Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.02.2008 16:04 - Кратка история на Германската социалдемокрация (Предсловие към превод № 13)
Автор: iw69 Категория: Политика   
Прочетен: 2734 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 13.02.2008 12:59


д-р юр.н. Иван Аладжов

QUE  VADIS  социалдемократи  -  наляво  или  надясно?

            
           

              Социалдемократите са най-старата и най-голяма партия в Германия с 145 годишна многообразна история, богата на моменти на възход и извисеност, но и на кризи и раздвоение.

            За начало на организираната социалдемокрация в Германия се считат учреденият през 1863 г. от Фердинанд Ласал в Лайпциг Общ германски работнически съюз (ОГРС) и създадената през 1869 г. от Август Бебел и Вилхелм Либкнехт в Айзенах Социалистическа работническа партия (СРП). Позоваващата се на класическия марксизъм Айзенахска програма на СРП ясно формулира целта на германската социалдемокрация - реализация на социалистическо общество по революционен път. В хода на по-нататъшната си история германската социалдемокрация прави на няколко пъти фундаментални отстъпления от тези свои първоначални позиции.

            През 1875 г. на конгреса в гр. Гота СРП се обединява с по-умерения ОГРС в Социалистическа работническа партия на Германия (СРПГ), която приема компромисната Готска програма. В нея, макар и остро критикувана от Маркс като прекалено реформаторска, се предвижда "изграждането на свободна държава на социалистическото общество, премахването на капиталистическата система на платения труд, ликвидирането на експлоатацията и на социалното неравенство". За социалдемократите от тази епоха социализмът е триединение от индивидуална, политическа и икономическа свобода и равенство.

            През втората половина на 70-те и през 80-те години на 19 век социалдемократите са подложени на тежки репресии, политически преследвания и забрана от страна на управлението на канцлера Бисмарк по силата на т. нар. Закони срещу социалистите, които действат до 1890 г. През есента на същата година, след като забраната е отменена, СРПГ провежда конгрес, на който се преименува в Германска  Социалдемократическа Партия (ГСДП) и само година по-късно приема и новата си Ерфуртска програма, създадена под влияние на ревизионистите на марксизма - Карл Кауцки и Едуард Бернщайн. Тази програма полага началото на идеологическото раздвоение на социалдемократите между класическия марксизъм и социалреформаторството. В теоретическата част на програмата, съставена от Кауцки, все още пише: "Вследствие на икономическите закони на развитието ... при капитализма работниците неминуемо се превръщат в непритежаващи нищо пролетарии, които разполагат и могат да предложат само своя труд, за да оцелеят... Само чрез превръщането на капиталистическата частна собственост върху средствата за производство ... в обществена собственост и чрез социалистическа трансформация на производството, извършвано за и чрез обществото, може да се постигне целта - предприятията и постоянно нарастващите приходи от обществения труд да се превърнат за експлоатираните до сега класи от извор на нищета в извор на благосъстояние..."  За разлика от това в практическата, съставена от Бернщайн част на програмата не се отива по-далеч от поставените още по времето на Френската революция искания - за братство, равенство, свобода, за общо право на участие в избори, както и за някой други основни права. Но никъде не се начертава пътя за тяхното постигане, за премахване на дефицита на икономическа свобода за трудещите се.

            Въпреки това в началото на 20-ти век социалдемократите привличат все повече привърженици и постепенно се превръщат в най-силната политическа сила в Германия, достигайки на изборите през 1912 г. 35 % от гласовете. Още в началото на І-та Световна война ръководството на ГСДП, начело с Фридрих Еберт, заема провоенна позиция и гласува Законите за финансиране на войната. Това води до брожения и разногласия в партията, тъй като не всички подкрепят този курс. Част от парламентаристите, начело с Карл Либкнехт се противопоставят на партийния резон и организират антивоенни протести, които са смазани от държавата със сила, а предводителите им са арестувани. Недоволството сред голяма част от членската маса и интелектуалците срещу войната нараства до нетърпимост, вследствие на което през 1917 от ГСДП се отцепват т. нар. Независими социалдемократи (НГСДП), които се обединяват със създадения само година преди това от изключени социалдемократи ляво-революционен Съюз на спартакистите, ръководен от Карл Либкнехт и Роза Люксембург.

            Към края на войната 1918 г., кайзерът на Германия абдикира и властта е отстъпена за първи път на ГСДП и на нейния ръководител - Фридрих Еберт, който става и първият социалдемократически канцлер на Германия. През януари 1919 г. на проведените избори партията печели 38 % от гласовете.

            Вследствие на военното поражение и на пълния икономически срив през ноември 1918 г. в Германия избухва социална революция, предвождана от Съюза на спартакистите. В градовете Кил, Вилхелмсхафен, Хамбург, Мюнхен, Берлин, провинция Саксония и другаде войнишко-работнически съвети завземат местната власт. В Рурската област се сформира т.нар. "Рурска червена армия". В Берлин Карл Либкнехт провъзгласява "Свободна социалистическа република". Социалдемократическото правителство на Фридрих Еберт се дистанцира от тези събития, а неговият военен министър Густав Носке (самоопределил се като "Кръвожадното куче") активира военизираните и добре въоръжени  националистически "Доброволни корпуси" и ги хвърля срещу въстаниците. В началото на 1919 г. социалистическата революция в Германия по заповед на управляващата част от социалдемокрацията е удавена в кръв. Хиляди са убитите и ранените, а още повече интернираните. За тези събития и до днес срещу ГСДП се отправят обвинения, че е предала идеалите на своите привърженици.

            След смазването на революцията и убийството на нейните предводители - Роза Люксембург и Карл Либкнехт остатъци от Съюза на спартакистите, ляво-революционното крило на Независимите социалдемократи и други леви формации през януари 1919 г. се обединяват в Германска комунистическата партия (ГКП), която безкомпромисно застава на марксистки позиции. Непосредствено след създаването й ГКП е забранена, но скоро след това 1920 г. отново разрешена. Към средата на 20-те години ГКП се превръща в масова революционна работническа партия с 300 000 члена, достигайки на изборите през 1932 г. 17 % (над 6 млн. гласа). Тази партия се възприема, независимо от окраската на властимащите, като заплаха за държавата и на няколко пъти е забранявана - 1919/20 г., по времето на нацизма от 1933 до 1946 г., както и от 1956 до 1968 г. в Западна Германия.

            От 18 до 24 септември 1921 г. ГСДП провежда в Гьорлиц партиен конгрес, на който се приема нова програма на мястото на Ерфуртската. Централно място в нея заемат последиците от войната и революцията. Новата програма се възприема като силно ревизионистка, но все още не скъсала окончателно с марксизма. Нейният основен идеолог отново е Бернщайн. Идеята на тази програма е да превърне ГСДП в масова "партия на трудещия се народ", но я заклева във "вярност към нацията и към демократичната (Ваймарска) република", определяйки "всякакъв вид атака срещу държавата за атентат срещу народа". С тази програма партията се отваря за коалиции и към центристките сили.

            Остатъкът от Независимите социалдемократи, които са значително по-леви и имат сериозни изборни успехи от 18 %  през 1920 г. срещу 22 % за социалдемократите, през 1922 г. се обединяват с тях отново в Германска социалдемократическа партия. Обединението ражда необходимост от подмяна и на програмата от Гьорлиц, която е неприемлива за Независимите. Така през 1925 г., се създава Хайделбергската програма, която може да бъде характеризирана като завой наляво към класическите корени на социалдемокрацията, формулирани още в Ерфуртската програма. Новото в нея е, че ГСДП се обявява за създаването на "Обединени европейски щати", а класовата борба все още се възприема като средство за освобождаване на пролетариата. Обединените социалдемократи постигат на изборите през 1924 г. 26 %, а през май 1928 г. - своя апогей от 30 % и съставят коалиционното правителство на Мюлер, управлявало до септември 1930 г. От избухването на Световната икономическа криза през 1930 г. до идването на нацистите на власт, социалдемократите постоянно губят позиции, падайки до 18 % на изборите през март 1933 г., заради толериране на консервативното правителство на Брюнинг, управлявал до 1932 г.. Тази политика на съглашателство със силните на деня и категоричният взаимен отказ за сътрудничество между ГСДП с все по-силната ГКП, която на изборите 1932 г. получава 17 %, водят до масирано недоволство в средите на социалдемократическата младеж и на партийната левица. То става причина за тяхното отцепване през 1931 г., и образуването на Социалистическа работническа партия на Германия, която търси сътрудничество с комунистите, но остава с ограничено влияние сред избирателите.

            С идването си на власт през пролетта на 1933 г. Адолф Хитлер разпуска парламента и до края на режима през 1945 г. забранява дейността на всички партии с изключение на нацистката. На 14. юли 1933 г. е забранена и Германската социалдемократическа партия, само месец след забраната на ГКП. Техните членове и ръководители впоследствие са преследвани и много от тях избити в нацистките концентрационни лагери.

            След края на ІІ-та Световна война и краха на хитлерофашизма ГСДП се възстановява като политическа партия. В източната окупационна зона на 21. април 1946 г. социалдемократи и комунисти се обединяват в Единна социалистическа партия на Германия (ЕСПГ). Социалдемократите в западните окупационни сектори се противопоставят на това обединение и провъзгласяват на 11. май 1946 г. в Хановер, Долна Саксония Социалдемократическата партия на Западната зона, приемайки към Хайделбергската програма т. нар. "Политически принципи", които допълнително смекчават остатъците от нейната предвоенна марксическа ориентация. В редиците на партията се записват 600 000 членове и на първите избори във Федералната република през 1949 г. с кандидат за канцлер Курт Шумахер за социалдемократите гласуват 29 %. ГСДП остава само на няколко процента зад християндемократите на Конрад Аденауер. След тези избори социалдемокрацията бележи постоянен възход, достигайки в средата на 70-те години своя апогей.

            Първоначално ГСДП е изключително критично настроена към проекта на социалното пазарно стопанство на Конрад Аденауер и Лудвиг Ерхард. Социалдемократите са за национализация на основните индустрии, застрахователни компании и банките. За разлика от консерваторите, които целенасочено прокарват политика на приобщаване на ФРГ към Съединените щати и западните икономически и военни съюзи, през 50-те години социалдемократите се обявяват за обединение на двете части на Германия и за провеждане на политика на неутралитет и невъоръжаване. Но след като ГСДП не успява да се наложи и на двата вота - през 1953 г. - 29 % и 1957 г. - 32 % като водеща политическа сила, след влизането на ФРГ в НАТО през 1955 г. и след подписване на Римските договори през 1957 г., които поставят началото на Европейския съюз и не на последно място вследствие на бързото икономическо възстановяване през 50-те години, известно като "икономическото чудо" на Лудвиг Ерхард, социалдемократите ревизират отново своята политическа ориентация. Така през ноември 1959 г. се стига до приемане на Годесбергската програма, с която ГСДП окончателно скъсва със марксизма, с ролята си на чисто работническа партия и възприема прозападната политика на ФРГ. В тази програма ГСДП се самоопределя като "Народна партия с либерално-демократични принципи, която се обявява за демократичен социализъм в една либерална и отговорна демокрация, за социално пазарно стопанство в рамките на правова държава, в която хората да имат възможност за свободно развитие". Под понятието "демократичен социализъм" ГСДП разбира "постоянната задача да се борим за свобода и справедливост и за тяхното запазване... Само чрез един нов и по-добър обществен строй човечеството ще открие пътя към своята свобода. Към този нов и по-добър строй се стреми демократичния социализъм". За следвоенната социалдемокрация социализмът се изразява в един мирен световен ред на демократично и плуралистично планетарно общество, което осигурява на всички хора благосъстояние, право на самоопределение, образование и социална обезпеченост. С Годесбергската програма ГСДП категорично се разграничава както от теоретичния марксизъм и реалния социализъм в Източна Европа, така и от антисоциалните тенденции в съвременния капитализъм. Тя разглежда себе си като масова лява партия, предлагаща по-добрата алтернатива за управление на капитализма. Социалдемократите се отказват и от досегашните си принципни намерения за национализация на ключовите индустрии, за планово стопанство и за водене на класова борба. Основната своя задача те виждат в непрекъснати корекции на недостатъците на капитализма и неговото социално облагородяване. В центъра на вниманието на новата програма на ГСДП е поставена опасността от ядрена война и борбата за опазване на мира.

            През 60-те години социалдемократите постигат успехи с новия си кандидат за канцлер - Вили Бранд: на изборите през 1961 г. получават 36 %, а 1965 г. - 39 %. От 1966 до 1969 г. ГСДП е по-малкият партньор на християндемократите в "Голямата правителствена коалиция". Участието на единствената лява парламентарно представена партия в управлението на консервативния Християндемократически съюз (ХДС) предизвиква недоволство в левите среди на партията и обществото и води до сформиране на т. нар. социалреволюционна Извънпарламентарна опозиция. Нейните протести кулминират в легендарните студентски бунтове от 1968 г. Държавата реагира на тях с цялата сила, с която разполага. Хиляди демонстранти са жестоко бити, много са арестуваните, има ранени и дори убити, като студента Бено Онезорг. Коалиционното правителство от ХДС и социалдемократи приема прословутия пакет от така наречените "Г 10 закони", с които съществено се ограничават основни, конституционни права на гражданите. Прекомерното насилие на държавата срещу демонстрантите ги радикализира допълнително. Една част от тях създават въоръжената съпротивителна формация Бадер/Майнхоф, известна под името "Фракция на червената армия" (ФЧА). Тази група постепенно мутира в терористична организация, което със своите нападения вреди на лявата извънпарламентарна опозиция. ФЧА воюва срещу държавата чрез атентати, отвличания и екзекуции на видни представители на икономиката и политиката. Придобилите най-широка медийна популярност техни акции са отвличането и екзекуцията на председателя на съюза на работодателите - Мартин Шлайер през 1977 г. и убийството на Юрген Понто, директор на Дрезднер банк. Този период от историята на страната добива печална известност като "Германската есен".

            Въпреки тези събития социалдемократите печелят серия от изборни победи и от 1969 г. с 43 % управляват до 1982 г. начело на коалиция със значително по-малката либерална партия на свободните демократи на Ханс-Дитрих Генчер (СДП), като излъчват последователно за канцлери - Вили Бранд до 1974 г. и Хелмут Шмид до 1982 г. В този период ГСДП постига най-голямата си изборна победа през 1972 г. с 46 %, а през 1976 г. е и апогеят в броя на членовете й - над 1 милион души. От втората половина на 70-те години на миналия век германската социалдемокрация е в циклични процеси на упадък и възстановяване, но броят на членовете й постоянно намалява - за последните 30 години общо с 45 %.

            В началото на 80-те години икономиката на страната е в криза. Вследствие на кризата и на решението на правителството на Хелмут Шмид в Германия да бъдат дислоцирани стотици американски ядрени ракети в коалицията между социалдемократи и либералдемократи (СДП) се стига до остри противоречия. Страната е залята от мощни протестни действия срещу атомното въоръжаване и т. нар. "Двойно решение на НАТО". Стотици хиляди демонстрират срещу него и за запазване на мирът на всяка цена. Извънпарламентарната лява опозиция от времето на студентските бунтове в края на 60-те години се активира и част от нея се обединява в екологично - пацифисткото движение на "Зелените", което в началото на своето съществуване може да бъде характеризирано като антисистемно и принципно ляво.

            През 1982 г. срещу правителството на Хелмут Шмид е внесен вот на недоверие от коалиционния му партньор СДП, който той губи. Така през 1983 г. се стига до предсрочни избори, на които ГСДП получава само 38 %. Новото правителство се съставя от християндемократите на канцлера Хелмут Кол. В парламента влиза и новосформираната партия на "Зелените" с над 5 %. От 1983 до 1998 г. социалдемократите са отново в опозиция.

            Точно в годината на рухване на Берлинската стена и на социалистическия лагер, без да е подготвена за този рязък завой в историята, ГСДП приема на 20 декември 1989 г. нова политическа платформа - Берлинската програма. Нейното изготвяне започва още през 1984 г., веднага след загубата на властта и появата на ляво-екологично-пацифистката партия на "Зелените". Под техния конкурентен натиск социалдемократите около Вили Бранд, първоначално предлагат "Програмния проект от Ирзее", който обаче е отхвърлен на партийната конференция през 1986 г. в  Нюрнберг като прекалено екологично ориентиран и насочен срещу икономическия растеж. След това под патронажа на Оскар Лафонтен е изготвена консенсусната програмна концепция "Прогрес 90". Основните моменти на новата платформа са: екология, устойчиво развитие на индустриалното общество, еманципация на жените, намаление на работния ден и мирна политика. В увода се казва: "Ние, социалдемократите, мъже и жени, се борим за мирен свят и за жизнена природа, за човешко и социално справедливо общество. Ние искаме да запазим това, което заслужава да бъде съхранено, да избегнем жизненоопасните рискове, да вдъхнем кураж и да извоюваме прогрес. Ние искаме мир."

            След приемането на Берлинската програма развоя на събитията придобива главозамайваща скорост. Правителството на канцлера Кол ексцесивно преследва уникалния шанс на историята за максимално бързо обединение на Германия. В оценката си за този процес социалдемократите са по-предпазливи и предупреждават за икономическите и финансови рискове за ФРГ от едно бързо поглъщане на Източна Германия. Но християндемократите не се вслушват в скептичните прогнози на новия председател на ГСДП - атомния физик Оскар Лафонтен. Така на 3 октомври 1990 г. се стига до присъединяването на ГДР към Западна Германия.  След това се провеждат общогермански избори, на които социалдемократите не успяват да отправят успешно своите послания към обществото и губят с 33,5 %. Бившата Обединена социалистическа партия на ГДР се трансформира в Партия на демократичния социализъм (ПДС) с председател Грегор Гизи и е подложена на постоянни нападки от медиите и политическите кръгове. Всяко нейно действие зорко се следи от служителите на контрашпионажа - "Службата за защита на конституцията". Вследствие на това политическото й влияние през следващите 15 години остава ограничено само в "Новите провинции" от бившата ГДР.

            Трезвите финансово-икономически предупреждения на Лафонтен от прибързано обединение се потвърждават. Икономиката на цялата Източна Германия с 17 милиона население е ликвидирана за по-малко от година. Официалната безработица там достига 20 %, като реалната е до два пъти по-висока. Масово, поради липса на работа и препитание населението напуска родните си места и се преселва на запад. Издръжката на администрацията и реализирането на инфраструктурни проекти в новите източни провинции на бившата ГДР са изцяло за сметка на трансферни преводи от държавния бюджет на ФРГ в размер от над 100 милиарда марки годишно. Противно на големите обещания на канцлера на обединението, д-р Кол, "процъфтяващите пространства" в Източна Германия само с няколко изключения  - Лайпциг, Дрезден, Берлин и аутобаните, не се сбъдват, въпреки огромните средства, които се изливат там. За покриването на тези гигантски разходи, в разрез със предизборните си обещания, правителството на ХДС въвежда нови данъци и такси за населението - расте ДДС, въвежда се надбавката "Солидарност" върху доходите на всички граждани, повишават се всички косвени данъци върху енергията, горивата и т.н. Въпреки това държавата задлъжнява с над 1500 милиарда евро. Безработицата и в Западната част на обединена Германия расте.

            На фона на тези реалности, само по инерцията на историческия дивидент от факта на обединението, християндемократите печелят изборите и през 1994 г. Но ерата на Кол е вече отвъд своя зенит. Германците все по-често си задават въпроса "Какво спечелихме и какво загубихме от падането на Берлинската стена?".

            В предизборната кампания през 1998 г. ГСДП залага на обещанията за промяна и за нова социална политика и печели изборите с 41 %. Социалдемократите съставят коалиционно правителство със "Зелените" и канцлер става председателят на ГСДП, Герхард Шрьодер, "другарят на босовете", както го наричат някои негови съпартийци. Въпреки че в своята Берлинска програма ГСДП изрично заявява, че е за мир, и въпреки че в управляващата коалиция участва и водещата се до тогава за пацифистка партия на "Зелените" през 1999 г., точно след 60 години германски бойни самолети отново бомбардират Югославия. Правителството на ГСДП предоставя въздушното пространство над страната и военни бази за бомбардировачите на САЩ и НАТО, които стоварват смъртоносния си товар над Балканите, а след това  и върху Афганистан и  Ирак. Цивилните жертви са десетки хиляди. В нарушение на Конституцията правителството на Германия за първи път след Втората световна война изпраща и свои войски извън страната - в Хиндукуш. Тези действия, противоречащи на изборните обещания и на политическа платформа на ГСДП не остават незабелязани от избирателите. Поддръжката им на изборите през 2002 г. спада на 38,5 %, но социалдемократи и "Зелените" все пак успяват, макар и с минимален превес, да съставят правителство. В навечерието на новата война срещу Ирак, на 15 февруари 2003 г., когато в медиите вече се усеща миризмата на барута, в столицата и в други немски градове се състоят големи антивоенни демонстрации. Тази в Берлин с близо 700 000 участници е грандиозна. Започва осезаема промяна на политическите настроения.

            По време на икономическия застой от 2002 г. нататък, безработицата в цяла Германия расте, достигайки по официални данни границата от 5 милиона, по неофициални - е до два пъти по-висока. Като противодействие на тази тенденция правителството на Шрьодер, под влияние на Тони Блеър и неговите неолиберални идеи за "Третия път", приема серия от радикално-антисоциални закони - прословутите "Агенда 2010", "Харц 4" и др. С тях от 2003 г. нататък започва непозната от годините след Втората световна война политика на "социална сеч" и на масивен демонтаж на гордостта на Германия - социалната държава. Тези болезнени за обществото промени, прикрити зад безобидни фрази като "реформи и обновление", включват:  ограничаване на времето за получаване на помощи за безработица;  намаляването им до нивото на абсолютния екзистенцминимум;  съкращаване на социалните плащания; въвеждане на принудителен нискоквалифициран труд за получаващите помощи (прословутата "Работа за 1 евро"); допълнително плащане за медицинско обслужване;  повишение на вноските на работещите за медицинско, пенсионно и социално осигуряване; въвеждане на платено висше обучение;  мораториум върху пенсиите и заплатите;  удължаване на работното време;  либерализиране на нископлатени, почасови трудови взаимоотношения;  постепенно увеличаване на пенсионната възраст до 67 години;  принудително пенсиониране на трайно безработните над 58 години на ниски пенсионни нива;  улесняване уволненията и съкращенията на служители;  отказ от въвеждането на повсеместна минимална работна заплата и т.н.  В същото време значително се намаляват данъчните тежести за концерните и за заможните слоеве, а косвените данъци и такси, които се плащат от всички в еднакъв размер, постоянно растат и засягат най-вече по-бедните съсловия. Във федералните провинции се стартира приватизация на безценица на публична собственост и отдаване на концесия на обществени сфери от снабдителния сектор, като например водоснабдяването, с което то значително поскъпва. Фаворизира се публично-частното партньорство, без то  да оправдава икономическите очаквания, освен че създава предпоставки за корупционни схеми. Бедността и социалното разслоение в иначе най-богатата държава в Европа расте с небивала скорост, достигайки през 2007 г. шокиращи размери. Социалната ножица е разтворена както никога до сега в историята на следвоенна Германия. Горните 10 % от социалната стълбица  притежават вече 2/3 от цялата собственост на страната, а долната половина от населението живее на ръба на бедността, притежавайки по малко от 4 % от всичко в страната.  18 % от цялото население вече са дори отвъд прага на относителната бедността, а последните 10 % от обществото не притежават абсолютно нищо, освен финансови дългове! Икономическият растеж отдавна не се отразява положително върху заплатите, дори точно обратното - масово новоназначенията се извършват на по-ниски нива на заплащане от преди, а покупателната способност на населението постоянно намалява. В медиите все по-често се появяват анализи за "Новата бедност", за "Детската нищета", за "Работещите бедни", за "Наетите при несигурни условия на труд", за "Ненужната генерация", за "Неофашизирането на нямащите перспектива" и т.н. И всичко това се случва, когато в Германия от над 9 години на власт са или съуправляват социалдемократи. Лявата част от обществото отдавна очаква обяснение от ГСДП за тези социални феномени.

            Обикновеното население разбира се не може да остане безразлично към пъстрия букет от неолиберални и антисоциални мероприятия на десните социалдемократи около канцлера Шрьодер, неговите министри Айхел, Клемент, Мюнтеферинг, на "модернизаторите" от "Кръга Зеехайм" и на други привърженици на социаллибералните идеи за "Нов център", "Трети път" и "Социална демокрация". Те се стремят да изпратят в забвение досегашната визия на германската социалдемокрация - за обществото  на "Демократичния социализъм".

            Така от 2003 г. в Германия започват значителни протестни и стачни действия. На 3 април 2004 г. в Берлин се провежда голямо шествие на недоволството с над четвърт милион участници срещу антисоциалната политика на ГСДП. От него се зараждат т. нар. "Понеделнишки демонстрации", на които от средата на 2004 г. ежеседмично участват стотици хиляди демонстранти в десетки немски градове. Реалната политика на социалдемократите води и до масивна отливна вълна от партията – през последните 4 години 250 000 члена на ГСДП я напускат, което представлява -1/3 от членската й маса. Цели организации групово й обръщат гръб, а профсъюзите официално се обявяват срещу провежданата от нея политиката и отказват да сътрудничат с нея. Най-тежкия удар ГСДП понася на изборите за европейски парламент през юни 2004 г., когато за нея гласуват едва 21,5 %.

            Към края на 2004 г. част от разочарованите леви социалдемократи, подкрепяни от профсъюзите, създават в западните провинции на ФРГ новата лява партия "Изборна алтернатива, труд и социална справедливост" (ИАТС). Още през пролетта на 1999 г. Оскар Лафонтен сдава официалните си партийни и правителствени постове поради несъгласие с икономическата политиката и военния курс на социалдемократите, които са несъвместими с Берлинската програма. Така на 25 май 2005 г. дългогодишният член на ГСДП, бивш кмет на Саарбрюкен (1976-1985г.), министър-председател на провинция Саарланд (1985-1995г.), кандидат на социалдемократите за канцлер (1990г.), председател на ГСДП (1995-1999г.), федерален финансов министър в правителството на Шрьодер (1998/99 г.) и автор на Берлинската програма, Оскар Лафонтен връща и партийния си билет на ГСДП и постъпва в новата партия ИАТС, като сключва стратегически съюз с източногерманската Партия на демократичния социализъм (ПДС).

            Новият изборен съюз ИАТС/ПДС влиза през есента на 2005 г. в Бундестага с 8 %, което е истинска сензация. В началото на 2007 г. двете леви формации окончателно се обединяват в нова партия - "Левицата" под съпредседателството на Оскар Лафонтен и Лотар Биски. Тя има вече над 75 000 члена и потенциална изборна подкрепа от 13 %, а около 2/3 от запитаните принципно одобряват нейните политически концепции. "Левицата" открито поставя на дневен ред въпроса за смяна на икономическата система на Германия.

            След загубата на ГСДП на местните избори и в последната й крепост, провинция Северенрейн-Вестфалия, правителството на Шрьодер обявява провеждането на предсрочните избори през септември 2005 г. С 34 % социалдемократите остават само на половин процент зад ХДС и съставят паритетно правителство на "Голямата коалиция" с тях. За канцлер е избрана Ангела Меркел, а за вицеканцлер - десният социалдемократ Франц Мюнтеферинг.

            Правителството на "Голямата коалиция" продължава дясната политика на "реформиране" на социалната държава, започната от Шрьодер. Тази политика поражда постоянни противоречията между лявото крило на ГСДП "Форум демократична левица 21" и консервативния "Кръг Зеехайм". Назрява необходимост от създаването на нова партийна програма, която да послужи за политическа платформа на неолибералното одесняване на ГСДП, прокарвано от идеолозите на "Третия път" на Тони Блеър и "Новия център" на Герхард Шрьодер. Нейното изготвяне е инициирано още на Берлинската конференция само година след успешните за ГСДП избори от 1998 г. Така през януари 2007 г. на Бременската конференция е представен "Бременския проект за партийна програма", който е значително по десен от дотогавашната Берлинска програма.

            В месеците до неговото приемане на конгреса в Хамбург се водят интензивни спорове между лявото и дясното крило в ГСДП за съдържателни корекции в текста, които се налагат от социалния упадък в Германия през последните години. В крайна сметка левите социалдемократи, начело с заместник-председателката на ГСДП - Андреа Наалес, които от дълго време се борят срещу неолибералната политика, за по-социално профилиране на партията, и най-вече заради все по-засилващия се насрещен вятър от "Левицата", в Бременския проект се правят многобройни фундаментални промени. Очакванията са те да върнат партията към социалдемократическите й традиции, към идеала за демократическия социализъм, към борбата срещу капиталистическата експлоатация и социалното неравенство, и да спрат катастрофалното отчуждаване между тази партия и нейните избиратели. Така в края на октомври 2007 г. в Хамбург се свиква конгреса, който приема за програма на ГСДП ляво преработения Бременски проект.

            Но дали този ляв завой в Хамбургската програма наистина ще постави край на неолибералния модел на Шрьодер и ще върне ГСДП към историческите й корени, което е явно и основното послание на новата партийна платформа, най-точния отговор може да ни даде само времето, имайки предвид колко е търпелива хартията на която се пишат партийните програми!

           

  ------------------------------

Във връска с това представям в следващите два постинга в превод поредица от аналитични статии от немския печат във връзка с Хамбургската програма и съдбата на Германската социалдемократическа партия. 




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: iw69
Категория: Политика
Прочетен: 1233698
Постинги: 782
Коментари: 1109
Гласове: 5396
Календар
«  Май, 2021  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31