Обикновен фашизъм ?
На къде отиваш Европа?
Д-р юр. н. Иван Аладжов
62 години след края на Втората световна война зъл дух от миналото броди из Европа. Това е кафявият призрак на неофашизма и в по-мекия си вариант на ултрадесния, радикален национализъм. В много от проведените през последните години избори в Европа десните националистически и неофашистки партии реализираха значителни успехи. Типичният избирател на неонацистите и на националпопулистите е млад мъж, с ниска степен на образование, който е безработен или върши неквалифицирана работа. Но за тях вече гласуват не само млади хора с нисък социален статут, а и част от средната класа. Този феномен намира своето обяснение във влошаващата се социална конюнктура и в растящата безработица, които създават благоприятната среда за разпространяване на идеите на ултранационализма и ксенофобията.
По официални данни безработицата в ЕС е 10 % (като реалната е до два пъти по висока), а 28 % от всички граждани преди източното разширение на Съюза през 2004 г.живеят под прага на относителната бедност (т.е. с приходи под 60 % от средните за ЕС). Броят на безработните и на бедните постоянно расте и преди разширението на изток достига в 16-те стари страни-членки невероятната цифра от 100 млн.души, а броят им е нараснал след разширението с още няколко десетки милиона. (По страни делът на относително бедните по данни на Евростат е: около 50 % за Португалия и Гърция, стабилно над 30 % за Ирландия, Испания, Италия и Виликобритания, над 20 % за Франция, Белгия, Холандия и под 19 % за Германия, Австрия, скандинавските страни членки на ЕС и Люксембург.)
Страхът за бъдещето и за работното място все повече обхваща европейските общества, които се опитват все още да пазят своя висок стандарт на живот. Съответно все повече чужденците започват да се възприемат като заплаха за благоденствието и за пазара на труда в отделните страни, въпреки че чужденците често работят най-мръсната, тежка и непривлекателна работа. И точно в такъв момент на политическата сцена се появяват неофашистите и ултрадесните популисти, които без колебание с елементарни лозунги сочат на смутените общества като виновни за сполетялото ги имигрантите, левите сили и пак евреите. Те решително заявяват, че са готови да защитават безкомпромисно националните интереси и предлагат примитивни решения от типа на „чужденците вън“, и умело използват насаждания от масмедиите след 11 септември 2001 г.общ страх, като подклаждат ксенофобия, расизъм и омраза към всичко иностранно.
По идеология, цели и стратегия по-голямата част от тях се отличават от традиционните фашистки партии на миналото. Ортодоксалният неофашизъм, известен още като "кафяв тероризъм", има хиляди активисти предимно в Германия и Швеция. Идеологически той гравитира към американските неонацисти от "Арийска нация", "Бяла сила", "Ку Клукс Клан", „The Order“ и др. фашистко-терористични организации.
Расисткото движение на Скинхедите, привличащо безработни и лумпенизирани младежи, в повечето страни е партийно необвързано. Но в Германия се наблюдава тенденцията да бъде приобщено като уличен авангард към неонацистките партии под паролата "Борба за улицата и за сърцата на хората". Ксенофобските изстъпления на вандалите с бухалки в новите провинции на Федералната република са известни дори в Далечния Изток. Японски пътеводители предупреждават своите туристи да не посещават Източна Германия uлu да се обличат в скъпи костюми, които да ги отличават от виетнамците, обичайната жертва на "бръснатите глави". Учителите от тези райони на страната откровено се страхуват да преподават пред фашизираната младеж немската история за нацисткото минало, имайки предвид, че тези юноши посещават училищата въоръжени с ножове, бухалки и наточени метални кръстове, които се хвърлят като бумеранг.
По подобен начин радикално фашизирани са фалангистите в Испания, "Националната партия" на Португалия и ортодоксалните фашисти от "Нова сила" и "Социално движение" (на внучката на Дучето, Александра Мусалини) в Италия. Но всички те не се радват на особено голяма популярност.
Изненада буди ортодоксалният неофашизъм в Швеция. По време на Втората световна война тя е неутрална страна. Нейното население обаче е проявявало открита симпатия към нацистката идеология на Третия райх. Шведското правителство дори е позволило преминаването през нейна територия на 2 милиона немски войници към фронтовете на Норвегия, Ленинград и северните райони на Съветския съюз. По този повод райхсминистърът на пропагандата Йозеф Гьобелс, отбелязва през 1942 г.: "Неутрална Швеция направи за германските войски повече, отколкото можеше да се очаква".
Неонацисткото движение в Швеция, с общо 50 представители в комуналните парламенти предимно в южната част на страната (Шонен), се състои от няколко организации, които са обединени в общ т.н. Националсоциалистически фронт "Vit Makt" ("Бяла сила"), а за радикално милитантни се считат около 1000 души.
Значително повече последователи в Европа печели по-мекият вариант на неофашизма, изповядван от ултрадесните националистически партии. Техните идеолози отричат мултикултурното общество, проповядват ксенофобия към чужденците от по-бедните страни и призовават за прочистване на европейските държави от тях. Те се противопоставят на традиционните политически партии в своите страни, отричат представителната демокрация и повечето от тях се обявяват за либерализиране на стопанската дейност в рамките на отделната държава чрез ограничаване на нейната регулативна и преразпределителна роля в икономиката и социалния живот. Повечето от тях са отявлени антиглобалисти и противници на международните организации, особено на ЕС и НАТО.
Партиите от "мекия" спектър на неофашизма са култивирали своите лозунги и риторика и отдавна участват активно в политическия живот. По-умерените италиански неофашисти от "Националния съюз" (необичайно проамерикански ориентирани за неонацистка партия) застъпващи се за единна държава със силна президентска власт, заедно с регионалните национал-сепаратисти от "Северната лига" влизат 2001 г. в парламента с 16 %, и от 1994 г.са неразделни коалиционни партньори на медийния олигарх С. Берлускони. А бившият лидер на "Националния съюз" и настоящ външен министър на Италия, Джанфранко Фини, е известен с възхвалата си на Мусолини, като "голям политик и патриот" и обявяването на расовата политика на просъществувалата само 20 г. "Вечна III Римска империя" за достойна за подражание!?
Във Франция партията на "Националния фронт" на Льо Пен, която все още бленува за превръщането на Северен Алжир в бяла френска колония и чиито членове активно участват в дясно-екстремистката организация "Нова сила", присъства в парламента с 12 %.
Белгийските националисти от "Фламанския блок" и "Националния фронт", които още от 30-те години мечтаят за "Велика Нидерландия", получиха на изборите 11,5 %.
Най-противоречив път изминава НПА - националистическата "Независима партия на Австрия" на Йорг Хайдер и Херберт Хаупт, която от 2000 до 2002 г.управлява във Виена и в последствие се срина от 28 % на 10,2 %. НПА е създадена през 1949 г. под името "Съюз на независимите" като събирателно движение на бивши нацисти, подобно на "Националната партия на Германия" (НПГ), пряка наследница на хитлеровата "Националсоциалистическа работническа партия на Германия" (НСРПГ). В последствие "независимите" еволюират в дясна т.н. националлиберална партия, която окончателно се отказва от амбициите си за обединена Велика Германия, за разлика от немските неонацисти от НПГ.
Норвежките националисти от "Партията на напредъка", които достигат в изборите 14,6 %, "Швейцарската народна партия" с 24 % и датската "Народна партия" с 13 %, са прекъснали връзките си с ортодоксалните неофашисти и се вписват в легалния политически живот на своите страни.
Това доскоро можеше да се каже и за холандските ултрадесни от "Листата Пим Фортюн", които се ползват с 5,7 % подкрепа на избирателите. Но след показното убийство на нейния лидер и по-късно на режисьора Ван Гох в страната все повече зачестяват расистко мотивирани престъпления и насилието срещу чужденци. А огъня на отрицанието и омразата подклажда новият ултрадясен популист, политика Геерт Вилдерс, който е и един от най-отявлените противници на разширението и интегрирането на ЕС, и безкомпромисен ислямофоб. Той риторично е обявил война на „европейската супердържава“, на брюкселската евробюрокрация и пледира за премахване на еврото в Нидерландия.
И в Източна Европа се наблюдава процес на развитие на партии на националшовинистическа и на етническа основа. Първите си поставят ирационални цели за ревизия на съществуващите граници под лозунга "За велика Унгария" или "Велика Румъния", а вторите преследват сепаратистки намерения. Крайната националистическа десница на Румъния - "Народният съюз" и "Романиа маре" получиха 21 % избирателна подкрепа. Националистите от Източна Европа обвиняват за всички неуспехи управлението на комунистите до 1989 г. и се борят за реабилитиране на профашистките режими и политици от 30-те години на миналия век. Така например "Словашката народна партия" мечтае за фашизоидна държава от типа на режима на Тисо, съюзник на хитлеристка Германия, а латвийските националисти (с 5,4 %) обявяват нацистките колаборатори за патриоти и герои. И в България една немалка част от членове на протестната партия АТАКА (алюзия за хитлеристките „Щурмоваци” от 30-те години на миналия век) нескрито симпатизират и подражават на нацистката символика и реторика, и дори открито пропагират расистки и ксенофобски лозунги.
Ултрадесните националисти и неофашисти са се превърнали в трайно явление в политическия живот на Стария континент и наскоро с помощта на източноевропейските си последователи се обединиха в обща фракция в Европарламента. Възходът им се дължи на социалния упадък в обществата, вследствие на провежданата неолиберална икономическа политика, жертва на която стават все повече хора и в индустриално развитите страни. Неонацистките нагласи се засилват от постоянните съкращения на работни места, на миграцията на работна сила на Запад, от разширението на ЕС на изток и свързаните с него страхове за обикновения бюргер, както и от засилващото се недоверие към наднационалната, възприемана като антидемократична власт, на евробюрократите в Брюксел. Изкупителните жертвите на неофашистите са най-слабите в обществото - чужденците от по-бедните страни. А нищо чудно националистките тенденции да се превърнат във вътрешни центробежни сили, които в бъдеще да застрашат интегритета на обединяваща се Европа.
Но нека тук се върнем по-подробно на неофашизма в Германия и да анализираме причините за ренесанса на нацизма в неговата най-уродлива и опасна форма и то точно в тази страна, която исторически е най-обременена от фашизма.
Германия от няколко години преживява сериозна социална криза вследствие на постепенния, но постоянен демонтаж на социалната държава и на де факто освобождаването на концерните от солидарното задължение да плащат данъци. Само през 2004 г. в страната фалират около 40 хиляди фирми. А заплашени от несъстоятелност са вече и големи традиционни компании като "Karstadt", "Quelle", "Neckermann" и др. И това се случва въпреки факта, че в страната през изминалата година е реализиран умерен икономически растеж от около 1,6%, който в цифри представлява плюс на Брутния Вътрешен Продукт (БВП) от над 35 млрд.евро (по данни на Евростат). Независимо от този прираст, вследствие на неравномерното му разпределение и съкращаването на работните заплати с около 10%, през изтеклата година само за периода от Март до Септември е намаляло потреблението с 10 %. А безработицата е нараснала през 2005 г. с над половин милион и по официални данни надхвърля за първи път от 30-те години насам магическата граница от над 5 мил., като реалната безработица по изчисления на независими икономисти е поне с 50 до 100 % по-висока и надвишава значително 8 мил. Според статистиката съществуват само 33,6 мил. работни места и 20 мил. пенсионери при над 82 мил. население, а останалитe близо 28 мил. не са само деца, учащи и военнослужещи. Точно в тази напрегната ситуация държавата съкращава радикално социалните помощи, въпреки че социалните разходи на ФРГ са едва около 4 % от БВП.
Разликата между богати и бедни в страната постоянно нараства. И докaто общото благосъстояние на ФРГ през изминалите 8 г. се е увеличило сумарно с 17%, то остава абсолютно неравномерно разпределено, въпреки социалдемократическото управление от 1998 г. За този период дори е нараснала значително социалната сегрегация: най-богатите 10 % (8 мил.) притежават вече 47 % от цялата собственост (прираст от 9 %), докато общо Ѕ (41 мил.) от цялото население на страната разполага с по-малко от 4 % от богатствата, а последните 10 % в социалната йерархия дори не притежават нищо освен дългове. Значително се е увеличил през последните години и броя на хората, живеещи под екзистенцминимума, т.е. с приходи под 50 % от средните, надхвърляйки вече 18%. Нищо учудващо няма тогава, че само 1/3 от домакинствата в Германия живеят в жилища, които са тяхна собственост (за сравнение този дял в България е над 90 %), а броят на трайно бездомните във ФРГ надхвърля половин милион. Постоянно нараства и вътрешната задлъжнялост на държавата към частни кредитори и достига вече астрономическата цифра от над 1.300 млрд. евро (62 % от БВП). Бюджетния дефицит прескочи 60 млрд. (т.е. 1/4), като общата задлъжнялост на страната (обществена и частна) дори е с пъти по-висока и надхвърля 8.000 млрд. Евро.
В такива социално напрегнати моменти, oт германската история, се наблюдава както подем на левите сили и зачестяващи социални демонстрации (нека си спомним вълната от социални протести през есента на 2004 г. - т.н. "Понеделнишки демонстрации" с милиони участници в над 200 града, както и създаването на Новата левица), така и възраждане на нацистите.
През есента на 2004 г. се проведоха регионални и комунални избори в провинциите Саксония, Бранденбург, Северен Рейн-Вестфалия и Саарланд. Резултатите от тях бяха отчасти шокиращи. В Саксония пряката наследница на хитлеровата Националсоциалистическа работническа партия - Националната партия на Германия (НПГ) спечели 9,2 % - колкото социалдемократите. В Бранденбург, другата неофашистка партия - Германския народен съюз (ГНС), извоюва 7 %. А в най-голямата западногерманска провинция - Северен Рейн-Вестфалия на комуналните избори тя привлече около 4 %, както и в Саарланд. Тази тенденция продължава и до днес – т.напр. в североизточната провинцията Мекленбург неофашистите от НПГ придърпаха 7,3 % от гласовете на изборите през септември 2006 г., а ултранационалистите от ГНС влязоха в регионалния парламент на Бремен през май 2007 г. Нацисти влязоха и в общинските парламенти на Берлин през тази есен.
Само в тези 6 от 16-те провинции на Германия двете неофашистки организации спечелиха общо над 1 млн. гласa. На предсрочните парламентарни избори през 2005 г. те кандидатстваха с обща листа, с цел да влязат в зданието на Райхстага, което слава богу не им се отдаде.
Членовете и избирателите на неофашистките партии най-често са офицери, безработни, хора с ниско образование или работещи нискоквалифициран и нискозаплатен труд, както и все повече хора от средната класа. Ръководителят на НПГ, Юрген Фойт, е бивш офицер от Бундесвера. Неонацистите открито пропагандират ксенофобия към чужденците от по-бедните страни, расизъм и антисемитизъм, поднесени с традиционна за неонацистите социална, антикапиталистическа и антиевропейска риторика. Целенасочено неофашистите експлоатират широкото социално недоволство и напрежение в страната и го тематизират. Тяхната идеология абсолютно отрича мултикултурното общество. Те се противопоставят на традиционните партии, отричат представителната демокрация, обявяват се в подкрепа само на националната икономика и са отявлени антиглобалисти и противници на международните организации. Неонацистите старателно подържат мита за абсолютна различност спрямо всички други партии, използвайки метода на стряскаща риторика, като в речите им, често крещяни в истеричната тоналност на Хитлер и Гьобелс, са скрити цитати на фашистките „величия“.
Лозунгите на ежеседмичните им демонстрации и шествия (в Дрезден в средата на Февруари 2005 се проведе най-голямото им струпване до сега с над 10.000 участници) са: "Чужденците вън", "Германски работни места само за германци", "Социална революция в полза на германската нация", "Да довършим делото на предците", „Германия жертва на Втората световна война“ и др. Без срам те величаят Хитлер и други нацистки „светила“, обявяват лагерите на смъртта за еврейско-американско-комунистическа измислица и поставят въпроса за връщане или поне обезщетение за загубените източни територии. Неонацистите не крият намеренията си за завземане на властта и ликвидиране на т.нар. от тях Бонско-Рейнска република - алюзия за съдбата на Ваймарската република.
Неофашистите не се ограничават само със символика и реторика. Те предприемат и конкретни действия. Главен враг за фашистите са чуждестранните работници, повечето от които вършат мръсната работа в хиляди малки фирми. А без гастарбайтерите икономиката на страната най-вероятно би колабирала. Но точно тези хора биват нападани от неонацистите, бити и дори убивани; домовете за бежанци опожарявани, а в пламъците изгарят хора, виновни единствено в това, че са с друг цвят на кожата, и че не говорят немски. Вече има региони, предимно в източна Германия по границата с Полша и Чехия, където ако си чужденец си подложен на постоянен риск за живота си.
Неонацистите атакуват и антифашистки активисти. Напоследък все по-често горят културните центрове на лявоалтернативните младежи, а техните привърженици са бити. Това кара т.н. Антифа да създава от своя страна добре обучени в бойни спортове групи за самозащита срещу фашистките нападения.
Новите нацистите съставят и списъци с имената на тези, които по-късно трябва да бъдат премахнати и целенасочено със заплахи, побоища и даже с все по-зачестяващи убийства всяват смут и страх сред политическите си опоненти. Счита се, че те дори разполагат с тайни складове за оръжие, останали в скрити бункери още от 2-та Световна война, и се финансират щедро от фирми, които издават и разпространяват фашизоидна литература, музика и вестници. Предполага се, че те имат и достъп до тайни банкови сметки в Швейцария още от времето на 3-тия Райх. Такива издателства са напр. “Млада свобода“, "Германското книгоиздание" и "Националният вестник" в Мюнхен на мултимилионера, председател на неофашистката ГНС - Герхард Фрай.
Заглавията и текстовете на неонацистката музикална субкултура са брутално стряскащи. Например музикална група на име "Гестапо", песен със заглавие "Убийте ги и ги изгорете всички (евреи и чужденци)" и др. Особено внимание се отдава и на неонацистката символика. След успеха на НПГ в Саксония, местният й водач - типичен германец, русоляв добре охранен със зачервени бузки и изтъняла коса - Холгер Апфел /X.A./ се появи по телевизията в костюм в емблематиченото за фашистите фекално-кафяво, за да изтръби гръмко по екрана "Днес е велик ден за всеки германец, който се чувства горд да е германец! Ние трябва да покажем ...”, след което слава богу му бе изключен микрофона. Отново се появяват близки инициали с тези от грозното минало - Х.А. близки до тези на Адолф Хитлер /А.Х./, както и при името на партията - Национална Партия на Германия /НПГ/ и хитлеровата Националсоциалистическа Работническа Партия на Германия /НСРПГ/.
Х.А. преди да залитне към ултрадесните е бил обикновен учител по шофиране. Съпартииците на Апфел на 27 Януари (на тази дата преди 60 г. Червената Армия освобождава унищожителния лагер Освиенцим), който е обявен за международен ден в памет на милионите жертвите в лагерите на смъртта, най-демонстративно напуснаха Саксонския парламент, точно в момента когато другите партии почитаха паметта на жертвите на Холукоста. А преди това неофашистките депутати държаха гръмки речи с приповдигнат национален патос в памет на загиналите им сънародници от „американския бомбен терор“, които те поставиха на едно ниво с Холукоста. И въпреки тези крещящи пронацистки провокации няколко парламентарни представители от друга дясна партия (Християнско демократичния съюз) не рядко гласуват в саксонския парламент за НПГ, която при свои парламентарни инициативи редовно получава повече гласове, отколкото е броя на нейните парламентаристи.
Освен двете неонацистки формации НПГ и ГНС съществува и трета по-умерена неофашистка партия - „Републиканците“ (РЕП) на бившия СС-овец Шюнхубер, която е издънка на баварската десноконсервативна партия „Христианско Социален Съюз“.
В Германия съществуват още 167 базисни ултрарадикални и милитантно-фашистки организации с по официални данни - 50 хил. Активисти, като реалната цифра вероятно е значително по-висока, тъй като официалните инстанции често омаловажават неофашистите, а и се издават няколко нацистки вестника с общ тираж над 120.000. Неонацистите имат явно и милиони скрити симпатизанти, имайки се предвид, че на изброените избори за тях гласуват над 1 мил. души, a направени проучвания на общественото мнение сочат, че около 15 % от германците симпатизират открито на фашизоидните партии.
Властите в Германия отявлено толерират неофашистите и проявите им под предлог, че тези партии не са забранени от закона. Полицията пази техните все-по чести шествия и дори прилага масивно насилие срещу антифашистките контрадемонстранти, оправдавайки действията си с аргументи от сорта, че сред антифашистите имало хора със стъклени бутилки, които можели да послужат като оръжие при евентуални сблъсъци, или че плакатите, които те носят са прекалено големи и закриват лицата им. А това представлявало нарушение на закона за немаскиране на демонстриращи !?
Към ултрадесните често покровителствено отношение проявява и съдебната власт. Процесите срещу техни престъпления се проточват дълго, често доказателства не се допускат в делата, а не рядко се произнасят само условни или дори оправдателни присъди за нанесени тежки телесни повреди и дори за убийства, като се е стигало до абсолютно абсурдни аргументации, че деянието "било в известен смисъл провокирано" или "извършено при самоотбрана" – и то тогава когато напр. група нацисти въоръжени с бухалки атакуват 1-2 невъоръжени чужденци, които просто се разхождат по улицата.
Шокиращ емблематичен пример за толерантността на съдебната система към тежки престъпления от дясно е убийството с нож на 64 год. невъоръжен пенсионер в град Хале, който е протестирал срещу съседа си, 31 год. неонацист. Убиецът вече в две съдебни инстанции е оправдаван с аргумента, че той бил действал в “ексцесивна самозащита“!? Но такава правна конструкция е абсолютно неприложима в този случай на въоръжена атака срещу невъоръжен и то два пъти по-стар човек !!!
Друг будещ възмущение пример за умишлено съдебно бездействие срещу ултрадесни екстремисти е подпалването на емигрантско общежитие в западногерманския град Любек през нощта на 18.1.1996 г., при което изгорят живи 10 беззащитни чужденци и са тежко ранени още 38 души. През въпросната трагична нощ свидетели са забелязали близо до местопрестъплението паркиран автомобил с не местна регистрация, в която след пожара се качват 4-ма мъже и напускат градът. И въпреки, че полицията, която по сигнал на свидетелите издирва и разпитва въпросните 4-ма неонацисти, при които дори констатира видими следи от леки обгаряния, разследващите съдии отхвърлят тези доказателства като недостатъчни за повдигане на обвинение за предумишлен палеж с последвала смърт и трайно осакатяване на общо 48 души и упрекват обитателите на приюта, че по невнимание те сами били предизвикали пожара. И това имайки предвид, че 1994 и 1995 г. в този град вече на два пъти умишлено е подпалвана синагогата.
Все по-често чужденци или леви местни активисти биват тежко бити от нацисти. Въпреки, че потърпевшите често назовават извършителите, или в случаите когато жертвите изпадат в кома вследствие на побоя, но има достатъчно веществени доказателства срещу вероятните извършители, съдиите произнасят оневинителни присъди. Такъв беше и случаят с явните побойници на родения в Етиопия инженер Еремиас М. през юни 2006 г. в гр. Потсдам. По бутилката, с която той бе тежко ранен, след което изпадна в многоседмична кома, бе установено ДНК-то на двамата симпатизиращи на неонацистите извършители. И въпреки това те бяха пуснати на свобода, отново поради липса на достатъчни доказателства за прокуратурата, а делото се проточва вече близо година.
Такива крещящи примери за съжаление напоследък могат да бъдат приведени прекалено много. От 1990 г. до сега във ФРГ са извършени 133 расово мотивирани убийства, и годишно по над 15.000 расистки престъпления, със симптоматично нисък процент на разкриваемост и осъдимост от страна на правораздаващите органи.
Федералните служби за защита на държавата и съдебната система вече от половин век не успяват да открият нищо антиконституционно в съществуването и проявите на партия като НПГ, въпреки профашистките изявленията на нейни членове и фактът, че тя е пряката наследница на хитлеровата НСРПГ. А абсолютно дилетантния опит за забрана на НПГ през 2003 г. се превърна в истински фарс за следствието и съдебната система и трудно може да се охарактеризира като отговарящ на високата летва за една правова държава. От самото начало бе подходено толкова посредствено, че се натрапва съмнението, че постигането на една забрана въобще не е било целта на упражнението. По време на този процес вътрешното министерство и тайните служби категорично отказват да назоват поименно внедрените в НПГ агенти и доносници. Така те умишлено не удоволетворяват тава законово изискване, за да може агентите да дадат показания като съдебни свидетели. Службите правят това знаейки, че по този начин показанията на изворите им може да останат без стойност в процеса. Оказва се също, че в самия ръководен елит на НПГ има внедрени агенти на службите за защита на държавата. А с това самите те биха станали обект на съдебно разследване, тъй като се счита, че те като такива активно участват във формирането на риториката, стратегиите и партийната политика на НПГ. И въпреки, че тази партия има немалко обществени изяви, които сами по себе си, при едно по-строго тълкуване на закона биха били достатъчни за нейната забрана като организация, разпространяваща расистка и антисемитска омраза, върховния съд пледира за отхвърляне иска за забрана поради липса на достатъчно доказателства. В крайна сметка и в една „правова държава“ решението, кое е законно или не, си остава абсолютен монопол на шепа хора/съдии със свои субективни виждания и симпатии, подвластни на манипулиране и оказване на натиск, а рамката за тълковно юридическо жонглиране със законите и на правните пируети е достатъчно голяма.
Днес, след впечатляващите изборни успехи на НПГ, дори никоя държавна институция вече не желае да повдига иск за забрана на парламентарно представените неонацисти. В случая се аргументира, че вместо забрана по-ефикасна би била стратегията на ителектуалното противопоставяне. Само че тук е уместен въпроса, въобще каква дискусия може да се води с отявлени фашисти.
Цялата акция около неуспешната забрана на НПГ в крайна сметка се изроди едва ли не в предизборна РR кампания за неонацистите, вследствие на интереса на медиите към процеса. Така и последния неграмотен германец, а те не са малко - над 4 мил., което е 14 % от възрастното население, научава най-късно тогава от ефирните медии за съществуването на партия като НПГ, за нейните цели, и че не е забранена от закона. И докато през 2003 г. НПГ е просто една ултрадесна неофашистка партийка, непредставена в никой парламент, само година по-късно и вследствие на медийния интерес към нея, тя бе катапултирана в няколко парламента на ФРГ и вече участва в парламентарни комисии, разполага с политически силови лостове и получава солидни държавни финансови субсидии като парламентарно представена партия. Натрапва се въпроса, дали в същност точно това не е било крайната цел на странните юридическите пируети около неуспелия процес за забрана на НПГ ?
И докато държавните органи въобще не бързат да прилагат монополното си право на насилие срещу ексцесите от дясна, в същото време те често оказват абсурдно насилие срещу антифашистки активисти. Действията стигат от оказване на психологически натиск върху лидери, арести при най-малките нарушения, забрани на антинацистки демонстрации, дори до налагане на трудови забрани, които наподобяват повече на репертоара от преди 62 години отколкото на една уважаваща себе си, самообявяваща се за демократична и правова държава.
На фона на всичко това е уместно да си зададем въпроса - защо така явно се толерират и дори протежират неонацистите и кои са причините за ренесанса на (нео)фашизма точно в тази страна, която исторически е и най-обременена.
На първо място това е безспорно изострящата се социална криза, свързана с растящата безработица, която е най-високата от 70 години насам. Ако се прибавят и заетите на несигурни работни места, с временен трудов договор и подтарифно заплатените, става ясно, че една не малка част – над 1/3 от населението в Германия, която е икономическият лидер в ЕС, живее извън благоденствието.
В тази обстановка днес, на широко недоволство и социален страх от бъдещето е твърде лесно за ултрадесните популисти от НПГ и др. Подобни да набедят като виновни за това положение - гастарбайтерите, емигрантите, новите членки на ЕС, левите партии и, разбира се, отново международния ционизъм. А неофашистките партии се толерират и са желани от държавата явно като отдушник на социалното и политическо недоволство в страната и като разцепителна сила на растящия протест.
Освен това национализъм от сорта на „ние сме повече от другите“ има корени и в специфичната народопсихология на германците. Те все още обичат да изживяват усещането за превъзходство над останалите - независимо дали е в културно или икономическо отношение, и особено спрямо източноевропейците. В последните две световни войни това чувство бе силно накърнено, но не и унищожено, а чувството за самовлюбеност като средство за преодоляване на страха от несигурното бъдеще се завръща.
Част от немската общественост съвсем открито не възприема загубата на Втората световна война с последвалите я санкции срещу Германия като справедливо възмездие за извършваните от немци престъпления, а като унижение за нацията, а Хитлер се мрази от тях не поради зверствата извършвани по негова заповед, а защото е загубил войната. Сред определени кръгове се пораждат дори реваншистки настроения.
Днешното младо поколение масово отрича да носи каквато и да е вина за събитията от 1933-1945 година. Съзнателно или подсъзнателно в германското общество съществува нагласата този срамен период от новата немска история да бъде премълчаван и най-добре дори забравен! Явно подвластни на този стремеж, немските учители не отделят необходимото внимание и време за критика на нацизма при възпитанието и образоването на подрастващите. Т.напр. почти никой младеж вече не познава немският критичен автор и антифашист Ерих Мария Ремарк, тъй като той не се изучава в училище. И резултатите от този преднамерено късоглед начин на мислене и действие са за съжаление вече налице. В провинция Саксония всеки 4-ти младеж под 25-годишна възраст гласува за неофашистка партия без да изпитва каквито и да било задръжки и дори гръмко и открито тръби, че е горд да е немец в една "Германия само за германците"!
Но и останалата немска младеж вече масово се показва горда от миналото и корените си. За тази генерация вече не важи срамът, че са немци, обременени от едно страшно милитаристично и агресивно минало. Това поведение може да се охарактеризира със синдрома на т.н.“малък национализъм“. Той е пряко свързан с търсенето на идентичност у едно поколение, особено в източна Германия, захвърлено от държавата и обществото на произвола на съдбата. Този (малък) национализъм обаче може бързо да нарастне при по-нататъшно задълбочаване на социалната криза, увеличаване на безработицата и свързаните с нея безперспективност, чувство за ненужност u страх от бъдещето у все повече млади хора до тотална омраза и до вече неконтролируеми изблици на опасен масов (нео)нацизъм. Този всяващ страх феномен вече се наблюдава в някой региони на силно засегнатите от парализираща обществото масова безработица, каквато цари 16 години след обединението в т.н. Нови провинции на ФРГ. От безработица там вече е засегнато всяко семейство, а на места тя по неофициални данни достига 90 %. Освен всичко това западногерманците, голяма част от които се е удавила в своя индивидуализъм и арогантна самовлюбеност, масово гледат на по-бедните си събратя „източняците от отатък / от зоната“ като на втора категория хора, след тази категория идват 3-та, 4-та и т.н. категории, които представляват различните по националност чужденци. А тази смес от социален упадък и комплексираност спрямо „западняците“ представлява идеален хумус, върху който перфектно вирее ултранационализама на обикновения човек, който вследствие на опит за преодоляване на комплекси се насочва към още по-слабите в обществената ирархия - чужденците. Всъщност тази насоченост на недоволството е добре дошла за управниците и корпоративните медии (както навсякъде, така и в Германия основната част от медиите са собственост само на няколко медийни концерна - като издателствата Спрингер и Бурда, медийния олигарх Кирх, мегакорпорацията Бертелсман и още няколко по-малки), защото отклонява обществения протест от истинските причини за социалния упадък. А те са именно в това, че икономическата система на пазарното стопанство сериозно буксува и вече не е в състояние да решава задоволително обществените проблеми и необходимостта да генерира достатъчно работни места. За обикновените хора, които явно навсякъде по света са доста наивни и не се замислят много върху това, което става около тях, в такива моменти трябва да има прости и нагледни популистки обяснения за случващото се - от сорта на „чужденците ни вземат работните места“ и „ни консумират социалните придобивки/помощи“, за да не започнат масите да оспорват този вид икономическа система, преследваща само максималната печалба за притежаващите вече всичко, за сметка на обществото. Да припомним: само 10 % от населението притежават близо половината от цялата собственост във ФРГ, а на най-бедните 10 % не принадлежи абсолютно нищо, освен дългове. Бедността в тази иначе богата страна причинява, според наскоро публикувани медицински проучвания, у децата от непривилегированата прослойка, които наброяват над 2 милиона, многократно по-висока заболяемост, агресивност, психически нарушения, интелектуална изостаналост и дори значително завишена детска смъртност (в. „FASZ“ от 20.2.05, стр. 67).
А на високопарните обещания от преди 18 години на бившият канцлер Хелмут Кол за „процъфтяващи пространства“ в източна Германия, с изключение на няколкото такива оазисчета, вече никой не вярва. Дори и най-наивните в бившето ГДР разбраха, че не е достатъчна да има няколко гладки магистрали, лъскави и недостъпни хотели и препълнени магазини с все по-ненужни технически изобретения и безброй модни дрешки, а да липсва най-важното, което в еволюционен аспект е формирало човека - а именно възможността за самоопределен труд, който е фундамента за достойно и щастливо съществуване за всеки.
И дали хода на историята наистина не е като спирала, при която всичко се повтаря на по следващо ниво във времето?
Използваните данни са от немския перидически печат: в. „Die Zeit“, „Frakfurter Rundschau“, „TAZ“ u „Sьddeutsche Zeitung“, „Freitag” и от “Атлас на глобализацията“, издaние на Le Monde diplomatique, 2003 г., стр. 126-127
01.10.2007 18:05
Germanija e poslednata krepost na socializma v sveta, kojato se razpada stremglavo,zastoto kapitalyt ve4e njama muzda ot neja. Ostanaloto moze da se nameri v starite u4ebnici...
01.10.2007 23:54
...капитан Димитър Списаревски
...поручик Неделчо Бончев
...ген. м-р Стоян Стоянов
Слава, вечна слава на героите!
Кърджали-български град а се говори турски.Това
ли искаш.
Абе на теб кой ти плаща за глупостите дето пишеш.
Фашистки действия има и в Израел и в САЩ,Русия.Не е виновен този ,които се бори против групи ,които искат ни повече ни по -малко -смърта му!
Не виждам връзката му с национализма.Е, понякога античовешките идей се крият и под богоугодният национализъм-защото всеки има право на живот и себе изява.
Лепенето на етикети от вида неонацист или терорист, не променя съществуващото неравновесно положение ,породено единственно от лакомията на цивилизованите страни.Защо ли в човешката история богатството води винаги до един и същ резултат -отмиране на тяхната цивилизация?
25.05.2011 02:49
25.05.2011 11:58
