ПЛОЩАДНАТА БИТКА СРЕЩУ ПРЕЗИДЕНТА МАДУРО СЕ ВОДИ ПО ПОЗНАТ СЦЕНАРИИ -------------------- Година след смъртта на президента на Венецуела Уго Чавес, датата на кончината му стана повод за продължаващите антиправителствени протести в страната. В предишните дни при демонстрациите имаше десетки убити, президентът Николас Мадуро обвини за тях опозицията. След смъртта на Уго Чавес на 5 март 2013 г., който почина от рядка и много агресивна форма на рак, кандидатът на "Обединената социалистическа партия" (PSUV) Николас Мадуро спечели на 14 април м.г. президентските избори с 50,75% - с малка преднина пред кандидата на буржоазната опозиция Енрике Каприлес, който получи 48,98%. По този начин се повтори драмата от изборите на Чавес през 2012 г., когато Каприлес успя да го догони и да намали преднината му от 30% на 11%. Ако се обърнем към резултатите по региони, установяваме една доста разнообразна картина. Досега Чавес беше печелил в почти всички от тях, докато Мадуро загуби в 8 от общо 23 федерални щата. Три от тях (Tachira, Zulia u Nueva Esparta) до декември м.г. бяха управлявани от опозицията, но след това попаднаха във властта на "чавистите" заради слаби опозиционни представители. Двете провинции - Лара и Миранда, от своя страна, винаги са били крепост на опозицията, а в трите други щата (Merida, Bolivar u Anzoategui) регионалната инфраструктурна и икономическа политика на "чавистите" през последните години бе силно критикувана, затова там също се очакваше тяхната загуба. Във всичките останали 23 провинции обаче, в които "чавизмът" се беше консолидирал, Мадуро спечели, което е показател, че силата на социалистическия проект там си каза думата. Пък и обаянието на Чавес все още помага на наследника му. Мадуро бе препоръчан за презиент от самия Чавес. В Латинска Америка изборите за президент са избори за личност и електоратът в значителна степен се влияе от харизмата на кандидата и неговата популярност. До изборите външният министър Мадуро работеше заедно с Чавес, но бе в сянката му и още не бе изградил своя имидж. В същото време Каприлес е син на една от най-богатите фамилии на Венецуела, губернатор е на най-населената, обхващаща части и от столицата провинция - Миранда и (подобно на Берлускони) притежава своя частна медийна компания. Освен това той започна борбата за президенткия пост с голям аванс, защото за изборите 2012 г. като противник на Чавес той обходи почти всички райони на страната. Мадуро имаше предимство в държавните медии. Но във Венецуела те играят второстепенна роля, медийното пространство се владее главно от частни концерни, които не само подкрепят Каприлес и разединената опозиция, но от времето на медийно инспирирания преврат през 2002 г. я ръководят и организират. Държавните медии по-скоро са профилирани към културата. Три от най-големите вестници в страната са собственост на бащата на Каприлес, а останалите ("El National" и "El Universal") са традиционно дясно ориентирани. Цялата предизборна борба на опозицията срещу Мадуро и "чавистите" бе твърде недостойна - или ловко прикрита зад лицемерни социални популистки лозунги, или брутално с методите на политическия шантаж и терор. Тя се опитваше да се представи за по-добрата социалистическа алтернатива на "чавистите". Опозицията демагогски си бе присвоила дори символите на "чавизма" - бе кръстила например предизборния си щаб "Comando Simon Bolivar", на името на идола на "чавистите", а не се и притесняваше да ползва техните социални послания директно или леко променени. Наред с това тя не се свенеше да нанася и открити непочтени удари срещу престижа на Мадуро, които намериха и международен отзвук. Рисуваха го като неспособен, неквалифициран политик, който като външен министър не познавал вътрешните проблеми на страната. "Случайно" започна прекъсване на тока точно в онези райони и точно във времето, когато Мадуро правеше своите предизборни мероприятия. Откровеният саботаж се правеше елементарно - палеха купища автомобилни гуми под далекопроводите с високо напрежение. А Мадуро продължаваше да води почтена и коректна кампания. Вниманието на Мадуро, още в предизборните му послания, бе насочено към решаване на неотложните проблеми на страната - високата престъпност, авариите в енергоснабдяването, структурните проблеми в промишлените предприятия и индустриализирането на Венецуела. Всъщност, това бе продължение на програмата на Чавес. Мадуро бе член на доверения кръг около Чавес още от 1990 г., бе участвал в конституционното събрание 1999 г., бил е депутат от 1998 до 2006 г. и дълго време председател на Народното събрание, а после - външен министър. Той познава управленския апарат и политиката на "чавизма" като никой друг в страната. Но въпреки всичко това, народът го сравнява с починалия "добър, народен президент", а него подсъзнателно свързва с бюрократичното правителство. Две спешно приети валутни разпоредби на правителството особено добре бяха използвани от опозицията. През февруари м.г., още при Чавес, правителството взе решение да девалвира с 50% националната валута "боливара" спрямо долара. Вследствие на големия внос на стоки това предизвика скок в инфлацията и цените на пазара и сериозно намали покупателната способност на населението. Не след дълго се въведоха и допълнителни ограничения в достъпа до долара с цел да се преустановят злоупотребите с него. Нов механизъм бе въведен във външната търговия и появилите се от това усложнения дадоха на опозицията удобен аргумент за обяснение на затрудненията със стоки от първа необходимост, дори там, където те не съществуваха. Споменатите трудности в икономиката и във вътрешната сигурност, ръстът на инфлацията (който след 1970 г. е традиционен) се използват от опозицията за омаловажаване на постигнатите успехи в борбата с бедността, в образователното дело и здравеопазването, във формирането на образована полиция, уважаваща човешките права, в сферата на предприятията за услуги, като например в телекомуникациите и банките. Досега мерките за борба с инфлацията водят и до неплатежоспособност на държавните предприятия, принуждават ги да работят постоянно на границата на фалита, да понасят ударите от стачки, лишава ги от възможността за собствени инвестиции. Освен всичко Мадуро е изправен още и пред няколко други тежки предизвикателства. Става дума за необходимото спешно повишение цената на бензина, която от идването на Чавес на власт е замразена. Сега резервоар гориво във Венецуела струва по-малко от шише минерална вода - което не може повече да продължава. Наложителна е също всеобхватна данъчна реформа, която да направи финансовите възможности на държавата независими от икономическата конюнктура, да позволи увеличение на пенсиите и детските надбавки, да обложи подобаващо големите доходи и състояния. Венецуела разчита естествено на значителните си приходи от продажбата на петрол, но се отличава (ако се абстрахираме от облагането на суровините) и с най-ниските данъци в цяла Латинска Америка. По този начин вследствие на високата парична ликвидност (на намиращата се в обръщение парична маса) косвено се стимулира не само инфлацията, но и бягството на капитала към долара, както и концентрирането му в богатото съсловие. Разбира се, трудностите се използват от опозицията срещу сегашната власт. От февруари насам очевидно провокираните, организирани и платени от нея протести, се радикализират значително. В същото време поддръжниците на правителството постоянно организират противостоящи на опозицията демонстрации. Най-важното за правителството на Мадуро сега е да се предотврати назряващата опасност от държавен преврат и заплахата за кървави граждански размирици, които започнаха. Начинът е познат от "площадните" акции по света като последните в Украйна - опозицията следва същото поведение, окуражена от близостта на подкрепящите я САЩ. Това представлява първото голямо предизвикателство към сформираните преди няколко години антитерористични подразделения. Опозицията вижда в настоящия момент обещаващ шанс да се отстранят "чавистите" от власт. И за тази цел тя е готова да употреби всички средства, както вече нееднократно е доказала. Уличните провокации и нарочното "окървавяване" на протестите са добре познати като стил на една външна сила, предизвикваща и подкрепяща всички дестабилизации по света. Борбата за защита на демокрацията във Венецуела още не е спечелена. Озъбената муцуна на латиноамериканския фашизъм отново се появява на политическата сцена. ------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- Любен Аладжов