Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.07.2008 14:32 - Новият-стар Договор за Евросъюза / Или защо Договорът от Лисабон не бива да влиза в сила
Автор: iw69 Категория: Политика   
Прочетен: 1314 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 09.07.2008 19:29


КАКВО   НОВО  в  ЕВРОСЪЮЗА?

Д-р юр.н.  Иван  Аладжов

 

„Според мен, сегашния дебат около европейското бъдеще … не поставя под въпрос само Евроконституцията, а въобще бъдещето на капитализма.”

Джеръми Рифкин, американски автор за референдумите във Франция и Холандия през 2005 г.

 

               В края на март 2007 г. с много излишна помпозност елитите на Европа отпразнуваха половин век от сключването на Римските договори, с които тогава при съвсем други исторически условия и необходимости се постави началото на Европейския съюз, в който през 1957 г. се обединиха част от съперничещите си и воюващи до неотдавна една срещу друга европейски колониални империи.

Централна тема по време на тези високопарни официалности бе пропагирането и вменяването на народните маси идеята на германската канцлерка г-жа Меркел, най-късно до началота на 2009 г. ЕС да има нова, действаща нормативна основа, която да е максимално близка до тази на проекта за Европейска конституция. И това въпреки факта, че през 2005 г. във Франция и Холандия се проведоха референдуми за Евроконституцията, при които тя бе категорично отхвърлена c над 55 % от гласоподавателите в тези две страни.

Така в средата на 2007 г. се инициира Правителствена конференция, която да изработи „нов“ договор за Европейския съюз, който да е максимално близък до отхвърления проект за Европейска конституция и който да не предвижда рискованите за управляващите референдуми за неговото приемане. Само 90 дни по-късно, на срещата на върха в Лисабон на 18.10.2007 г. вече бе представен сглобения въз основа на Евроконституцията „нов“ договор за Съюза, в размер от близо 300 страници с вече познато съдържание. По данни на неправителствената организация „Open Europe“ общо 96 % от нормативния текст на „Договора от Лисабон“ е идентичен с този от „Договора за Европейска конституция“, като от него са отпаднали само държавноправните символи като формулировката конституция, флаг и химн на Съюза. А нови са само 10 от общо 250 разпоредби. Дори Жискар Дестен, президентът на Конвента за изработване на Европейска конституция, неотдавна изрази критика, че новият Договор от Лисабон всъщност представлява старата конституция под ново име. По максимално бързата процедура повечето парламенти приеха стария текст на „новия“ Договор от Лисабон, като този път референдум се проведе само в Ирландия. Но за изненада на всички абонирани еврооптимисти на 12.6.2008 г. 53,4 % от ирландския народ отхвърли този стар, но продаван ни като нов нормативен проект.

За това, че информираните граждани на тези вечи три страни съзнателно отхвърлиха този „елитарен проект на класовата борба от горе”, както охарактеризира Договора германският професор по политика Елмар Алтфатер от Свободния университет в Берлин „трябва да са благодарни всички европейци”. Немският му колега, професорът по държавно и конституционно право Карл Албрехт Шахтшнайдер, който внесе конституционна тъжба срещу “Договора от Лисабон“ го охарактеризира като „атентат срещу демокрацията“ и прогнозира, че ако въпреки всичко той влезе в сила, то „Германия вече няма да е демократична държава“, тъй като член 48, ал. 6 от Договора от Лисабон де-факто анулира действието на Основния закон (Конституцията) на Германия. Във връзка с това немският народен представител Хенри Ниче сравни договора със Закон за извънредни пълномощия на правителството, управленски практики познати от съвсем други времена от историята на страната.

Отрицателен народен вот за Договора се очакваше да има и в Полша, Дания, Великобритания и Чехия, затова и референдуми там не бяха проведени. Може да направим обобщението, че навсякъде най-вече европейската левица бе против този мъртвороден проект за наднационален основен договор. През 2005 г. освен в Испания (и то при изключително ниска избирателна активност под 30 %) и миниатюрното държавно образувание - Люксембург с общо население колкото един средно-голям град, само още в Португалия нямаше проблеми с прякото допитването до народа за Договора за Европейска конституция.

В повечето държави от Стария континент, а особено в новите страни членки, включително и България, критиките към Европа и един нов Договор бяха подложени на тотално медийно и обществено табуизиране. Впечатление прави факта, че особено в малкото страни, към които се причисляват Франция, Холандия и Ирландия, където открито се тематизира бъдещето на Европа, бе най-силно отрицанието на гражданите към проекта на управляващите елити за нова нормативна уредба на ЕС. Нека затова тук да анализираме кои са причините за негативното отношение и кои са обоснованите критики на информираната част от европейците към този закон, касаещ нашето бъдеще.

 

След дългогодишни подготовки на тъмно в края на октомври 2004 г. бе приет текстът на „Договор за европейска конституция“ (ДЕК) от държавните ръководители на страните-членки на ЕС. В правен смисъл ДЕК представлява изцяло нов вид документ - хибрид между основен закон и обикновен международен договор. Предвидено бе той да влезе в сила в рамките на 2 години след процедури по неговото приемане в отделните страни-членки на Европейския съюз.

Основното бе, че държавите заедно с приемането на Договоро се отказват и в значителна част от своя суверенитет. Но народът, като единствен суверен на всяка страна, трябва да има право на решаващ глас при приемането на такъв фундаментален закон. В конституционното право това е възможно само по два начина: или чрез референдум, който е и най-демократичният израз на народната воля, или чрез конституционно-парламентарни избори, чрез които да се гласува и приемането на съответния основен закон. Затова във всяка страна, в която за утвърждаването на Евроконституцията не се приложи един от тези два метода, срещу нейното действие като основен закон може да се подаде жалба в най-висшите съдебни инстанции. За да не се оспорва действието на ДЕК в последствие, в 10 страни от ЕС първоначално се предвиждаха референдуми. Това трябваше да бъдат: Португалия, Испания, Франция, Англия, Бенелюкс, Холандия, Дания, Чехия и Полша. В две от страните, в които се води широка обществена дискусия за или против, ДЕК бе категорично отхвърлен от народа, а Договорът от Лисабон, който е наследник на ДЕК, бе отхвърлен от ирладците.

В останалите 17 страни от ЕС, ДЕК не се предвиждаше да се приеме по нито един от двата начина. В тези държави договорът трябваше да се приеме с обикновено гласуване в националните парламенти. Това обаче е процедура за ратификация на обикновени международни договори, но в никакъв случай не и на общ основен закон. Това означава, че неговото действие там можеше да бъде обжалвано пред най-висшите съдебни инстанции, а ДЕК в тези страни съответно не може да има действието на конституция.

По съдържание ДЕК се отличава от повечето конституции с огромния си обем от близо 450 члена с многобройни подалинеи, с размер от около 500 страници. Освен, че този проект за основен закон посвещава над 2/3 от разпоредбите си само на икономическите взаимоотношения, а това е абсолютно нетипично и неприемливо за една конституция, която трябва да е разбираема и прозрачна за всички граждани и да е отворена към бъдещето, в текста бяха заложени и редица конкретни разпоредби, абсолютно нехарактерни за един основен закон. Например чл. 3 изрично предписва ЕС да се гради върху принципите на "конкуренцията, свободната търговия и пазарната икономика". Също и чл. 177, 178 и 185 налагат като принцип „отвореното пазарно стопанство на свободната търговия”. В замяна на това никъде не става дума за „социалното пазарно стопанство”!?

Имайки предвид явно преследваните от инициаторите принципи на неолиберален пазарен диктат, който трябваше да се издигне с този закон в ранг на непоклатима конституционна норма, е уместно да си зададем въпроса: Какво ще стане с тези обществени сфери, където остарялата вече, над 200 годишна „невидима ръка на пазара” (по Адам Смит) доказано не може да реши проблема със заетостта и опазването на околната среда, които свободние пазар сам генерира, създавайки единствено неограничени условия за реализиране на максимална печалба? Трябва ли за това да приемем като неизбежна даденост климатичния колапс на планетата? И то само, за да се циментира завинаги „отворената пазарна икономика”, и да се съгласим с това, че държавните институции не бива да се грижат за спасяването на климата и на човечеството, а да чакаме това да го направят доброволно концерните, които преследват единствено печалбата?

Всичко това представлява директно налагане на неолибералния модел за икономическо устройство на участничките в ЕС, независимо от демократично избраната в тях управляваща политическа сила, и то за вечни времена. А от тук следва, че всяка евентуална бъдеща възможност за промяна на този тотално антисоциален икономически модел ще бъде обявявана вследствие на основния закон за противоконституционна и ще бъде преследвана с всичките познати средства за оказване на държавно насилие срещу инициаторите на евентуални бъдещи промени. С това явно се цели нормативното циментиране на обществото на „либералния империализъм”, както го охарактеризира неотдавна бившия генерален секретар на НАТО - г-н. Хавиер Солана.

А всичко това не ни ли напомня силно постулатите на конституциите и практиките на страните от източна Европа от времето на Студената война, но в случая вече под друг знаменател?

ДЕК и неговият клонинг Договорът от Лисабон постулират целите на ЕС за постигане на "пълна трудова заетост, социална справедливост, развитие и преодоляване на бедността". Но всички те не могат да се охарактеризират като повече от благозвучна декларативна добронамереност, дори и като демагогия. Тъй като никъде не се посочват конкретните механизми за реализиране на тази нереализуема задача в стопанство, изградено изцяло върху принципите на неолибералната пазарна икономика, подчинена единствено на стремежа за постигане на максимална печалба за частноправните икономически субекти. А те възприемат човешкия фактор в производството все повече като пречка в максимизиране на приходите си. Дори чл. 210 (2а) изрично изключва възможността за всякаква хармонизация на националните законодателства на страните членки по отношение на социалната политика на ЕС, което де-факто предоставя нормативен картблаш за социален дъмпинг, т.е.приравняване на стандартите в Европа, но на значително по-ниските източноевропейски социални нива, доколкото те въобще съществуват.

Действителността днес в ЕС потвърждава тези съмнения. През последните години в повечето държави-членки на съюза постоянно расте безработицата, която вече достига 10 %, както и делът на заетите, живеещи в относителна бедност (т.нар. „working poor” – “работещи бедни” с приходи под 50 % от средните), достигайки още преди разширението на изток шокиращата цифра от около 100 млн. засегнати. По данни на Евростат те са 28 % от цялото население на ЕС, а днес, след разширението на Изток и след дългогодишен икономически застой на Съюза, тяхната численост дори се е покачила с още десетки милиони. В отделните страни делът на бедните варира от около 50 % за Португалия, Гърция и Испания, около 35 % в Ирландия, Италия и Англия, до 20 % в Белгия, Холандия, Франция, Германия и Австрия и над 10 % дори в Люксембург, Швеция и Дания, които са трите страни с най-високия жизнен стандарт в Евросъюза.

Друга стратегическа политическа цел на ДЕК и на Договора от Лисабон е превръщането на ЕС от чисто икономическа във агресивна военна организация. В чл. 11(4), 15(1), 46(1, 2, 6) и 213 ДЕК е формулирана "Общата политика за сигурност и отбрана", утвърждаваща ЕС като военен съюз. Тя изисква от страните-членки усилено въоръжаване и "структурно военно сътрудничество", а чл. 40(1, 3, 5) и 210(1) ДЕК създават и регламентират "Европейска служба за изследователска дейност, въоръжения и военен потенциал". В тях се разглеждат и случаите на военни международни операции, които ще се провеждат от ЕС извън рамките на ООН. Но успоредно с това ДЕК не съдържа никакви разпоредби за ограничение на въоръженията и за заклеймяване на войните като нелегални средства в международната политика. Не по-различно е и съдържанието на член 42 от Договора от Лисабон. В това отношение общата отбранителна политика на Евросъюза копира американската стратегия за превантивни войни по целия свят.

Процедурите по вземане на решения, произтичащи от тези цели, не могат да бъдат охарактеризирани като демократични. Не е предвиждено те да се приемат от единствения наистина демократично избран орган – Европейския парламент (ЕП), а от Съвета на министрите. Техните решения обаче не подлежат на обжалване дори пред Европейския съд.

Като основен дефицит на този закон западните специалисти изтъкват недостатъчната демократичност при законотворчеството и при вземането на решения в ЕС и свързаната с това липса на прозрачност на тези процеси за гражданите на съюза. Единствената наистина демократично легитимирана институция - Европейският парламент (ЕП), въпреки увеличението на парламентаристите до 750, остава и според новите договори институция на ниво формален център на властта със силно ограничени правомощия. В неговата компетентност е оставено само одобрението, и то само на част от проектозаконите и директивите на Европейската комисия, без той да разполага със пълноправни законодателни възможности. Единствената активна функция, отредена на ЕП, е приемането на финансовия бюджет на ЕС. Законодателният монопол и за напред остава резервиран за Комисията и за Съвета, които обаче не са директно легитимирани от гражданите. Имайки предвид оставащите силно ограничени правомощия на този единствен демократично избран орган на ЕС, няма нищо учудващо, че в повечето страни-членки на избори за Европарламент активността рядко надхвърля 25 %. Гражданите на Европа са разбрали, че от този „парламент” прекалено малко зависи и съзнателно отказват да вземат участие в това псевдо-демократично упражнение.

В Европейския съюз силно ограничено е и законодателното влияние на националните парламенти. Около 2/3 от всички закони се приемат на равнище ЕС. А това значително съкращава демократичността, тъй-като мястото за приемането им много рядко е единствения наистина демократично избран орган – Европарламента, който и остава със силно осакатени законодателни правомощия. А на местните парламенти е предоставена само функцията на камара за регистриране на постановленията на евроинституциите и за привеждане на взетите решения в изпълнение при задължителен приоритет на Европейското право. Предоставената им възможност да изискват от Комисията преразглеждане на направените от нея предложения за закони е крайно недостатъчна, защото окончателното решение си остава изцяло монопол на Комисията и не подлежи на обжалване. Тези съкратени правомощия на националните парламенти силно ограничават ролята им в законодателния процес и ги декласират до нивото на изпълнители-консултанти с маргинално значение.

Такива са възможностите, предвидени от ДЕК и от Договора от Лисабон и за т.нар. гражданската законодателна инициатива. Решаващата дума и в този случай е привилегия на Еврокомисията, което сериозно ограничава директната (партиципативна) демокрация на гражданското общество в Европа. В допълнение на казаното може също да се отбележи, че незадоволително регламентирани остават и основните права на гражданите, които не са изрично включени в новия Договор, който само се позовава на Хартата на основните права. Но по мнение на специалистите тя не отговарят дори на стандартите от Социалната харта на Съвета на Европа още от 1961 г. И не само това, а в бъдеще не се предвижда тази част, касаеща основните права на гражданите въобще да влезе в сила във всички страни-членки.

Общото впечатление, което оставя ДЕК и неговия наследник е, че те целят утвърждаването главно на неолибералния икономически модел за устройство на европейското общество, пренебрегват фундаментални демократически принципи и целят полагането на основите на качествено нови силови и военни структури и на крупен европейски военно-промишлен комплекс. Последствията от тази политика ще бъдат появата на неизбежно съперничество между ЕС и други региони на света, нарастване влиянието на оръжейното лоби в политическия живот на Европа, ограничаване на гражданските права и свободи и орязване на социални придобивки и на жизнения стандарт на обществото.

Всички споменати фундаментални промени в структурата на Европейския съюз и за демокрацията въобще, ще бъдат следствие на един нов-стар договор, базиращ се изцяло на ДЕК, с нова опаковка, но с преобладаващо старо съдържание – само преименуван, посъкратен и с незначителни козметични промени по същество, който трябва да влезе в сила през 2009 г. без масово допитване до народите, пренебрегвайки вече три отрицателни референдума.

            Е, в новия Договор за Европа ще отпадне наименованието „Външен министър на общността“, както и изричното споменаване на Европейската валута, Европейското знаме, химна и празника на Европа. Но и без тяхното изрично упоменаване в Договора външен министър ще има, но под ново наименование „Висш представител за обща външна политика и за сигурност“ - § 18, който не се предвижда да бъде демократично избиран. И за напред ще се плаща със скъпото Евро, синьото знаме с 12-те жълти звезди ще продължи да се вее, а на празника на Европа ще се свири химна на Европа. А отлагането на близо двойното увеличение на броя на гласовете в полза на големите страни-членки в Съвета, който и за в бъдеще остава основния законодателен орган, е само за няколко години. Това бе постигнато вследствие на ожесточената съпротива на Полша, рискувала дори да бъде изхвърлена от Съюза заради своята позиция. А че в новия Договор от Лисабон, ЕС не се дефинира изрично като „общ пазар, основан на принципите на свободната търговия и конкуренция” няма да промени нищо в икономическата политика на Общността. Характерно за нея ще си остане по-нататъшното отваряне на пазарите, разпродажба и на последните общински и държавни сектори и услуги, както и продължаващ повсеместен демонтаж на социалните стандарти. В новия „по-малък” Договор за ЕС нормативно е включено залегналото още в конституционния проект ускорено милитаризиране на Съюза. Тоест нищо съществено ново в Евросъюза!

Имайки предвид всичко това, няма нищо учудващо, че широка част от информираното европейско гражданство остава и сега против неолибераления проект на „нов” Договор за Европа, на който продължава да липсва социална чувствителност, прозрачност и демократичност. Затова и за напред хората ще се противопоставят на преследваното от ЕС тотално комерсиализиране на всички обществени сфери и безалтернативното тотално меркантилизиране на живота на хората, а този залежал нормативен продукт на евробюрократите не бива да придобива по-голяма тежест, освен тази на изразходената до сега за напечатването му целулоза.



Тагове:   новият,   Лисабон,


Гласувай:
0



1. ok3223 - Не знаех
03.08.2008 06:53
тези нещТа кой ли ги знае,освен специалистите. Голямо, много голямо благодаря за положения труд да ни изясниш тези проблеми.
Да си ни жив и здрав:ок
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: iw69
Категория: Политика
Прочетен: 4822956
Постинги: 2500
Коментари: 6278
Гласове: 16459
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031