През последните две десетилетия военната сила, с която водещите световни държави преследваха своите цели, все по-често отстъпва място на методи, основани на манипулиране на общественото мнение, съчетани с икономическа принуда и купуване на управляващите политически елити по света. Оръдия на тази стратегия са всемогъщите корпоративни медии в сътрудничество с институциите на икономическия кръг около клуба Г-7 - Международния валутен фонд (МВФ), Световната банка (СБ) и Световната търговска организация (СТО). Намеренията, които те преследват, обикновено са завоалирани с толкова благозвучна фразеология и подвеждаща аргументация, че разкриването им е невъзможно без анализ.

Проектът за въвеждане на нов икономически ред, лансиран преди 15 години, чиято същност е идеята за отваряне на всички национални пазари за свободен трансфер на стоки и капитал, е от особено значение за съдбата на света. И за неопитния наблюдател е ясно, че основната цел на тази мегаидея е капиталовата и пазарната експанзия на развитите индустриални държави. Поднесена в тази користна формулировка, тя няма големи шансове да бъде приета от международната общност. Затова нейните автори са се погрижили да я маскират като глобален икономически проект, в рамките на който всеки участник ще намери националния си интерес. Основните аргументи са: обещание за равен шанс на всички на отворения световен пазар и уверение към страните от Третия свят, че това е единственият път за постигане на тяхната мечта - догонващо индустриално развитие. И в двата случая се касае за манипулативни уверения, които или са неверни, или са неизпълними. Прокламираният равен шанс по принцип е справедлив принцип, но, приложен само в борбата между равностойни противници. В противен случай представлява предопределена победа за по-силния и гибел за по-слабия. А тъкмо това е съотношението на силите между развитите и изостаналите страни на международната икономическа арена. В конкурентната битка никога не са проявявани милосърдие и справедливост; водени са дори световни войни за пазари и затова обещанията за равен шанс са проява на демагогия. Бедните страни не се нуждаят от равен шанс в една борба, която те въобще не са в състояние да водят, а още по-малко да спечелят.

Втората илюзия, която се внушава на Третия свят, е, че в условията на новия световен ред те ще получат достъп до богатите западни пазари, където ще акумулират необходимия за догонващото си развитие инвестиционен капитал. Това уверение представлява също преднамерена заблуда, която е неизпълнима по няколко причини.

Западните пазари са преситени с качествени стоки, а развиващите се страни не разполагат с онeзи промишленu продуктu, коuто биxa им позволилu да си извоюват там място и да спечелят претенциозните клиенти. Ниската цена на техните стоки отдавна вече не е конкурентен фактор при отстъпление в качеството. Ето защо след отваряне на пазарите си Третият свят и в бъдеще ще си остане това, което винаги е бил - износител на суровини и на евтина, нискотехнологична продукция, от които няма да натрупа капитал за догонващо развитие. Но това е по-малката беда - отварянето за внос на западни стоки ще потисне и ще унищожи и наченките на националната индустрия, която до момента работи в слаборазвитите страни.

Ключът към успеха на всяко икономическо развитие съвсем не е свободната търговия, а селективна защита на собственото производство от външна конкуренция. Здравословният протекционизъм винаги е бил формулата на успеха за всяка развиваща се страна. Дори световните индустриални гиганти широко са го използвали, когато са полагали основите на своята могъща икономика. (Така напр. САЩ до 1945 г.са поддържали най-високото ниво на мита до 48 % за вносни стоки.) Затова “добронамерените” съвети към Третия свят за отваряне на пазарите си са аморални, след като са наясно, че предлаганата свободна търговия няма да бъде нищо друго освен едностранен поток от стоки към бедните страни и на печалби в обратна посока.

Изказаните съображения не изчерпват фалша на обещанията за догонваща индустриализация. Тя е невъзможна по още две непреодолими обстоятелства: липсата на екологически и на икономически ресурс за нейното осъществяване.

Земята има ограничени възможности за възстановяване от замърсяване, причинено от човешката дейност. В момента този екологичен капацитет е натоварен до критичния си предел предимно от промишлеността и стандарта на живот в богатите страни. Учените предупреждават, че ако не се наложат самоограничения, екосистемата на Земята ще колабира с фатални за човечеството последствия. Тези опасности се знаят, но за съжаление се игнорират. САЩ например са най-големият замърсител на атмосферата, но въпреки това отказват да подпишат протокола от Киото за ограничаване на вредните емисии от въглероден двуокис във въздуха, оправдавайки се със свои национални интереси.

При това претоварено състояние екобалансът на Земята не е в състояние да поеме допълнително индустриално развитие, каквото сега се извършва в Китай, отчасти в Индия и каквото авторите на новия световен ред щедро обещават на всички изостанали страни. Изследванията на научните институти показват, че за да се изравни стандартът на живот на всички хора с този на средния европеец или американец, е необходимо световното производство да се увеличи над сто пъти и да се построят още хиляди атомни електроцентрали. А това е невъзможно!

За да могат всички жители на Земята да живеят като средния американец или западноевропеец са необходими ресурсите на 4 до 5 планети, а ние не разполагаме с такива. Въпреки това лидерите на световната икономика упорито продължават да внушават на бедните страни илюзията за догонваща индустриализация срещу отваряне на националните им пазари. Но истинската цел е блокиране на промишленото им развитие, за да запазят ограничения екоресурс на планетата за собствената cu икономика, освен ако самите нямат изгода от определенu дейностu в някои страни от Юга. Егоизмът на бившите колониaлни и настоящи индустриални империи при разпределение на световните жизнени ресурси и до днес е останал непроменен - след като на Земята няма място под слънцето за всички, то право да живее охолно има само “златният” милиард на човечеството, притежаващ силата да го владее. На останалите 5 милиарда се полагат нишите на световното икономическо гето, където те имат избора да вегетират, както могат, или да мрат от глад и болести. И без това те са ненужни хора, които само пренаселват планетата. Тази философия не е новa в историята на човечеството, нейното име е икономически расизъм, поднесен в псевдодемократична опаковка като нов световен ред.

Освен по екологични съображения, глобално индустриално развитие е невъзможно и по икономически причини. Факт е, че капиталистическата икономика не работи пряко за нуждите на обществото, а по-скоро ги използва като средство към основната си цел - реализиране на максимална печалба. Възможностите й в това отношение са ограничени от пазарния ресурс, т.е. от наличните нужди от пари за тяхното задоволяване. В момента икономиката на водещите индустриални държави е в стагнация и работи с непълно натоварване на промишлените капацитети и на работната сила. Западните пазари са със заситени нужди, а на бедните липсват платежоспособни потребители; освен това те са все още защитени с митнически тарифи, които допълнително оскъпяват вносните стоки. Икономическите прогнози за бъдещето също не са оптимистични. По мнението на експерти при съвременното технологично ниво на промишлеността днес само 20% от населението на Земята е в състояние да произвежда всички стоки и услуги, които се потребяват по света. Тези констатации означават, че работата в глобален мащаб се превръща в дефицит. За милиарди хора няма работа, няма и препитание. Те образуват новата класа на безбройните излишни хора по света. Това, което вълнува господарите на глобалната икономика, е, че светът понастоящем не се нуждае от допълнително индустриализиране, няма потребност u от пълния обем на промишлените мощности на развитите страни, т.е. стагнацията ще се задълбочава и безработицата ще расте. Единственият изход от тази катастрофална за богатите държави ситуация е пазарната експанзия в единствено възможното направление - към Третия свят. Неговото догонващо развитие не само че е недопустимо, но и действителната съдба, която му се отрежда, е да бъде полуколониален пазарно-суровинен придатък към икономиката на богатите нации. Те не могат да си позволяват грешката да стимулират израстването на нови конкуренти.

На икономическия хоризонт застрашително се извисява сянката на Китай и Индия, които с евтина продукция могат да преобърнат пирамидата на световната икономическа йерархия. Това означава край на западната индустриална хегемония, а подобно развитие в никакъв случай не бива да бъде допуснато. Ето защо бе създаден новият световен икономически ред, с което се обяснява двойният морал на неговите проповедници.

A uстинските намерения на неговите автори могат кратко и ясно да бъдат обобщени в няколко пункта:

1.     Обещанията за индустриално развитие на Третия свят са неизпълними по икономически и екологически причини. Това, което водещите индустриални държави могат да си позволят да направят там, е изграждане на инфраструктура за пазарно проникване, развитие на добива на суровини и екзотични земеделски продукти и създаване на нискотехнологични производства на основата на евтини местни суровини и работна сила.

2. Проблемите, които трябва да бъдат преодолени при овладяване на пазарите на Третия свят, ще бъдат отстранени чрез механизмите на новия световен ред. Освобождаването на вноса на стоки от мита ще блокира крехката местна промишленост и ще я елиминира като конкурентен производител на вътрешния пазар. Отпадането на митническите тарифи ще облекчи от своя страна цените на вносни стоки и ще ги направи по-продаваеми. Онази част от местната икономика, която успее да оцелее, въпреки освободения внос, ще се изкупува най-често на безценица от чуждестранни инвеститори, за да работи под техен контрол и за тяхна сметка.

3. Липсата на платежоспособни потребители в развиващите се страни ще бъде преодоляна чрез провокиране на стихийна социална диференциация на обществото, при което една прослойка местен елит ще концентрира в ръцете си оскъдното национално богатство за сметка на катастрофално обедняване на останалото население.

Кошмарният сценарий на този световен ред вече успешно е проигран в много страни на Азия, Африка и Латинска Америка, включително и в България. Всички те под диктата на Международния валутен фонд се превърнаха в държави-полуколонии, без икономически суверенитет, със замряла икономика, залети от вносни стоки и с бедстващо население на фона на безнравствения разкош на шепа новобогаташи.

Новото оръжие на индустриалните хегемони от клуб Г-7 за безкръвно неоколониализиране на човечеството доказа своята ефективност и вече действа като чудовищна помпа за изсмукване на богатства в глобален мащаб.