Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.08.2008 17:23 - Кой кой е във Френската левица (Част І)
Автор: iw69 Категория: Политика   
Прочетен: 1551 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 15.08.2008 17:28


Иван Аладжов, доктор по право

КОЙ  кой  E  в лЯвото  политиЧеско  пространство на ФранциЯ

            Най-старите организирани леви политически формации във Франция са тези на социалистите. В продължение на близо един век те остават доста разнородни и дълго време упражняват сравнително ограничено влияние върху политическите процеси и властта в страната.

            В периода след 1877 г. във Франция се формират няколко социалистически партии, които се различават по нивото на своята марксистко-революционна насоченост, по отношението си към профсъюзите и класовата борба и по стремежа си за участие във властта. В края на 19-ти век съществуват общо 5 социалистически формации. Най-силните от тях са левите "Раrti ouvrier" (`Работническа партия`) и "Раrti ouvrier socialiste revolutionnaire" (`Работническа партия на социалистите - революционери`), които през 1901 г. се обединяват в "Раrti socialiste de France" /PSdF/. Новата партия категорично се обявява срещу капиталистическия обществен строй, за социална революция и срещу участието във властта в коалиция с буржоазни партии. По-умерените, реформаторски настроени социалисти около Жан Журес [1] се обявяват за борба срещу системата чрез възможностите на парламентаризма и т.нар. поход през институциите, дистанцират се от новосформираната партия и учредяват своя "Раrti socialiste francais" /PSF/.

            Предимно по инициатива на Жан Журес през 1905 г. двете партии се сливат и създават т.нар. "Section francaise de l`Internationale ouvriere" - `SFIO` (`Френска секция на работническия интернационал`), която си извоюва позицията на най-голяма социалистическа формация и на втора политическа сила в страната в навечерието на Първата световна война. През първото десетилетие след обединението новата партия концентрира дейността си срещу войнстващия национализъм и изявите на френския империализъм и колониализъм. В програмно отношение на този етап `SFIO` все още открито прокламира марксизма и революционния път за неговото реализиране и се обявява срещу участие в управлението на буржоазната държава, въпреки че в партията силно влияние имат по-умерените реформисти около Жан Журес. Новата социалистическа партия първоначално заема категорично пацифистки позиции. Но след като през 1914 г. Германия напада Франция част от социалистите одобряват воденето на отбранителни бойни действия, а в парламента подкрепят отпускането на военните кредити. Тази позиция предизвиква разногласия вътре в партията, които значително се засилват след Октомврийската революция през 1917 г. Учредяването на 3-тия (Комунистическия) Интернационал март 1919 г. се превръща във водоразделна линия за  социалистите от `SFIO. През следващата година мнозинството на партията се обявява за излизането на `SFIO` от 2-рия (Социалистическия) Интернационал и за преориентирането й към Коминтерна. Но тези процеси не протичат достатъчно бързо и целенасочено и затова лявата част от партията се отцепва и през декември 1920 г. създава т.нар. "Section francaise de l`Internationale сommuniste" (`Френска секция на Комунистическия интернационал`), която през 1922 г. се преименува в "Раrti сommuniste francais" - `PСF`. Но партията на френските комунисти КПФ остава до средата на 30-те години с ограничено обществено влияние и привлича в началото си предимно интелектуалци, като членската й маса стагнира около 25 000 души. На изборите за президент 1924 г. кандидатът на комунистите получава едва 2,4 % от гласовете, а в началото на 30-те години дори само около 1 %.

            В продължение на повече от десетилетие между социалистите и отцепилите се комунисти съществуват непреодолими спорове по отношение на кървавото потушаване на социалната революция в Германия през 1919 г. от социалдемократическото правителство на Фридрих Еберт. Конфликти генерира и отношението на двете партии към новозараждащия се фашизъм в Италия. Вследствие на факта, че фашисткият лидер на Апенините, Бенито Мусулини, дълги години е бил социалистически функционер преди да стане водач на Черноризците, комунистите в цяла Европа издигат обвинение срещу социалдемократите, че те са "лявото крило на фашистите", така наречената теза на Коминтерна за "Социалфашизма". Това прави всякакво сътрудничество между социалисти и комунисти до идването на власт на Адолф Хитлер в Германия невъзможно. Едва през 1934 г. комунистите ревизират своите позиции по отношение на социалистите и фашизма.

            След разцеплението си социалистите от `SFIO`, които до окупацията на Франция от нацистите през 1940 г., ръководени от Леон Блум и Винсен Ориол остават най-силната лява формация, приемат механизмите на парламентаризма като начин за постигане на целите си, прокламират обединението на всички леви партии и са за участие във властта с коалиционни правителства при преобладаващо мнозинство на социалистически сили, но запазват ясно изразената си антикомунистическа позиция. Във вътрешнополитически аспект новото ръководство на `SFIO` се обявява за национализация на ключовите индустрии, облагане на капиталите с високи данъци с цел изпълнение на широкомащабни социални програми, обществен контрол и преразпределение чрез фиска на произведения обществен продукт. Във външната политика социалистите се застъпват за международно разоръжаване и за стриктно придържане към принципите за колективна сигурност, формулирани от `Обществото на народите` (предшественикът на ООН). С новата си партийна насоченост социалистите от `SFIO` в коалиция с други по-умеренo леви формации като напр. "Parti Radical Socialiste" - PRS (`Партия на радикалните социалисти`) [2] от т.нар. "Саrtel des gauches" (`Ляв блок`) печелят на изборите през 1924 г. и успяват да съставят първото социалистическо правителство, начело с Едуар Еро, което по време на  консервативното президентство на Пиер Гастон Домерж се задържа на власт до 1926 г. Но ръководителят на радикалсоциалистите от `PRS` - Едуар Даладие, разтрогва 1926 г. коалицията с `SFIO` и лявото правителство е принудено да отстъпи властта на консерваторите. През 30-те години Даладие на няколко пъти успява като премиер на Третата Френска република да състави ляво-центристки правителства.

            В средата на 30-те години, след като комунисти и социалисти изглаждат временно отношенията си, се стига до създаването на общ антифашистки изборен съюз "Front Populaire" - FP (`Народен фронт`) между компартията КПФ, социалистите от `SFIO` и `PRS`, който печели изборите през 1936 г. с лозунга " Хляб, мир, свобода". Съставеното от Народния фронт правителство на министър-председателя Леон Блум от `SFIO` се подкрепя от комунистите без те да участват директно във властта. Новият кабинет одържавява железниците и провежда редица социални реформи като напр. въвеждане на задължителна, платена отпуска, 40-часова работна седмица и др. По отношение на външната политика правителството на "Front Populaire" провежда миролюбива политика към всички държави, включително и към хитлеристка Германия, и е за категорична ненамеса във вътрешните работи на други страни. Социалистическият кабинет така и не реагира, когато Германия ремилитаризира рейнската област през 1936 г., не помага активно на демократично избраното ляво, републиканско правителство в Испания по време на гражданската война 1936-39 г., като дори затваря границата на Франция към южната й съседка. Социалистите също не се противопоставят и на анексирането на Чехословакия от нацистите през 1938 г. За разлика от тази тяхна позиция много френски комунистите се включват в борбата на испанския народ срещу преврата на ген. Франко. КПФ категорично се противопоставя и на Мюнхенското съглашение, което  хвърля Чехия в лапите на Хитлер. По отношение на тези две съдбоносни външнополитически събития и на провежданата от кабинета на Блум политика на ограничаване влиянието на комунистите в правителството на Народния фронт отново се стига до противоречия между комунисти и социалисти. Този нов конфликт по време на втория социалистически кабинет на Народния фронт, оглавяван от радикалсоциалиста Едуар Даладие (1938-40 г.), след сключването на договора за ненападение между Германия и Съветския съюз кулминира в забрана на Френската компартията през 1939 г. и съдебно преследване на нейните ръководители, които са принудени да емигрират. Това преследване на комунисти се обоснована от социалистическото предвоенно правителство с близките отношения на КПФ със съветските комунистическа партия и Сталин. Но както забраната на КПФ, така и разцепването на световното комунистическо движение и учредяването във Франция на новата революционно-ултралява, троцкистка "Комунистическа група на IV-тия Интернационал", (която остава с минимално обществено влияние), не са в състояние да ликвидират набиращата все повече привърженици френска компартия. На изборите за президент, непосредствено преди нейната забрана, КПФ постига 8,1 % с кандидата си Марсел Кашен.

            С нападението на Хитлер срещу Полша на 1.9.1939 г. френското правителство изоставя своята политика на ненамеса и въпреки,  че е  неподготвена за военни действия, Франция, заедно с Англия обявяват война на Германия. През първите 8 месеца между двете страни не се стига до сериозен военен сблъсък, освен демонстрация на сила по общата им граница. Но в началото на май 1940 г. германските части само за няколко дни прегазват считаната за непревзимаема отбранителна линия Мажино и за още 5 седмици помитат и останалата част от френската армия. Единствено дивизията на генерал Шарл Де Гол, от всички френски военни части, има успехи срещу германците. С окупацията на северозападна Франция, т.е. на около 60 % от територията й, и с инсталирането от Хитлер на марионетния пронацистки режим на маршал Филип Петен в курортния град Виши в югоизточната част на страната, залязва ІІІ-та Френска република. Хиляди членове на правителството на Народния фронт биват интернирани.

            Веднага след капитулацията по инициатива и под ръководството на генерал Шарл Де Гол във Франция се сформира въоръжена съпротивата срещу нацистките окупатори и техните колаборационисти. След нахлуването на Германия в СССР към въоръжената съпротива във Франция масово се присъединяват и привържениците на КПФ, които се проявяват като едни от най-активните в съпротивата срещу немските окупатори. Това донася на компартията високо признание сред народа. Вследствие на респекта, който КПФ си извоюва, нейните ръководители, преследвани от предвоенното правителство на социалистите, са амнистирани и включени в правителството в емиграция на генерал Де Гол.

            След края на II-та Cветовна война КПФ се издига до най-силната политическа сила във Франция, печелейки на парламентарните избори през 1946 г. за новосформиращата се IV-та Френска република 28,8 % (над 6 милиона) от подадените гласове, значително повече от социалистите. След войната до към края на 1946 г. Франция се управлява от т.нар. `Временно правителство на националното единство`, в което участват представители както на КПФ, така и на социалистите от `SFIO` и на християндемократите от `МRР` и което се оглавява от Жорж Бидо. Президент на републиката става ръководителят на френската съпротива, консервативният по убеждения генерал Шарл Де Гол. Той се обявява за запазването на независимостта на Франция и за договор за приятелство и сътрудничество със СССР. Де Гол е за изграждането на модерна държава, със социално-осигурителна система за всички граждани, противопоставя се на прекалено силното от неговата гледна точка влияние на партиите върху властта и се обявява за намаляване влиянието на парламента в полза на силна президентската институция. Вследствие на това, че не успява да наложи в новата конституция своята визия за държавно устройство на Франция, 1947 г. той се оттегля от президентския пост.

            На проведените след това избори за нов президент, подкрепян от всички леви партии, печели социалистическият кандидат на `SFIO` - Винсен Ориол. Още в началото на своето президентство (1947-54 г.), което съвпада със започването на Студената война, този първи социалистически президент на Франция, избран с гласовете и на комунистите, концентрира цялата си енергия върху тяхното трайно изтласкване от коалиционното правителство на социалистическия министър-председател - Пол Рамадие. Вследствие на факта, че през следващите десетилетия най-голямата партия на Франция - КПФ, остава изключена от властта, сформираните без нея най-причудливи коалиционни формирования са с изключително кратък живот. За 11 години, до провъзгласяването на V-та Република през 1958 г. се изреждат общо 25 бързо сменящи се правителства, със средна продължителност на управление под 6 месеца и с основно предназначение - да не се допускат комунисти до властта. Една част от тези правителства-"еднодневки" са със социалистически министър-председатели, а друга - с консерватори. В тях, обаче,  не участват "Голистите", които се обявяват за концентриране на властта в президeнтската институция, с цел да се преодолее царящия през 50-те години политически хаос и партизанщината в управлението на страната.

            И въпреки, че в икономическо отношение мандатът на първото социалистическо президентство във Франция се радва на добри стопански успехи, социалистическото управление на страната в международен аспект не може да се оцени като завой встрани от характерната за една колониална държава империалистическа политика. Социалистическият президент Ориол и социалистическите правителства по време на неговия мандат провеждат безкомпромисна политика на военна сила спрямо борещите се за независимост народи във френските колонии. Най-брутално експедиционен корпус от 370 000 френски войници, щедро подкрепян от САЩ с 3 милиарда долара, воюва срещу борещият се за самоуправление Индокитай от 1947 до тоталното му поражение при Тиен Биен Фу през 1954 г. След 1953 г. френската армия безскрупулно погазва дадените от ген. Де Гол още по време на Втората световна война обещания за независимост на Северна Африка за участието на арабски доброволци в борбата за освобождението на Франция от нацистите. Правителството изпраща в Алжир 500 000 военни, със заповед безмилостно да смажат борбата за независимост на местното население. В тези две, започнати и водени предимно от управлението на социалистите колониални войни са избити близо 2 милиона души от коренното население на засегнатите страни. Френските жертви възлизат на около 100 000 убити, част от които са Чуждестранни легионери.

            Освен тази колониална политика, в началото на Студената война социалистът Ориол категорично ориентира Франция към Съединените щати, Великобритания и НАТО в противопоставянето им срещу социалистическите страни от Източна Европа. Социалистическият президент Ориол блокира в началото на 50-те години и идеята за изграждане на т.нар. Европейска отбранителна общност, която да е извън НАТО.

            Вследствие на антикомунистическата си политика, разединени в няколко конкуриращи се, обявяващи се за леви формации, както и поради неуспешните колониални войни и безкрайния низ от правителствени кризи социалистите все повече губят влияние сред населението. След края на мандата на Ориол в продължение на повече от четвърт век те не успяват да излъчат нито един президент, а комунистическата партия се налага като най-изявената лява сила на Франция.

            В периода 1954-58 г. Четвъртата френска република се управлява от умерените консерватори, които с Рене Коти излъчват свои президент и съставят няколко правителства, които също не се отличават с особена дълготрайност. Освен това те нямат и визия как да изведат страната от кървавия капан на колониалната война в Алжир, въпреки, че окончателното изтегляне на Франция от Индокитай (Виетнам, Камбоджа и Лаос) през 1954 г. и даването на независимост на Тунис и Мароко е заслуга на консервативния президент Коти и назначения от него социал-либерален премиер от `PRS`, либерал-демократа Пиер Менде-Франс.

            На проведените в края на 1955 г. избори центристката коалиция "Front republicain" (`Републикански фронт`) от социалисти и християндемократи успява да ги спечели с предизборни обещанията за социална и икономическа модернизация на Франция и за мир в Алжир. Мандатоносител на правителството са социалистите начело с известния евроатлантик - Ги Моле, който от 1946 до 1969 г. е председател на `SFIO`. Само месец след встъпването си във власт социалистическият министър-председател забравя за предизборните обещания и обявява политика на репресии срещу борбата за независимост на алжирците и отказва да води преговори с техните представители. Неговото правителство дори удвоява военния контингент на Франция в Алжир. Освен политиката на запазване на колониите Ги Моле целенасочено преследва и сближаване на Франция с Великобритания, предлагайки на Лондон дори политически съюз между двете колониални империи.

            Първият тест за новото сътрудничеството между Франция и Обединеното кралство е тяхната съвместна военна интервенция срещу Египет през 1956 г. Няколко месеца преди това арабската република, ръководена от президента Абдел Насър национализира Суецкия канал и го затваря за израелски кораби. Израел от своя страна напада Египет и завзема Синайския полуостров, а френско-британски интервенционен корпус атакува и окупира след масирани бомбардировки и кръвопролитни сражения около Порт Саид ивица от 10 мили от двете страни на канала. Но след като Съветският Съюз заплашва двете колониални сили с намеса на страната на Египет, а те не получават очакваната подкрепа от САЩ, френско-британските части са принудени да се оттеглят. След провалената интервенция, през пролетта на 1957 г. правителството на Франция подписва Римските договори, които учредяват Европейската икономическа общност (ЕИО). Социалистическият премиер Ги Моле успява да се задържи цели 16 месеца на власт, което е истински рекорд за ІV-та Френска република. Въпреки че неговото правителство въвежда 3-та седмица платен отпуск, вследствие опита да се увеличат данъците за по-щедро финансиране на войната в Алжир правителството му пада през лятото на 1957 г., а президентът Коти назначава за временно управляващ страната технократа Феликс Жилар.

            След безкраен низ от бързо сменящи се правителства през 1958 г. се стига до смяна на политическата система във Франция. На 1.6.1958 г. президентът Коти номинира генерал Шарл Де Гол за министър-председател, предоставяйки му за 6 месеца дори извънредни права. Де Гол използва този мандат да предложи нова конституция, в основата на която стои превръщането на Франция в централизирана президентска република, ръководена от държавен глава, изцяло независим от законодателната власт. През септември новият основен закон на V-та Френска република е одобрен на референдум от 83 % от населението, а в края на годината Де Гол е избран с 78 % за президент. На второ място в този вот се класира кандидатът на комунистическата партия - Жорж Маран. Тези президентски избори са последните, на които държавният глава се избира все още по специална процедура от парламента, а не директно от народа.

            По време на второто си президентство 1959-69 г. във външнополитическо отношение генерал Де Гол определено се дистанцира от дотогавашните си колониални амбиции и въпреки ожесточената съпротива на част от военното командване дава независимост на голяма част от отвъдморските владения на Франция, включително и на Северен Алжир. Генералът сближава страната с Германия, въоръжава френската армия с атомно оръжие,  полага основите на френските сили за сдържане - "Force de frappe", освобождава Франция от опеката на САЩ и провежда категорична антибританска политика. Генерал Де Гол блокира за дълго време влизането на Обединеното кралство в новосформираната през 1957 г. Европейска икономическа общност под предлог, че в сърцето на Европа не може да се акцептира Великобритания като "троянския кон" и "васал на САЩ". По време на неговото президентство Франция напуска военните структури на НАТО и извежда цялото си въоръжение извън контрола на Северноатлантическия пакт, в който страната влиза по време на социалистическото президентство на Винсен Ориол. Но тази независима политика на бившия генерал спрямо САЩ и оттеглянето от колониите на Франция не намира одобрението на всички французи. Съединените щати също се страхуват от съветско проникване в Северна Африка, след нейното деколонизиране. Определени кръгове от военните създават т.нар. `Тайна армия` и подкрепяни от традиционно замесеното в такива дейности ЦРУ, на 22.8.1962 г. извършват атентат срещу ген. Де Гол с по-далечната цел - военен преврат срещу него. Само по случайност след обстрела той остава невредим, а атентаторите са заловени и изправени пред съд.

            Във втората половина на 60-те години Франция за първи път след края на ІІ-та Световна война е конфронтирана със сериозни стопански затруднения и силно нарастване на безработицата. Вследствие на обтягащата се икономическа ситуация в дълбоко консервативното, пренаситено с патриотизъм голистко общество през май 1968 г. се стига до спонтанни, широкомащабни, студентски и работнически протести. С издигането на над 60 барикади в Париж те кулминират в истински антисистемни бунтове. Парижани се солидаризират с протестиращите, носейки им храна и вода, въпреки че често именно техните коли се използват за барикади и изгарят в пламъци. Провеждат се няколко гигантски демонстрации в цяла Франция, в които участват над 9 милиона души. Всички синдикати, с изключение на комунистическия "Confederation generale du travail" - `СGT`, обявяват генерална стачка, към която се присъединяват милиони трудещи се. Неадекватното поведение на КПФ и на близкия до нея профсъюз `СGT` към набиращите скорост събития стига до там, че в началото на стачките те дори умишлено възпрепятстват организирането им и обявяват протестите за инициирани от буржоазните опоненти на Де Гол. Едва към края на стачната вълна комунистите ревизират позициите си и се присъединяват официално към протеста. Междувременно независими леви студенти окупират университетите, а анархисти щурмуват и завземат обществени здания. Цяла Франция е блокирана, вследствие на липсата на горива, стига се до недостиг и на хранителни продукти. Правителството реагира с целия арсенал за институционално насилие срещу така наречената `Парижка пролет`. Има няколко убити и хиляди ранени, още повече са интернираните, а по заповед на генерал Де Гол около столицата са дислоцирани военни подразделения. Мобилизирани са дори и окупационните френски части в Западна Германия, които са под командването на близкия на Де Гол генерал Жак Масу, ветеран от алжирската война. Те дори се среща тайно на 29-ти май в южния германски курорт Баден Баден, където е щаба на френските окупационни сили. Завърнал се обратно във Франция, президентът заплашва бунтуващите се с извънредно положение и организира масови контрадемонстрации на свои привърженици и увеличава заплатите на работниците с 35 %. Освен това той насрочва референдум за бъдещата структура на държавата, който обаче губи. Вследствие на това Де Гол се оттегля от поста си и назначава избори за 1969 г.

            Особен интерес представлява фактът, че френска комунистическа партия и близкия до нея профсъюз "Confederation generale du travail" - `СGT`, също са изненадани от неочакваните събития, и в началото се обявяват срещу тях. Догматизираната и бюрократизирана КПФ пропуска историческия шанс и не се възползва от възможността на вълната на протестите да посегне към властта. А такава реална възможност през май 1968 г. за една силна политическа партия, каквато КПФ тогава все още е била, е съществувала. Но тромавата и йерархизирана френска компартия, вече се е аранжирала със системата и явно е била заинтересована по-скоро да продължи прагматичната си политика на отстояване на позициите си в рамките на капиталистическата държава, вместо да се превърне в авангард на един спонтанен революционен процес. Именно тази прекалено предпазлива политика на изчакване и липсата на готовност за радикална промяна на обществените взаимоотношения доведе КПФ впоследствие до загуба на престиж, на влияние и дори до маргинализиране в по-дългосрочен план. Тя се оказва обърната повече към славното си антифашистко минало, отколкото към новите идеи за едно друго, алтернативно обществено устройство на Франция. Вероятно обяснение за това поведение на френската компартия има и влиянието на Москва, която в условията на Студената война е провеждала политика на ненамеса във вътрешните работи на страните от двата противостоящи блока и е предпочитала националистическа и предвидима политика на генерал Де Гол пред неизвестностите от една стихийна революционна промяна с неясно бъдеще. Но каквито и да са причините за дистанцирането на КПФ от разбунтувалата се по време на "Парижката пролет" 1968 г. младеж, последствията от това имат пагубни резултати за френските комунисти.

            Френският автор Пиер Видал коментира последиците от пасивността на КПФ по време на събитията по следния начин: "Нещо между комунистическата партия от една страна и студентите и интелектуалците се счупи". Затова и нейните избиратели, под въздействие на емоционалният натиск на спомените за вълненията постепенно започват да се отдръпват от КПФ още през 70-те години. Тази тенденция се засилва особено след като партията поема по пътя на т.нар. `Еврокомунизъм` и участва на два пъти във властта със Социалистическата партия, без да успее да реализира до край предизборната си програма. Като сериозен катализатор на този упадък действат и събитията след 1990 г. в Източна Европа и след като новото ръководство на КПФ, начело с генералният й секретар - Робер Хю променя традиционната комунистическа програма на партията. В крайна сметка компартията се срива от водеща политическа сила, постигаща до 29 % изборна подкрепа до нивото на третостепенна организация, получаваща подкрепата на по-малко от 5 % от гласоподавателите. Броят на партийните членове на КПФ също намалява драстично от 800 000 след Втората световна война до 200 000 през 1998 г. и 138 000 през 2001 г.

            Заради амбивалентната политика на КПФ по време на бунтовете от `68 година във Франция на политическата сцена трайно се етаблира нова, радикално-революционна левица, начело с младите водачи на студентските протести - Даниел Кон-Бендит (известен като "Червения Дени"), журналиста Ален Кривиeн, проф. Даниел Бенсаид и др. [3] След събитията те инициират формирането на нови леви партии. Днес тези учредени в международната революционна "Комунистическата група на 4-тия Интернационал" партии като "Lutte Ouvrier" - LO (`Работнически бунт`) [4] и "Ligue communiste revolutionnaire" - LCR (`Лига на революционните комунисти`) се възприемат от младото поколение леви избиратели за авангардно антисистемни и по-атрактивни от КПФ. Двете ултралеви формации, макар и да имат само няколко хиляди регистрирани партийни членове, през последните години постигат изборни резултати от приблизително по 1,5 милиона гласа, т.е. от около 5 %. На изборите за президент кандидатката на `LO` - Арлет Ивон, през 1995 г. получава 5,3 %, а през 2002 г. - респективно 5,7 %. Кандидатът на `LCR` Оливие Безансеньо привлича през 2002 г. 4,25 %, а през 2007 г. 4,1 %. За сравнение днешната Френска компартия, макар със своите 135 000 регистрирани членове да е една от най-големите по този показател партии във Франция, все по-трудно достига 1 милион гласа. На президентските избори през 2002 г. представителят на КПФ - Робер Хю, бе одобрен от 3,4 %, а през 2007 г. кандидатката Мари-Жорж Буфе дори само от 1,9 %.

            За разлика от КПФ новите леви партии поддържат силно революционна и антикапиталистическа риторика, издигайки искания за смяна на системна. Освен това те категорично се обявяват за неучастие под никаква форма в управлението на капиталистическата държава. И докато `LO` е класическа марксистко-троцкистка партия, чието ръководство работи законспирирано, концентрирайки дейността си изцяло върху трудещите се, то `LCR` може да се характеризира като отворена и към интелектуалците, силно интернационално активна партия, повлияна от неотроцкизма, идеологически силно ориентирана към Роза Люксембург, Ернесто Че Гевара и към неомарксизма. [5] `LCR` е активно ангажирана в профсъюзната дейност, в новите международни екологични, антивоенни, алтерглобалистки и социални движения като `АТТАС`, Световния и европейските социални форуми, `Anti G-8`, `Stop the War Coalition`, `Greenpeace` и др. [6]



[1]  Жан Журес  е роден на 3 септември 1859 г. в гр. Кастре, Франция, в заможно семейство на търговци на платове. През 1883 г. той е възван за професор по философия във висшето художествено училище в Тулуз, а след 1885 г. на няколко пъти е избиран като народен представител от ляво-републикански партии в парламента. Журес си извоюва име като блестящ оратор и защитник на онеправданите. Освен че професорът е съинициатор на новосформиращото се социалистическо движение през 1904 г. той е и един от основателите на легендарния ляв вестник "l`Humanite". Жан Журес е един от най-известните представители на реформаторския социализъм, изявен хуманист и ревностен пацифист. Като противник на войната той активно се включва в движението за мир. Заради своята непоклатима антимилитаристична позиция той е убит на 31.7.1914 г. от войнстващи френски националисти, един ден преди началото на Първата световна война. Днес той се почита по целия свят като борец за мир и като най-светлия водач на френските социалисти. Широка популярност добива неговото изказване: "Да си верен на една традиция означава, да си предан на огъня, а не на пепелта!"

[2] "Партията на радикалните социалисти" (`PRS`) въпреки радикалността на името си винаги се е причислявала към умерения, центристки политически спектър. Тя възниква като либерално-демократическа формация, отричаща монархията и се позовава на ценностите на Френската революция. Радикалсоциалистите се учредяват след аферата "Драйфус" през 1895 г. и в началото на 20-ти век са една от най-влиятелните партии във Франция.

[3]  През есента на 1968 г. Даниел Коен-Бендит, който е с двойно - немско и френско гражданство, е изгонен от Франция обратно в Германия, където той става един от съинициаторите на антисистемната т.нар. "Извън парламентарна опозиция" (`АРО`), а в края 70-те години е съорганизатор на партията на "Зелените", която в началото е с екологична и антикапиталистическа насоченост. Днес Бендит е по-умерен и принадлежи към крилото на "реалосите" (провеждащи реална политика) в "Зелена" партия, и от тяхната листа е избран в Европарламента.

 

[4]  Ултралявата партия "Lutte Ouvrier" - LO (`Работнически бунт`) се обявява за пряка наследничка на учредената в навечерието на Второто световна война троцкистка "Комунистическата група на 4-тия Интернационал". Организацията успява да оцелее през времето на немската окупация и след освобождението през 1945 г. се преименува в "Union Communiste (Trotskyste)". Тази формация има водеща роля по време на големите стачки в заводите на Рено през пролетта на 1947 г., но 2 години по-късно тя се разпада. След събитията в Унгария през 1956 г. троцкистите се реорганизират и учредяват радикално революционната група "Voix Ouvriere" (`Работнически глас`), която е забранена с декрет от Де Гол през май 1968 г., но в края на юни нейни членове учредяват "Lutte Ouvrier". Тази партия се самоопределя като класическа марксистко-троцкистка формация и членува в международния "Union Communiste Internationaliste". Ръководството на `LO` работи дълбоко законспирано, концентрирайки дейността си изцяло върху трудещите и профсъюзите. След 1968 г. `LO` ежегодно организира през пролетта в околностите на Париж работнически тържества по случай разтърсилите Франция събитията, които с десетки хиляди посетители са се превърнали в най-големия сбор на радикалната левица в Западна Европа.

[5] "Съюзът на революционните комунисти" (`LCR`) е учреден като френска секция на 4-тия Интернационал през 1968 г. от водачите на Парижката пролет - Ален Кривин и Даниел Бенсаид под името "Ligue Communiste", която през 1973 г. е забранена. Месеци по-късно движението се учредява на ново под името "Front communiste revolutionnaire", след което се преименува в "Ligue communiste revolutionnaire". След краха на "реалния социализъм", който води до тежки загуби за ориентираната към парламентарния реформизъм КПФ, `LCR`, която винаги се е обявявала срещу бюрократизирания, авторитарен социализъм в Източна Европа, бързо успява да  привлече привърженици. За разлика от ортодоксалните троцкисти `LCR`,е отворена към широки слоеве на обществото - най-вече към т.нар. "нов пролетарият" (безработни, временно заети и работещи почасово, трудещи се на несигурни работни места, "working poor"-заети на пълно работно време, но срещу минимално заплащане и работещите нелегално емигранти), но тя има силна поддръжка и сред интелектуалците. `LCR` настоява за достойно ниво на помощите за безработни, значително над днешните минимални подаяния, за минимална работна заплата от 1500,-Е на месец, за законова забрана на произволните уволненията, преследващи максимизиране на печалбите и за премахването на т.нар. "Договори за първо назначаване", които са изключително неизгодни и ограничаващи правата на младите трудещи се. Тази компартия за разлика от КПФ е cъс силно изразена хоризонтална организационна структура и дейността й се координира от "говорители". Това са водачите на бунта от 1968 г. - журналиста Ален Кривиeн, проф. Даниел Бенсаид и младият историк Оливие Безансеньо, който поради безработицата сред интелектуалците е принуден да работи като пощальон. `LCR`  се застъпва за прилагане на принципите на базисната демокрация и изграждането на работнически съвети в предприятията, които да поемат ръководството им, както и за обединението на всички антикапиталистически формации. Неколкократно `LCR` влиза в изборни съюзи с другата радикално-революционна формация "Lutte Ouvriere".

 

[6]  Комунистическия съюз `LCR` членува в алтернативнотао ляво сдружение "European Anti-Capitalist Left" (`Европейска антикапиталистическа левица`) заедно с британските ултралеви партии като `Socialist Workers Party`, `Respect`, `Scottish Socialist Party` и `Socialist Party`; италианската `Rifondazione Comunista`; немската и австрийската компартия; швейцарското движение `SolidariteS`; испанскoто сдружение `Espasio Alternativo`; гръцкото обединение `Synaspismos`; португалския `Bloco de Esquerda`, както и др. подобни антисистемни формации.

За разлика от `Революционните комунисти`, КПФ членува в парламентарната група на "Европейската левица" (`Confederal Group of the European United Left / Nordic Green Left` - GUE/NGL). Тази формация се обявява за "изграждане на алтернативен на капитализма социален и политически модел", а в нея членуват леви партии, които под някаква форма участват в управлението на своите страни. В тази формация членуват още новата немска "Левица" - `Linke`, швейцарската "Партия на труда" - `PdA`, "Гръцката комунистическа партия" - `KKE`, ирландската "Sinn Fein", италианските компартии "Rifondazione" и "PdCI", холандската "Социалистическа партия" - `SP`, "Португалската комунистическа партия" - `PCP`, шведската "Левица", испанската "Обединена левица" - `IU`, "Чешката компартия", кипърската "Прогресивна партия на труда" - `АKEL` и др.

A френската Социалистическа партия членува в Европарламента заедно с всички европейски социалдемократически формации в "Партията на Европейските Социалисти" (`Рarty of the Eureopean Socialists` - PES).



Тагове:   левица,


Гласувай:
1
0



1. анонимен - ZEdUHbLIQqwV
25.05.2011 19:41
You're the geratset! JMHO
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: iw69
Категория: Политика
Прочетен: 1231449
Постинги: 781
Коментари: 1105
Гласове: 5384
Календар
«  Май, 2021  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31