АНТИКАПИТАЛИСТИЧЕСКИЯТ  МАНИФЕСТ

                                                                                                   Проф. Алекс Калиникос
...

1.  Капитализмът  срещу  целия  свят

            "Без съмнение капитализмът е най-добрата система за създаване на благополучие, а свободната търговия и отворените капиталови пазари осигуриха повечето, ако не и всички страни с несравним икономически растеж."[1] Това становище на Noreena Hertz, която доста се постара да се причисли към антикапиталистическото движение, обобщава неолибералната аргументация по един малко парадоксален начин. В нея се повтаря твърдението, което постоянно внушават и апологетите на Световната Банка и на МВФ, че либерализирането на търговията и инвестициите са генерирали в световен мащаб бърз икономически растеж през последните две десетилетия. Застъпниците на Вашингтонското споразумение отиват дори по-далече - благодарение на този растеж би могла да се намали бедността и неравенството по света. Малко преди срещата през ноември 2001 г. на Световната търговска организация (СТО) в Доха (емирство Катар - бел. прев.), с цел да се стартира нов кръг търговски преговори, СБ публикува доклад, в който се прави извода, че чрез премахване на търговските бариери приходите в света ще нараснат с 2800 милиарда $ и това ще изведе от бедност 320 милиона души.[2] Една още по-нелепа версия на това твърдение ни предостави Clare Short, британска министърка за подпомагане на развиващите се страни, когато обвини протестиращите в Сиатъл (на срещата на СТО през 1999г. - бел. прев.) и каза, че СТО била "ценна международна организация", а "тези, които се обявяват срещу СТО, изцяло действат против, а не в интерес на бедните и лишените от власт".[3]

            На този род твърдения може критично да се противопоставим по няколко начина. Така например поставянето на равенство между човешкото развитие и икономическия растеж е твърде спорно.[4] Може да препратим и към явно нарастващото световно неравенство още от времето на славните години на Вашингтонското споразумение. Според резултатите от изследването на Бранко Миайлович от Световната банка приходите през 1998г. само на най-богатият 1% от населението на земята са се равнявали на приходите на 57% от най-бедните, докато индексът Gini, който измерва нивото на глобалното неравенство, е нараснал на 66.[5] Важно е обаче да се разбере, че неолибералната идеология може да бъде победена и на неин терен. В едно свое подробно изследване Центърът за икономически и политически проучвания (The Center for Economic and Policy Research - CEPR) сравни ерата на глобализацията (1980-2000 г.) с предходните 20 г. (1960-1980 г.), през които кейнсианската политика, ориентирана към задоволяване на търсенето, преживя своя апогей при президентите Кенеди и Джонсън, преди впоследствие да бъде изоставена поради настъпилата в средата на 70-те години икономическа криза. CEPR използва различни индикатори, за да сравни тези два периода: нарастване на приходите на глава от населението, продължителност на живота, смъртност сред децата и възрастните, ниво на грамотност и на образование. Заключението от изследването е:

            "При съпоставяне с икономическия растеж и с почти всички други индикатори, последните 20 години отчитат ясно обратно развитие в сравнение с двете предходни десетилетия. За всеки индикатор страните са разделени на пет приблизително еднакво големи групи според стандарта им в началото на съответния период (1960 или 1980 г.). Извлечения от получените резултати:

·      Растеж: Най-характерни са намаляващите коефициенти на растеж; засегнати от това са повечето групи страни. В групата на най-бедните държави растежа на Брутния вътрешен продукт (БВП) на глава от населението е паднал от средно 1,9% годишно за периода 1960-1980 до отрицателен годишен растеж от -0,5% (1980-2000). И групата на средноразвитите страни, към която се причисляват също относително слаби икономически държави, е преживяла силен спад в растежа на БВП на глава от населението - от 3,6% до под 1% на година. Изчислен за 20 годишен период този спад е еквивалентен на намалението в прираста на удвоения за периода 1960-1980 г. БВП до нарастване само с 21% за следващия период 1980-2000 г. Останалите групи страни също показват сериозен спад в стопанския прираст. Така също и средният годишен брутен икономически растеж (реалният прираст на сумарния БВП, но изчислен не на глава от населението - бел. прев.) също е намалял за преобладаващата част от регионите на света. [6]

·      Продължителност на живота: Развитието на продължителността на живота също е негативно в четири от петте групи наблюдавани държави, с изключение на най-развитите страни, които са с най-дълга средна продължителност на живота (69-76 г.). Забавянето в напредъка по отношение на средната продължителност на живота и въобще на здравеопазването не може да се обясни само с пандемията от СПИН.

·      Детска смъртност: Напредъкът в борбата срещу детската смъртност се забави значително през ерата на глобализацията след 1980 г., в сравнение с предшестващите 20 години. Най-голямото забавяне се констатира в групата на средно и най-слабо развитите страни...

·      Образование и грамотност: Напредъкът в образованието също бележи забавяне след 1980 г. Нарастването на броя на записалите се в начални, средни и висши учебни заведения бележи спад. От тази тенденция има някой изключения, но те са основно в групата на развитите страни... Във всички групи държави се забавя и нарастването на публичните разходи за образование като дял от БВП."[7]

            Всички тези сравнения въобще не подкрепят тезата за просмукване на благосъстоянието, според която ускорения икономически растеж автоматически намалява бедността. А там, където положението през "Ерата на глобализацията", както я нарича CEPR, се е подобрило, това е станало със значително по-бавни темпове отколкото през 60-те и 70-те години. Още по-впечатляващ е факта, че стопанския растеж на глава от населението е намалял - и то през тази епоха, когато ортодоксалното учение за свободния пазар предсказва точно обратното - според неокласическата икономическа теория именно либерализацията на капиталовите и стоковите пазари би трябвало да ускори растежа. Авторите обръщат внимание, че това сравнение дори облагодетелства данните за неолибералната ера (след 1980г.), тъй като първият период (1960-1980 г.) обхваща и 70-те години, които пострадват както от първата рецесия, така и от началото на втората световна стопанска криза след Втората световна война. И други изследвания потвърждават тази констатация (виж бележка №11, в която се сравняват индикаторите на икономическия растеж преди и след установяване на неолибералната хегемония в световен мащаб - Бел. прев.).

            John Weeks коментира: "... групата от страните, които най-последователно прилагаха програмата на неолибералната глобализация, през 90-ти години имат най-неблагоприятните показатели на развитие спрямо предишните десетилетия (това са държавите от групата на ОЕСD, Латинска Америка и страните на юг от Сахара); групата на най-ефективно развиващите се страни от 1960-та година насам, тези от източна и югоизточна Азия, изпадна през 1990-те години в тежка рецесия, а държавите, които през 90-те не бяха засегнати от кризата и отбелязваха постоянно растящи икономически показатели - страните от южна Азия - бяха именно онези, които най-силно се противопоставиха на политиката на дерегулация, на търговска либерализация и на премахване контрола върху капиталовия трансфер. Така хипотезата, че тъкмо неолибералната икономическа политика стимулира стопански растеж, остана недоказана. Или казано по друг начин, тя се превърна всъщност в един от митовете на глобализацията."[8]

            Изводите от подобни изследвания се подкрепят от още по-известния факт, че световната икономика отдавна не може да достигне данните на растежа от златната епоха, или както французите наричат les trente glorioses - трийсетте славни години от икономическото чудо след Втората световна война, когато търговията и инвестициите бяха регулирани от държавата в много по-голяма степен, отколкото през последните две десетилетия. Дори и апологетите на Вашингтонския консенс признават провала на неолиберализма, но тяхното обяснение е, че той е резултат не от прекомерна, а от недостатъчна приватизация и дерегулация на икономиката. От там идва и настоятелното им подканяне към континентална Европа и Япония, които стагнират от 90-те години, за още по-радикални пазарни "реформи", които ще им помогнат да се доближат максимално до англоамериканския модел на Laissez-faire-капитализъма (икономика с пълна свобода на пазарните сили – бел. прев.) и така да достигнат онзи динамичен растеж, който по техните уверения е присъщ на този модел.

            С подобна аргументация МВФ поиска и от Аржентина да противодейства на икономическата парализа, която е резултат на финансовата криза от 1997/98 г. в източна Азия с още по-жестоки бюджетни съкращения. По този повод Joseph Stiglitz писа: "Заложените в програмата на МВФ показатели бяха една фикция. Всеки икономист би могъл да предскаже, че препоръчаните мерки за икономии ще доведат до охлаждане на икономиката и до неизпълнение на залегналите в бюджета цели... Много рядко може да се възстанови доверието към една институция, когато тя стане причина за дълбока рецесия с двуцифрена безработица."[9] Дори когато тази политика предизвика финансова катастрофа и доведе до необикновения бунт на безработните и средните слоеве, който през декември 2001 г. свали президента Fernаndo de la Rua, МВФ и американското министерство на финансите продължиха да настояват, този път пред неговия наследник, Eduardo Duhalde за по-нататъшни бюджетни съкращения. Financial Times публикува по този повод бруталния си коментар: "Аржентина не може да си позволи свое средно съсловие. Икономически експерти считат, че реалното заплащане трябва да падне с 30%, ако Аржентина желае да се състезава успешно със своите конкуренти на световните пазари."[10]

            Все повече хора считат този начин за управляване на света за безумен. Те виждат в неолиберализма не лечебно средство, а причина за болестта. За някои от тях - Stiglitz е известен пример в това отношение - причината не се крие в самия капитализъм, а в това, че правителствата на Запад и международните финансови институции със своите мерки са поели в грешна посока. Други отправят подобна, макар и по-радикална критика: ако се води политика, която позволява завръщане към по-силно регулирания и по-хуманен капитализъм от следвоенните години, тогава би било целесъобразно да се предприеме нещо и против останалите най-лоши недъзи на човешкото общество.[11] Една от главните цели на настоящата книга е да опровергая подобна аргументация. Проблемът е природата на капитализма и неговата логика на експлоатация и конкурентно мотивираната акумулация на капитала. С закриването на много институции и практики, които правеха капитализма (поне в богатите северни страни) по-поносим в миналото, неолиберализма само извади на дневна светлина неговите органически слабости. Но тези негови слабости винаги са му били присъщи и според мен могат да бъдат отстранени само чрез неговото премахване.

            В края на настоящата глава ще приведа някои аргументи в подкрепа на този извод (въпреки че подобна аргументация би могла да заеме обема на цялата книга). Най-напред ще насоча вниманието върху начина на функциониране на капитализма като икономическа система. Този подход на икономически анализ е абсолютно задължителен за формулиране на антикапиталистическата аргументация, защото капитализмът е преди всичко икономическа система, която Маркс нарича още начин на производство. Защитниците на капитализма настоятелно се позовават на това, че той превъзхожда другите системи на обществено устройство преди всичко по възможностите си за икономически растеж. Но да припомним, че моделът на икономическа система играе важна роля в живота на обществото, защото шансовете на всеки индивид за постигане на полагащото му се благосъстояние и за развитие на своите способности зависят значително от неговия достъп до производителните сили.

            Аргументацията срещу капитализма, обаче, не е само от икономическо естество. Известно е, че водещият мотив на антикапиталистическото движение е неговият бунт срещу фетишизирането на пазара, срещу превръщането на всичко в отношенията между хората в стока, тенденция, която чувствително се засили след утвърждаването на неолиберализма.

            "Le Mond n`est pas une marchandise!" - "Светът не е стока!" - е един от лозунгите на движението. Той изразява несъгласие с неудържимата разпродажба на всички блага и публични услуги, от които се нуждае обществото, разпродажбата, разпространяваща се като ракови метастази по цялата планета, която се извършва от съюза на институциите на Вашингтонския консенс, с политици, отдали се на неолиберализма по убеждение, заради лични интереси или удобство, от инвестиционни банки, от мултинационални концерни и от местни търговски величия, които преследват неограничени печалби от разпродажбата на обществено имущество.[12] Но тази съпротива по принцип е нещо повече от самото убеждение, че приватизациите имат негативни социални и икономически последици, което се потвърждава и от опита с приватизацията на Британските железници (които днес са неточни, безобразно скъпи и технически неизправни, дори опасни – бел. прев.). То се подхранва и от възмущението срещу унижението, до което води свеждането на всички взаимоотношения в обществото до обикновена стока. В никоя друга област това не се усеща така силно, както в сферата на културата. И когато Theodor Adorno u Max Horkheimer тълкуваха израза "индустрия на културата", те имаха по-скоро ироничния и критичен контекст пред вид: защото нищо не им се струва по-абсурдно и по-противоречиво от свеждане на творчеството до нивото на индустриална дейност, подчинена, както всяка друга промишлена дейност на логиката на рационалността.[13] Членовете на правителството на Великобритания, а в континентална Европа поне и върхът на неолибералната кохорта, говорят съвсем спокойно за "индустрия на културата", без ни най-малко да осъзнават безсмислието на думите си или да чувстват неудобство от тях; дори Financial Times има редовна притурка, която се нарича "Creative Business". Ние всеки ден сме свидетели в телевизията на последствията от това подчиняване на културната креативност на приоритета на печалбата, наблюдавайки продукции, в които сексът, алчността, славата и разточителния начин на живот се смесват и взаимно усилват в кръговрат от кошмарни баналности. Това в никакъв случай не е само проблем на Първия свят. Водачът на сапатистите в Мексико, субкоменданте Маркос счита, че неолиберализъмът "води война, обхващаща целия свят", която между другото цели "разрушаването на историята и културната идентичност на народите".[14] Водещата сила на световното антикапиталистическо движение е мечтата да избяга от диктатурата на пазара, и да се създаде свободно от неговите принуди и ограничения пространство.

...

Кои  са  критиките  към  пазарната  икономика?

            Вероятно най-важният въпрос, на който трябва да се отговори, когато се търсят алтернативи на пазарното общество в днешния му вид е: има ли варианти на капитализма, които да отговарят на изискванията за справедливост, ефективност и устойчивост... Въпросът е, не дали въобще е неприемлива системата, в която хората доброволно могат да обменят стоки и услуги помежду си, а дали съществува свободно функционираща пазарна икономика в смисъла на Маркс, която да може да се съчетае с принципите за справедливост и морал в устройството на обществото.

            Трудно ни е да си представим, как това може да се осъществи. Нека се спрем малко по-подробно на споменатите по-горе изисквания.

            Най-напред пазарната икономика противоречи на изискването за справедливост. Членовете на обществото при капитализма нямат равен достъп до предимствата, които той предлага. Не само достъпът им до средствата за производство и до природните ресурси е нееднакъв, но техният шанс в живота, тяхната съдба драстично се влияят както в положителна, така и в отрицателна насока и от процеси, които са извън техния контрол, например от колебанията на пазарната конюнктура нагоре или надолу. Като пример в това отношение искам само да спомена за шеметното забогатяване на финансови спекуланти по време на установяване на ерата на неолиберализма, както и съсипаното бъдеще на големи маси от обществото. Затова не ни учудва категоричното заявление на Friedrich von Hayek, вероятно най-изтъкнатия апологет на капитализма, че при сравнението на различните системи за устройство на обществото въобще на бива да използваме критериите за социална справедливост.

            На второ място, характерната за капитализма концентрация на икономическа мощ съществено ограничава действието на известните ни механизми на демокрация, тъй като болшинството от гражданите остават изключени от процеса на вземане на жизнено важни за цялото общество решения - от една страна заради податливостта на политиците на корупция от страна на могъщите концерни, и от друга, заради безмилостните санкции на едрия капитал (напр. оттегляне на инвестиции) като наказание за правителства, провеждащи враждебна според тях политика срещу пазарната икономика.

            И на трето място е сляпото бягство на капитализма напред, към непрекъснато разширяващо се производство, което не е съобразено с нуждите на обществото (и възможностите на природата – бел.прев.), а се диктува само от стремежа за увеличаване на печалбата и от страха за загуба на пазарни позиции от конкурентите, което не отговаря на икономика с екологично устойчиво развитие, която да не уврежда природата над възможностите й за самовъзстановяване.[15]

            Едва, когато стане дума за ефективност на производството аргументите в полза на капитализма, започват да звучат по-убедително (ако се пренебрегнат проблемите по разходите за опазване на околната среда). Рухването на Съветския съюз и на социалистическата система в края на 80-те години подведе много ляво мислещи хора да възприемат тезата, най-ясно изказана от Hayek, че пазарната икономика по презумция превъзхожда всякакво планирано социалистическо стопанство.[16]

            Тук искам да се спра на две компромисни предложения за алтернативи на капитализма, при които пазарът се запазва, но сферата му на влияние се ограничава така, че той по-добре да отговаря на гореспоменатите изисквания. Първият компромис е пазарният социализъм, една хипотетична икономическа конструкция, която твърде много се предпочита от леви философи и икономисти, въпреки че не среща отклик всред антикапиталистите.[17] Накратко става дума за запазване на пазара, но премахване на капиталистическата експлоатация, която се поражда от неравностойният договор между капиталист и работник. Поради липсата на друга възможност да осигури съществуването си, работникът привидно доброволно продава работната си сила на капиталиста при условия, които той му предлага. Смисълът на пазарния социализъм се състои в управлението на предприятията от работническите колективи, но в условията на конкуренти пазарни отношения помежду им.

            В този случай най-напред трябва да се отбележи, че пазарният социализъм няма да отстрани всички недостатъци на пазарната икономика, защото членовете на обществото ще продължат да бъдат обект на предимства и недостатъци, предизвикани от обстоятелства, извън техния контрол. Например, разпределението на талантите по предприятията ще даде на някои от тях предимства спрямо други.[18] От съществено значение е също и въпросът, дали пазарният социализъм ще успее да бъде стабилна алтернатива спрямо капитализма. Това е съмнително. В конкурентната борба за пазара отделните участници винаги се стремят да извоюват надмощие над своите съперници, чрез въвеждането например на нови технологии, които им гарантират наднормена печалба. Тези предимства често са натрупващи се: свръхпечалбата поставя нейния притежател в състояние да инвестира и по-нататък в иновативни технологии, с което той увеличава дистанцията спрямо следващите го конкуренти.[19] Подобна конкуренция само ще задълбочи неравномерностите в общата икономика, вместо да ги изглади. Освен това конкурентният натиск ще създаде условия за появата на неравенство и в отделните предприятия: стремежът към по-висока производителност и по-ниски разходи може да породи мениджерски йерархии, които ще компроментират кооперативния дух в предприятието. С други думи: пазарният социализъм винаги е изложен на опасността да се превърне отново в пазарен капитализъм.

            Втората форма на компромис между пазара и изискванията за справедливост, демокрация и устойчиво развитие на обществото представлява един по-регулиран вариант на капитализма в сравнение с англосаксонския Laisser-faire-модел,[20] пропагандиран от Вашингтонския консенс. Will Hutton, например, един обигран застъпник на държавно регулирания "Stakeholder-капитализъм", счита, че по примера на следвоенна Германия и Япония пазарите така трябва да бъдат регулирани, че да се поддържа икономическа стабилност и социална хармония.[21] Реформисткото крило на антикапиталистическото движение е привърженик на този модел на държавно регулиран капитализъм в комбинация с идеята за съживяване на националния суверенитет на държавите и за въвеждане на международно коопериране между тях.

            Съществуват поне два проблемни въпроса относно реализуемостта на алтернативните модели на капитализма, на които заслужава да се обърне внимание. Първият касае съвместимостта на тези модели с настоящата фаза на развитие на капитализма. Глобалната интеграция на финансовите пазари, която улеснява максимирането на печалбите от борсови транзакции на акционерите (Shareholder value), вече подкопа функционирането на съществуващите държавно регулирани форми на Stakeholder-капитализма в континентална Европа и Япония и предизвика институционални реформи, които го приближават до англосаксонския модел.[22] Това все още не означава, че националните правителства вече нямат възможности да се противопоставят на Вашингтонския консенс, както внушава Leo Panitch със своето загадъчно изказване: "Естествено няма държава (освен американската), която да може сама да въведе контрол върху трафика на капитали".[23] Но тъкмо този инструментариум за контрол на капиталовия трансфер позволи на Китай да се справи относително безболезнено с азиатската финансова криза от 1997/98 г.[24] Важно е да не се подценяват средствата, с които разполагат националните държави. От друга страна е вярно, че всяка нация, която самостоятелно се опита да се справи с проблема, неизбежно ще се сблъска с изключително мощната констелация от социални сили, включваща съществуващите структури на глобализираната финансова система и на чуждестранните инвестиции, които се поддържат от САЩ и останалите водещи капиталистически държави. Трудно е да си представим, как един такъв самотен опит ще се увенчае с успех, ако не е част от всеобхватно международно движение, съпроводено от мащабни глобални промени. Всъщност сравнително хуманният (поне в развития Запад) капитализъм от кейнсианската епоха беше продукт поне на двете световни войни, на Октомврийската революция и на най-голямата икономическа криза (през 30-те години) в историята на капитализма и фашизма.

            Другият съществен проблем е: колко стабилни във времето ще са подобни алтернативни промени на съществуващия капитализъм? Нека си представим, че някаква разновидност на международния реформизъм е набрала доминираща мощ и е въвела света в епохата на регулирания капитализъм. Само един глупак би отрекъл, че някои разновидности на капитализма не са по-хуманни от други. В сравнение с безспорно по-ниското ниво на икономическите възможности на докапиталистическите общества, при цялата си социална несправедливост и ирационалност западноевропейския и североамериканския либерален капитализъм осигури през 50-те и 60-те години на миналия век много по-добър живот на по-бедните слоеве от обществото, отколкото можеше да се очаква в началото на 20-тия век. Това бе действително едно постижение, но придобито с цената от перманентна заплаха през Студената война с атомно унищожение.[25] Подобно състояние на благоденствие се оказа обаче нестабилно. С настъпилата в края на 1960 г. криза в нормата на реализираните печалби господстващите капиталистически класи започнаха да се отказват от социалните си ангажименти, които бяха акцептирали по време на икономическото чудо като поносимо бреме в условията на висока печалба и бърз растеж след Втората световна война. Резултатът от настъпилите промени беше двояк: най-напред много от системите за социална сигурност, на които се дължеше блясъкът на социално-пазарната държава на страните от богатия Север бяха частично демонтирани. В същото време започна бясна надпревара в установяването на още по-див и експлоататорски капитализъм в бедния Юг, при което и двата процеса далеко не са достигнали крайната точка на своето развитие. Може би с цената на неимоверни усилия да е възможно да се възложат на капитализма отново цивилизоващи ограничения. Но колко трайно ще бъде такова едно решение? Основните черти на капитализма - зависимостта му от експлоатацията на наемен труд и безмисленото разширение на производството, наложено от стремежа за повишение на печалбата и за конкурентна доминация на пазара от една страна и ограничаващите експлоататорския му нагон институционални структури и класови компромиси, от друга - се намират в непрекъснато противоречие. Ето защо съвсем уместно възниква въпросът, дали не е по-целесъобразно вместо изнурителната за обществото борба между тези две противоположни тенденции, изобщо да не заменим капитализма с "нещо съвършено ново"?

...

--------------------------------------

[1]  Н. Херц, Няма да позволим да ни купят! Капитулацията пред властта на икономиката, Мюнхен 2002, стр. 21

[2]  В. "Файненшъл таймс", 01.11.2001 г.

[3]  В. "Индипендънт", 30.11.2001г.

[4]  Виж на пример: Амартия Сен, Икономика за хората - пътищата към справедливост и солидарност, Мюнхен/Виена 1999г.

[5]  В. "Гардиън", 18.1.2002 г. Виж също и А. Калиникос "Равенство", Кембридж 2000г.

[6]  За страните от OECD (най-силно развитите индустриални държави), средният годишен брутен икономически растеж е спаднал от 3,8% до 1980г., на средно само 2,3% годишно през следващия период (до 1998г.).

В Латинска Америка средния прираст е спаднал съответно от 5,1 на 3,2%.

В Африка, южно от Сахара, брутния стопански растеж е намалял дори на половина - от средно годишно 4,2% до 1980г. на 2,1% за периода след това.

Единствено в страните от Азия се констатира реално увеличение на икономическия растеж през последните години - за източна и югоизточна Азия нарастването е от 6,8% до 1980г. на 7,5% за следващия период, а за южна Азия се отбелязва дори удвояване от 3,6 на 5,6%.

За повече информация виж: J. Weeks: "Глобализация - глобални лъжи: Митове на световната икономика през 90-те", в  R.Albritton "Phases of Capital Development" (Houndmills, 2001)

[7]  М. Вайсброт "Оценка на глобализацията 1980-2000г.: 20 години намаляващ напредък", 18.8.2001, Център за икономически и политически изследвания.

[8]  Дж. Уийкс: "Глобализация - глобални лъжи: Митове на световната икономика през 90-те", в  R.Albritton "Phases of Capital Development" (Houndmills, 2001), стр. 272-273.

Дори Уилиям Ийстърли от Световната банка счита за "голяма загадка" факта, че въпреки неолибералните "програмни реформи", които "би трябвало да генерират ускорен, а не намаляващ растеж" средният прираст на глава от населението в развиващите се страни, който за периода 1960-1979г. е възлизал на 2,5% годишно е спаднал на 0% за периода 1980-1999г.

Виж: William Easterly "The Lost Decades: Developing Countries` Stagnation in Spite of Policy Reform",  в:  Journal of Economic Growth 6, 2001г., стр. 154

[9]  J. Stiglitz, “Lessons from Argentina’s Debacle”,  в: Sand in the Wheels 113, 16 Januar 2002,  www.attac.org

[10]  Financial Times, 2 Januar 2002