БруталнаТА  ГЛОБАЛИЗАЦИЯ

      Професор Michel Chossudovsky преподава икономически науки в университета в Отава, Канада и е един от интелектуалците - активисти на новите социални движения, родили се след битките от Seattle 1999 г. u Genua 2001 г. Той често е гост-преподавател и в Западна Европа, Латинска Америка и Югoизточна Азия. Бил е съветник на много правителства и институции в развиващите се страни и на Обединените нации. Пребивавал е в Сомалия и Руанда, проучвал е обстановката в Индия и Виетнам, изследвал е събитията в Латинска Америка, в Руската федерация и в държавите от бивша Югославия.

            Неговата книга "GLOBAL - BRUTAL", превод от въведението на която предлагаме тук на българския читател, е издадена до сега на 8 езика и съдържа 7 части (на 480 стр.) Първата е "Глобалната бедност и макроикономическите реформи", шестата част е "Новият световен ред", а последната - "Война и глобализация". Останалите четири части разглеждат потресаващи по своята антисоциалност и антихуманност случаи на неолиберални реформи в страни от Африка, Южна и Югоизточна Азия, Латинска Америка, бившия Съветски съюз и Балканите.

             На основата на примери от целия свят професор Шосудовски идва до един и същи извод: чисто пазарно ориентираната глобализация и "свободният" трансфер на стоки и капитали не водят до решение на проблемите на човечеството. Неолибералният световен икономически ред гарантира интересите само на богатите индустриални държави. Чрез него водещите международни банки получават уникалната възможност неограничено да печелят от свободното на движение на капитали. С мигновенни компютърни трансфери на световните финансови борси, те превръщат планетата в едно гигантско казино за хазарт с невиждани по размерите си залози. Там те присвояват всичко новосъздадено от световната икономика и реализират колосални печалби. И нищо чудно тогава, че въпреки нарастващото с няколко процента на година производство на блага, човечеството видимо обеднява, през последните години дори вече и в развитите страни. Целият този ужасяващ грабеж се извършва пред очите на манипулираната световна общественост и й се представя като "законна" практика, отговаряща на правилата на играта.

            Гигантските транснационални компании, под натиска на предизвиканата от самите тях криза на свръхпроизводство, залагат оцеляването си на пазарната експанзия към развиващите се страни, което е възможна единствено само, ако местната им промишленост бъде унищожена като конкурент. Втория и Третия свят икономически се реколониализират от Световната банка, МВФ и СТО и се превръщат в открити територии, без суверенитет и право на вето.

            Глобалната икономическа и екологична криза, егоистичният инстинкт за самосъхранение на водещите индустриални държави и алчният нагон към максимална печалба ги правят безмилостни към бедните страни. Те превръщат и най-малката им надежда за излизане от блатото на мизерията и за догонващо развитие в неосъществима илюзия. Глобализираният капитализъм превръща света в жестока джунгла, където властват законите на социалдарвинизма и където оцеляват само най-хищните.

            А благозвучната реторика на проповедниците на неолиберализма за пазарна демокрация, за равен шанс и за западен стандарт на живота е само за наивните, които все още могат да вярват в това.

БрУТАлНАТА  ГЛОБАЛИЗАцИЯ

проф.  Майкъл  Шосудовски

         След ерата на Студената война човечеството изпадна в икономическа и социална криза на небивало обедняване на големи части от световното население. Цели национални икономики се сринаха, безработицата бързо се увеличи. В Африка, на юг от Сахара, в Азия и в Латинска Америка избухнаха регионални гладни кризи. Глобализацията на бедността, която заличи всички положителни резултати от ликвидирането на колониалната система след войната, започна в началото на 80-те години с кризата на задлъжнялостта на Третия свят, с въвеждането на Новия световен икономически ред и с налагането на катастрофалните изисквания на Международния валутен фонд на страните-длъжници.

            Новият световен ред е изграден върху бедността на човечеството и върху разрушаването на околната среда. Той поражда социален апартейд, разпалва расизъм, изпразва от съдържание правата на хората и провокира в много страни опустошителни етнически конфликти. От 90-те години насам той разпростря желязната си хватка върху всички региони на света - от Северна Америка и Западна Европа, през страните от бившия социалистически лагер до новите индустриални "тигри" на Югоизточна Азия и Далечния Изток.

            Настоящата икономическа криза е по-унищожителна от тази на 30-те години на миналия век. Тя се съпровожда от глобални геополитически катаклизми - регионални военни конфликти, разпадане на държави, а в някои случаи и от изчезване на цели страни. Тя е най-тежката икономическа криза в модерната световна история.

Рецесията след Студената война

Икономическият упадък, който преживя бившия Съветски съюз след 1989 г. беше по-голям от този през Втората световна война и е директна последица от рецептите на МВФ. След времената на пълна работна заетост и относителна стабилност на цените през 70-те и 80-те години, след срива на социализма инфлацията в Русия скочи във висините, реалните доходи и заетостта рязко паднаха, а нивото на здравеопазването драстично се върна назад. Като последица от това, холерата и туберкулозата отново се завърнаха в обширни райони на бившия Съветския съюз.

            Подобно катастрофално развитие преживяха цяла Източна Европа и страните от Балканите. Една след друга рухнаха техните икономики. В балтийските републики (Литва, Латвия и Естония) индустриалното производство спадна, както в кавказките републики Армения и Азарбейджан, с близо 65 % . През 1997 г. пенсиите в България се сринаха до 2 долара за месец.[1] Световната банка призна, че 90 % от  българите живеят под дефинирания от самата нея праг на бедността от 4 долара на ден.[2] Част от населението на цяла Източна Европа и на Балканите, които нямат средства да си платят тока, водата и транспорта са безцеремонно изолирани от обществото.

            Финансовата криза 1997 г. в Източна Азия, предшествана от спекулативни атаки срещу националните валути, в голяма степен стана причина за катастрофата и с новите азиатски "тигри" - Индонезия, Тайланд и Кореа. Споразумението с МВФ за финансова подкрепа, сключено непосредствено след финансовия им срив, при императивно наложените от фонда условия, практически още на следващия ден предизвика рязко спадане в стандарта на живот. "Посредничеството" на МВФ в Корея - постигнато след консултации на високо ниво с най-големите търговски банки на света - "доведе до серийни фалити - над 200 фирми на ден и до масови уволнения - по 4000 работника дневно."[3] По същото време след бурни улични ексцеси заплатите в Индонезия паднаха двойно, от 40 на 20 долара на месец, а за борба с инфлацията, МВФ настоя, да се премахне обвързването им с индекса на цените.

            Ако Китай бе изпълнил препоръките на МВФ, 35 милиона работници щяха да бъдат застрашени от уволнение след приватизацията или провокираното фалиране на хиляди държавни предприятия. Те щяха да се присъединят към 130-те милиона излишна работна ръка от селските райони.[4] Прогнозата, която Световната банка даде през 1990 г., че след провеждане на "пазарните реформи" бедността в Китай ще падне в 2000 г. на 2,7 %, днес звучи като лош виц.[5]

            Предприетите в развитите западни страни още по времето на лейди Татчър мерки за бюджетни икономии положиха началото на постепенен демонтаж на западната социална държава, гордостта на европейската социалдемокрация.[6] Неолибералните мерки за икономическа "стабилизация" и борба с инфлацията, понижиха доходите на работещото население и отслабиха регулативната роля на държавата. От 90-те години насам неолибералните рецепти за оздравяване на стопанството на много развити индустриални държави съдържат същите програми за структурни реформи, каквито МВФ и Световната банка предписват и на страните от Третия свят и Източна Европа.

            В противоположност на развиващите се страни реформите в Западна Европа и Северна Америка се провеждат без посредничеството на МВФ. Това е така, защото натрупаните в тези държави значителни обществени задължения дадоха в ръцете на националните финансови елити отличната възможност и политическа власт сами да диктуват на своите правителства желаната от тях стопанска и социална политика. Под влияние на господстващия неолиберализъм навсякъде обществените разходи бяха сериозно съкратени, а социалните програми орязани. Държавата се отказа от контролната си функция над икономиката, дерегулира пазара на труда, отдели доходите от индекса на цените, разреши наемането на работна сила на почасови трудови договори, позволи преждевременното пенсиониране по усмотрение на работодателя и "доброволния" отказ от допълнителни възнаграждения за специални условия на труд.

            В същото време на освободените работни места не се назначават нови работници, което означава, че безработицата расте и се прехвърля на плещите на младите хора, които още нямат трудов стаж и право на помощи. По този начин се затваря достъпа на цяло едно поколение до пазара на труда. Красноречиви са служебните указания на отделите по трудови ресурси в Съединените щати: "Разбийте профсъюзите, настройте старите срещу младите работници, ангажирайте стачкоизменници, съкратете заплатите и здравните осигуровки, изплащани от работодателите."[7]

            От 80-те години насам голяма част от работниците в САЩ са изтласкани от старите си, добре платени и профсъюзно осигурени работни места на нископлатена работа. Западните градове затъват в мизерия, условията на живот в американските гета и бедни квартали гонят равнището на Третия свят. Докато нивото на официалната безработица в Съединените щати през 90-те години бележи спад, скокообразно нараства броя на хората на нископлатена и почасова работа. Ако тази политика на евтиния труд продължи, голяма част от работоспособното население на САЩ ще бъде изхвърлено от пазара на труда: "Най-бруталната страна на икономическата рецесия в Америка засяга общността на новите латино-емигрантски общности в района на Лос Анджелис, където безработицата се е утроила и където липсва социална мрежа, която да я поеме. Тези хора се намират в състояние на свободно падане, техният живот буквално свършва, ако загубят и ниско платените си работни места."[8]

            Неолибералните икономически реформи отварят дълбоки социални пропасти между обществените класи и етнически групи. Климатът в големите метрополии е белязан от социален апартейд, а в пейзажа на градовете вече се усещат невидими, но точно очертани линии на разделение между богатите и бедните квартали. За да се овладее социалното недоволство и гражданските вълнения държавата реагира с нарастваща репресия.

            Вълната от сливания на фирми, рационализирането и затварянето на предприятия засяга почти всички слоеве на наемния труд. Рецесията достига вече до домакинствата и на средните и добре платените слоеве от населението. Съкращават се разходи за научни изследвания, уволняват се научни работници, инженери, академици, а високоплатени чиновници и мениджъри от средно управленско ниво предсрочно се пенсионират.

            Социалните постижения, наследени от ранните следвоенни години, в значителна степен се губят заради промените в социалното осигуряване и заради приватизация на пенсионните фондове. Затварят се училища и болници и с това се подготвят условията за тяхната приватизация.

Безсилието на икономиката на евтиния труд

Интересен феномен е, че глобализирането на бедността става по време на ускорен технологичен и научен прогрес. И въпреки, че този напредък неимоверно много повишава потенциалните възможности за производство на стоки и услуги, увеличената производителност не води до намаление на глобалната бедност. Логичният извод тогава е, че наблюдаваният спад в стандарта на живот съвсем не е резултат от недостиг на производствени капацитети.

            Напротив: Тъкмо рационализирането в икономиката, преструктурирането на предприятията и изнасянето на производства в страни от Третия свят с евтин труд доведоха до увеличение на безработицата на Запад и до значително понижение на доходите на градското и селско население. Новият световен икономически ред съществува от бедността и от евтината работна ръка. Високата безработица, както в индустриалните държави, така и в развиващите се страни, създава възможност за упражняване на повсеместен натиск за намаляване на работните заплати. Безработицата се интернационализира, а в постоянното преследване на максимална печалба и в търсене на ниско платена работна ръка капиталът се мести от страна в страна. По данни на Международната организация на труда (МОТ) един милиард хора по целия свят, почти една трета от работоспособното население на земята, са безработни.[9]

            И докато господстващите икономически учения непрекъснато повтарят тезата за "икономическа ефективност" при използване на дефицитните ресурси на обществото, горчивата реалност категорично ги опровергава. Затварят се заводи; малки и средни предприятия фалират; квалифицирани работници и служители се уволняват. В крайна сметка в името на "икономическата ефективност" при използване на ресурсите на обществото производителността действително расте, но човешки капитал и производствени мощности излизат от употреба и стоят неоползотворени. Натискът за "ефективност" на микроикономическо ниво води до точно обратния резултат на макроикономическо равнище. Изглежда, комерсиалният капитализъм, движен от стремежа за максимална печалба, е напълно неспособен ефективно да мобилизира неоползотворените човешки и материални ресурси в интерес на обществото.

Забогатяване чрез спекула и криминална дейност

Глобалното икономическо преструктуриране доведе до стагнация и в предлагането на екзисетнциално необходими, но евтини стоки и услуги и до пренасочване на инвестиции към силно печелившата индустрия за скъпи и луксозни стоки. Но това не е всичко. В стремежа си към максимална капиталова доходност, вместо да се съсредоточат върху производство, капиталистите се обръщат все повече към бързите и големи печалби от спекулативни и измамни трансакции на капитали и ценни книжа на световните борси и от дестабилизация на международните и национални финасии.

            По този много ефективен, но непроизводителен начин едно привилегировано малцинство успя бързо да натрупа огромни богатства за сметка на останалото население на света. Броят на милиардерите само в Съединените щати нарасна от 13 за 1982 г. на 149 през 1996 г. до над 300 през 2000 г. Глобалният клуб на милиардерите, с около 450 члена, притежава сумарно богатство, което е по-голямо от брутния национален продукт на най-бедните страни с 59% от световното население.[10] Само личното богатство на семейство Walton от щата Арканзас, комуто принадлежи търговската верига Wal-Mart от 85 милиарда долара, включващо наследницата Alice Walton, братята Robson, John, Jim и майката Helen, е двойно по-голямо от брутния национален продукт на Бангладеш от 33,4 милиарда долара, с население 127 милиона души и годишен доход от 260 долара на човек.

            Както вече се спомена, процесът на натрупване на капитали започна все повече да измества реалната икономика за сметка на виртуалните способи за реализиране на печалба: "Значителното увеличение на броя на милиардерите през 1996 г. се дължи главно на спекулативната търговия с акции на борсата за ценни книжа на Уолстрийт".[11] За да избягнат данъчното облагане, спекулантите от голям калибър влагат приходите си в секретни, регистрирани само под кодов номер банкови сметки в 50-те данъчни оазиса по целия свят. Според въздържаната оценка на американската инвестиционна банка "Мерил Линч" богатството в личните сметки на частни лица в данъчните оазиси възлиза на 3,3 билиона долара,[12] а МВФ изчислява състоянието на концерните и на частните лица там приблизително на 5,5 билиона долара, сума, равна на 25% от общия световен продукт.[13] Незаконните богатства на елитите от бедстващите страни на Третия свят, вложени в безименни сметки се оценяват на 600 милиарда долара; 1/3 от тях са в Швейцария.[14]

            "Пазарните реформи", от своя страна създадоха условия за разрастване и интернационализиране и на криминалната икономическа активност, където се реализират баснословни печалби. Престъпните синдикати в Латинска Америка и Източна Европа успяха да използват инициираните от Световната банка приватизационни програми, за да изперат огромни количества "мръсни пари" и да ги превърнат в легална, "чиста" частна собственост. По данни на Организацията на обединените нации (ООН) доходите на транснационалните престъпни организации от целия свят днес възлизат на един билион долара, което се равнява на сумарния брутен продукт на най-бедните страни с население 3 милиарда души.[15] Тези данни на ООН включват търговията с наркотици, оръжие и радиоактивни материали, както и печалбите от контролираните от мафията услуги: проституция, хазарт, обмяна на валута и пр. Това, което тези числа не отразяват е размерът на криминалните инвестиции в легалната икономика и контролът, който те упражняват върху нейните предприятия. Чрез легалните инвестиции престъпният бизнес не само добива възможност да пере пари, но и да натрупва богатства извън сферата на престъпната дейност. Според някои наблюдатели "организираната криминалност вече постига в своите икономически структури по-добри резултати отколкото групата "Fortune 500", а предприятията й приличат по-скоро на "General Motors", отколкото на обекти на традиционната сицилианска мафия."[16] Пред подкомисия на американския конгрес директорът на ФБР, Джим Мууди обяви, че престъпните организации в Русия "работят перфектно с чуждестранни криминални групировки от Италия, Колумбия и т.н... Преходът към капитализъм (в бившия Съветски съюз) създаде възможности, които не бяха пропуснати" [17] от тъмния бизнес.

Кризата на свръхпроизводството и 
ликвидaцията на дребните производители
 

Нарасналата икономическа ефективност на глобалния капитализъм се дължи освен на техническия прогрес, но и на минимизиране на количеството наети работници и на техните заплати. Тези процеси, обаче, инициират лавинообразното развитие на криза на свръхпроизводство. По-малко работещи, с по-ниски заплати означава намаление на платежоспособните потребители на стоки и услуги на пазара. Тогава един огромен производствен капацитет се оказва изправен пред ограничена консумация. Резултатът е диспропорция и свръхпродукция с опасни размери. При това положение най-ефективните предприятия са в състояние да продължат своето пазарно съществуване само, ако ликвидират излишните производители и конкуренти. Но ако праволинейно се следва тази логика и допълнително се закрият нови индустриални сектори, работещите в тях също ще отпаднат от пазара. Този процес на лавинообразна пазарна стагнация се развива в опровержение на теоремата на Jean Baptiste Says от господстващата икономическа наука, че предлагането само създава своето търсене. Още в ранните 80 години на миналия век процесът на свръхпродукция доведе до спад на цените на стоките, с унищожителни последици за производителите на суровини и на готова продукция от Третия свят.

            Като следствие от изпълнението на програмите на Световната банка и МВФ в развиващите се страни банкрутират цели индустриални сектори, които преди това успешно са работели за вътрешния пазар. В резултат на девалвация на валутата им, на либерализирането на вноса и на пренасищането на местния пазар с вносни (силно субвенционирани) стоки от развитите индустриални държави, националната им икономика се подкопава, постепенно запада и изчезва. По този начин благодарение на провокираната стопанска разруха в Съветския съюз и либерализирането на вноса в страните от затворения пазар на бившия СИВ (Съвета за икономическа взаимопомощ на социалистическите страни), в африканските пазари южно от Сахара и другаде, големите индустриални концерни се освободиха от местните конкуренти и реализираха значителен ръст в продажбите си и увеличение на дяла си на световния пазар. Но, както вече се каза, този бум е за сметка на затворените мощности на локални, регионални и национални производители. Доведени вече до банкрут, не е трудно те да бъдат принудени да работят и печелят за големи западни дистрибутори. Освен това, мултинационалните компании завладяват местни пазари и чрез системата за отдаване на лицензи. По този начин те печелят контрол над човешките ресурси, работната ръка и местния икономически елит и си присвояват голямата част от приходите на малките фирми и търговци, ползватели на лиценза. За местните "независими" производители остава да осигурят по-голямата част от разходите по внедряване на лицензите.

            Подобен процес се развива и в Западна Европа. Политическите преобразувания на Европейския съюз в рамките на договора от Маастрихт облагодетелстват все повече господстващите европейски финансови кръгове, което обаче, е за сметка на единството на обществото. Държавите стимулират съзнателно образуването на частни монополи, а едрия капитал разрушава дребния бизнес във всички му форми и прояви. Чрез натиск за образуване на единни икономически структури в Европа и Северна Америка дребните локални и регионални предприемачи биват притиснати до стената и с тяхното изчезване икономическият живот в градовете се променя из основи. "Свободната търговия" и икономическата интеграция предлагат на глобалните предприятия възможност за по-голяма мобилност, докато чрез институционални бариери горните два фактора ограничават движението на малкия, локален капитал. По този начин стопанската интеграция, доминирана от големите предприятия, често поражда зад фасадата на политическото единство социални противоречия и конфликти всред отделни групи и икономически субекти от обществото на Запад.

"Мирен" консенс и военна принуда

Всички разгледани до тук глобални процеси се базират на феноменалния световен консенсус по отношение на една манипулативно наложена идеология, неолиберализмът. Той е добил хегемониалност и безпрекословно се спазва от правителствата на почти всички страни по света. Повсеместно и безапелативно те следват едни и същи негови икономически рецепти. Под контрола на Международния валутен фонд (МВФ), Световната банка (СБ) и Световната търговска организация (СТО) неолибералните пазарни реформи навсякъде създават благоприятни условия за големите, глобално опериращи банки и транснационални концерни (ТНК). В действителност, обаче, и дума не може да става за истински "свободни" пазарни отношения, както се внушава от неолибералната реторика на МВФ и СБ. Техните "програми за структурни реформи" не са нищо друго, освен ултимативни предписания, които, ако не се спазват, водят до сериозни икономически санкции.

            Създадените през 1944 г. в Бретън Уудс институции на МВФ и СБ и основаната 1995 г. СТО са бюрократични, регулиращи институции, действащи под държавна закрила в полза на могъщи икономически и финансови интереси. Зад тези глобални институции стоят банкерите от Уолстриит и шефовете на най-големите в света компании. На техните съвещания при закрити врати, присъстват още и представителите на световното икономическо лоби:   Международната търговска камара (ICC);   Trans Atlantic Business Dialogue (TABD), който устройва на свойте годишни съвещания среща на ръководителите на най големите западни концерни и политици с представители на СТО;   United States Council for International Business  (USCIB);   Международния икономически форум в Давос (от януари 2002 г. за първи път в Ню Йорк); намиращият се във Вашингтон   Institute of International Finance (IIF), който представя най-големите банки и финансови организации на света. Други важни полуприкрито работещи за политиката на Новия световен ред организации са:  Трилатералната комисия,  Билдербергската група  и  The Council of Foregn Relations (CFR).

            Макроикономическите реформи и непрекъснато радикализиращото се либерализиране на международната търговия, които се налагат от този мощен конгломерат от агенти на глобализацията, манипулират световната общност за "мирно и консенсусно" реколонизиране на света. Въпреки че за постигането на тази цел не е необходимо открито използване на сила, безпардонното налагане на неолибералните икономически концепции представлява форма на водене на война. В този контекст войната и глобализацията не са отделни, несвързани едно с друго явления.

            Какво се случва със страни, които се противят да се отворят за западните банки и мултинационални концерни, както изисква Световната търговска организация? Военните и западните тайни служби поддържат добри контакти с финансовия елит и отлично знаят как да постъпят в такива случаи. Международните финансови институции работят също и с НАТО и неговите "омиротворителни мисии" по света, където не пропускат случая да се включат във финансирането на следващото неизбежно възстановяване на "омиротворените" райони.

            В началото на третото хилядолетие войната и "свободната" търговия вървят ръка за ръка. Военните действия в известен смисъл представляват последната инстанция на едно мултилатерално инвестиционно споразумение. Те разрушават физически това, което все още не е унищожено от дерегулирането, приватизацията и "пазарните реформи". Прякото колонизиране с военна сила и изграждането на западни протекторати изпълнява де факто същата задача, както МВФ, СБ и СТО - осигурява на западните банки и транснационални компании безпрепятствен достъп до съответните пазари така, че те да действат там глобално, като на собствена територия. "Дипломацията на ракетите" днес повтаря "дипломацията на канонерките" от 19-тия век, които също трябваше да осигуряват "свободната търговия". След Опиумните войни, Калеб Къшинг бе изпратен 1844 г. от Съединените щати в Китай, за да преговаря за отваряне на китайските пристанища. В прав текст той предупреди императора на Небесната империя, че "отказът да се приемат американските искания може да бъде тълкуван като покана за война"[18] (По същия начин постъпи и Медлин Олбрайт със Сърбия на преговорите в Рамбуйе - Бел. на прев.).

Разоръжете Новия световен ред!

Идеологията на свободния пазар се поддържа от нови брутални форми на държавна и свръхдържавна интервенция, които са базират на целенасочената манипулация от силите на пазара. Споразумението на СТО за свободна търговия в действителност гарантира правата само на най-големите световни икономически субекти. В същото време гражданите на отделните страни са лишени от правото си да участват във вземането на важни суверенни решения, тъй като начинът, по които международното търговско споразумение на СТО бе наложено, както на национално, така и на интернационално ниво, по никакъв начин не е демократично легитимиран. Споразуменията със СТО лишават от власт националното общество, за сметка на международния финансов елит, комуто се предоставят твърде широки пълномощия за намеса в сферата на държавния суверенитет. А неолиберализмът като идеология, с неговата благозвучна реторика за доброто управление (good governance) и за "свободния пазар" представлява за управляващите елити твърде прозрачно правно основание за вземане на политически решения, които засягат съдбата на цялото общество.

            Апологетите на новият световен ред, основан на "неолибералния консенсус" на Вашингтон и Уолстриит, доста самонадеяно си присвояват правото да налагат на света системата на отворените пазари като единствена алтернатива за избор на път към всеобщото благоденствие на човечеството. Затова на глобализацията на капитала, трябва да се противопостави глобализация на борбата за разоръжаване на Новия световен ред.

--------------------------------------------

Пoдбор, превод и информация: Аладжов

[1] “The Wind in the Balkans”, The Economist, 08.02.1997

[2] Jonathan C. Randal, “Reform Coalition Wins Bulgarian Parlament”, The Washigton Post, 20.4.97

[3] Корейско сдружение на профсъюзите, Unbridled Freedom to Sack Workers Is No Solution at All”, Seoul, 13.1.98
...