инж.  Харалд  Шуман   и

д-р.юр.н. Ханс-Петер Мартин

КЛОПКАТА  НА  ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

(Част II)

Разпространяваното от политици и икономисти обяснение за този упадък се свежда винаги до една и съща дума: глобализация. Високотехнологичните комуникации, ниските транспортни разходи и неограничената търговия превръщат целия свят в един единствен пазар, е постоянно повтаряното оправдание за безработицата. Те създават глобална конкуренция и на трудовия пазар. Всички от управляващия елит, от шефове на концерните до министърът на труда дават един и същи  отговор на проблема: приспособяване, но надолу. Гражданите постоянно слушат един и същи припев за ограничения. Хор от браншови функционери, икономисти, експерти и министри непрекъснато внушава на германците, и особено на австрийците, че работят малко, а получават много, че имат дълги отпуски и често боледуват. Асистират им журналисти от пресата и телевизията.

            Явно той не е разбрал нещо правилно. Очевидно е, че не става дума за необходими жертви от всички по време на криза. Съкращенията на болничните плащания, премахването на защитата от уволнения, радикалните орязвания на социалните помощи и намалението на заплатите въпреки нарастващата производителност не са действия за преодоляване на кризите. По този начин реформаторите под флага на глобализацията всъщност прекратяват едностранно съществуващия неписан обществен договор на републиката, който ограничава социалното неравенство чрез преразпределение на благата чрез бюджета на държавата отгоре надолу. Обяснението е, че моделът на европейската социална държава бил изиграл вече своята роля и в новите условия на международна конкуренция се явява много скъп. Засегнатите разбраха тези призиви много добре и профсъюзите и социалните организации реагираха с протест. След срещата на Г-8 последваха стачка на металурзите в Германия, генерални стачки във Франция и Австрия.

            Въпреки това защитниците на социалната държава водят обречена битка. Всъщност повечето аргументи  на техните противници са неверни. В крайна сметка, инвестирайки в чужбина, германските концерни не създават там допълнителни работни места[3], за да изхвърлят на улицата собствените си работници. Най-често те купуват там евтино местни предприятия, веднага прореждат персонала им, и с понижени производствените разходи успяват да захранват дори с добра печалба бедните регионални пазари, нещо, което не е възможно да стане с внос на скъпи стоки от Германия. Ако им се отдаде да осъществят и експорт на евтините местни продукти, те вече реализират и свръхпечалби. Също така не е вярно, че социалните ангажименти на германската държава са се увеличили експлозивно. Напротив частта им от Брутния вътрешен продукт ... е дори по-малка от тази преди 20 години. Но това, което непрекъснато се изтъква като аргумент, са примери от политиката на другите индустриални държави, където съкращението на държавните разходи, понижението на заплатите и орязването на социалните помощи се прави по същия сценарий, от Швеция до Испания. Навсякъде протестите, обаче, завършват с разочарование.

            Интернационализмът, някогашното оръжие на социалдемокрацията срещу подпалвачите на Световни войни, отдавна вече е сменило фронтовете. По целия свят над 40 000 международни компании от различна величина, обединени в "Интернационал на капитала", противопоставят един срещу друг, както служителите си,  така и своите държави. И това позволява използването на следната аргументация: 40%  данък върху печалбата в Германия е твърде много, след като Ирландия се задоволява с 10%, а Малайзия и някои щати в САЩ въобще се отказват от този данък за определен период от пет или десет години. Или, часова ставка от 45 марки за Германия? Това е много скъпо, щом британците работят за половината, а чехите за една десета. Само 33% държавна субсидия за инвестиране в нови фабрики в Италия? И това е малко. Затова държавата ни с лекота дава надбавка от 80% за инвестициите в Източна Германия.[4] Хванал светът в клещи новият Интернационал на капитала изважда по този начин от равновесие цели държави и общества. От една страна той заплашва тук и там с оттегляне на капитали и успява да извоюва драстични намаления на данъците, да получи милиардни субсидии или безплатна инфраструктура. Там, където този подход не минава, се отива на данъчно планиране в голям стил: тогава печалби се отчитат само в страни, където данъчната ставка е ниска. Затова по целия свят се констатира значително намаление на процента богати притежатели на капитали и недвижимости, които с редовно платените си данъци допринасят за финансиране на разходите на държавите. Освен всичко това господарите на глобалните капиталови потоци постоянно понижават нивото на трудовото заплащане в предприятията си и по този начин намаляват постъпленията от данъци в мизерните държавни бюджети на развиващите се страни, които се пълнят предимно от най-редовните платци - наемните работници. От тази политика в глобален мащаб държавите обедняват, обедняват и тружениците, намалява се техния дял в произведения световен обществен продукт. И няма нация, която сама може да устои на този интернационализиран натиск.

            Докато курсовете на фондовите борси и печалбите на концерните растат, заплатите постоянно намаляват. Едновременно с това нараства безработицата и бюджетните дефицити. Не са нужни особени икономически знания, за да се разбере, какво се случва: 113 години след смъртта на Карл Маркс капитализмът отново е поел посоката, която икономистът-революционер толкова точно е описал за времето си. "Общата тенденция на капиталистическото производство е, не да повиши, а да се понижи средния стандарт на заплатите, т.е. да намали цената на труда до минимално възможната граница" - реферира той 1865 г. пред генералния съвет на Първия Интернационал в Лондон, без да подозира, че първобитният капитализъм някога ще бъде озаптен, макар и за кратко време. Но след реформите на социалдемократическото столетие напоследък се очертава антиреформа от глобален мащаб: към бъдещето ще се върви на заден ход; преуспелите като Хайнрих фон Пирер, шефът на световния концерн "Сименс" вече триумфират: "Вятърът на конкуренцията се превърна в буря, но истинският ураган тепърва предстои".

            Думите на Пирер и на други знаменосци на новия глобализъм трябва да внушат, че всичко, което се  случва около нас  е нормален природен процес, резултат от неудържимия технически и икономически прогрес. Това е абсолютно заблуждение. Комерсиалната глобализация съвсем  не е естествено природно явление, а е продукт на съзнателно провеждана политика. Договор след договор, закон след закон, това са решения гласувани от правителства и парламенти, те вдигнаха бариерите за свободния трансфер на стоки и капитали. От либерализирането на валутната търговия, през европейския общ пазар до постоянното разширение на сферата на действие на договорите за международна търговия, ГАТС ръководителите на западните индустриални държави са онези, които доведоха света до състоянието, в което се намираме и с което самите те вече не могат да се справят. Въпросът, който се решава във "Феърмонт" сега е, кой ще обядва и кой ще бъде изяден за обяд?

ДЕМОКРАЦИЯТА  В  КЛОПКА

         Глобалната интеграция се съпровожда от една политикономическа проповед, която непрекъснато се натрапва от войнството на икономическите съветници на държавните политици - неолиберализма. Основната му теза опростено гласи: пазарът е добър, а държавната намеса е лоша. Изхождайки от идеите на водещия представител на тази икономическа школа, американският икономист и носител на нобелова награда, Милтън Фридман, повечето неолиберални правителства на Запада въздигнаха през 80-те години неолибералната догма в ръководна нишка на своята политика. Дерегулирането вместо държавния надзор в икономиката, либерализирането на търговията и на трансфера на капитали, както и приватизацията на държавните предприятия се превърнаха в стратегически оръжия от арсенала на пазарните фундаменталисти на водещите индустриални държави и на зависимите от тях международни икономически организации: Световната банка (СБ), Международният валутен фонд (МВФ) и Световната търговска организация (СТО). С този арсенал те поведоха борба за пълната свобода на капитала, която продължава и до днес. Независимо дали става дума за авиокомпании или телекомуникации, банки или застрахователни дружества, строителни или софтуерни фирми, включително и за работна сила, никой не трябва да се отклонява от спазването на принципа за търсенето и предлагането.

            Сривът на партийните диктатури на социалистическия лагер придаде на това верую допълнителен тласък и глобално разпространение. След отпадането на заплахата от диктатура на пролетариата, вече се работи по-спокойно за изграждане на диктатурата на глобалния пазар. Изведнъж се оказа, че признанието за ролята на работещите в създаването на блага е било само пропагандна отстъпка за Студената война, с цел да се отнеме почвата под краката на комунистическата агитация.

            Но "турбокапитализмът",[5] чието разпространение по света днес изглежда неудържимо, разрушава основите и на своето съществуване - функциониращата държава и стабилната демокрация. Темпото на промените в преразпределението на властта и благата ерозира старите социални образувания по-бързо, отколкото нови могат да се появят. Сегашните богати страни унищожават социалната субстанция, която досега ги обединяваше дори по-бързо отколкото екологичните си ресурси. Неолибералните икономисти и политици предлагат на света "американския модел", но това внушение опасно напомня пропагандата на правителството на ГДР, което до своя край твърдеше, че се учи да побеждава от Съветския съюз. Всъщност разпадът на обществото никъде не е изявен по-очебийно от страната, в която започна капиталистическата контрареволюция, Съединените щати. Престъпността там е приела вече епидемични размери. В Калифорния, която сама за себе си е седмата икономическа сила в света, разходите за затвори превишават бюджета за образованието на щата. 28 милиона американци, което е повече от 10% от цялото население на страната живеят в укрепени и охранявани небостъргачи и затворени крайградски зони. Американските граждани плащат за частни охранители двойно повече отколкото държавата на полицията.

             Обществата в Европа и Япония, в Китай и Индия, навсякъде се разделят на едно малцинство от преуспяващи и на мнозинство от губещи хора. За милиони по земята вече е ясно: прогресът от глобализацията съвсем не е това, което се обещаваше. Като подигравка за тях звучи формулировката, която изрекоха правителствените ръководители на седемте водещи държави на срещата на Г-7 , края на юни 1996 г. в Лион: "Да направим от глобализацията успех в полза на всички".

            Но по този начин протестът на губещите от икономическите промени, прокарвани от мултинационалния капитал автоматически се пренася в отговорност върху правителствата и политиците; в резултат тяхното влияние непрекъснато спада. Независимо, дали трябва да възстановят социалната справедливост или да се опази околната среда, дали трябва да се ограничи властта на медиите или да се води борба с международната престъпност: във всички случаи това надхвърля възможностите на управляващите политици в отделната национална държава, а опитите за международно сътрудничество обикновено се провалят. И ако по всички екзистенциални въпроси правителствата се оправдават с обективните и непреодолими обстоятелства на световната икономика, тяхната политика ще застине в позата на безпомощност, а демократичната държава ще се лиши от своята легитимност. По този начин глобализацията се превръща в капан за демокрацията и за държавността.

            Само наивни теоретици и късогледи политици може да се надяват, че е възможно, всяка година да се лишават милиони хора от работа и социална сигурност, както сега става в Европа, без някога да не се предяви политическата сметка за това. Подобно нещо просто не е възможно. Съвсем различно от логиката на стратезите на големите концерни, в демократичните общества и държави не може да има "излишни хора". Ако концерните могат да ги изхвърлят на гърба на  държавата, тя няма къде да ги прати, освен ако сами не емигрират. Но тези хора имат своя глас и ще го използват по време на избори. Няма място за самоуспокоение: след социалния трус, ще последва политическо земетресение. Социалдемократите както и християндемократите няма да имат скоро повод да празнуват победа. И въпреки това се наблюдава парадокса, колко много избиратели вярват на стереотипните оправдания на политиците. Ние не сме, а чуждестранната конкуренция е виновна, чуват гражданите във всяка втора емисия новини от устата на тези, които са избрани да представят техните интереси. От подобни неверни внушения има само една крачка до откритата ненавист към всичко чуждо. Отдавна обезверени граждани от средното съсловие търсят спасение в омразата си към чужденците, в сепаратизма и в изолацията от световната икономика. Изолираните отвръщат с изолация. Изборните успехи на националпопулистите Рос Перо в САЩ, Жан-Мари Льо Пен във Франция и Йорг Хайдер в Австрия са потвърждение на тази констатация. Подобен исторически развой на събитията доведе 1933 г. нацистите на Адолф Хитлер на власт в Германия.

            20%-80%, обществото на едната пета благоденстващи, както го очертават за следващото столетие елитарните визионери от срещата в хотела "Феърмонт", следва напълно техническата и икономическа логика на мениджърите на концерни и на правителствените щабове, с която те комерсиализират глобализацията. Но съревнованието за най-висока ефективност и за най-ниско заплащане е пагубно, то отваря вратите към властта за нерационалността. И това няма да го направят действително страдащите и бунтуващите се. Непредсказуемата политическа взривоопасност ще дойде по-скоро от страха на средните слоеве от обществото да не бъдат декласирани, което сега ги измъчва. Не е бедността, която заплашва демокрацията, а страхът от нея.

            Отказът от правилна политика доведе вече веднъж светът до глобална катастрофа. 1930 г., една година след краха на борсите, британското, винаги благоразположено към капитала списание "Икономист" писа: "Големият проблем на нашето съвремие е, че икономическите успехи до такава степен превъзхождат политическите реалности, че политиката и икономиката не могат да вървят в крак. От икономическа гледна точка светът се е превърнал в една всеобхватна общност. Политически, обаче, той е раздробен. Напрежението между тези две противоположни тенденции е причината за последните трусове и разрушения, на които сме свидетели".

            Най-достойната задача на демократичните политици на новото столетие ще бъде възраждането на държавата и възстановяването на примата на политиката над икономиката. Ако това не стане, драматично ускорената от развитието на техниката и търговията глобализация ще се изроди в своята противоположност и ще доведе до късо съединение на планетата. Тогава за нашите деца и внуци ще остане само споменът за златните години от втората половина на 20-тия век, когато светът все още изглеждаше подреден, а промяната към по-добро - възможна.

Пoдбор, превод и информация:  Любен Аладжов  и  Иван Аладжов

[1] Постиженията на западноевропейската социална държава, като високи заплати, относително дълги отпуски, социално осигуряване, добро медицинско обслужване и пр. са постижения на профсъюзите и тяхната десетилетна борба за подобряване на стандарта на живот на трудещите се по време на конфронтацията на двете идеологически системи. Германия и Австрия като фронтови държави на разделителната линия между Изтока и Запада трябваше да изпълняват и функцията на витрина на Запада, която успешно да конкурира социалната политика на другата система. След ликвидирането на социализма, скъпоструващата за западните работодатели социална държава става излишна. Под предлог за неефективност и висока цена вече 15 г. постепенно, но методично се извършва нейния постоянен демонтаж. Този процес се наблюдава навсякъде в европейските държави. В Германия, например, въпреки вихрещата се безработица възрастта за пенсиониране се увеличава до 68 години. Работодателите увеличават работното време, премахнат се ограниченията за уволнения, постоянно се увеличат социалните и здравните застраховки. Същевременно се намалява тази част в тях, плащана от работодателите, въвеждат се високи такси за обучение на студентите, съкращават се помощите за безработните, пенсиите вече 5-та година подред реално намаляват, съкращават се здравните услуги, които се заплащат от здравните каси и т.н. (Бел. на прев.)

[2] Тук естествено се натрапва въпросът: колко по-голямо трябва да стане социалното неравенство, щом като в богата Германия около 60% от населението не може да си позволи да си купи каквото и да било жилище, а голяма част от новите коли по улиците са закупени на кредит и принадлежат до изплащането им на банките. В същото време богатите германци разполагат с десетки недвижими имоти по цялото европейско Средиземноморие, с по 10-20 имота на най-хубавите крайбрежия на Испания, Палма де Майорка, Франция, Монако, Италия и Гърция, всеки на стойност от 500 000 евро нагоре. Пристанищата до тях са претъпкани със скъпи яхти на богаташи от Германия, Англия и Швейцария. Всяка от тях струва над 1 милион евро. Тези имения с години стоят заключени и необитавани, а яхтите 48 седмици в годината стоят неизползвани. Богатите притежават толкова много, че не са в състояние за 2-3 години дори да обиколят именията си, а още по-малко да ги използват. С това, което притежават, те не задоволяват нормални нужди, а удовлетворяват алчност и ексибициониския си стремеж за показност. В същото време останалите 2/3 от германците, не разполагат дори с 50 000 евро за едно скромно жилище и плащат всеки месец 2/3 от доходите си за наем и за погасяване на заеми. 10 % от най-заможните притежават 49 % от цялата собственост, а долните 10 % само дългове. При това положение от кого трябва да се вземе и кой трябва да жертва нещо, както призовават германския президент и канцлерката? (Бел. на прев.)

[3] Това е основният аргумент, с който работодателите се мъчат да обяснят постоянно растящата безработица в Германия. (Бел. на прев.)

[4] При обединението на Германия бившият канцлер Хелмут Кол обеща процъфтяващи Източни провинции. Почти нищо подобно не се случи. Причината за това е глобалната икономическа стагнация, която притиска развитите страни и която прави инвестициите в нови индустриални производства безсмислени. Въпреки изключително привилегированото си положение като част от обединена Германия, в бившата ГДР не се наблюдават значителни частни инвестиции в промишлеността освен огромните финансови инжекции от германският държавен бюджет за ифраструктурно развитие. С това се обяснява екстремно висока безработица от официално 20%, а реално двойно по-висока. Много безработни от неудобство и безнадеждност не се презаписват като такива след изтичане на тримесечните периоди, а и службите за работа не могат да им предложат такава. Трябва да отбележим, че има региони в катастрофално положение с до 80% безработни. Там вече е реализирано обществото на бъдещето 20% към 80%. (Бел. на прев.).

[5] Понятието "турбокапитализъм" бе въведено през 1995 г. от американския икономист Едуард Лютуак. (Бел. на прев.)