New Jim Crow: Mass Incarceration in the Age of Colorblindness" ("Новият Джим Кроу: масово вкарване в затворите в епохата на далтонизма") представлява революционен анализ на проблема. В него тя подробно разглежда бича на масовите арести, който засяга най-вече цветнокожата част от населението на САЩ и анализира социалните и политически последици от този феномен. Александър поставя развихрилата се стихия от масови арести в нейния исторически контекст, сравнявайки я с мрачния период от американската история след края на гражданска война от 1877 г., когато премахването на робството предизвика експлозия от расизъм и терор срещу чернокожото население, най-вече в южните щати. Зад тези жестоки изстъпления тогава стояха групировки като Ку Клукс Клан, формирани предимно от демобилизираните въоръжени подделения на конфедеративните войски на робовладелците. По това време окупацията на Юга от юнионистите на Севера беше приключила, а робството - отменено. На този акт южните щати бързо отговориха с приемането на така наречените закони на Jim Crow, с които ограничиха отново извоюваните права и свободи на негрите. Отнето им бе правото на гласуване, въведоха се жестоки наказания за дребни провинения, за които на белите не се търси никаква отговорност. Поради бързото нарастване на броя на лишените от свобода южните щати въведоха и "системата за наемане на затворници". Това нововъведение позволяваше на икономическият и политически елит отново да експлоатира "свободната" вече черна работна ръка. Де факто това беше връщане на робството, но с обратен знак и под ново име. И всичко се случавше с благословията на централното правителство във Вашингтон. Днес над един милион афроамериканци, мъже и жени, работят в така наречения "затворническо-индустриален комплекс" - проспериращ стопански отрасъл, в който американският капитал реализира милиарди печалби от принудителния труд на затворниците. Ето защо, никак не е за чудене, защо съдилищата осъждат на все по-дълги срокове затвор имено млади хора, в разцвета на работната им сила и то за незначителни провинения. Броят на хората, които след излизане от затвора само заради факта, че един път са осъждани, са принудени да се борят за оцеляване дори с полузаконни средства в белязания от безработица, бездомност и задължения живот, обхваща вече милиони и продължава да расте. Този, който е дамгосан един път с печата "осъждан", само твърде условно може да се счита за свободен човек. В действителност той е лишен от правото на глас, не може да наема социално жилище, да се кандидатира за стипендия във висше училище, пред него са затворени значителните сфери от трудовия живот. С други думи той се намира в положението на негрите в края на робството им, когато определението "свободен", далеко не означаваше, че те наистина са свободни. Проблемът продължава да се задълбочава, защото бюджетите на общините за социални грижи, образование и транспорт в САЩ се отпускат според броя на жителите им. Повечето от затворите в Щатите се намират в отдалечени, рядко населени, предимно бели райони. Тези малки общини печелят от обстоятелството, че на тяхна територия се намират затвори, пълни предимно с чернокожи, които се регистрират като техни жители и увеличават броя на населението и бюджетните им субсидии. В същото време затворниците отсъстват от родните си места, което обратно, води до намаление на общинските им бюджети. Без финансови средства тези общини все повече обедняват, деградират до гета, населението им се криминализира, измества се към затворите, те се обезлюдяват, а това води до ново намаление на субсидиите, които са им необходими, за да прекъснат порочния кръг на деградация. Драматични са последиците и от лишаване на затворниците и осъжданите от правото за гласуване, защото по този начин на милиони граждани се отнема възможността да се борят по законен, парламентарен път за свойте права и живот. Значението на този факт по куриозен начин се демонстрира на изборите през 2000 година, когато Джордж У. Буш спечели в управляваната от брат му Флорида с по-малко от 500 гласа пред съперника си Ал Гор. Това се случи само защото във Флорида от право на глас бяха лишени 50 000 осъждани лица, повечето афроамериканци, които със сигурност щяха да дадат своя глас на демократите, за Ал Гор. Този случай по любопитен начин промени всъщност хода на световната история и съдбата на иракския народ за години напред.    В ТРЕСКАТА   на   ВОЙНАТА Боевете в Ирак приключиха - действителността, обаче, е по-различна Ако се вярва на ежедневните емисии на западните медии, войната в Ирак приключи. Учудващо е, как една започната с толкова арогантна пропаганда от лъжи, жестока употреба на сила и тържествено тръбене на фанфари война изчезна така внезапно и без много шум от оперативната карта на империята. Какво остана от тази агресия след почти осем години кървава касапница, освен официално разпореденото мълчание? За какво бе водена тази война? За премахването на оръжия за масово унищожение? Та тях въобще ги нямаше, както твърде бързо се разбра! За премехването на един тираничен режим? И дума да не става; мъченията станаха символ тъкмо на тази война! За равноправието на жените? Не се заблуждавайте! За демокрация? Грешка! За да се превърне Ирак в светъл пример за останалите страни от Средния изток? Получи се тъкмо обратното! Не! Тази война бе водена от САЩ, само за да защитят имиджа си на световен хегемон. Тя бе водена заради американското его и неговия войнствен ексхибиционизъм. Окупаторите трябваше да забият американското знаме върху иракските петролни полета и войната трябваше да осигури доминация на САЩ в региона за поколения напред. Тя бе водена, защото Джорж У. Буш искаше да бъде като Дуайт Айзенхауер - президент на войната, коронован като главнокомандващ с лавров венец на победата. Почти осем години след началото на агресията, американската нация лежи днес изнемощяла на земята, изхабена и болна от гняв и безсилие. Гневна на кого? На мосюлманите, на джамиите, на тъмнокожите "други", дори и на латиносите в собствената си страна. Защо народът й не се гневи на тези, които разпалиха военния пожар? На пресата, на мрежата от радистанции и телевизионни канали, на идеологическите центрове и войнстващите политици? Ирак днес е по-скоро олицетворение на разрухата, отколкото пример за нормална държава, той е по-скоро сянка на това, което беше. Държавното ръководство страда от параноя и няма доверие в собственото си население. Ако тази страна трябва да е образец за нещо в региона, то ще е пример само за това, какво не трябва да представлява една страна. По-сигурни ли са Съединените щати днес? Въпросът тогава е, по-сигурни от какво? От гнева на мосюлманския свят, който оплаква стотиците хиляди жертви от войната? Или от горчивата мъка на близките на над 4000 загинали американски войници и още повече ветерани, които отидоха на война и загубиха там своята младост и душевен мир за интересите на Халибъртън, Ексон, Бритиш Петролиум и други мултинационални концерни, единствените печеливши от тази катастрофа? По-сигурни ли са Съединените Щати днес от параноидния си страх или от самите себе си? Мисията, която още май 2003 г. бе обявена по медиите като "приключена", политически и морално се провали и не можа да бъде спечелена военно. Бойните съединения на САЩ сега са изтеглени и войната официално е обявена за приключила. Барак Обама и неговата демократическа партия имат нужда от тази вест, за да спечелят гласове за изборите за конгрес през ноември 2010 г. Войната, обаче, продължава да се води с други средства. 50 000 американски войници остават в Ирак до края на 2011 г. както официално се съобщава "за обучение на неговата армия". Но при нужда тяхното оставане може да бъде продължено. В това време ще продължат да се влизат хиляди нови наемници в Ирак, които ще разширяват започнатата по времето на Буш приватизация на военния бизнес с местни партньори. И докато по такъв начин Ирак се "разоръжава", редовните американски войски в Афганистан ще продължават да получават бойни подкрепления. Войната е като треска, като психично заболяване, което се предава на другите народи от воюващата нация. И тъй като болестта нито се назовава, нито се лекува, тя ще остане заразна и ще се разпространява все повече по света.   ИГРАТА СЪС СТРАХА Организаторите на "Чаеното парти" злоупотребяват със страха на хората от социалното пропадане   Кампанията "Чаеното парти" е ултрадясна, популисткаформация в Съединените Щати, създадена срещу политката на управление на демократа Барак Обама. То се инсценира от политически сили, които целят с подобни публични прояви да създадат впечатлението, че преди него всичко е било по-добре. Това не е нищо друго, освен чиста пропаганда. Тези политически сили се опитват да представят времето, когато бяха на власт, и управляваха републиканците и Джордж У. Буш, в по-позитивна светлина, отколкото в действителност е било. Кампанията стартира веднага след влизането на президента Обама в Белия дом. Тя предствалява ресентимент на "Чаеното парти от Бостон" през 1773 г., когато във водите на океана бяха изхвърлени тонове чай, доставен от английски кораби, в знак на протест срещу данъчната политика на британското колониално управление. Ето защо, и първата проява на активистите на "Чаеното парти" бе организирана символично в близост на бостонското пристанище. Впоследствие поредица демонстрации бяха проведени и в други щати на страната. Често шествията бяха предвождаха от участници в униформи от 18-тия век, които развяваха над главите си пакетчета с чай. Повечето от подкрепящите кампанията "Чаеното парти", чрез своя ангажимент демонстрират отрицанието си към постоянно влошаващото се икономическо положение в страната. Те са свидетели на прогонването на обитатели от жилищата им, ако не си плащат редовно вноските по кредитите, на затваряне на предприятия, на уволнения и нарастване на безработицата и на това, до какво води загубата на редовен доход за големи групи хора на наемния труд. И всичко това създава у тях страх, много голям страх. Говори се, че парите са "майчиното мляко" за политиката, това напълно важи за Съединените Щати. Верно е също, че страхът е могъщо средство в ръцете на политиците, но когато към него се добави и силата на медиите, в комбинация се получава много взривоопасна политическа смес. При това без значение е, от какво точно се страхуват хората. По-важно е, че стресираният човек е лесно манипулируем. За насаждане на страх се използват, например, емигрантите от Мексико, самото присъствие на които предизвиква в населението чувство на заплаха от "чужденците" и "пришълците", от престъпници, от загуба на работни места и дори от заразни болести. Това състояние на хората нараства като балон, докато не експлодира. И политиците използват този страх. Дори самият президент на САЩ, Барак Обама, се възприема от стресираните хора като черно плашило с екзотично звучащо име и африкански корени. Само малцина от участниците в "Чаеното парти" са готови до осъзнаят, че упадъкът на американската икономика започна като следствие от комерсиалната глобализация още преди десетилетия, по времето на Бил Клинтон. Работни места със среден доход започнаха да се изнасят най-напред в Латинска америка и след това в Азия. Масовият експорт на работа в страните с ниско заплащане на труда трябваше да донесе на предприемачите, мениджерите и инвеститорите по-големи печалби и приходи. Тези работни места бяха завинаги загубени за страната. В Съединените Щати имаше години, когато мъж или жена, независимо бели, черни или латиноси, с обикновенно колежанско образование можеха да получат работа във завод за леки коли, например "Дженерал Моторс". С тази работа те си докарваха по онова време среден доход, с който можеха да издържат своето семейство. Тези времена отдавна вече ги няма. Завършилите колеж трябва да са доволни, ако днес въобще си намерят работа. Не рядко те трябва да се задоволяват с лошо платен или въобще неплатен практикум. Движението "Чаено парти", която обединява много такива хора без шанс и перспектива в живота, е организирано от членове на богати фамилии. Ето защо, то не атакува господарите на икономиката, истинските отговорници за кошмара на хиляди хора и семейства. Неговите водачи бият по-скоро барабана за намаление на данъците, за закриване и съкращения на държавни институции. При това старателно премълчават факта, че американската икономика плаща в сравнение с другите индустриални държави наполовина по-малко данъци и че от 1950 до 2000 г. населението на Съединените Щати се е удвоило. Но организаторита на "Чаеното парти" съвсем не се интересуват от фактите и още по-малко от грижите и страховете на обикновените хора. Тях ги вълнува по-скоро възможността, как да използват тези страхове за целите на консервативните, десни политически кръгове, към които принадлежат. --------------------------- Превод: Аладжов


Тагове:   мумиа абу-джамал,


Гласувай:
4



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: iw69
Категория: Политика
Прочетен: 4821643
Постинги: 2500
Коментари: 6278
Гласове: 16453
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031