С П О М Е Н И от Е Д Н О  
И З В Ъ Н Р Е Д Н О  П О Л О Ж Е Н И Е

 

Във връзка с двойната годишнина през 2008 г. - на 26.7. се навършва един век от рождението, а на 11-ти септември 35 години от насилствената смърт на чилийския президент, лекар и хуманист - доктор Салвадор Алиенде предлагаме на читателя в превод част от книгата "Зеленото мастило на Пабло Неруда" от френския писател, дипломат и журналист Пиер Калфон, който като кореспондент на в. "Льо Монд" от 1969 до екстрадирането му от Чили към края на 1973 г., е пряк свидетел на събитията в тази далечна латиноамериканска страна.

                                                  
                                                                                 Пиер  Калфон

В е ч е р т а   на   Р а д о с т т а

            Беше 4-ти септември 1970 г. Добре си спомням изборната победа на Салвадор Алиенде. И невероятната радост, която постепенно обземаше народа. Както и усмивките и прегръдките на непознатите хора по улиците, които повече не се чувстваха чужди един на друг, защото бяха щастливи като нас.

            На този 4 септември 1970 г. в Сантяго приключва зимата. Здрачаваше се. Дълго очаквахме резултатите от този оспорван избор за президент - твърде продължително за тревожното нетърпение на онези, които се надяваха на победа за Левицата. За тези, които нямаха търпение да излязат на улицата и да дадат израз на радостта си.

            Отначало се дочу тревожна вест: кандидатът на десницата изпреварва противниците си. Привържениците на Хорхе Алесандри напуснаха богаташките квартали и се спуснаха надолу, към центъра на града, развявайки с неистова радост чилийски знамена от прозорците на колите и организирайки оглушителен концерт с клаксоните. След това слухът беше опроверган и предварителните резултати коригирани. Клаксониращите тихомълком се оттеглиха обратно в богатите си имения в подножието на Корделиерите.

            А ние продължихме да чакаме. И изведнъж като че ли вълна премина през тълпата: Алиенде води! Алиенде, подкрепян от лявата коалиция, Unidad Popular. Социалисти, комунисти, радикали и леви християндемократи се бяха явили на изборите обединени срещу разделената десница. И изведнъж - победа! Ние все още се колебаехме и не можехме да повярваме. Но резултатите сами говореха. Това не беше грандиозна победа с мащабно разместване на политическите пластове, но това слабо ни интересуваше. С над 36 % от гласовете кандидатът на Левицата явно превъзхождаше стария консерватор, Алесандри. Християндемократът Радомиро Ромич беше изостанал още по- назад. За първи път Левицата печелеше избори с Алиенде. Вечният губещ на президентските избори, след три неуспеха със сарказъм се изрази, че на гроба му би трябвало да се постави плоча с надпис: "Алиенде, Кандидат за президент", сега опроверга лъжливите прогнози на политическата Касандра.

            Хората ликуваха, подскачаха и викаха: "Който не скача, е реакционер". Ние се прегръщахме, за да се убедим, че не сънуваме. Не беше ли Чили чудесна страна! И не бяха ли великолепни тези политизирани до мозъка на костите си чилийци!

            Настъпи тъмна нощ, повея влажен септемврийски хлад. Но кого ли го бе грижа за това? От бедняшките квартали в южната и източната част на столицата се стичаха хора към Аламеда, главната улица на Сантяго. Те бяха заметнати с пъстри вълнени шалове и пончоси: жени, деца с издути бузи и големи учудени очи, сухи, нервни мъже с бледа кожа и гладко сресани коси. Празнично настроение обхвана ликуващата тълпа. За да помогнат на оскъдното улично осветление, за да се сгреят и да разкарат мъглата, хората запалиха огньове на радостта. От уста на уста се разнесе мълвата: Алиенде ще говори.

            На първия етаж на Централата на студентския съюз на Чили (FECH) набързо бе инсталирана усилвателна уредба - в сърцето на столицата, срещу хълма Санта Лучиа, главното място за всички срещи в града. Алиенде се обърна с мегафон към множеството. Речта му очевидно беше импровизирана. Невероятната радост от победата в борбата, която той води от тридесет години, подсказа на 62- годишния лекар истинските думи, с които той поздрави народа, благодари на подкрепилите го и призова всички към борба за повече социална справедливост. "Въпреки трудностите, които ни очакват" - каза той - "Чили ще се промени из основи." И всички разбраха, че от този  момент нататък "тортата ще се обърне". И че всички хора, изключени до сега от благоденствието най-сетне ще намерят своето място на общата национална трапеза.

            "Dulche Patria...". Запя се химна на Чили, всички пляскаха с ръце, викаха и в изблик на необуздана радост не си спестиха и обичайната за чилийците вулгарност: "Viva Chile, miеrda!" - "Да живее Чили, проклетото л...!"

...

У т р о т о  на  Б е з с и л и е т о

            11-ти септември 1973 г. Спомням си атаката към посолствата. Превратът на Пиночет от 11 септември предизвика вълна от паника в Левицата, ликуване в Десницата и примесено с неясен страх облекчение при християндемократите.

             От месеци насам правителството на Unidad Popular предупреждаваше за опасността от преврат. Но вярваше ли  някой в това? Комунистите непрекъснато уверяваха в лоялността на армията, въпреки че само три месеца преди това беше осуетен опит за преврат. Правителството на Алиенде беше заложило всичко на идеята, да води Чили към социализма само със средствата на буржоазната демокрация и правовия ред. То не желаеше да намесва нито армията, нито да въоръжава народа. Тази пацифистка аксиома никъде не бе предвидена от Маркс. И затова, когато всичко започна и двореца Монеда беше бомбардиран, Левица се оказа неподготвена за събитията. Разрази се пълна трагедия. Девизът беше: "Всеки да се спасява, кой както може".

            Реката Рио Maпоче, която тече през Сантяго, всеки ден влачеше телата на убитите през нощта. Минувачите стояха безмълвно на брега и втренчено гледаха водата. Имаше претърсвания на жилища и арести, всеки ден все повече. За главите на водещите личности на Unidad Popular бяха обявени премии. Поетът Пабло Неруда се оттегли в своята опустошена къща в Сантяго в очакване на смъртта. Концентрационният лагер в гигантския стадион Estadio de Chile се пълнеше все повече с мъже и жени, които така и не разбираха, какво ги очаква. Един аржентински социолог с ирландски произход и име, беше арестуван в болницата, където жена му раждаше. Вината му беше вероятно толкова малка, че три дена той просто беше забравен да прекара върху едно трикрако столче преди да бъде освободен. Той разказа, че на стената са били изложени списъци с имената на издирваните леви активисти. Политическата принадлежност на всеки един от тях е била подробно отбелязана. Имало е дори специален списък за "чужденците", в който той, не без чувство за гордост, се бе открил на второ място. Очевидно тайните служби на военните не бяха спали по време на управлението на Алиенде.

            Тъй като бях не само чуждестранен журналист, но и специално изпратен от френското правителство професор, ме затрупа лавина от молби за помощ. От приятели, от приятели на мои приятели и от непознати: всички те имаха нужда от спешно съдействие. Но не само чилийските леви бяха в опасност. Мнозина латиноамериканци също бяха в капана. Бразилци, боливийци, уругвайци бяха потърсили убежище в Чили от репресии в собствените си страни. И сега се оказаха изправени пред дулата на армията. Къде да отидат сега?

            Аз и моята жена изградихме, доколкото бе възможно мрежа за директна помощ и се обърнахме към дипломати, които познавахме и към други французи. Заедно с Вероника Д., кореспондент на Agence France Presse, с Жак д`А., колега от Валпарайзо и с много други съмишленици изготвихме списък на "приятелските" и "равнодушните" посолства. На първо място в първата категория бяха представителствата на Мексико, Аржентина, Швеция (благодарение на един забележителен мъж на име Харалд Еделщам) и Франция (с посланикът Пиер де Ментон). От обратната страна се откроиха с неготовност за помощ и затворени врати посолствата на страните на Източна Европа, Съветският съюз, Федералната Република Германия и Холандия. Говори се, че един от техните посланици извикал дори полицията, за да отстрани човек, който се е бил спасил на едно дърво на посолството, но с единия си крак е бил все още на чилийска територия и е молел за защита.

            Холандия претърпя, обаче, интересна метаморфоза. Една неделна утрин ме посети познат холандски дипломат: "Току що изпратих самолета с моя посланик, който ме принуди да отклоня Вашата молба за помощ. И тъй като сега изпълнявам неговите функции, още утре ще наема една къща и ще назнача готвачка. А Вие ще можете да настаните там всеки, когото поискате." Идеше ми да го прегърна. Неговото решение сигурно е спасило живота на няколко души. Не можех да чакам до следващата сутрин. Трима комунистически депутати от моя списък бяха във висша степен на опасност. Веднага ги изпратих в сигурната къща.

            Често голямото затруднение не беше да се намери посолство с отворени врати, а по-скоро да се прекарат през тях нуждаещият се от помощ. Хунтата бе поставила пред всяко посолство военни постове, които проверяваха всеки, които искаше да влезе или да излезе от там. Този, който будеше и най-малкото съмнение биваше арестуван на място и завързван с белезници към близкото дърво или просван по очи на тротоара. След това идваше полицейска кола и го откарваше. И въпреки това полицията можеше да бъде надхитрена. Така например бяхме забелязали, че входът към белгийското посолство в богатия квартал `Providencia` се намира в задънена улица. При смяна на часовите, полицаите напускаха своя пост и отиваха в началото на улицата, за да изчакат колата със смяната. В този интервал от няколко минути можеше да съпроводим кандидатите за политическо убежище (но без да тичаме!) до посолството и да ги прекараме през строго охранявания вход.

            Най-накрая настъпи момента, в който и ние, които помагахме на бегълците, трябваше да напуснем страната. Сбогувахме се с чилийците и ги оставихме да свикват с Пиночет, с репресиите, с полицейските забрани, с икономическия ултралиберализъм.

            За седемнадесет дълги години.  ...

 

 

Неолибералната икономиЧеска   лабораториЯ - Чили

 

За онагледяване на сравнението между икономическата политика на ляво-социалистическото правителство на доктор Салвадор Алиенде и прехвалените резултати от неолибералната политика на режима на ген. Аугусто Пиночет, предлагаме на вниманието на читателя част от статията на световноизвестния учен - професор Уолдън Бело: "Структурните програми на МВФ и на Световната Банка / Чили: Неолибералната икономическа лаборатория", публикувана в издадената от икономистите Джери Мандър и проф. Едуард Голдсмит през 2001 г. "Черна книга на глобализацията".

            Проф. Бело е активист на новите социални движения и ръководител на международната неправителствена организация - "Фокус върху глобалния Юг". Дълги години той е живял, учил и преподавал в САЩ и е пряк свидетел на събитията в Чили до кървавия преврат на 11.9.1973 г. В своя анализ той прави разобличителна дисекция на стопанската политика на Пиночет, провеждана под ръководството на неговите американски съветници от ултралибералната школа на проф. Милтън Фридман, на Международния валутен фонд (МВФ) и на Световната банка (СБ). Години наред шоковото преструктуриране на икономиката на Чили от режима на Пиночет бе представяно на света, включително и у нас след 1990 г., като пример и модел за подражание. И мнозина политици като хипнотизирани следваха рецептите на съветниците от МВФ и СБ, а медиите усърдно разпространяваха сагата за икономическите успехи на Чили. Но очистените от неолибералната пропаганда голи цифри, които ни представя професор Бело рисуват една съвсем различна реалност за този мрачен период от историята на Чили.

 

Проф.  Уолдън  Бело

Чили и СТРУКТУРнИТЕ   ПРОГРАМИ на МВФ и СБ

            В началото на 80-те години на миналия век бяха раздадени на редица задлъжнели страни така наречените структурно-напасващи кредити (СНК). Тяхната краткосрочна цел бе, да се спасят големите банки от богатия Север, отпуснали прекалено много кредити, които страните-длъжници вече не бяха в състояние да обслужват. Дългосрочната цел на подобна кредитна политика  бе да се обвържат и интегрират икономиките на страните от бедния Юг към световната икономика, доминирана от индустриалните гиганти на развития Север. За постигане на тези цели, Международният валутен фонд (МВФ) и Световната банка (СБ) отпускаха на послушните длъжници от Третия свят нови кредити в размер на милиарди долари, които директно се трансферираха като лихви към частните банки-кредитори. За да получат, обаче, тези СНК-кредити, правителствата на Развиващите се страни трябваше да се задължат да проведат реформи т.нар. структурно-напасващи програми (СНП), които би трябвало да направят народното им стопанство по-ефективно и да предизвикат устойчив икономически растеж. Условията за отпускане на СНК-кредити включваха следните изисквания:

·      Премахване на ограниченията за чуждестранни инвестиции в индустрията, банковото дело и други финансови дейности. Местното производство и банки вече не могат да се ползват от преференции и да бъдат защитавани от конкуренцията на чуждестранните инвестиции.

·      Преориентация на народното стопанство към износ, за да може съответната държава да акумулира валутните средства за обслужване на дълговете си, което я прави зависима от международната икономика. Последиците от подобна политика са влошаване на снабдяването на населението с местни индустриални и селскостопански продукти и намаляване на стоковото разнообразие в полза на монокултурите за износ.

·      Намаляване на заплатите на заетите в производството, с цел увеличаване "конкурентноспособността" на експорта. Радикално съкращаване на държавните разходи, включително и на разходите за здравеопазване, образование и за други социални нужди, с цел ограничаване на инфлацията и концентриране на наличните финансови средства за разширение на експортните производства. С този акт се ликвидират и последните останки от социално-значимите обществени услуги.

·      Намаляване на митата, на импортните квоти, както и на останалите ограничения по вноса, с цел да се улесни интеграцията на съответната страна към световната икономика.

·      Обезценяване на местната парична единица спрямо твърдите валути (американския долар), за да се повиши конкурентноспособността на износа.

·      Приватизация на държавните предприятия, с цел да се предостави още по-добър достъп за навлизане на чуждестранния капитал.

·      Провеждане на широкомащабна програма за дерегулация, т.е. премахване на държавните предписания за защита на труда, на екологията и на природните ресурси, с цел намаляване на разходите за експортно ориентираните производства и увеличения на конкурентноспособността им. (Допълнително следствие от тази политика е, че и други държави - включително и развитите индустриални страни - бяха принудени да занижат нивото на заплащане и на социалните стандарти, за да останат конкурентноспособни.)

Вследствие на факта, че структурно-напасващите програми имат такова широко икономическо и политическо измерение, може да се направи извода, че приемането на структурно-напасващ кредит, всъщност представлява практически подчиняване на дадена страна под икономическия контрол на МВФ и СБ.

            В началото почти нямаше държави, желаещи да получат тези кредити. Но избухналата в средата на 1982 г. криза на задлъжнялостта на развиващите се страни, предложи великолепната възможност, да бъде реализиран плана на правителството на Роналд Рейгън за ново подчиняване на изостаналите страни. Използвайки институциите на споразумението от Бретън Ууд (МВФ и СБ), американското правителство "настоя в този период на финансови проблеми, страните-длъжници да освободят своите икономики от контрола на държавата, като условие за отпускането на бъдещи кредити".[1]

            В съответствие с указанията на американското министерство на финансите частните американски банки направиха възможността за преструктуриране на дълговете зависима от разрешението на Световната банка. Както можеше да се очаква, това разрешение излезе твърде скъпо на страните-длъжници, които се нуждаеха от кредитите на СБ, за да плащат редовно лихвите си към частните банки. Или, както се изрази един представител на американското министерство на финансите ... : "Само страни, които се задължават да проведат пазарни реформи, ще получат помощ от Световната банка".[2]

            Задлъжнелите страни нямаха друг избор, освен да капитулират. В началото на 1986 г. 12 от 15-те страни, определени от министъра на финансите на САЩ, Джеймс Бейкър като най-важни длъжници, между които Бразилия, Мексико, Аржентина и Филипините, се съгласиха да получат структурно-напасващи кредити. Делът на СНК в общия обем кредити на Световната банка нарасна от 3 % през 1981 г. на   25 % през 1986 г. В края на 1992 г. бяха раздадени вече 297 СНК.

            13 години след първия СНК Световната банка обяви програмата от структурно-напасващи реформи за пълен успех. В своята публикация "Global Economic Prospects and the Developing Countries" (1993 г.) банката убеждаваше, че перспективите за бъдещето за развиващите се страни са се подобрили, което се дължи на мащабните икономически реформи, между които особено вследствие на приватизацията, премахването на търговските ограничения и намаляването на бюджетните дефицити и външните дългове. Това обаче, представляваше мнението на едно малцинство.

            Цяла редица обширни анализи, между които и един на МВФ, стигнаха до заключението, че СНК не са постигнали официалната си цел, да повишат икономическия растеж. Икономическият специалист от МВФ, Mohsin Khan, направи сравнение между страни, които между 1973 и 1988 г. са приложили стабилизиращите и напасващите програми и страни, които не са направили това и установи, че икономическият ръст на последните е по-висок. ...

            Тоталното разминаване между очакваните и получените резултати от структурно-напасващите програми (СНП) на МВФ и на СБ най-красноречиво може да бъде онагледено с примера на Чили от 80-те години на миналия век. Вероятно  това е страната, която най-продължително бе подложена на въздействието на подобни реформи. Тяхното прилагане започна веднага след като на 11.9.1973 г. с кървав преврат срещу демократично избраното правителство на президента Салвадор Алиенде хунтата на ген. Пиночет завзе властта. Структурната реформа доби особено радикална форма, след като под ръководството на завършилите Чикагския университет икономисти и с благословията на новия диктаторски режим бе направен опит да се превърне силно зависимата от държавната регулация икономика на Чили в пълен пазарен рай. Всички механизми от арсенала на ултралибералните структурно-напасващи програми бяха приложени най-радикално с истински идеологически фанатизъм.

            Така в края на 80-те години чилийската икономика се оказа наистина напълно реформирана:

·      Приблизително 600 държавни предприятия бяха разпродадени и едва 50 останаха публична собственост.

·      Чили се превърна от една от най-протекционистичните в една от най-отворените икономики. Всякакви количествени търговски ограничения бяха премахнати и за всички стоки бе въведена единна митническа тарифа от 10 %.

·      Чуждестранните инвеститори чрез закупуването на участия в бившите държавни предприятия завзеха силни позиции в ключови отрасли на чилийското стопанство, като стоманодобива, телекомуникациите и въздушния транспорт.

·      Вътрешният финансов пазар бе радикално дерегулиран.

·      Страната бе силно интегрирана в международната икономика - общия търговски обмен през 1990 г. възлизаше вече на 54,4 % от Брутния вътрешен продукт (БВП), докато през 1970 г. този показател бе едва 35 %.

 

            Световната банка и МВФ изиграха централна роля в тази трансформация и се гордееха със своите резултати. Но бяха ли постигнати въобще някакви положителни резултати? Отговорът на този въпрос зависи от това, кои критерии се поставят в основата на оценката. Ако успехът се оценява според въздействието върху външните дългове, то тогава резултатите от структурно-напасващите програми не бяха особено зашеметяващи. През 1991 г. външния дълг на Чили бе нараснал на 19 милиарда долара, което представляваше 49 % от Брутния социален продукт,[3]  а 9 % от Брутния вътрешен продукт (БВП) изтичаха от страната всяка година за погасяването на този дълг. Всъщност ситуацията беше дори значително по-лоша, тъй-като значителна част от дълговете, които бяха взети като облигации с фиксирана лихва на принципа "debt-equity swaps", бяха заменени за обикновени акции от ключови сектори на чилийската икономика.

            Ако пък се вземе устойчивият икономически растеж за основен критерий за успех, то тогава Чили при Пиночет въобще не може да се дава за пример. Както Рикардо Френч-Дейвис и Оскар Муньос изтъкват годишният ръст на БВП по време на ерата на Пиночет (1974-1989 г.) е само 2,6 %, докато усредненият икономически растеж за периода 1950-1961 г. е 4 % на година, а през следващото десетилетие 1961-1971 г. дори е 4,6 %. Ако се вземе като отправен показател годишното нарастване на БВП на глава от населението то тогава данните от трансформацията в Чили са дори още по-лоши. Този показател през 70-те години възлиза средно на 1,1 % (където се включват и 3 години от управлението на доктор Салвадор Алиенде с изключително висок икономически растеж - бел.прев.), а през 80-те години той спада на 0,9 %.[4]

            Резултатите са още по-отрезвяващи, ако се отчете и факта, че политиката на свободния пазар вкарва Чили в две тежки икономически депресии: първата през 1974/75 г., когато БВП се срива с -12 %, и втората през 1982/83 г. със спад от -15 %. Ленс Тейлър и неговите сътрудници констатират в своя доклад пред Международната конференция за световна търговия и развитие на ООН (UNCTAD), че "чилийската икономика е преминала, олюлявайки се, през един 17 годишен низ от катастрофални експерименти, въпреки щедрата подкрепа на МВФ и Световната банка".[5]

            Причините за провала на МВФ и на СБ при преструктурирането на чилийската икономика са очебийни. Вследствие на комбинацията от ниска инвестиционна активност и радикална либерализация на търговията производственият сектор загуби почва под краката си и се сви от 26 % от БВП в края на 60-те години на средно 20 % в края на 80-те години. Дори и в абсолютни стойности производството намаля през 1979-1981 г. и едва през 1988 г. брутните печалби на индустрията отново достигнаха нивото от 1974 г. От друга страна предприятията от експортно ориентираните сектори като дърводобив, риболов, селско стопанство и минно дело изживяха силна експанзия. Това обаче, доведе до сериозни екологични проблеми. Изсичането на гигантски площи от девствените горски масиви `Аlerce`, увеличението на площта на монокултурите в селското стопанство, интензивният риболов, строежът на гигантски язовири и подмяната на естествените гори с плантации от бързорастящи, чуждестранни дървесни видове, всичко това доведе до масирана ерозия на почвата и настъпление на пустинята, до замърсяване на реките и техните устия в океана и до изчезването на много животински видове.

            Вследствие на екстремната зависимост от износа на суровини и полуфабрикати и на свиващото се производство преструктурираната чилийска икономика беше значително по-нестабилна в края на 80-те години в сравнение с периода преди Пиночет.

            Още по-непоносими от икономическите резултати на структурната реформа са социалните последици от радикалната пазарна политика: когато през 1983 г. избухна кризата на свръхзадлъжнялост и държавата (т.е. данъкоплатецът) пое огромните задължения на частните финансови институти, техните собственици и мениджъри, не само че не бяха наказани за проявена некомпетентност и безотговорност, но дори им бе разрешено да продължат дейността си.

            За да може да плати тези загуби, държавата масивно съкрати социалните разходи, замрази заплатите и девалвира песото, което съответно още повече влоши живота на бедните. Ограничението на вътрешните разходи за стоки и услуги доведе до 15 процентово намаление на Брутния вътрешен продукт и до увеличение на броя на безработните само за една година с 30 %, чиито дял стагнира около 25 % и през следващите години. Реалното обезценяване на песото с 50 % доведе до почти 20%-ово намаление на покупателната способност за трудещите се. Новите безработни получиха минимална помощ, която при това се изплащаше и непълно от държавата.

            Затова не е чудно, че в периода 1980-1990 г. делът на семействата, живеещи под "прага на абсолютната бедност", нарасна от 12 на 15 %, а частта на тези, които живееха под "екзистенцминимума" (но над абсолютната бедност) нарасна от 24 на 26 %. Това означава, че към края на ерата на Пиночет над 40 % от населението или 5,2 милиона от 13-те милиона чилийци изпаднаха в групата на бедните, при това в една страна, която винаги се е характеризирала с ясно изразена средна класа. Настъплението на бедността означаваше също увеличение на глада и недохранването. И е факт, че  калорийната осигуреност на 40 % от населението, която 1970 г. възлизаше на 2019 калории, през 1980 г. падна на 1751 кал., а 1990 г. съставляваше вече само 1629 калории, което е значително по-малко от международната минимална норма за нормално хранене.

            Структурните реформи в Чили имаха подобни опустошителни последствия и върху разпределението на доходите. Делът на 50-те % от най-бедните спрямо общите приходи на обществото спадна от 20,4 на 16,8 %, докато делът на най-богатите 10 % се повиши от 36,5 на 46,8 %.

            Към тази и без това изключително висока цена на прехода трябва да се добави и замяната на едно популярно, демократично правителство с режим на военна диктатура. И тази промяна вероятно бе неизбежна, за да може да се проведе толкова разрушителна програма от икономически реформи. Това беше констатирано и в едно изследване на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), в което се стигна до  извода, че платената от Чили цена за структурни реформи е "една от най-високите в Латинска Америка" и "че реализирането на тези програми едва ли биха били възможни при едно демократично правителство".[6]

            Горчивият чилийски опит от неолибералните структурни реформи в икономиката не е изключение. Комерсиалната глобализация на световната икономика в полза на богатите страни доведе до още по-голямо разтваряне на ножицата между Севера и Юга ... И ако по време на 80-те години доходът на глава от населението на Юга оставаше непроменен, за развития Север той нарастваше средно с 2,4 % на година, за да достигне 12 510 долара за година, което е 18 пъти повече от средния доход на бедния Юг.

            Най-тежките опустошения през това десетилетие понесоха онези страни, които най-силно бяха подложени на неолибералното преструктуриране. Структурните реформи бяха приложени с най-голямо усърдие в Латинска Америка, "което в значителна степен заличи успехите им, постигнати през 60-те и 70-те години" - заключава Eнрике Инглесияс, президент на Интерамериканската банка за развитие. Броят на живеещите в бедност латиноамериканци нараства от 130 милиона през 1980 г. на 180 милиона през 1990 г. ... "По-голямата част от цената на структурните реформи диспропорционално засегна средните и долните слоеве на обществото, докато горните 5 % не влошиха, а дори и подобриха своя стандарт на живота".[7] ...

            Според официално заявените си цели - решаване на проблема с дълговете на бедните страни и осигуряване на устойчив растеж при намаление на бедността и безработицата - структурно-напасващите програми на МВФ и СБ са пълен провал.

            Но според техните скрити, стратегически цели, те представляват пълен успех. От Аржентина и Чили до Гана ролята на държавата в икономиката бе драстично ограничена. Държавните предприятия бяха приватизирани, защитните ограничения за трансфера на стоки и инвестиции от богатите към бедните страни бяха вдигнати и с почти религиозно усърдие им бяха наложени мерки за стимулиране на техния експорт. В резултат на всичко това задлъжнелите страни от бедния Юг бяха доведени от МВФ и СБ от една страна до състояние на способност да обслужват лихвите по непосилните за тях дългове и по този начин да гарантират печалбата на банките-кредитори от богатия Север. А от друга страна те бяха поставени в неоколониално подчинение на глобалния капиталистически пазар, който задоволява техните нужди под контрол и в интерес на мултинационалните концерни.

-------------------------------

Подбор, информация и превод:  Иван Аладжов 

---

Неговата задача беше да комунизира Чили,а след това цяла Латинска америка.Ако това се беше случило,жертвите от комунизма щяха да бъдат милиони.Благодарение на Пиночет,това не му се отдаде.Пиночет спаси Латинска америка.Ето защо левичарите от цял сват неистово го мразят.

N1, откъде имате толкова добра информация, че Салвадор Алиенде е бил агент на КГБ ? Моля, укажете източника си, защото това би било много интересно ! Що се отнася до комунизирането на Чили по онова време- повярвайте далече сте от истината !
Или не разбирате или манипулирате !

Алиенде не само е бил агент на КГБ, а и извънземно влечуго с отвратителни зелени люспи. А че Пиночет е бил поддържан от ЦРУ що няма нито дума. №1 е интернет трол пускащ обидни и неверни коментарчета в блог.бг

Ами да бе!Спасил Пиночет Латинска Америка.Спасил той милионите на милионерите.Техните крадени милиони от гърба на обикновения потребител както е сега при нас.Тия червени кърпички и нишани за комунистическа опасност още много дълго ще ни се размахват под носа от тия които ни крадат и ограбват щото тъй им е изгодно.Ако го нямаше комунизма щяха да го измислят.Щото им трябва някакво оправдание за кражбите и грабежите им.Почнеш ли да им говориш за реални доходи веднага взимат да псуват:майка им комунисти,мама им червени боклуци.Смятат 1000 години ще лъжат хората с разни измислици. Номер едно!Ти ми плащай байно редовно заплатата и колкото трябва,пък тия локуми дето ги разтягаш-комунизъм и антикомунизъм иди ги обяснявай на аборигените в Африка. Лъжете, крадете,мамите ни,продавате ни негодна стока.Вие бизнесмените.За туй ви харесва тая демокрация.Щото ви дава право да вършите каквото искате.Всякакви престъпления съвсем безнаказано.