ЗАЩО  ТРЕТИЯТ  СВЯТ  НЕНАВИЖДА  ЗАПАДА

Търговията с роби и колониализ­мът дълбоко са се вкоренили в съзнанието на населението в страните от бедния Юг. Настана време Западът да поеме отговорност за своите престъпления от миналото, пише швейцарският професор Жан Зиглер. Като експерт на ООН по проблемите на глада, той познава не само живота на дипломатическия паркет, но е посетил и най-мизерните села и бордеи на планетата.

Неговата най-нова книга „Омразата към Запада“ се базира на впечатления от тези пътувания и в нея той прави извода, че народите от Юга не желаят да слушат повече нравоученията на богатия Запад за демокрация и човешки права, когато самият той ги нарушава.

Зиглер вижда две причини за омразата към Запада. Първата се отнася до миналото. Търговията с роби и колониалните завоевания са оставили дълбоки следи в колективната памет на народите от Юга. Тази памет следва „ритми, които и най-аналитичният ум не може напълно да разбере“. Страните от Юга настояват днес за компенсация и извинение за престъпленията от миналото. Изхождайки от теорията на Карл Маркс за „първоначалното натрупване на капитала“, Зиглер стига до извода, че Западът се е развил толкова много икономически не на последно място и заради поробването на хора и експлоатацията на колониите си.

Втората причина за омразата към Запада Зиглер вижда в потискането на Юга от правилата на новия световен ред. Международният валутен фонд (МВФ) и Световната банка (СБ) с ултимативните условия при раздаването на кредити, мултинационалните концерни със своя грабителски стремеж към ресурсите на света, както и неолибералната икономическа идеология са „последните и най-смъртоносни инструменти, създадени от Запада за реколониа­лизирането на света с финансови средства“.

Зиглер не пести примерите, той разкрива, че субвенционирането на производителите на памук в Съединените щати със 7 милиарда долара годишно съсипва поминъка с отглеждане на памук в Африка. Той разкрива, че на всеки пазар в Африка могат да се купят внесено от Европа птиче месо, плодове и зеленцуци на половин и по-ниска цена от тази, на която се продават местните продукти. По този начин западната дъмпингова политика спъва развитието на Юга и циментира завинаги неговата бедност. А споразуменията със Световната търговска организация (СТО) не оставят никаква възможност за защитна реакция: страните от Юга нямат право да подкрепят своите продукти, т.е. да правят това, което преди правеше самият Запад, когато се индустриализираше.

Специална глава Жан Зиглер посвещава на Нигерия, „Фабриката на омразата“. Осмият по големина производител на петрол в света би следвало да е неизмеримо богата държава, но по стандарт на живот Нигерия принадлежи към групата на 20-те най-бедни страни в света. Транснационалните петролни концерни безсрамно експлоатират богатствата Ј, подкупват управляващия елит и в тези си престъпни действия се прикриват от западната политика.

Накрая в книгата си Зиглер показва обаче и положителни тенденции: например в Боливия, с избора на Ево Моралес, първия индиан­ски президент, се възстановява загубеното Ј достойнство. През 2006 г. той нареди да бъдат поставени под контрол на държавата петролните и газовите полета, помпените станции и транспортните съоръжения. Целта е възстановяване на енергийния суверенитет на страната. В това отношение Боливия получава неоценима помощ от Норвегия. Според Зиглер такова би следвало винаги да е поведението на Запада: норвежките експерти от държавния петролен концерн „Статоил“ консултираха и дадоха на боливийското правителство разчетите, за да може то да изготви точна оценка на количествата и ефективността на газовите и петролните залежи. На основата на тези разчети Боливия предоговори споразуменията с международните енергийни концерни и в рамките на една година национализира всички подземни богатства.

Жан Зиглер вижда шанса за превръщане на съществуващата омраза в сила за справедливост, свобода и права в изграждането на истински суверенни национални държави в бедния Юг. Обръщайки се към Жан Жак Русо, той поддържа идеята за сключване на „планетарен договор на обществата“, който ще обхване в задълженията си и Запада. Обявяването на проф. Зиглер в защита на справедливото разпределение на благата, за опазване на чистотата на въздуха, водата и земята и за осигуряване на необходимата за живота на човечеството храна днес е по-необходимо от всякога.

Предлагаме на българския читател в превод пасажи от книгата на проф. Зиглер, които илюстрират жестокостта на класическата колонизация и перфидността на съвременната неоколонизация, която се извършва от транснационалния капитал над бедните страни.

Робовладелчеството и колониализмът са се запечатали дълбоко в съзнанието на хората от Юга... За да обосноват своите искания за справедливо изкупление, финансово обезвъзмездяване и разкаяние, народите на Юга се позовават особено настойчиво на две престъпления на Запада: ловът на роби и колониалното заробване.

От средата на ХVI до средата на ХIХ в. повече от четиридесет милиона мъже, жени и деца от Африка са отнети от техните семйства и депортирани през океана, за да бъдат използвани като работна сила в плантациите и мините на американския континент, изложени на глад, болести и изтезания. Алфред Метро в книгата си за Хаити при описание на съдбата на депортираните към острова роби  пише: „Без примера на Освиенцим  европейците никога не биха разбрали какво са причинили на африканците“.

Или да се спрем на случая с Бразилия. По време на прекосяването на Океана от залива на Бенин до пристанището „Вси светии“ на Салвадор да Байя (което трае повече от два месеца) от скорбут, глад и лоши условия са загивали близо двайсет процента от окованите във вериги двеста-триста роби — мъже, жени и деца, транспортирани от всеки кораб. През първата нощ на пътуването пияни моряци слизат в трюма и изнасилват жените, защото бременните се продават по-скъпо на пазара за роби в Олинда. Една четвърт от оцелелите при прекосяването на Океана са толкова слаби, че не могат да слязат от кораба без чужда помощ. Повечето от тях — живи трупове с посивели коси и ослепели очи — успяват да направят само няколко крачки, преди да паднат мъртви на пясъка. Погребват ги  веднага с няколко лопати американска земя върху тях. Във всички пристанищни градове на бразилското Атлантическо крайбрежие има една укрепена сграда — „кафуна“, където затварят оцелелите от транспорта през Атлантика, за да се съвземат.

След няколко седмици, когато живите скелети са възстановени, търговците на роби отварят портите на кафуната и ги откарват на пазарния площад, където ги продават. Мъже, разделени от жените си, деца — от майките.

Средната продължителност на живота на робите в плантации­те със захарна тръстика на Реконкаво да Байя, Бразилия, е седем години.

По-подробно описание на живота на робите в бразилските плантации за захарна тръстика се съдържа в проповедите на йезуита Антонио Виейра от 1663 г., произнесени пред робите в Реконкаво: „Вашите мъки са съвсем същите, както тези на нашия Господ на кръста... Кръстът му беше от две греди, а вашият е от три (имат се предвид трите греди на колелото на мелницата на захарната тръстика, към които са били оковавани робите). И както на вас двете реколти захарна тръстика годишно ви носят мъка, така и Той е трябвало да изтърпи двойно мъчение, най-напред, когато войниците са му поставили трънения венец на главата и след това, като са му дали да утоли жаждата си със смес от оцет и горчива злъчка... Страданията на Христос продължиха един ден и една безсънна нощ, както и вашите страдания са ден и нощ, нощ и ден... Христос беше гол, вие също сте голи. Христос беше гладен, вие също сте гладни. Христос беше измъчван. И вас ви изтезават. Унижават ви и ви назовават с обидни имена... Във всичко това вие сте подобие на Христа. Вие сте също мъченици.“

В тъмната нощ на робството похитеният народ като по чудо запазва своята сила да живее, да твори и да устоява. Почти не познавам друг пример от историята за такава твърдост, за такъв кураж и такава вяра, каквато показаха тези потиснати по такъв нечовешки начин хора, които не само съхраниха своята култура в чуждата страна, но и допълнително я развиха...

Едно определено обстоятелство дава обяснение на факта, защо културата на африканската диаспора и днес се ползва с толкова голямо влияние в Америка. Белите господари на плантациите, техните бели служители, свещениците и надзирателите по принцип разполагат с живота на черните роби. Но в плантациите те са само шепа хора. И тях ги измъчва непрекъснат страх. Бунтът на техните роби е техният безкраен кошмар. За да се справят с тази опасност, собствениците на плантациите прибягват до един прост метод: те раздухват разединение между отвлечените народности, за да могат по-лесно да ги настройват едни срещу други. Така, например, притежателят на плантация за захарна тръстика купува контигент от роби от точно определена африканска страна със своя култура и обичаи. И той поддържа в имението си изпълнението на всички свързани с тази култура ритуали. По тази причина в голямата колиба на робите съвсем стриктно се спазват религиозните празници, церемонии и ритуали на всички присъстващи народности.

Това поражда парадокс с исторически последствия: най-устойчивите белези на африканската идентичност са изковани именно през нощта на робството. През всичките негови столетия огънят на изкуството, на културното и политическото творчество на африкан­ците никога не загасна.

Една трета от африканското население живее днес в диаспора, предимно в Америка. Там епохата на робството създаде общности, които днес са истински извори на африканската идентичност — като кандомблесите на Байя, кубинската сантериа, хаитянското вуду, кабилдосите от Тихоокеанското крайбрежие на Колумбия или шангосите на Ямайка и Венецуела.

И въпреки това през тристата години от епохата на робството през ХVII, ХVIII и ХIХ век въоръжената съпротива на поробените никога не е прекъсвала. Вицекралствата на испанската корона Нова Гренада, Перу, Испаньола, португалската държава Голяма Пара, португалското вицекралство Бразилия със столица Байя, след това Рио де Жанейро бяха разтърсвани от вълнения, които застрашаваха дори и метрополиите.

Три републики на мароните са от особено значение за света на африканците: Паленке в Колумбия, Кокпит на Ямайка и Палмарес в Бразилия.

Маронът е негър, който се обявява срещу потисничеството или се спасява от наказание. Той чупи оковите си, бяга от плантацията във вътрешността на континента или на острова, за да заживее независим живот като ловец или зевмеделец. За щастие в нарядко населения южноамерикански субконтинент по онова време е имало достатъчно удобни места за убежище — гъсти гори, стръмни планини, дълбоки клисури и долини. Организираните като държави поселения на мароните се наричат в Бразилия Куиломбо, а в испанските колонии Паленке.

През 1794 г. в Карибите достигат удивителни новини от Париж: робството е отменено, обявено е равенство между хората, а робовладелци, които не се подчиняват на заповедта, се гилотинират. Но това не трае дълго. На 20 май 1802 г. Наполеон Бонапарт отново връща робството. С един следващ указ от 5 юли същата година е забранено влизането на негри във Франция. Бонапарт намира, че в родината му има вече премного от тях и техният приток поражда опасност към европейската кръв да се добави и онзи „примес, който се бе разпространил в Испания след нашествието на маврите...“

Черните жители на островите, граждани на Републиката, са обхванати от ужас и объркване. Френските власти на презокеанските владения започват да събират отново чернокожите си граждани, за да им сложат отново окови и да ги върнат обратно на техните господари. На всички острови са устроени големи хайки на хора. Под светлината на факли заловените са пребивани с тояги до смърт и осакатявани. Много от тях са разкъсани от кучета, специално дресирани и докарани от Франция за тази цел. Във Форт де Франс гилотините отново работят. Но този път не за да обезглавяват бекесите, „големите бели хора“, непокорните господари — каквато е била задачата им преди, а да режат главите на откритите от кучетата негри — мъже, жени и деца, които са се осмелили да не се подчинят на възстановяване на робството.

През тези години голям брой революционери сменят позицията си на барикадата на Революцията.

Било-Варен, например, член на Конвента и на неговия комитет за социална защита, през 1794 г. е един от най-ревностните застъпници на Указа за премахване на робството. Като комисар в колониите той праща на гилотината всеки непокорен плантатор, като заявява в Конвента: „Смъртното наказание е възвание за равенство, узаконено от освободения народ в официален документ, който постоянно му служи като необходимо предупреждение.“

След 9 термидор, когато Робеспиер и Сен Жюс вече са екзекутирани, Било-Варен успява да избегне ешафода и е депортиран в Гвиана и заточен в Баньо Синнамари. Режимът на консулите скоро го освобождава и след възстановяване на робството той си купува плантация в Орвийе на крайбрежието на Гвиана, снабдява се с роби и натрупва значително богатство.

Друг случай на измяна на собствения си идеал е Виктор Югес, също комисар на режима на Конвента за Антилските острови. В Порт о Пренс, Форт де Франс, на остров Мария Галанте, навсякъде, където белите плантатори не се подчиняват на решенията на Конвента и не освобождават своите роби, Югес нарежда те да бъдат арестувани, осъдени по бързата процедура и екзекутирани. Революцията във Франция едва е завършила и робството възстановено, когато Югес сменя убежденията си. Той се връща отново в Гваделупа, но този път, за да се сдобие със земя и роби. Умира в леглото си като приказно богат робовладелец, но изоставен от своите някогашни приятели и от жената, която обича.

Колониалните зверства  на  Франция 
в  Северна  Африка

Имена на французи — Бужо, Жерард, Галиени, Вуле, Шаноан и др., които отдавна са забравени в родината си, и до днес безпокоят паметта на жителите на Магреб и Черна Африка:

Генерал Томас Роберт Бужо от 1840 г. заема поста генерален губернатор на Алжир. Той е изобретателят на метода на „опушването“. Тази садистична техника за унищожаване на хора в колониите му създава голяма известност в Париж.

При „опушването“ жителите на цели села се натикват в пещери и на входа им се запалва огън. И докато войниците гледат огъня, хранят се и си пият ракията, от вътрешността на пещерите се чуват виковета на задушаващите се жени и деца. И когато и последният стон заглъхне, войниците зазиждат входа...

Без патологичен расизъм колониалните завоевания са невъзможни. Затова колониализацията и психическите отклонения вървят ръка за ръка. Странната съдба на капитан Вуле и на неговия помощник, лейтенант Шаноан, потвърждават този ужасяващ феномен.

Една майска утрин на 1899 г. френският министър на колониите Андре Лебон вика при себе си в министерството в Париж капитана от морската пехота Вуле и неговия лейтенант Спахи Шаноан и им възлага задачата: „Проучете областта между френски Судан и езерото Чад, северно от линията Сай-Бароа, и установете връзки с племенните вождове на най-важните области от централен Судан.“

Задачата е от висша важност, става дума да се достигнат бреговете на езерото Чад преди английските войски и да се установи сухопътна връзка между френските владения в Магреб и окупираните от тях територии в Нигерия, Дахомей и Конго. Освен това трябва да се задуши в зародиш въстанието на сектата Сенуси в Чад срещу „неверниците“ в Судан (днешно Мали). Освен всичко това, е необходимо да се постави бариера пред амбициите и на германската империя. Германският кайзер е изпратил от колонията в Камерун войски към Убанги-Шари. В сърцето на Африка все още има много земи за завладяване.

Вуле, току-що навършил тридесет и две години (1898 г.), произхожда от буржоазно семейство, баща му е лекар. Самият той е обладан от натрапчивата завоевателна мания, така характерна за тогавашната епоха и за неговата буржоазна класа. Вуле е интелигентен, но изключително жесток човек.

Още от самото начало неговата експедиция се сблъсква с неимоверни трудности, най-напред със снабдяването. Отрядът му от няколкостотин войници и толкова носачи ежедневно се нуждае от два тона просо, няколко хектолитра вода и дузина биволи. Но районите, през които преминава маршрутът им, са  бедни и западнали. От две години северната част на Сокото е обхваната от незапомнена суша. Въпреки това Вуле, Шаноан и техните войници принуждават населението по техния път да им осигурява прехраната. Често обаче полуживите от глад селяни, пастири и номади се противят на това искане. Затова са изтезавани и избивани, къщите и шатрите им — изгаряни, жените — изнасилвани, децата — осакатявани.

Понякога обитателите на селищата се опитват със смелостта на отчаянието да се защитават срещу грабежа. В едно от сведения­та си Вуле съобщава: „Трите села Уьоле, Боре и Гасам, които ни нападнаха по време на прехода през района Само, бяха напълно разрушени и сравнени със земята.“

В началото на май 1899 г. жителите на град Бирни Н`Кони, намиращи се на прага на гладната смърт, отказват да дадат своите хранителни запаси на отряда на Вуле и крият резервите си от просо. Последвалите събития са отразени в съобщението до Париж: „Трябваше да погребем труповете, които моментално се разлагат от високата температура... Те бяха изхвърлени в големи ями и след това по заповед на Вуле градът бе систематически разрушен.“

Лейтенант Шаноан, заместникът на Вуле в експедиционния корпус, на същата възраст, използва методите на своя командир: по негова заповед войниците изскубват насажденията от просо на съмнителните селища по пътя си и изгарят реколтата. Шаноан пише на своя баща, който е генерал и министър на отбраната: „Край с дипломацията и доброто отношение към тези варвари, които разбират само от езика на силата... Без всякакво колебание на туземците трябва да се наложи работа на ангария, за да бъдат те най-сетне принудени да се трудят.“

Вуле и неговите хора убиват с щик и копие, опожаряват, грабят. Масови гробове бележат техния път.

Зверствата на Вуле и Шаноан предизвикват в Париж протест на Жан Жорес и на други социалистически депутати в парламента.

Министърът на колониите Андре Лебон се опитва да замени Вуле с един елзаски полковник на име Коб. Но Вуле няма никакво намерение да се раздели с командването на корпуса, убива Коб и дава заповед за стрелба по съпровождащия го отряд. И докато убитият Коб лежи мъртъв в краката му, а ранените му помощници стенат сред корените на огромно маймунско хлебно дърво, Вуле събира хората си и в безупречна униформа, с блестяща сабя и искрящи очи произнася следната реч: „Аз вече съм човек извън закона. Отказвам се от моето семейство и моята родина. Не съм вече французин. Аз съм един туземен вожд... Ще създадем едно силно и непревземаемо царство, оградено от безводна ивица и тропически храсти... За да бъда заловен, ще са необходими 10 000 души. Ако сега бях в Париж, щях да съм господар на Франция.“

Белите офицери и войници, които дотогава сляпо са се подчинявали на своя обожаван командир и не са му отказвали изпълнението на нито едно престъпление, са обзети от безпокойство. Загрижени за своята кариера, те нямат ни най-малко намерение да участват в безумния проект.

Сенегалските аскари също се възпротивяват и с изключение на шестима души отказват да изпълняват заповедите на Вуле. Стотици носачи се разпръсват из саваната. Вуле остава сам с шестима души, които упорито продължават своя поход към езерото Чад без храна и с много малко вода.

В ранната утрин на 17 юли 1899 г. сенегалски пост близо до селото Майгири съзира в утринната мъгла една дрипава, олюляваща се фигура. На измършавялото Ј тяло висят парцалите на френска офицерска униформа. Африканецът разпознава Вуле и го убива.

Не е трудно да са разбере какво място заема Вуле в паметта на африканците. По неизличим начин той въплъщава за тях величината на жестокостта, цинизма и патологичното измерение на колониалното поробителство.

Зверствата  на  англичаните 
на о. Тасмания и в Канада

Без да се впускам в подробности, ще си позволя да отбележа, че англичаните разработват свои методи за унищожение на оказващите съпротива автохтонни народностни групи в колоните на Кралството. Например в Тасмания.

Тасмания е остров от приблизително 70 000 кв. км площ, който принадлежи към Австралийския континент. Разположен е в протока Бас, който разделя Индийския от Тихия океан. Колониално владение на британската корона от края на ХVIII век, със своята плодородна почва и умерен климат той се е превърнал в цел на много бели заселници. Но съществува един проблем, който пречи за свободното им развитие: народът палаваа, полуномадски скотовъдци, селяни, рибари и ловци, които обитават острова най-малко от две хиляди години. Членовете на този загадъчен народ, който не може да бъде причислен нито към меланезийския, нито към който и да е друг известен етнос, са високи на ръст, стройни и елегантни в движенията си. Те са с медночервен цвят на кожата и фини черти на лицето. Жените са необикновенно красиви и грациозни.

За да ги прогонят от земите им, англичаните опитват най-напред с обичайните за Австралия методи: изгарят селата им, отравят изворите и кладенците за вода и организират кървави погроми.

Тези методи са показали задоволителни резултати, особено в Куинс­ланд, друга плодородна провинция на континента. Малкото оживели местни жители от етноса калкадуун там панически бягат в сушавите плата на австралийските Кордилиери.

Но този метод не води до нищо при хората от палаваа. Напразно английските войници горят селата, избиват семействата им, унищожават реколтата и обработваемите площи, отравят водата в кладенците, бойците на палаваа отново нападат скритите зад дървените ограждения заселници. При това въоръжени само с лък и меч.

От края на 1820 г. управител на Тасмания става вицегубернаторът Джордж Артур. Произходът му е от Съсекс и той е голям привърженик на лова с хайки. Както е известно, при него ловците заемат позиция в дълга линия, наречена „черна линия“. След това настъпват в този строй на кон или пеша, следвайки изпратените напред кучета, и стрелят по всичко, което мръдне в храстите. Джордж Артур организира една такава „черна линия“, за да прочисти Тасмания от хората на палаваа. Той разпорежда мобилизиране „на всички бели, които могат да носят оръжие“. По този начин към войниците се присъединяват и хиляди колониалисти. Освен това на Тасмания са разположени и големи наказателни колонии, на които са заточени престъпници от цялата империя. Белите затворници от тях са освободени и също включени в „черната линия“.

„Линията“ е организирана по всички правила на изкуството: на няколкото хиляди ловци е наредено да настъпват равномерно напред, като за всеки участък от строя отговаря един „старши“. Стотици рогове оповестяват началото на хайката, а в равнината пред линия­та са пуснати няколко стотици дресирани кучета.

„Черната линия“ на Артур е с ширина от 120 километра. Настъплението Ј продължава шест седмици. Всичко е перфектно организирано. Джордж Артур е горд със своята „черна линия“. Това е описано от австралийския историк Ник Биймс, след като се запознава с предназначените за британските колониални служби архиви.

Логическата аргументация на Артур е безупречна: областите, които заселниците са отнели от земите на палаваа, са цивилизовано населени територии. В същото време хората на палаваа са „черни диваци“, които непрекъснато ги нападат. Те трябва да бъдат изтласкани. Как ще стане това? Съвсем просто. Като се проведе унищожителна война, a war of extirpation. Унищожението на палаваа е абсолютно неизбежна необходимост, an absolute and inescapable necessity...

От проведените от Джордж Артур „черни войни“ в Тасмания живи остават само шепа палаваа.

За тези си геноцидоподобни геройства Джордж Артур е обявен от кралица Виктория за благородник и оттогава той гордо носи титлата „сър“.

Джеймс Щефен заема почетния пост на главен секретар в английското министерство на колониите от 1836 до 1847 г. В свой доклад той констатира: „В Тасмания има малък брой аборигени и заслужаващи внимание остатъци от автохтонна култура.“ Джеймс Щефен е особено съвестен чиновник, което означава, че и най-малката следа на автохтонна култура трябва да изчезне от Тасмания. Защото тя представлява заплаха за разпространението на бялата цивилизация.

В изпълнение на това свое заключение главният секретар взема радикални мерки. Всяко дете, независимо от кой регион или етнос на Австралия е, родено в автохтонно семейство, трябва да бъде отделено от него. Полицията получава заповед да отнема, ако трябва със сила, всяко туземно дете над три години, максималното време, което е разрешено на майката да го кърми. Отнето от семейството, детето получава нова идентичност, ново име. След това е настанявано в дом за сираци или в държавно възпитателно общежитие.

Всеки контакт с майката, бащата или с друг член на семейството му е строго забранен за цял живот.

Много от тези отвлечени от полицията деца са кастрирани или стерилизирани. Изнасилванията и жестоките наказания са ежедневие във възпитателните домове и домовете за сираци.

Отнемането на туземни деца е премахнато едва през 1969 г. Преди това британското министерство на колониите се опитва обаче да унищожи автохтонната култура в цялата империя.

Джеймс Щефен разпространява политиката на отнемане на деца, която така успешно е проведена в Австралия, и в Канада. До края на 60-те години на ХХ век индиански деца, които са успели да се спасят от геноцида, са отнемани от своите родители. Тези достойни за съжаление деца изчезват, затваряни в манастири и църковни приюти. Министър-председателят на Канада Щефен Харпер на 19 юни 2008 г. се извинява на туземните народи в името на държавата „за малтретирането, което те е трябвало да понасят в продължение на едно столетие в канадските домове за малолетни“. Той казва: „От края на ХIХ век до 1969 г. са отнети 150 000 деца от родителите им и въдворени в религиозни домове за сираци, където са подложени на сексуален и психически тормоз.“ Навсякъде и винаги западните колонизатори и заселници са обзети от стремежа да унищожат културата, специфичната идентичност, паметта и емоционалните връзки на поробените народи.
------------------
Подбор, информация и превод:  Любен Аладжов
Публикувано в бр. 9-10/2011 г. на сп. "Ново Време"