Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.03.2008 17:29 - Превод на 2 статии от италианския антисистемен философ - проф. АНТОНИО НЕГРИ (превод №14)
Автор: iw69 Категория: Политика   
Прочетен: 1045 Коментари: 2 Гласове:
1

Последна промяна: 09.10.2009 14:09


                                                                     проф. Антонио Негри

"EMPIRE"  -  НАЙ-ВИСШИЯТ  СТАДИИ  на  КАПИТАЛИЗМА

Един  революционен  поглед  върху  глобализацията

Кое различава господстващата власт на глобализирания капитализъм от тази на империализма, така както го дефинира марксистката традиция? Кои икономически, технологични, обществени и политически промени на света направиха този преход възможен и го съпътстваха? Какви механизми за контрол и за консенсус ще се наложат в глобален мащаб? И какви последствия ще има това за социалните противоречия в Западните държави, в Развиващите се страни и в тези от Третия свят? Това са някой от централните въпроси, които се разглеждат в книгата "EMPIRE" (`Империя` - новият световен ред").

 

            Две основни идеи стоят в основата на книгата "EMPIRE", която написахме аз и Майкъл Хардт. Първата е, че не може да съществува световен пазар, не само като макроикономически модел, а  и като политическа категория, без наличието на някаква форма на правен ред. Този правен ред, от своя страна не може да функционира без силата на властта, която да гарантира неговото спазване.

            Втората идея е, че правовият ред на глобализирания (или както ние го наричаме "империален") световен пазар не представлява само висша организационна форма на властта, но отразява също така и други новопоявили се обществени сили в ежедневието и в съпротивата, в производството и в класовата борба.

            Би било глупаво да се отрича съществуването на глобализиран пазар. За да се убедим в това е достатъчно да се поровим в Интернет: глобализираният пазар не е само умозрителна концепция, не е и възникнала в продължителен период от време практическа представа (както го описва Фернанд Бродел за края на Ренесанса), той представлява по-скоро съвременна организационна форма, нещо повече, той е нов световен ред.

             Глобализираният пазар добива своя политически облик чрез атрибути, които винаги са характеризирали суверенитета: военна, монетарна, комуникационна, културна и езикова власт. Военната власт произтича от неограниченото разполагане с обширен военен арсенал от оръжия, включително и ядрени. Монетарната власт почива върху наличието на хегемониална валута, на която финансовия свят, въпреки своята разнородност е напълно подчинен. Културната и езикова власт се проявява в триумфа на един единствен културен модел или дори в съществуването на един единствен универсален език. Тази властова позиция е наднационална, глобална и тотална: затова ние я наричаме "Империя".

            В същото време "империалната" форма на господство трябва да се отличава от онази, която дълго време беше наричана "империалистическа". Тъй като това понятие подразбира преминаващата границите експанзия на националната държава, то се употребява при налагането на колониални взаимоотношения (често под предлога за модернизация) на други народи, на които до тогава е била чужда ограничената главно в Европа капиталистическа цивилизация. И не на последно място понятието империализъм се употребява за държавна, военна, икономическа, културна и дори расистка агресия на богатите държави над бедни страни.

            В днешната "империална" фаза на развитие няма вече империализъм. И там, където все още се среща, той е по-скоро преходно явление, което клони към разпространяване на власт и ценности в рамките на "Империята". Националната държава също е на път да престане да съществува. Защото централните сили на империята са й отнели трите основни елемента на суверенитета - армията, политиката и културата. Старата колониална подчиненост на изостаналите страни на империалистическите национални държави или е изчезнала или е на път окончателно да изчезне и с нея да се изгуби и империалистическото йерархизиране на континентите и на нациите. Светът сега се реорганизира и ориентира към новия единен хоризонт на "Империята".

            Защо се въвежда понятието "Империя" (с което се набляга върху правовата форма, която то представлява) за нещо, което би могло да се нарече и американски империализъм? Отговорът ни на този въпрос е ясен: в противоположност на това, което последните защитници на национализма твърдят, "Империята" не е американски феномен; между впрочем Съединените щати в хода на историята са били по-малки империалисти от Англия, Франция или Холандия. Не, "Империята" е чисто и просто капиталистическа. Това е ред на "световния капитал", силата, която спечели Студената световна гражданска война на двадесетия век... В "Империята" на "световния капитал" участват и американски и европейски капиталисти, в еднаква степен с руските олигарси, които забогатяха в корумпираната обстановка на тяхната страна, както арабски, азиатски и африкански богаташи, чиито деца се изучават в престижния Харвардски университет, а капиталите им са депонирани в супердоходоносни вложения на Уол стрийт... Правовият ред, политическата система и суверенното могъщество на "Империята" са по-ефективни и по-тоталитарни отколкото формите на управление от миналото. В прогресиращия процес на проникване във всички райони на света "Империята" използва за налагане на империалното право всички икономически и финансово-политически механизми. И нещо, което е още по-лошо: тя засилва тоталния контрол върху всички аспекти от живота на хората... Засегнати са всички обществени и дори несвързаните с материалното производство интелектуални дейности, миграцията на бедните през континентите и т.н. "Империята" създава био-политически ред, защото самото производство е станало био-политично.

            А иначе казано: националната държава използва всички възможности на дисциплинарното общество, за да упражнява властта  и да организира намирането на консенс в обществото, да  реализира социална и производствена интеграция на неговите членове, включително уреждане на гражданския статут на имигрантите. "Империята", обратно, развива контролните възможности върху всички аспекти на живота на обществото и ги премоделира според принципите на икономическата активност, което води до тоталитарна манипулация на всички действия в социалната сфера, екологията и културата.

            Тъй както пространствената децентрализация на производството води до социална мобилност и гъвкава професионална приспособяемост на индивидите, засилва се пирамидалната структура на властта и повсеместния световен контрол върху активирането на контролираните общества. Процесът очевидно вече е станал необратим и всеобщо валиден: за развитието на нациите до "Империя", в изместване на производството на ценности от фабриката в обществото, в заместването на труда с комуникация и най-сетне в прехода от дисциплиниращите форми на упражняване на власт към контролиращи управлението действия.

            Кои са причините за това развитие? Според нас те са резултат от борбите на работническата класа, което съвпада с възгледите на Маркс, че класовите борби са мотора на историята. Съпротивата на работниците срещу тейлоризирания труд ускориха технологичната революция, която след това доведе до обобществяване и по-късно до компютризация на производството. По аналогичен начин неотразимият натиск на работниците от бившите колониални държави в Африка и Азия стана причина за възникване на миграционните движения и до падане на бариерите пред националните трудови пазари.

             Възникването на "Империята" е отговорът на капитализма на настъпилата криза в методите за управление на работната сила в световен мащаб. Паралелно с това, обаче, започва и нов етап в борбата на експлоатираните срещу властта на капитала. Националната държава, която задържаше тази борба в своите национални граници, изчезва - както преди това изчезнаха колониалните и империалистическите държави.

            Ако се съзира причината за тези промени в капиталистическата система в работническите движения, в класовата борба и в пролетариата, това означава, да се действа в посока на по-скорошното освобождаване на хората от капиталистическия начин на производство. Това означава също да се дистанцираме от тези, които тъгуват за чудесното старо време на социалния реформизъм, пропит от чувството за вражда и завист, които най-често кълнят под булото на утопични представи за устройство на обществото.

            Нека не се заблуждаваме: намираме се в центъра на световния пазар. Но въпреки това се мъчим да придадем реален образ на нашата мечта, да обединим един ден експлоатираните класи в лоното на комунистически интернационал. И това е така, защото виждаме как се появяват нови сили.

            Могат ли, обаче, борбите да бъдат толкова силни и пробивни, за да дестабилизират цялостната структура на "Империята" и дори да я разрушат? Тази хипотеза кара много "реалисти" от всички нюанси иронично да коментират: системата е толкова силна! Но за класическите теории разумната хипотеза не е нещо необикновено. Всъщност ние нямаме и друга алтернатива, тъй като сме експлоатирани и подтискани в тази "Империя", а не някъде другаде. "Империята" е в края на краищата настоящата система на капитализма, която е добила тази форма след едно столетие на безпримерни борби на пролетариата. Нашата книга предполага по тези съображения наличието в читателя на определен копнеж по комунизма.

            Основната тема, която се прокрадва зад всичките наши анализи, се свежда всъщност до един единствен въпрос: как може в рамките на "Империята" да избухне гражданската война на масите срещу световния капитал? В това отношение първият опит, натрупан от откритите или скрити сблъсъци ни дава ценна информация за съотношението на силите. В тези борби, освен за постигане на гарантиран трудов  доход, се поставя и изискване за значението на демокрацията за управлението на социалнополитическите условия, необходими за поддържане и репродуциране на живота на хората.

            Тези борби се зараждат от всенародни движения, които загърбват държавно - националната рамка и са насочени към универсални граждански права и към премахване на границите. Те се водят от индивиди и групи, които искат да си възвърнат богатството, създадено от средствата за производство, които са станали собственост на икономически субекти и които, благодарение на технологичния прогрес са се превърнали в протези на човешкия ум.

            Изложените в книгата "Империята" мисли са породени от демонстрациите, които се състояха преди известно време в Париж. Тази "Парижка комуна в сезона на снега" се ангажира не само със защитата на обществения характер на транспорта, но представляваше по-скоро началото на процес на самоосъзнаване на гражданите на големите градове. Тези събития се случиха преди няколко години. Но във всички последвали след тях конфликти с "Империята" се манифестира една особеност, която ги отличава от предишните случаи: това бе новото съзнание, че в живота и в производството на обществените блага решаващо вече не е частното или националното начало, а всеобщия интерес.

 

 

проф. Антонио Негри

НОВАТА  ИТАЛИЯНСКА  ЛЕВИЦА

СЛЕД  ШОКА от ГЕНУА и ПРОВАЛА на СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯТА


Състоялата се преди няколко години мега-демонстрация в Генуа срещу срещата на държавните ръководители на най-мощните индустриални държави, обединени в клуба на Г-8, събуди Италия. Само месеци преди това реформираната левица в страната бе пометена от политическата сцена, а избрания с голямо мнозинство обиграх - Силвио Берлускони, си въобрази, че може да управлява страната както той пожелае. Но само два месеца след това събитията  от Генуа провалиха плановете му. Движението на алтерглобалистите успя отново да мобилизира гражданите, изпробваха се нови форми на борба, а офанзивата на трудещите се продължава и до днес. Парадоксално е, но изборната победа на десницата инициира нова обществена мобилизация, както и надеждата за конституиране на нова левица и дори за трансформация на цялата република.

 

            С победата на Силвио Берлускони и неговата партия "Форца Италия" на парламентарните избори през май 2001 г. за всеки политически наблюдател бе ясно: италианската левица преживя пълен разпад. Тя беше загубила политическата си тежест и доверието на гражданите. Възходът на социалдемокрацията беше достигнал своите граници  и реформисткият завой, който през последните години направи прославената някога Комунистическа партия на Италия (КПИ) завърши с исторически провал. Партньорите в лявоцентристката коалиция се изпокараха, а победителят ги наблюдаваше с подигравка и злорадство.

            Но след това дойде юли 2001 г. и срещата на върха на Г-8 в Генуа, срещу която с щитове и мечове от картон се опълчиха противниците на глобализацията. Политическите и обществени сили за пръв път от дълго време отново се обединиха за обща акция. В това отношение Генуа обедини автономните от крайната левица (така наречените tute bianche в техните бели одежди) с католиците, работещи в социалните служби. Двете групировки бяха заедно толкова многобройни и активни, че привлякоха към себе си ново голямо, пъстро множество от привърженици.

            В социално отношение "Мнозинството" ("Multitude")[1] за първи път се появи в Генуа, с пълния спектър от всички онези, които работят в проблемни трудови отношения [2] и представляват социалният продукт на постфордистката революция. Те излязоха на улицата без да съзнават своята сила, но добре  усещащи, че  нищо не дължат на дясно-центристката коалиция и още по-малко на падналото ляво-центристко правителство. А то загуби изборите, защото пречупи съпротивата на трудещите се срещу неолиберализма и по съвсем неразумен начин допринесе за възникването на новия пролетариат. Демонстрантите бяха напълно наясно и с новата дилема, че точно в интелектуалната, нематериална работа [3] отчетливо, както никъде другаде, се проявяват белезите на еманципацията.

            За всички участници случилото се в Генуа беше един огромен шок. За първи път в историята на Италия полицията скъса с всякакви задръжки и действаше по методите на "война с ниска степен на интензивност", която много напомня на борбата на евреите срещу палестинците. Карло Джулиани, млад демонстрант, беше смъртоносно прострелян в лицето от куршум, изстрелян от полицай, който не беше по-възрастен от него. Само 24 часа по-късно, посред нощ, стотина демонстранти бяха разбудени от сън и пребити от насъскани полицаи.

            Социалдемократите, които блестяха с отсъствието си от подготовката на демонстрациите, не знаеха дори как да реагират на случилите се ужасяващи събития. Парламентарната опозиция се държа позорно страхливо, когато трябваше да протестира срещу безогледното погазване на демократични принципи, за което отговорността накрая пое Берлускони и неговото правителство.

            Събитията формираха нов политически сценарий: партийната членска  маса, интелектуалците, учителите, жените - всички се разбунтуваха срещу слабото ръководство на досегашната левица и срещу неспособността на нейните лидери. Новото движение получи името "movimento dei girotondi" (т.е. "движение на хора хванати за ръце в кръг - хоро" - бел. прев.). При това протестът бе насочен не толкова срещу социалдемокрацията, колкото срещу инертността и безидейността на нейните ръководители. Това отношение намери публичен израз в демонстрации на леви привърженици, в които взеха участие и видни интелектуалци.[4]

            Паралелно с интелектуалната критика към социалдемокрацията протестните движения от улицата продължават да се развиват и Италия стана свидетел на вълна от протести из цялата страна. След атентата на 11 септември 2001 г. десницата се опита да организира на 10 ноември митинг под надслов "Солидарност с американското знаме", т.е. солидарност с решението на САЩ да започнат глобална война срещу тероризма. Срещу това намерение излязоха стотици хиляди на улицата и демонстрираха своето желание за мир.

             Имигрантите също протестираха в Рим и в други градове на Италия срещу проектозакона на Боси-Фини[5], който трябваше да обвърже правата на пришълците - и особено получаването на разрешително за работа - със задължително представяне на съгласие на работодател за назначаване на работа. С това за пореден път се даде израз на двойния морал на капиталистическото общество, което в Европа е водещо в две отношения: в черното използването на работна сила и в насилствените приоми на изпълнителната власт. Съпротивата беше толкова силна, че на имигрантите за първи път им се отдаде да организират "стачка на цветнокожите" в развитите индустрии на Северна Италия. Друг протестен фронт се формира срещу провежданата от правителството на Берлускони образователна реформа: седмици наред стотици хиляди ученици и учители бяха на улицата.

            Наред с разнообразната улична съпротива Генуа представляваше ново начало и за развитието на профсъюзните движения. След победата на Берлускони профсъюзите също бяха объркани. Действително, някои от тях, като например синдикатът на металиците FIOM от CGIL [6] и много учителски профсъюзи се включиха в инициативите на антиглобалистите. Но общото им ръководство беше поне толкова объркано, колкото и левите демократи от DS (Democratici di Sinistra), още повече, че профсъюзните лидери бяха лишени от обичайните привилегии, които ползваха като отплата за подкрепата на лявоцентристкото правителство. След това, обаче, тяхното бездействие беше стреснато от две събития.

            Първото беше опитът на социалдемокрацията (след провала й) при възстановяване на левицата да премести идеологическия й център още по-надясно. Но по този въпрос на конгреса на левите демократи през ноември 2001 г. в Песаро се стигна до ожесточена конфронтация с CGIL. Когато участието им във властта бъде застрашено, ръководството на бившите комунисти започваше да се държи като безскрупулна политическа клика. Това, обаче,  CGIL не бе готов да приеме: той знаеше, че младите работници се чувстват много по-близо до демонстрантите от Генуа отколкото до стария ляв корпоративизъм. Следователно синдикатът бе длъжен да се противопостави на отклоняването на лявоцентристката коалиция към неолиберализма. Втората причина, която отрезви профсъюзното ръководство, беше арогантността на правителството на Берлускони, което искаше да отмени член 18 от закона за трудовите отношения, който не допуска уволнение без основателна причина.

            Под натиска на тези две провокации, ръководството на профсъюзите се присъедини към "генуезците" и към хорото на демонстрантите и по този начин даде на тяхното движение нови импулси срещу войната, училищната реформа и против дискриминацията на пришълците. Ето защо дългият марш, който започна от Генуа една година по късно доведе ... в Рим 3 милиона души.

            От тогава гигантското движение приема все по-конкретни форми. То се насочва не само срещу управляващите, но протестира също - и преди всичко - против старата лява опозиция като настоява за организирането на нова левица, която заслужено да носи това име. Все пак движението и сега обхваща около 20% от италианските избиратели и разработва различни сценарии за бъдещото си поведение. Първият изхожда от предположението, че лявоцентристката коалиция ще продължи да следва досегашната неолиберална линия на Тони Блеър и ще бъде силно подкрепяна от медиите. Това сигурно ще даде тласък на профсъюзните борби. Възможен е, обаче и втори сценарий: сегашното профсъюзно ръководство, въпреки всичките си вътрешни разногласия, да намери приемлива основа за споразумение с радикалните католически групировки за формиране на ляво социалдемократическо движение, което в близко бъдеще да се наложи и на едни избори.

            Този вариант се акцептира от мнозина, защото ще измести от политическата сцена посткомунистите, които от седемдесетте години на миналия век подтискат социалните движения, отнеха думата на профсъюзите, бюрократизираха парламентарното представителство и по този начин улесниха Берлускони и реакционния обрат в италианската политика. Или накратко казано: този сценарий се счита за приемлив, защото посткомунистите предадоха комунистическата си традиция. Отказът на CGIL да подпише сключения на 5. юли 2002 г. "Пакт за Италия", който бе ратифициран с одобрението на католическия профсъюз CISL и на умерения UIL и който представлява първа стъпка към премахване на защитата от уволнение е доказателство за лявата позиция на конфедерацията CGIL. И въпреки това, според мен, положителните очаквания трябва да са много предпазливи! Не, защото се съмнявам в почтеността и последователността на ръководството на CGIL. Основание за загриженост ми дава по-скоро неговият културен дефицит, който може да се разглежда като хиперболизиран култ към работниците: фиксирането върху илюзорната представа, че работническата класа все още може да бъде единствен носител на ценностната система на Грамси.

            За подобни схващания вече и дума не може да става. Повечето от новите движения считат за необходимо да градят левицата на нова основа, която да обхваща както редовно работещите, така и хората в проблемни трудови отношения, както индустриалните работници, така и интелектуалците, мъжете, жените, белите и цветнокожите имигранти, т.е. това да бъде новата антикапиталистическа класа на "Множеството" ("Multitude"). Това представлява вече третият сценарий, който предлагат антиглобалистите, които са най-силната компонента на "Множеството". В този проект става дума за новоструктуриране на левицата, изхождайки от концепцията за нова социална държава, за гарантиран доход за всички членове на обществото, за световно гражданство и за свободна миграция...

            Тази нова програма е намерила отражение в съзнанието на много граждани и активисти на новата левица. Това е програмата за "абсолютната демокрация" както я нарече Спиноза и както си я представяше Маркс: една република, която се основава на възможно най-пълното взаимодействие на гражданите в стремежа им към всеобщо благоденствие. Свобода за всички е възможна само на тази цена. Алтернативата би била отсъствие на все повече хора от изборните урни, т.е. негативен и отчайващ ексодус на гражданите.

            По такъв начин пред представителите на новите движения и профсъюзната левица на Италия стои една отворена, фундаментална дискусия. Но и пред двете страни се поставя най-напред задачата да се изолира настоящето социалдемократическо ръководство, да се преодолее непробиваемостта на бюрокрацията, която парализира социалните движения и да се обединят обществените сили около една нова програма, която да се противопостави на глобализирания пазар. Също така трябва на всяка цена да се активизират 20-те процента граждани, които днес декларират пасивно своя протест чрез неучастие в изборите, за да осъзнаят своя дълг и да се явят пред урните. Само така те ще се превърнат в мощната пружина на общественото преустройство. В тази връзка трябва да припомним, колко важен е и въпросът за партиципативното (съучастно) управление на обществото от всички граждани.

            ... Социалдемокрацията се е изчерпала. Навсякъде се подчертава необходимостта движението на новата левица да се изгради извън сферата на социалдемокрацията, като включи в себе си всички креативни слоеве на обществото. Доминираща политическа роля трябва да се даде на интелектуалните индивиди, участващи в производството... Необходимо е да се развият и нови форми на борба, например стачки в сферата на нематериалната работа, съпротивителни акции в Интернет и т.н.

            В заключение. Никъде другаде в Европа, след провала на лявата социалдемокрация не са отбелязани толкова успешни протестни акции както в Италия. Бяхме свидетели, как духовете тук изведнъж се разбуниха. Тази констатация създава у нас убеждението, че мрежата на "Множеството" ("Multitude") не се нуждае от социалдемокрация, за да се бори за промяната на света. Теоретично и в непосредствената конфронтация на  улицата "Движението на движенията" търси и намира своите нови форми на изява. "Лабораторията Италия" отново заработи.

--------------------------------------------------------

Превод и подбор:  Иван Аладжов



[1] Този термин заменя понятия като "народ", "пролетариат", "работническа класа" и се въвежда от Антонио Негри и Майкъл Хардт за означаване на множество от активни, креативни, произвеждащи блага за обществено ползване хора, които могат да бъдат различни по образование, доходи и социално положение.

 

[2] Имат се пред вид работни отношения без социални осигуровки и профсъюзно представителство, като работници на почасово заплащане, наемно наети, работещи на хонорар, фиктивно самостоятелни, заетите в "Новата икономика" и др.

 

[3]  В хода на проникването на класическия индустриален производствен процес от информатиката, компютрите, комуникационните мрежи, производството на знание се създават не само стоки и услуги, но и социални взаимоотношения, начини на мислене, чувства и емоции. Всички тези форми на интелектуална, чувствено-емоционална, научно-техническа дейност се означават от Антонио Негри и Майкъл Хардт като "нематериална".

 

[4]  Става дума за режисьора Нани Моретти и неговата импровизирана реч на митинг на центристко-лявата коалиция в началото на февруари 2002 г. на площада Piazza Navona в Рим, която разтърси голяма част от "лявото общество".

[5]  Умберто Боси е председател на Lega Nord, която е известна с отцепническата си и ксенофобска позиция. Джианфранко Фини е лидер на Aleanza Nazionale - предишното фашистко движение Movimento Soziale Italiano - MSI, което от средата на деветдесетте години се превърна в дяснолиберална партия.

 

[6]  CGLI - Confederatione Generale Italiana del Lavoro - най-големият преди това комунистически профсъюз.




Гласувай:
1
0



1. анонимен - YTWUtxBdBo
25.05.2011 13:47
ThatВ’s more than seinsble! ThatВ’s a great post!
цитирай
2. анонимен - hjConpiMZ
25.05.2011 19:42
At last! Smooene who understands! Thanks for posting!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: iw69
Категория: Политика
Прочетен: 1233593
Постинги: 782
Коментари: 1109
Гласове: 5395
Календар
«  Май, 2021  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31