Вятърът свиреше часове в гредите, в строшените керемиди. Студът сковаваше бързо, промъкваше се, нямаше кой да го спре. Есента се отнесе дълго, слънцето слабо, но все още топлеше живия свят. В порутената стая беше завет и останалите нейни жители благодаряха Богу. В стъклото на малкото прозорче проблясваше понякога слънчев лъч и всички се оживяваха. Подпряната на стената дървена лопата поизправяше дръжката си . Разкършваше стара, проядена снага, ръцете я засърбяваха за работа. Ех, колко дни и години влизаше в горещата уста на пещта отсреща, колко хляб извади, дъхав и с хрупкава коричка, колко народ нахрани. Мястото й беше тук, до прозорчето, върху което седеше вечер запалената гасена лампа.

-Фююююуууу, - зави отново вятърът, помъчи се да влезе в стаята да раздуха прахоляците, да ги премести вън, на пруста. Слабичкото стръкче, незнайно от какво семенце изникнало това лято пред самата лопата за хляб, затрепери отново. Листенцата му зашумоляха стегнати от студ, почти примрели.

-Някога, когато имахме покрив не смееше да влизаш при нас. Дебнеше да свариш отворена вратата на стаята и се промъкваше като крадец. Стопанката винаги бързаше да те остави отвън, да не изгасиш пламъка на лампата ми - въздъхна прозорчето за осветяване на двете стаи и сърдито погледна към вятъра. Години наред се гордееше с чистото си и доста голямо стъкло, с купената от града, гасена лампа. Дървената му рамка беше направена от сръчен майстор и от добро дърво. Добра беше рамката му, не само хубава, а и толкова години вече не помръдна в студ и пек, не се изкриви, не изгни.

-Какво да кажа аз, какво - промълви старата, полусрутена пещ. - Отдавна моята гордост коминът, се свлече на пода, камъните затулиха наполовина двете ми пещи, малката и голямата. Няма я стопанката да ги измете, да разжари дърва върху тухлите им, да ги нагорещи и да метнат с лопатата бухналите хлябове. Да ги прегърна, да ги опека дъхтящи на жито и слънце, да нахраня цялата челяд. Колко красива бях с тая извита кобилица над огнището ми, колко бяла ме белосваха, да съм хубава и чиста, колко преметено беше край мен. Днес вижте какво е. Мръсотия, прахоляци, какво ли още не.

-Така е - подзе лопатата за хляб - нима не помниш моята дълга, излъскана дръжка, колко стройна бях, колко пъргава. Грижехме се за прехраната на челядта в тая къща.

-Добре е, че стените още се държат, че здраво ги е редил майсторът - продума прозорчето - Утричка, когато и те се срутят ние ще паднем на земята и ще станем на тор.

-На тор ли - тъничкото гласче на малката шибалка се извиси нагоре отново - значи ще ми помогнете да стана голямо дърво. Когато бях семенце и започнах да пускам коренчета, Земята ми прошушна, че все някой ще ми даде малко тор за да стана голямо дърво, вие ли ще сте ?

Пещта, лопатата за хляб и прозорчето за гасената лампа замълчаха натъжени. Годините напоследък ги разделиха с толкова много обичани и свидни неща. Със стопаните изпървом, после с гредите на стаята и покрива на къщата, с комините, останаха им само стените. Когато си отидат и те, най-вероятно наистина щяха да отидат в земята. Утеха ще им е поне това дръвче, което ще остане единственият стопанин на стаята за печене на хляб.

Вятърът утихна, облаци и сива мъгла притиснаха съборената стара къща, тихо запрелитаха снежинки. Лекичко влизаха в стаята и кацаха върху прашния под. Не смееха да прекъснат мислите на обитателите й. Само прошушнаха на малката шибалка, че ще я завият топличко, за да дочака жива пролетта. Тя ще е бъдещата стопанка на стаята, където досега беше пещта за хляб. Нощта се спусна ниско, приласка отдавна безлюдното село и остави само сънища за минали топли зимни вечери, за къщи пълни с хора, за трапези отрупани с прясно изпечен хляб и весела глъч.

Милка Маркова

Идея за разказа,

по снимката на Жоро Хаджиев, благодаря.