СВЕТОВНАТА  ИКОНОМИЧЕСКА   КРИЗА  1929 г.  и  ДНЕС

проф. Арно Кльоне, списание "Магх 21"

Арно Кльоне е професор по социология в университета в Падерборн, Германия, автор на многобройни трудове по история на работническото движение.

Световните финансови и икономически кризи са част от историята на капитализма. Те раждат и губещи и печеливши икономически субекти, преразпределят пазари и печалби и създават възможности за промяна на съотношението на обществено-политическите сили. Само че в чия полза? - пита авторът в предлагания на читателя сравнителен анализ на депресията от 1929 г. на миналия век със сегашната финансово икономическа криза

Сривът в курса на акциите, бурните турбуленции на така наречения финансов пазар, банкрутът на големи банки, държавнитe фалити и трескавото търсенене на защитни "чадъри" - всичко това не е нещо ново или изненадващо в историята на ориентирания към максимална печалба капитал. Спекулацията е била и е постоянен елемент на капиталистическата икономика. Спекулантът, обаче, както писа Енгелс през 1844 г., "винаги разчита на катастрофални ситуации".

Разрушението, предизвикано от финансовите и икономическите кризи винаги има и "креативни последствия": ликвидират се конкуренти, придобиват се нови пазарни дялове, обновява се доминантната подредба на предприятия и банки в национален и международен аспект. Мащабен крах упражнява натиск върху политиците, който преустройва обществени и междудържавни властови структури. Нещата не изглеждаха по-другояче и след "Черния петък" на 25 октомври 1929 г., отбелязъл началото на онази икономическа криза, която продължава да ни служи като база за сравнение и анализ при настоящата криза от 2008 г. и последвалите я промени в капиталистическата финансова система.

Борсовият крах в Ню Йорк

Началото на световния икономически хаос от края на 20-те години беше поставено от внезапно появил се спад на акциите на Уол Стрийт, когато се спука един голям спекулативен балон. След края на Първата световна война Съединените щати заеха първото място на кредитния пазар. Борсовият крах в Ню Йорк предизвика масово анулиране на заеми, оттегляне на инвестиции и редуциране на търговските взаимоотношения. Посягащата към лидерската позиция световна икономическа суперсила временно бе принудена да се занимае със стабилизиране на собственото си вътрешно състояние.

Причината за случилото се е: масовото индустриално капиталистическо производство, ако трябва да е доходоносно, се нуждае от широк пазар, от платежоспособни купувачи дори и сред трудовите слоеве, преживяващи от заплата. Високо ниво на заплатите, обаче, намалява печалбите. Това е една постоянна дилема на капиталистическото производство, за която най-изгодното решение е засилване на пазарното търсене чрез конюнктурни субсидии или чрез кредитно финансирани държавни поръчки, т.е. икономическа политика а ла Кейнс, ако трябва така да я наречем.

Спасение чрез военно производство

С политиката "New Deal" американската политика се опита да тръгне по този път, отчитайки при това в известна степен и покупателна сила на собственото си население. До осезателни успехи тази политика доведе, обаче, едва след избухването на Втората световна война и военната индустрия започна да работи и за експорт.

В годините на войната на Съединените щати се отдаде шанса да изместят британската конкуренция и да заемат първото място на международния пазар за кредити и валута. Също тъй доходен се оказа улеснения им достъп до подземните богатства и петрола на далечни страни. През този период се осъществи мечтата на САЩ за световно икономическата хегемония, определяща епохата след войната и до днес.

Господство на Германия в "европейското икономическо пространство"

Съвсем друг беше "немския път" след финансовия крах от 1929 г:: поражението в Първата световна война, инфлацията през 1923г. и ожесточените вътрешнополитически конфронтации за конституцията в първите години на Ваймарската република бяха последвани от кратък период на "относително стабилизиране" и възстановяване на индустриалните възможности на германския капитализъм в страната. Но това определение за съживяване измамно прикрива бризантните проблеми и конфликти на "Златното двадесетилетие". За една солидна, управлявана от парламентарно демократични центристки сили република, притеснявана само от "екстремисти от ляво и дясно" през този период и дума не може да става. Германският индустриален и банков капитал имаше очаквания от Първата световна война да спечели "място под слънцето" всред колониалния елит, да извоюва доминация в "европейското икономическо пространство" и достъп до "жизнено пространство на изток". Тези амбиции не бяха забравени и след 1918 г.

Популярният призив "да счупим оковите на Версай" преследваше именно подобни империалистически намерения. Освен това повечето от господарите на икономиката на страната искаха да отменят всички отстъпки, които бяха принудени да направят след 1918 г. под натиска на работническото движение и на социално слабите слоеве: правото на глас на представителите на профсъюзите, синдикалното участие при определяне на тарифните договори, отстъпките в правната система за социално осигуряване, ограничението на работното време и пр. Те искаха и нещо още, държавата да поведе борба срещу всички комунистически, профсъюзни и борещи се за социални права организации и разпространяваните от тях идеи.

Брюнинг въвежда режим на ограничения

"Черният петък" от октомври 1929 г. и неговите последствия, колкото и да бяха с неприятни последици за икономическото развитие в Германия, дадоха възможност да започне практическата реализация на тези цели. Това, естествено, не мина съвсем безпроблемно, без рискове и странични усложнения. Но тези неща принадлежат към политическата игра на капитализма.

След като американските кредити бяха изтеглени от немската икономика, индустриалното производство рязко спадна и мнозина хора останаха без работа. Няколко банки трябваше да бъдат спасително поети от държавата, за да бъдат отново реприватизирани, след като се изправят на крака.

На мястото на парламентарно избрани правителства, властта се упражняваше авторитарно от назначени от райхспрезидента кабинети, снабдени със специални пълномощия. Първото правителство на канцлера Хайнрих Брюнинг наложи категоричен курс на икономии, на опасни съкращения на екзистенциално важни социални придобивки и намаления на заплатите в публичния сектор. Настъпи масова бедност, покупателната способност на населението се срина. Резултат от това бе дефлация. При провеждането на тази политика Брюнинг се ръководеше и от намерението да демонстрира неплатежоспособност към германските репарационни задължения. И той искаше да "счупи оковите от Версай". При такива обществено-политически условия "Национал-социалистическата Немска Работническа Партия" на Хитлер (NSDAP) след светкавичния си успех на изборите за райхстаг през 1930 г. се превърна в масова партия, годна да се коалира с партията на немските националисти и близките й организации. Към Хитлер потекоха и финансови средства от икономиката. Потвърдиха се намеренията на влиятелни индустриалци и банкери да използват неговото движение като инструмент за установяване на ново държавно устройство на капиталистическа диктатура.

Стимулиране на конюнктурата чрез въоръжаване

Когато президентските правителства на фон Папен и фон Шлайхер започнаха да губят популярност и изборните резултати и на NSDAP намаляха, идеята за радикална държавна реформа на райха започна да се възприема като повелята на момента. Тогава райхспрезидентът фон Хинденбург, символът на "пруската" традиция, беше подтикнат да обяви Хитлер за райхсканцлер.

В пръвия му кабинет на "Третия райх" преобладаваха "специалисти" от немската национална партия, но пътят към властта пред немските фашисти беше вече открит. Хитлер промени финансово-политическия курс на страната към държвно задлъжняване, към оживление на конюнктурата чрез въоръжаване и изграждането на "обществена служба" за политически и воеви цели. Работническото движение беше принудено да мине в нелегалност, където бе подложено на брутално преследване, предприятията бяха преорганизирани на принципа "фюрер и персонал".

Войната беше включена в сметката

Старите военни и външнополитически цели на германската индустрия и банки отново бяха открито заявени, без всякакви ограничения. Новата война като средство за налагане на германско господство над "европейското икономическо пространство" беше включена в сметката. Германския капитал при тези обстоятелства можеше отново да си прави най-смели планове, без да се притеснява от финансовото задлъжняване на държавата.

Безработицата от 1935 г. също бе ликвидирана и по този начин се привлече значителна част от немското работничество към фашистката "народна общност". За това допринесоха без съмнение отчаянието и разочорованието от немската Левица във всичките й разновидности, че тя не успя да прегради пътя на напиращия към властта фашизъм.

Социалдемократите подцениха крзата

Защо се получи така? Обяснението, че лошите отношения в самото работническо движение попречиха за формирането на общ фронт срещу нацистите и техните помагачи не е грешно, но не е достатъчно.

Нека разгледаме ситуацията от 1929г.: как социалдемократите и комунистите оцениха настъпващата икономическа криза, какво очакваха те от развоя на събитията в страната и какви бяха техните концепции за противодействие?

Казано накратко: германската социалдемокрация (SPD) очакваше бързо завръщане на икономиката към нормален капиталистически бизнес as usual. Тя напълно подцени мащаба на социално-политическите последствия от ликвидирането на безработицата. Социалдемокрацията не можеше да си представи, че е възможно в рамките на капиталистическата икономика да се установи фашистка тоталитарна форма на държвано управление. Тя считаше фашисткия икономически империализъм само за теоретична конструкция, от която не бива да се тревожим на практика. Твърде скоро, според нейните очаквания, парламентаризма отново ще се върне и ще започне да функционира.1 А това означава, че повелята на времето сега е да се съхрани и укрепи организационната структура на SPD, да не се проявява революционен риск и да се разчита на завръщане на здравия разум у избирателите.

Комунистите от ГКП: "След Хитлер идваме ние"

Германската комунистическа партия вярваше в крайния провал най-малко на германския капитализъм. Навсякъде преди 1933 г. тя съзираше фашизъм, но оценяваше политическите му прояви за временно явление,(1) което обективно само ускорява процеса на ориентиранена обществото към радикалната Левица - "След Хитлер идваме ние" бе нейното убеждение. Времето на Хитлер е преброено, смяташе ГКП и твърде много подцени репресивната, но и интегративна енергия на фашизма. В странно противоречие към тази политика беше, обаче, нейната предупредителна агитация: "Хитлер означава война". Очевидно не се допускаше, че това реалистично предупреждение ще се сбъдне. По този начин Левицата се концентрираше по време на тази фаза от икономическата криза в спечелването на допълнителни привърженици за избори и за идеята за установяване на "Съветска Германия".

Профсъюзите

Тогавашните профсъюзи или най-малко група от водачите на "Общото германско профсъюзно обединение", също по свой начин оценяваха политическото положение и перспективи в страната: те очакваха преустройство на германския капитализъм в националнокорпоративна система. В нея, така си мислеха водачите на профсъюзното движение, профсъюзите ще запазят своето място и позиции. В тон с това пожелателно виждане профсъюзите призоваха пролетта на 1933г. членовете им да вземат участие в "Националния ден на труда" 1-ви май. Но още на 2-ри май тази илюзия в профсюзната маса беше прегазена от хода на събитията - профсъюзиите бяха забранени.

Глобална конкуренция на днешните световни пазари

Всичко казано до тук отдавна е минало. Въпреки катастрофалните последици на събитията от 1939 до 1945 година немският капитализъм днес в крайна сметка не пострада - той съществува вече на цялата територия на обединена Германия.

По същия начин както в края на 20-те години на миналия век така и сегашните катаклизми в световната капиталистическа икономика избухнаха вследствие на крах в спекулативни финансови операции в Съединените щати, които сега още повече от преди се разиграха в сферата на глобални кредитни операции. Финансовият пазар спечели позиции спрямо реалната икономикка, с която е свързан.и кризата от това прерастна във финансово-икономическа.

Задлъжняването на държавните финансови бюджети и извличане на печалби, свързани с тях, представляват днес арена на борба за повишаване доходността от капитала и на битка за завоюване на нови пазарни дялове.

Експерти вместо демократи

Европейското икономическо пространство е силно засегнато от развиващите се процеси, не става дума само за оцеляването или разпад на евровалутната система. Глобалното обвързване на капитала днес е по-силно от преди. Като администратори на капиталовите интереси днес се появиха нови актьори на сцената: "Международният валутен фонд", "Европейската централна банка", "Европейският стаблизационен фонд", "Европейската комисия". Но това не означава, че регулативната функция на държавата над пазара е станала излишна, тя има своето място като инструмент за икономическо управление. В този процес, обаче, се наблюдава появата на нов политически елемент на европейския континент: парламентарната демокрация не изчезва, но претърпява загуба на функции.

В държавите, които се считат за рискови, управлението се поема от "специалисти" - агенти на международните финансови институции2 Германската федерална република поема в континентална Европа водеща икономическо-политическа роля. Тя следи за натягането на "дълговата спирачка", за орязването на социалните придобивки и заплати. В бъдеще в Европа ще се говори "на немски", оповести партийният конгрес на християндемократите в Лайпциг. Дясно популистки партии се възползваха от недоволството от това развитие, за да организират националното недоволство на средната класа и да се представят за готови за сътрудничество при социалните протести дори с работничеството. Те нямат още политическата сила на фашистките движения от миналото, липсва им и полезност за крупния капитал. Индиректно обаче "десният популизъм" обслужва господстващата капиталистическа класа като отклонява идеологическото внимание на трудовото общество от социалните му проблеми и искания, преобръща ги в настроения против "чужденците" и в страх от "заплаха за Запада".

Предизвикателствата към "Левицата"

"Левицата", употребена в случая като дифузно, събирателно понятие, в повечето европейски страни е слаба. Тя носи белезите на дълбоки исторически разочорования, както от деформираната практика на комунизма, така и от политическото поведение на социалдемокрацията. Германската бундесканцлерка е твърда безпомощно изправена в теоретически и практически аспект пред "епохалните промени", за които обича често, но твърде мъгливо да говори.

Все още в лявото пространство е твърде разпространена надеждата, че ако се държим добронамерено с капитализма и го впечатляваме с добри изборни резултати, той ще отговори с благосклонно социалполитическо отношение към социалните ни намерения. "Левият център" вярва, че загадъчният финансов пазар ще приеме предложените от него регулации, които трябва да го спасят от хаоса на кризите.

Има и друга "Левица", с други надежди: тя вярва, че още една криза и капитализмът ще рухне. В тези си надежди тя бива подкрепяна от песимистичните прогнози на вестници, които се финансират от рекламите на финансовите пазари. Но капиталистическата икономическа система няма да рухне от самосебе си. Нито едно държвно управление, колкото и да е прогнило не се е отказало само от властта. По време на кризи то разработва нови форми на политическо управление и "социален" ред, сега вече и в цялото европейско пространство,: наречени "постдемокрация" и формиране на зони на постояната бедност. (2)

И ако "Левицата" иска да участва в този процес и да влияе на общественото съотношение на силите, тя няма да мине без аналитични и теоретични усилия и ясно изразена воля за истински промени в икономическата система.

(1) Този парламентарен опортюнизъм, характерен за социалдемокрацията, стана повод Георги Кирков - Майстора да я сравни в блестящата си метафора с "катраник на капитализма", който служи само за смазванне на социалните скърцания на неговата каруца. "Приспособленството" на германската социалдемокрация е една от недооценяваните причини за идването на фашизма в Германия на власт и за милионите жертви, загинали в разпалената от него Втора световна война. "Дребна" политическа подробност, която не трябва разсеяно да се пренебрегва! (Бел. прев.)

(2)  Спомнете си само за Ан Мак Гърк, Милен Велчев, Симеон Дянков и други специалисти. (Бел. прев.)

 -------------

Подбор, информация и превод от немски: инж. Любен Аладжов

Публикувано в сп. "Ново Време", бр. 10/2012