Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.09.2007 09:35 - Причината за днешния тероризъм е разрастващата се в глобален мащаб мизерия - анализ на немски журналист (Превод-5)
Автор: iw69 Категория: Политика   
Прочетен: 2410 Коментари: 2 Гласове:
1

Последна промяна: 25.10.2007 09:11


Харалд  Шуман

 

ИСТИНСКИТЕ  ПРОТИВНИЦИ  НА  ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

Инженерът Харалд Шуман е роден в Касел/Германия. От 1984 до 1986 г. е редактор на ляво-интелектуалния вестник “TAZ”. От 1986 до 2005 г. е редактор в реномираното списание “Дер Шпигел” (“Огледалото”). През 1997 г. издава бестселъра “Клопката на глобализацията”, с която насочва вниманието на обществеността и събужда оживена дискусия в медиите върху отрицателните последици от комерсиалната глобализация и от налагания от богатите индустриални държави неолиберален световен икономически ред. След появата на разобличителната статия за аморалните практики на развитите страни в СТО вътрешната, неофициална цензура принуждава Харалд Шуман да напусне списание “Шпигел”, което след това прави десен завой и деградира до говорител на капитала в Германия. През 2003 г. Шуман издава новата си книга “Аttac”. Тя третира проблеми на международното протестно движение на алтерглобалистите, което в претепдиращата за неограничена демократичност и свобода на словото Германия обаче се следи от Службите за защита на държавата!?

В момента Х. Шуман е член на координационния и на научния съвет на Аttac – Германия и редактор на берлинския вестник „Der Tagesspiegel“.

 

 

Бедността и мизерията не винаги водят до тероризъм. Необходимо е съчетанието на голям брой фактори, за да се принуди един човек да се обрече на насилието. Ако в тази причинна връзка имаше прост автоматизъм, то Латинска Америка отдавна би трябвало да е непресъхващ извор на тероризъм, което за щастие не е така. Безспорно е обаче, че проповедниците на омраза и фанатизъм намират благоприятна почва именно в общества с прогресиращо обедняване, маргинализиране и обезверяване на своите членове.

 

Върху такъв опасен хумус живее между другото вече 1/3 от човечеството, с тенденция за увеличение. Това твърдение може да бъде илюстрирано със следните факти, които често се пренебрегват в протичащите напоследък дискусии на тази тема. Обръщайки се назад, може да констатираме, че светът преживя в периода от 1960 г. до 1980 г. златна ера в икономическото развитие. Брутният вътрешен продукт на глава от населението в Латинска Америка, Черна Африка и в арабските страни нарастваше с удивителни темпове. Ако 1980 г. бележи началото на комерсиалната глобализация, то противно на твърденията на апологетите на неолибералната икономика трябва да констатираме, че началото на тази нова епоха стана начало и на повсеместен упадък за човечеството. В Латинска Америка прирастът на БВП на глава от населението спадна от 78% за 1960 - 1980 г. на 8% за следващите две десетилетия. В Черна Африка за същия период икономическият растеж се понижи от +39% на -14%; арабските страни замряха в стагнация, след като икономическият им продукт през предходните две десетилетия се беше практически утроил.

 

Отсъствието или дори само спадът в икономическия растеж при капитализма, обаче, парадоксално води до увеличение на приходите на собствениците на капитали и на привилегированите управляващи слоеве в обществото и съответно до нарастващо обедняване на останалото население. Действително, социалното неравенство от 20 години насам в световен мащаб се увеличава. През 1960 г. отношението на доходите на глава на най-богатата 1/5 част от човечеството към най-бедната 1/5 беше 30:1. В края на столетието тази разлика се увеличи на 78:1.

 

Зад тези числа се крие мизерията на милиарди хора. Шефът на Международния валутен фонд по това време, Хорст Кьолер, предупреди още през 1999 г., далече преди началото на дебатите по тероризма, че “Екстремните разлики в разпределението на благата от световната икономика ще се превърнат в заплаха за международната политическа и социална стабилност”. Абсурдното в случая е, че главната отговорност за глобалния упадък носят именно международните финансови институции управлявани от богатия Запад - Международният валутен фонд (МВФ), Световната банка (СБ) и Световната търговска организация (СТО). От 20 години насам те налагат световна политика, която спъва развитието на глобализацията в полза на цялото човечество. По този начин тъкмо тези институции се превръщат в истинските противници на обективния процес на глобализация.

 

Тяхната разрушителна политика се състои от три елемента: първият и най-важният е радикалното либерализиране на капиталовите пазари в развиващите се страни. Всяка от тях, кандидатирайки се за кредит от МВФ или СБ, е конфронтирана с изискването да отвори своите банки и финансова политика за външния пазар на капитали. Освен това, функционерите от МВФ ултимативно поставят условието да бъдат приватизирани максимален брой държавни предприятия, дори ако все още не съществуват необходимите за това предпоставки - функциониращи контролни институции и служби за защита на конкуренцията. И не само това, страната, която очаква кредити от МВФ и СБ, трябва да отвори вътрешния си пазар за международната конкуренция, независимо че националната й промишленост е все още неконкурентоспособна.

 

От всички тези изисквания най-големи поражения нанася либерализирането на трансфера на капитали. Като правило, веднага след отваряне на вътрешния финансов пазар за международната конкуренция, настъпва драматично изтичане на капитали зад границите на страната. Това води, както потвърждава и практиката, до изключително висок лихвен шок с фатални последици за икономиката - вътрешните заеми стават скъпи и недостъпни, особено за малките и средните предприятия, които губят възможността да произвеждат и се развиват. Наред с това на централните банки на засегнатите страни се налага изискването да поддържат големи валутни резерви, за да се противодейства на колебания във валутния курс и на тенденцията за изтичане на капитали зад границата. По този начин, обаче, националната икономика се лишава от ценен капитал в твърда валута, който вместо да работи за нейното развитие се инвестира в американски облигации, без това да намали опасността от кризи във валутния курс и в обслужването на външните дългове. Зрелищните финансови катастрофи в Мексико -1994 г., Тайланд и Индонезия - 1997 г., Южна Корея, Русия и Бразилия - 1998 г., и Аржентина - 2001 г. само доказват колко разрушителна е тази световна икономическа система.

Да разгледаме, например, случая с Индонезия. Когато страната прие изискванията на МВФ, тя постъпи изключително контрапродуктивно, след като разполагаше с достатъчно вътрешни финансови ресурси, за да финансира сама своето развитие. Няма никакво смислено обяснение за наложеното й изискване да либерализира трансфера на капитали. Единственият мотив за това действие беше користното намерение на Уол Стрийт да се включи в консумацията на печалбите от икономическия бум в Индонезия. С обичайната смесица от търговско-политически натиск и отстъпки, правителството на САЩ и неговите помощници от МВФ принудиха режима на диктатора Сухарто да извърши либерализация на трансфера на стоки и капитали, което провокира управителя на индонезийската централна банка да отбележи многозначително: “Ние току-що бяхме започнали да градим основите на нашия дом, когато изведнъж станахме домакини на глобално парти”. В резултат на това в Индонезия се получи гигантски прилив от капитали, главно под форма на краткосрочни депозити и кредити, които бяха дългосрочно инвестирани във вътрешната икономика. Евтините долари съвсем извадиха националната парична система от равновесие. Колкото и централната банка да вдигаше лихвите за рупията, бумът не можеше да бъде овладян. За късо време Индонезия задлъжня за милиарди долари от краткосрочни заеми, вложени в дългосрочни инвестиции.

 

Рано или късно това нямаше да завърши добре. Когато ситуацията беше осъзната от вложителите от Америка и Европа, започна паническо бягство на капитали, индонезийската валута загуби изведнъж 70% от стойността си. Но това беше само първото действие на трагедията; във второто следваше програмата, наложена от МВФ, която бе израз на бездна от двуличие. Същите действащи лица, които малко преди това бяха натрапили на Индонезия либерализацията, сега, по средата на кризата, разпоредиха изпълнението на радикална програма за икономии. Те не само премахнаха жизненоважни за населението субсидии за хранителни продукти и горива, но предписаха на страната и политика на високите лихви, т.е. наложиха точно обратното на това, което европейските централни банки и правителства съвсем разумно правят по време на криза. Тази възможност, обаче, беше отказана на Индонезия. А да не се изпълнят ултиматумите на МВФ, би означавало икономическо и политическо самоубийство - страната щеше да бъде напълно отрязана от международната търговия.

 

В крайна сметка, както отбеляза следващият министър на индустрията на Индонезия, бяха “зачеркнати три десетилетия от развитието на страната”. И действително, икономическите показатели се сринаха с цели 15%. 20 милиона индонезийци, които бяха започнали да развиват някакъв бизнес, бяха захвърлени обратно в гетото на абсолютната бедност. А 23-те милиарда долара кредит от МВФ, които влязоха в страната, послужиха само за трансформиране на частните дългове в държавни и нищо от тях не достигна до обеднялото население.

 

Трябва да влезем в положението на индонезийския гражданин. Богатият Север отпуска по време на криза кредит от 23 млрд. долара и в същото време се повишават със 100% цените на хранителните продукти и на обществения транспорт. И това не е всичко. Посред кризата чуждестранни инвеститори използват случая, за да закупят големи дялове от работещата индустрия - по това време Индонезия е все още успешно развиваща се страна. И докато в Джакарта по улиците се заражда протестът на разбунтувалото се население, на цяла страница във “Файненшъл Таймс” се появява обява на британския инвестиционен фонд с циничен текст “Сега е времето да се правят пари”. Вярно е, че трудно може да се докаже причинната връзка между икономическата катастрофа и масовото излизане на ислямистите на улицата. Но близо до ума е предположението, че разпродажбата на страната по време на криза е в състояние да направи разгневените млади хора възприемчиви към призивите за омраза. И точно това представлява прологът към атентата на остров Бали.

 

Не по-малко опустошителна в подобен смисъл се проявява и т. нар. свободна търговия, зад която не се прикрива нищо друго освен користни интереси за пазарна експанзия. МВФ, САЩ и европейските правителства винаги досега настоятелно са изисквали отваряне на пазарите на Третия свят. Само по този начин, гласят техните уверения, той ще може да постигне догонващо развитие. В действителност това обещание не се е реализирало досега в нито един случай. Няма нито една изостанала страна, която чрез търговска либерализация да е постигнала сериозен икономически напредък. Вместо това в подобни случаи се получава обратното. Повечето развиващи се страни разполагат с държавна, лошо управлявана и неконкурентоспособна промишленост. Колкото и да е лоша, след либерализацията тази индустрия престава въобще да съществува и догонващото развитие се превръща в неосъществима илюзия. Но това е само едната страна на медала.

 

Другата е, че широко прокламираната либерализация досега се осъществява само едностранно. За най-важните експортни продукти на бедния Юг, земеделските произведения и текстила, пазарите на САЩ и Европа са или квотирани, или затворени. И не само това. Както преди, така и сега за обработените продукти продължават да са в сила т. нар. стъпаловидни мита, т.е. по-високо обработените суровини автоматично се облагат с по-високи мита. Вследствие на тази политика преработващата промишленост в страните, износителки на суровини, въобще не може да се зароди.

 

Така че за свободна търговия и дума не може да става. Тъкмо обратното: с помощта на СТО и посредством въвеждане на строга защита на патентната и интелектуалната собственост съществуващата досега система на протекционизъм беше допълнително усъвършенствана. 90% от технологичните знания на света са блокирани като патенти в богатия Север. СТО, СБ, МВФ и западните правителства безмилостно налагат непосилни лицензионни такси, щом някой пожелае да използва тези знания. Изключение представлява перманентният скандал с лекарствата срещу СПИН в Южна Африка, за които след широк международен протест бяха извоювани отстъпки.

 

И това не е всичко. Върхът на перверзията системата достига в сферата на земеделието. Предимно Европа и САЩ субсидират своите аграрни продукти с по 1 милиард долара на ден, което прави 360 млрд. на година и е седем пъти повече от цялата, отпускана на света помощ за развитие. Тези субсидии разрушават точно онези пазари, на които слабо развитите страни реализират най-добри икономически успехи.

САЩ, например, отпускат на своите 25 000 фермери, отглеждащи памук, годишни субсидии от 3.9 млрд. долара, което е повече от общата стойност на произведения в САЩ суров памук за една година и смъкват световните цени на памука с 25%. С тези изкуствено занижени цени една малка страна, като Мали, губи около 43 милиона долара годишно, което представлява огромна сума за нея. По данни на “Оксфам”, организация за помощ на развиващите се страни, загубите общо за Черна Африка са повече от 300 млн. долара на година (фиг.3). Данните за Египет и Пакистан, също големи производители и износители на памук, са не по-малки, а чрез отнетите им приходи се отнема бъдещето и на стотици хиляди млади хора.

 

Западна Африка все още не е гнездо на тероризъм, поне не такова, което да заплашва Европа. Но населението на тези райони преживява драматичен социален упадък. В Брега на слоновата кост, в Буркина Фасо и Нигерия ислямистите печелят все повече привърженици и разпалват размирици и граждански войни.

 

Освобождаването на трансфера на капитали, вдигане на бариерите за внос на стоки, гарантиране печалбите на чуждестранните инвеститори представляват истински механизъм за поддържане на неравенството и обедняването по целия свят. Резултатите от тази абсурдна политика най-ясно проличават в Пакистан, може би най-опасният източник на тероризъм. Между 1990 и 2000 г. делът на външния му дълг нараства от 38.4% на почти 50% от брутния вътрешен продукт. Паралелно с това се удвои и процентът от населението, живеещо под прага на абсолютната бедност от 17 на 34% (фиг.4). Същото може да се каже и за Египет, Йордания или Тунис. Резултатът навсякъде е един и същ: обедняването нараства винаги синхронно с външната задлъжнялост. Как може при тези условия да се отнеме почвата под краката на ислямските фанатици.

 

Винаги когато се изнасят подобни факти и се критикува международната икономическа политика, се възразява по следния начин: виновни за лошите резултати не са МВФ, СБ или страните от групата на Г-7, а корумпираните и некадърните управници на споменатите държави - никой не ги задължава да следват препоръчаната политика. Но и това са лъжа и лицемерие, защото парите на МВФ и СБ подпомагат тъкмо такива режими, дори често ги фаворизират. Отварянето на тези страни за приватизация, либерализирането на трансфера на стоки и капитали създават възможности за допълнително обогатяване на компрадорските им елити и същевременно ги легитимират пред международната общественост. Само през последните 13 години правителството на Пакистан е сключило 10 различни споразумения с МВФ и е приело стотици негови задължения за сметка на населението. Нито едно от изискванията на МВФ обаче не е насочено срещу изразходването на 1/4 от държавния бюджет за военни цели.

 

Подобна е политиката и на Европейския съюз по отношение на държавите от Магреба - асиметрично икономическо либерализиране, което задушава индустриализацията им със собствени средства, но гарантира на управляващите елити невероятни приходи за сметка на все по-голямото обедняване на населението. И когато срещу подобна политика се зароди съпротива, както преди години в Тунис, тогава се казва - това са терористи. Естествено е, че те са ислямисти, защото ислямските организации са единствените, към които могат да се обърнат изпадналите в беда хора. Тогава държавите от Запада, заедно с правителствата на Тунис, Алжир и Мароко повеждат борба срещу ислямизма, внушавайки на себе си и на останалия свят, че воюват с тероризма.

 

Изводът от всичко казано дотук е, че постоянно нарастващ брой хора от слаборазвитите райони на света въобще са лишени от шанс за развитие, тъй като международните финансови институции, които се ръководят от западните държави, са си присвоили монополното право не само да определят на коя страна може да се отпускат заеми, но и да отсъждат коя икономическа и социална политика е правилна или погрешна за тях. И когато на населението стане ясно, че въображаемите помощи на богатите държави са от полза само за и без това привилегированите елити на засегнатите страни, тогава на населението не му остава нищо друго освен да се обърне за помощ към радикалните религиозни формирования.

 

Описаната политика съвсем не е без алтернативал Всред океана от упадък има и острови на възхода, успешно развиващи се страни от Третия свят, които могат да служат за пример. Така например Китай успя през изминалите 20 години да увеличи брутния си продукт на глава от населението с 392%, Индия - със 103%, Малайзия и Чили се развиват добре.

 

Какво е общото в тези иначе толкова различни държави? Формулата на успеха им се крие в това, че те не възприеха под никаква форма политиката на МВФ и СБ. Навсякъде там капиталовият пазар не беше напълно либерализиран. Китай, Индия и Малайзия поддържат освен това и засилен контрол върху вноса, особено на онези стоки, за които те самите все още не са достатъчно конкурентоспособни.

 

Това в никакъв случай не означава, че сляпото затваряне е решението на проблема - примерът със Северна Корея показва докъде води подобна политика. Глобалната икономическа интеграция е може би единственият шанс за човечеството, да преодолее проблемите, които го притискат. Решаващият момент в този процес е кой трябва да определя, с какви средства и в каква последователност да се провежда икономическата интеграция.

 

Основният проблем на днешната политика в това отношение е, че тя разменя целите със средствата за това развитие. Правилната стратегия трябва да предостави на страните свобода сами да определят кога и колко да либерализират своята икономика. Щом се постигне някакво ниво на успех, те трябва да се отворят, защото в противен случай няма да продължи успешното им развитие - ако се самоизолират, губят достъп до технологии и финансови средства. Преди това те трябва да са сигурни, че в конкретната сфера на икономиката са конкурентоспособни. Този подход е реализиран вече в много страни досега. Виетнам, например, една от най-бедните на света държави преди 15 години, сега е намалила дела на населението под прага на бедността със 70%, следвайки китайския модел на развитие.

 

Най-важният извод от казаното дотук е, че е абсолютно необходимо да се обърне посоката на световния икономически ред. Трябва да се либерализира не Третият свят, а богатите държави трябва да отворят пазарите си за неговите стоки. Господстващата политико-икономическа парадигма трябва да се ориентира в бъдеще по примера на преуспелите развиващи се страни. Реализирането на такава политика изисква да се овладеят международните финансови институции, като се освободят от опеката на лобистите на финансовата индустрия. Проблемите, които ще трябва да решават изпълнителните директори на МВФ и СБ от квотата на Европейския съюз, трябва първо да се включат в дневния ред на европейските парламенти, да се обсъдят там и да се изработи становище за световната политика в това отношение.

 

Това, за което става дума, кратко и ясно резюмира канадският икономист Робърт Уейд шест месеца преди 11 септември 2001 г. в “Економист”: “Светът отчетливо се разделя на две части: зона на мира и зона на безредието. В зоната на безредието се ражда едно ново поколение безработни, млади хора, които чрез съвременните информационни технологии получават възможност да застрашат стабилността не само на обществото, в което живеят, но един ден да разтърсят основите на държавите и от зоната на благоденствието. Затова въпросът за разпределение на благата и ресурсите трябва да се реши от световната общност. Моментът за това вече е настъпил.”

 

От cписание “Политика и история”, 2005 г.

Пoдбор, превод и информация:  Аладжов

 




Гласувай:
1



1. анонимен - IeyNbbXqAijnnruVKw
25.05.2011 12:33
Wow, thatВ’s a rellay clever way of thinking about it!
цитирай
2. анонимен - vvCEIiyxx
25.05.2011 20:41
You have shed a ray of susninhe into the forum. Thanks!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: iw69
Категория: Политика
Прочетен: 2523627
Постинги: 1596
Коментари: 3656
Гласове: 10889
Архив
Календар
«  Декември, 2022  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031