Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.08.2008 17:25 - Кой кой е във Френската левица (Част ІІ)
Автор: iw69 Категория: Политика   
Прочетен: 1037 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 17.12.2008 11:45


Иван Аладжов, доктор по право

КОЙ  кой  E  в лЯвото  политиЧеско  пространство на ФранциЯ

...                                                              (Част ІІ)
По време на събитията от "Парижката пролет" 1968 г. не по-малко пасивна и изчакваща е позицията и на френските социалисти. Освен че революционните брожения през `68 ги застигат абсолютно неподготвени и неадекватни на събитията, те са и раздробени на няколко партии, съревноваващи се помежду си основно в антикомунистическа риторика. Така на президентските избори през 1969 г. кандидата на социалистическата `SFIO`, Гастон Дефер, постига 5 %, а за Мишел Рокар от "Раrti socialiste unife" - PSU гласуват само 3,61 %. В същото време представителят на "голистите" - Жорж Помпиду постига 44,5 %. Неговото президентство се характеризира с това, че "голистите" ревизират блокадната си политика спрямо Великобритания и Франция дава зелена светлина за преговори с Обединеното кралство за присъединяването му към Европейската икономическа общност, които завършват на 1.1.1973 г. с неговото приобщаване към ЕИО.

 

            Съкрушителните изборни загуби на социалистите инициират дебат за бъдещето на социалистическото движение. А революционните събития от 1968 г. и предизвиканото от тях олевяване на масите връщат голяма част от социалистите към марксическата идея за един алтернативен на капитализма модел за устройство на обществото за производство и  разпределение на необходимите му блага. По инициатива на новия генерален секретар на `SFIO` - Ален Савари и на левия интелектуалец Жан-Пиер Шевенман още през същата година се стига до обединение на тяхната партия с "Parti Radical Socialiste", с "Federation de la gauche democrate et socialiste", с "Convention des Institutions Republicaines", както и с част от членовете на `Parti socialiste unife` - PSU.[1] След сливането им се учредява на новата Социалистическа партия - ‘СП’ ("Parti socialiste" - `PS`), която първоначално остава резервирана към КПФ, обвинявайки я в тоталитаризъм и сервилност към Москва.

            До средата на 70-те години новата соцпартия остава само трета  политическа сила във Франция. Постепенно ръководството на партията, начело на което застава Франсоа Митеран, променя отношението си към КПФ, в която СП започва да вижда трамплин за влизане във властта. А изборният потенциал на КПФ може да бъде "оптимиран" и използван за постигането на тази цел. Така през 1972 г. заедно с генералния секретар на КПФ - Жорж Марше, социалистите сключват предизборен съюз - т.нар. "Съюз на левицата" ("Union de la Gauche"). А на президентските избори през 1974 г. комунистите дори не издигат свой кандидат, за да се концентрира левия вот срещу кандидата на десницата. Митеран събира най-много гласове, но на втория тур губи с разлика от 1,6 % спрямо кандидата на християндемократите - Валери Жискар д`Естен.

            Характерно за президентството на Валери Жискар д`Естен е, че той продължава курса на френска независимост в международните отношения. Известност добива неговото изказване, че няма да допусне Франция да се превърне в "провинция на една свръхсила". Същевременно Жискар д`Естен е изявен привърженик на европейската интеграция, инициира разширяване на правомощията на Европейския парламент и преследва визията за създаването на обединена европейска държава по подобие на САЩ. Новият консервативен президент не е привърженик и на протоколните официалности, свързани с неговата длъжност и винаги се старае да запази близост до народа.

 

            На президентските избори през 1981 г. за първи път и на двата тура печели представителят на новата социалистическа партия - Франсоа Митеран, въпреки че КПФ със своя кандидат Жорж Марше привлича 15,4 %. Социалистите съставят коалиционно правителство с комунистите, които в правителството на социалиста Пиер Мори са представени с четирима министри - на транспорта, образованието, здравеопазването и на публичната администрация. Лявото правителство стартира веднага със широкомащабна социална програма, в основата на която са комунистите, и която включва: съкращение на работната седмица на 39 часа при увеличение на заплатите; въвеждане на минимална ставка за заплащане, валидна за всички отрасли; допълнителна 5-та седмица, платен годишен отпуск за всички работещи; занижение на пенсионната възраст на 60 години при увеличение на пенсиите; помощи за многодетните семейства; увеличение на броя на държавните служители, което автоматично смъква нивото на безработицата; увеличение на данъците за богатите. Правителството социализира редица банки - Credit Lyonnais, Compagnie financiere de Suez и др. Същевременно с това се национализират и ключови предприятия от производствения сектор като: Bull Computer, Rhone-Poulenc, Dassault, Sacilor, Usinor, Thomson и др. Държавата увеличава значително дотациите в сферата на образованието, културата и науката, за театър, кино, музеи, библиотеки, медии, за  развойна и изследователска дейност. Реформите на лявата коалиция включват и премахването на редица ограничаващи основните права на гражданите закони от сферата на сигурността, премахва се смъртното наказание и се легализират абортите. Други важни промени са децентрализацията на управлението, засилването на регионалната автономия и помощите за развитие на провинцията. Тези механизми преустановяват десетилетната тенденция цялата власт и икономика да се концентрират в и около столицата, а другите региони да изостават в развитието си и да се обезлюдяват. По отношение на съседните си държави като Испания и Италия новото правителство в Париж провежда политика на толериране на антисистемните движения в тези две страни. До влизането на постфранкистка Испания в Евросъюза на 1.1.1986 г. Франция продължава да толерира на своя територия присъствието на бойци от баската `ЕТА` (=”Родина и свобода”), която днес е обявена от ЕС за терористична организация. След смъртта на ген. Франциско Франко през 1976 г. и смяната на неговия фашизоиден режим в Мадрид те продължават и до днес започнатата още през 1959 г. въоръжена борба срещу централната власт на иберийската държава за независимост на баския народ. В началото на 80-те години френското правителство проявява толерантност и по отношение на антикапиталистическите движения в Италия. Преследваните от християндемократите през 70-те и 80-те години (т.нар. `Оловни години на Италия`) интелектуални ръководители на антисистемните формации в апенинската република като проф. Антонио Негри и стотици други намират политическо убежище във Франция.

            През 1982 г. и Франция, както и всички останали западноевропейски пазарни икономики са застигнати от поредната световна икономическа криза от покачването на цената на петрола и на долара. Тази глобална тенденция оказва негативно влияние на инфлацията в страната и на курса на френската валута на международните финансови пазари. В отговор на понижаващите се печалби частният бизнес масово уволнява персонал, което води до увеличение на безработицата. Между другото, подобни икономически затруднения имат и останалите западноевропейски държави. Така например, стопанската криза доведе до падането на лявоцентристкото правителство от социалдемократи и либерали в Германия, както и на социалдемократическия й канцлер, Хелмут Шмид.

            За да противодейства на стопанската криза социалистическото правителство на Франция едностранно стопира голяма част от социалните програми, договорени с комунистите в коалиционното споразумение, въпреки техния протест. Социалистите правят остър завой спрямо предизборните си обещания и започват да провеждат, начело с финансовия си министър Жак Делор, изцяло неолиберална икономическа политика с радикални финансови ограничения. Тя включва премахване на автоматичната индексация на приходите с размера на инфлацията, замразяване на заплатите, което веднага понижава покупателната способност на населението. Намаляват се и разходите за образование, култура и здравеопазване, но не и за военни разходи. Така например по инициатива на президента-социалист Франция участва в съвместната военна акция на САЩ и Италия в Ливан, която завършва с тотално фиаско. Митеран също отказва категорично френските атомни оръжия да бъдат подложени на пропорционално съкращение, каквото се предвижда в договора `INF` за ядрено разоръжаване в Европа между САЩ и СССР.

            Вследствие на десния завой на социалистите и провежданата от тях рестриктивна монетарна политика в знак на протест министрите на КПФ се оттеглят от кабинета през 1983 г. А прокомунистическият профсъюз `CGT` инициира вълна от стачни действия срещу антисоциалната политика на Социалистическата партия, дошла на власт със съвсем други предизборни обещания. Но дистанцирането на КПФ от реалната антилява политика на социалистите и от властта не й донася траен политически дивидент и не й помага срещу пълзящото разпадане на партията и оттеглянето на избирателите от нея.

            През 1984 г. коалиционното правителство окончателно се разпада и президента Митеран назначава ново социалистическо управление, начело с Лорaн Фабиюс. Новото правителство, очистено от комунисти, провежда още по-ясно изразена неолиберална политика. А социалистическият президент, Митеран, си позволява да инициира дори незаконни действия, които граничат с държавен тероризъм. Във връзка със подновената ядрена програма на страната, на атола Муруроа, тихоокеанско колониално владение на Франция, се провежда серия от атомни взривове. На 10.7.1985 г. командоси на френското външно разузнаване `DGSE` взривяват кораба "Rainbow Worrior" на международното екологично и антивоенно протестно движение "Greenpeace", който е акостирал в новозенландското пристанище Оукленд. При този терористичен акт на френските спецслужби загива португалският фотограф и активист на "Greenpeace" - Фернандо Перейра. Впоследствие се стига до тежък дипломатически конфликт между Франция и Нова Зеландия, която прави разследване и доказва вината на френските агенти. На 22.9.1986 г. социалистическият премиер-министър Фабиюс признава престъплението, Франция изплаща обезщетение на роднините на загиналия и на Нова Зеландия и уволнява военния си министър - Чарлс Ерну, член на социалистическата партия. Но никой не поставя въпроса за оставката на президента Митеран, въпреки че в материал на вестник "Le Monde" от 2005 г. се цитира доклад от 1986 г. на бившия директор на външното разузнаване - адмирал Пиер Лакост, в който той твърди, че заповедта за атентата е била дадена лично от президента. Друг случай от подобно естество, който хвърля тъмна сянка върху Митеран е подържаната от 1982-86 г. на директно негово подчинение група за борба с тероризма, т.нар. "Антитерористични ядра" (`АТЯ`). Те са създадени за противодействие на възникналата през 1979 г. ляво-терористична групировка "Асtion directe" и са се намирали извън юрисдикцията на компетентните за този вид дейности полиция и жандармерия. Агентите на `АТЯ` са оперирали нелегално изцяло в стила на познатите от 70-те години, от времето на военните диктатури в Латинска Америка, "ескадрони на смъртта".

            В краен резултат от всичко това на парламентарните избори през 1986 г. Социалистическата партия преживява истинско фиаско.  Но и сега президентът Митеран не подава оставка, както се очаква от много политически наблюдатели. Мнозинството в парламента е спечелено от голистката партия `UMP` и Митеран предоставя мандат за съставяне на новото, консервативно правителство на Жак Ширак, който става министър-председател. От 1986 до 1988 г. страната навлизаза първи път в управление от типа "Cohabition", т.е. `съжителство` между социалистически президент и консервативен премиер и правителство. Характерното за този тип управление е взаимното блокиране на двете институции.

            На проведените две години по-късно, през 1988 г., президентски избори Франсоа Митеран изненадващо се налага на втория тур над Жак Ширак и разпуска контролирания от голистите парламент. Социалистическата партия успява да се наложи и на последвалите парламентарни избори и съставя правителство с премиер Мишел Рокар, познат като политически медиатор от времето на студентските вълнения през 1968 г., известен още с антикомунизма си и като водач на социалдемократическото дясно крило на Социалистическата партия, формирано предимно от бивши членове на `PSU`. По време на неговото управление СП отново въвежда минималното заплащане, но на ниско ниво, а след бунтове в Нова Каледония, френска колония в Тихия океан, й дава ограничена автономия. Освен това новият премиер без успех се опитва да разреши възникналите проблеми около нелегалното финансиране на партията и да амнистира замесените в тези нерегламентирани практики лица. След неговия провал Митеран назначава през 1991 г. за министър-председател на Франция първата жена-премиер - неговата приближена Едит Кресон. Само година по-късно на този пост тя е сменена от Пиер Береговой. Кресон продължава политическата си кариера в Европейската комисия, която е принудена да напусне през 1999 г., вследствие на обвинения за корупция и измами, за които дори е осъдена от Европейския съд.

            По време на управлението на президент и кабинет на социалистите, въпреки силната вътрешнопартийна съпротива от страна на промарксисткото ляво крило `CERES`, ръководено от Жан-Пиер Шевенман, Франция взема активно участие в първата война на САЩ срещу Ирак `Desert Storm` през 1991 г., по време на която са избити над 200 000 иракчани.

            И докато в продължение на повече от един век френските социалисти се водят от парадигмата за социализиране на основните производствени отношения, изразяваща се в постоянно разширяване на обществения стопански сектор за сметка на частния, и поне в дотогавашните си партийни програми се самоопределят като марксистки и революционери, без някога да са пристъпили към реализацията на своя обществен модел, след самоликвидацията на източноевропейския социализъм през 1989/90 г. тази философия окончателно е изоставена от Социалистическата партия. През 1991 г. десните кръгове във френската СП инициират конгреса в Арш, на който мнозинството гласува отказ от всякакви проекти за социализиране на производствените отношения, основаващи се на марксизма, и възприема философията на неолиберализма.

            След този пореден завой надясно от Социалистическата партия се отцепва лявото й крило около Шевенман, който в края на 60-те години бе един от инициаторите за обединяването на социалистите. Бившето ляво крило от интелектуалния кръг `СЕRES` в `Parti socialiste` учредява през 1992 г. ляво-патриотичното гражданско движение "Моuvement des Citoyens" - `MDC`, което има изборен потенциал от около 5 %.[2]

            На парламентарните избори през 1993 г. социалистите губят мнозинството си в парламента и президентът Франсоа Митеран е принуден да създаде второто управление от типа "Cohabition" с дясно-центристкия премиер Едуар Баладьор.

            В края на второто си президентство (1988-95 г.) социалистът Франсоа Митеран е конфронтиран с публични обвинения за колаборатьорство с пронацисткия Виши-режим, когато през април 1943 г. получава орден от правителството на маршал Филип Петен за заслуги като работещ в концентрационен лагер на френското национално правителство. Става известно, че едновременно с това Митеран е подържал връзки и с френската съпротива на генерал Де Гол. През 1992 г. става публично достояние и фактът, че след 1987 г. Митеран ежегодно е поднасял венец с цветя на гроба на осъдения на смърт през 1945 г. за сътрудничество с нацистите маршал Петен.

            През 1994 г. срещу Митеран са отправени тежки обвинения и от френския разследващ журналист Жан Монталдо в неговата книга "Митеран и 40-те разбойника", че президентът е прикривал схеми за нерегламентирани партийни приходи от свои приятели като бизнесмена Бернар Тапи, и че директно е участвал в корупционни практики. След тези шокиращи разкрития приближеният до Митеран, Франсоа дьо Гросювре, който е бил един от изворите на информация на автора е открит в Елисейския дворец с куршум в главата. Официалната версия за неговата кончина е самоубийство. Но в медиите не стихват спекулациите, че това, както и няколко други мистериозни самоубийства на приближени на Митеран не са съвсем доброволни. През 1993 г. се самоубива и социалистическият министър-председател Пиер Береговой, след като в началото на 90-те години срещу СП са издигнати тежки обвинения за нередности в партийното финансиране и за пране на пари. А в края на 1994 г. обесен в собственото си жилище е намерен Пиер-Ив Гезу, който е бил отговорен за сигурността и подслушването в президентския дворец. А само преди няколко години, бяха издигнати обвинения за корупционни практики и срещу сина на Митеран.

            Интерес представлява самооценката на Митеран в последните дни от управлението му: "Аз бях последният истински президент на Франция; след мен ще дойдат само дирижирани от Европа администратори и финансисти". Многозначителна е и молбата му по време на интервю, дадено малко преди да почине от рак през 1996 г.: "И разкажете на хората, че аз не бях дявол".

           

            На проведените през 1995 г. президентски избори социалистическият кандидат от умерено-лявото крило на Социалистическата партия, Лионел Жоспен, не успя да се наложи срещу голисткия кандидат, Жак Ширак. Комунистическият кандидат от КПФ - Робер Хю постигна 8,6 %, а представителката на ултралевия `Работнически бунт` - програмистката Арлет Ивон - 5, 3 %. Така след 14-годишното силно противоречиво президентство на Франсоа Митеран, на най-високия пост в държавата се изкачва консерваторът Жак Ширак. Интересен тук е фактът, че още в самото начало на неговото президентство, срещу Ширак са издигнати обвинения за корупция по време на неговото кметуване в Париж (1977-1995 г.) Те обаче не можаха да бъдат разследвани до края на неговия мандат през 2007 г., поради имунитета му като президент на републиката. Обвинения за корупция и съучастие във пране на пари бяха издигнати през 2004 г. и срещу голистите във връзка със аферата "Clearstream" (`Чист поток`) около т. нар. банка на всички частни европейски банки. Едва след края на втория си мандат Ширак бе привикан на разпит от следствените органи по тези два случая, но разследванията по тях още не са приключили.

 

            В периода след конгреса на социалистическата партия в Арш през 1991 г. и нейното одесняване,  след загубата на редица избори и все по-силното маргинализиране на КПФ в някой кръгове на леви интелектуалци се заражда идеята за създаване на ново международно движение, което в глобален мащаб да постави въпроса за един нов по-справедлив модел за икономическо устройство на обществото. Така през 1997 г. около издателския кръг на международния ляво-аналитичен ежемесечник "Le Monde Diplomatique" Игнасио Рамон, Бернар Касен, Сюзън Джордж и др. се учредява алтерглобалисткото движение `АТТАС` под лозунга "Един друг свят е възможен". [3]

 

            Същата година, на парламентарните избори през 1997 г. социалистите печелят вота начело с Лионел Жоспен и със сформираната след загубените президентски избори коалиция "Gauche plurielle" (`Плуралистична левица`), в която влизат и други по-умерено леви партии като `Зелените`, КПФ, `Гражданското движение` на Шевенман и `Левите радикали`. Така се стига до третото "кохабиционно" управление на Франция, този път с консервативен президент и умерено ляво правителство. В него влизат и двама комунистически министри - на транспорта и жилищното строителство и на младежта и спорта, както и един държавен секретар в министерството на туризма. `Зелените` участват в новия кабинет с един министър - на екологията, а Шевенман от `Гражданското движение` получава поста на вътрешен министър, от който обаче той се оттегля през 2000 г., като протест срещу неизпълнението на предизборната програма на лявата коалиция.

            През първата част от премиерството на Жоспен международната конюнктура е много динамична, а икономическия цикъл до 2000 г. е положителен. Съответно и правителството си позволява да проведе някой социални политики като: въвеждане на 35 часовата работна седмица със запазване нивото на заплащане, с което се създават нови работни места и се намалява безработицата, въвежда се медицинска застраховка за всички и се подобряват нормативните условия за младежта при първо постъпване на работа. Но от края на 2000 г. глобалният конюнктурен цикъл се променя и стагнацията обхваща и Франция, безработицата отново нараства, печалбите на частните компании намаляват и те масово уволняват персонал. Същевременно с това лявото правителство начело със социалистите отново прибягва до неолиберални практики като приватизация на много предприятия, между които и във важни за населението снабдителни отрасли, където може чрез монополен рекет с екзистенциални нужди на обществото да се извлича максимализирана печалба. Въвежда се и така нареченото `публично-частно партньорство`, което макар от една страна да подпомага разходите на общините, от друга значително оскъпява комуналните проекти и поради участието на частни инвеститори в тях превръща общинските обекти в средство за извличане на печалба от населението. Тяхната експлоатация най-често е съпроводена от масивни съкращения на работещите в комуналните предприятия, от повишение на цените на предлаганите от частните компании услуги, а и създава предпоставки и за мащабна корупция и разхищение с обществени средства. Освен това по време на управлението на `Плуралистичната лява коалиция` и на Лионел Жоспен в страната се въвежда и общата европейска валута "Евро", без държавата да е създала механизми, които да предотвратят спекулативното покачване на цените от частния бизнес. Новата парична единица предизвиква истински ценови взрив, който не остана незабелязан от гражданите.

            Ето защо на проведените през 2002 г. парламентарни и президентски избори левите партии, участвали в управлението на Жоспен преживяха истински крах. По средата на мандата си те измениха на предизборните си обещания и превключиха на дясна икономическа политика бяха наказани от избирателите. Изправени пред алтернативата да гласуват вляво или вдясно, те предпочетоха да си останат в къщи или да вотират направо за десния оригинал. Жоспен се срина с 16 % до безличното трето място, изоставайки дори зад неофашиста Льо Пен, който с крещяща националистическа риторика привлече част от протестния вот.

            И  този път се потвърди факта, че винаги, когато КПФ участва във властта като коалиционен партньор на Социалистическата партия и й помага да поеме управлението на държавата, това води до трайна електорална загуба за комунистите. Такъв бе ефектът и след управлението на КПФ със СП през 1981-83 г., когато комунистите паднаха трайно от 16 % на около 10 % изборна подкрепа, същото се констатира и след повторната им коалиция със социалистите през 1997-2002 г., след която те се сринаха дори под 5 %. До голяма степен това се обяснява с факта, че социалистите обикновено идват на власт с леви обещания, които в реалното си управление или само частично изпълняват, или изцяло забравят. Както и с факта, че когато са на власт те редовно биват замесени в корупционни афери. Тези особености на социалистите се оказват пагубни за по-малките леви партии, дори и когато техните представители не са замесени в злоупотреби. Левите избиратели, по идеологическа нагласа са силно чувствителни към темата за корупция в левите партии, както и за заиграване със системата и остават с чувството, че са предадени от своите избраници. Затова на президентските избори през 2002 г. кандидата на КПФ не успя да привлече повече от 3,4 % от гласовете, докато резултатите на другите леви партии, неучаствали в съуправление със социалистите, бяха осезателно по-добри: представителката от `Работнически бунт` получи над 5,7 %, Шевенман от `Гражданското движение` и кандидата на `Зелените` [4] по около 5,3 %, а младият представител от `Съюза на революционните комунисти` - 4,25 %.

            В резултат на краха на социалистите, на втория тур на президентските избори през 2002 г. срещу Жак Ширак се яви на балоттаж не  кой да е, а кандидатът на неофашистите. Ширак спечели убедително с над 82 % и този категорично най-добър изборен резултат в историята на Франция, се обяснява с обстоятелството, че всички леви сили масово гласуваха за него като за по-малкото зло. Ширак назначи за премиер голиста Жан-Пиер Рефрен, а за външен министър - Доминик де Вилпен. По отношение на новата война на САЩ срещу Ирак той зае значително по-принципна външна политика в сравнение със социалистическия президент, Франсоа Митеран и неговия премиер, Мишел Рокар, и отказа участието на Франция в това ново кръвопролитие.

 

            От провала на изборите през 2002 г. френската левица и до днес не е успяла да се съвземе напълно на национално ниво, въпреки че отбеляза успехи на местните избори през 2004 г. Непонятно защо, но като отговор на своите провали социалистите реагираха на своя конгрес през 2003 г. в Дижон с още по-десен завой, като окончателно се дистанцираха от своите представи за френски социализъм и се ориентираха още по-силно към европейската социалдемокрация и към "традициите" на десния социалист Ги Моле. За водеща парадигма те припознаха `социалната демокрация` - нашумяла идея от социалдемократическия новоговор на "модерните европейски леви партии " - немската ГСДП, британската `New Labour Party`, италианската "Демократическа партия" и др. С последната си метаморфоза френските социалистически стратези се присъединиха към тях, надявайки се по този начин да привлекат част от десния електорат, което едва ли ще им донесе желания успех.

            Не съвсем адекватна и в духа на времето бе позицията на френската социалистическа партия и по отношение на проекта за Евроконституция. На вътрешнопартийния референдум по  въпроса партийното ръководство изпадна в пропагандна еуфория и ‘СП’ подкрепи Договора за конституция, въпреки очертаващата се тенденция, че в тази си ултралиберална и антидемократична форма той ще бъде отхвърлен от френските граждани. Така и стана: на допитването на 29.5.2005 г. - 55 % от французите вотираха срещу Евроконституцията. Въпреки това ръководството на социалистите (и то след референдума) проведе истинска политическа чистка по върховете на партията, отстранявайки всички противници на Договора за конституция от техните постове.

            На президентските и на парламентарните избори през 2007 г. силно одеснялата и лутаща се между все по-малко лявата си партийна програматика и все по-неолибералната си реална политика Социалистическа партия не успя да убеди избирателите с предизборната си програма, копираща подхода на Тони Блеър и на британската "New Labour". В резултат на това десните сили отново спечелиха убедително парламентарните избори, постигайки удобно мнозинство от над 60 % места в парламента и излъчиха за премиер Франсоа Филон от своите редици. Въпреки категоричната си победа те великодушно подариха няколко важни поста в правителството на жадуващите да съуправляват социалисти - на бившия министър на икономиката, Доминик Щрос-Кан бе предложен поста на директор на Международния валутен фонд, а на социалиста Бернар Кушнер бе поверено важното Външно министерство.

            На президентските избори кандидатката на социалистите - Сеголен Роял направи впечатление с липсата на категорична позиция по който и да е политически и социален въпрос и с риторика, изградена само на ценностни понятия като "справедливост", "равенство" "ред" и "почтеност във властта" от времето на Френската революция и категорично загуби от консервативния голист - Никола Саркози. Със своите центристки послания тя не успя да привлече на първия тур очакваните гласове извън лявото пространство, на които разчиташе. Подкрепиха я безрезервно само по-малките леви партии, които й подариха вота си, за да се избегне конфузната ситуацията от 2002 г. - на балотажа да няма нито един ляв представител. Единствен Безансеньо от ултралявата `Лига на революционните комунисти` успя с 4,1 % самостоятелно да удържи позициите си. Привържениците на традиционната КПФ също подкрепиха Сеголен Роял,  поради което и те се свлякоха до незавидните 1,9 %. Същото се случи и с представителката на `Работнически бунт` - Арлет Ивон, със само 1,3 %, и с кандидатката  на `Зелените` - Доменик Войне - 1,6 %. Това са едни от най-лошите резултати за тези партии, от както те съществуват. И кандидатът на ляво-алтернативното сдружение на селскостопанските работници `Confederation payesanne` - Жозе Бове, автор на световноизвестната антисистемна книга "Нашият свят не е стока за продан" и една от водещите фигури на алтерглобалисткото движение, не успя да привлече повече от 1,3 %.

            Незначително по-добри бяха резултатите от следващите избори за парламент на левите партии: КПФ този път получи двойно повече гласове, постигайки скромни 4,3 %, най-ниският резултат от 70 години насам.

            И тук неизбежно възниква въпросът, какво да прави в тази ситуация левицата? Може би най-правилния отговор дава Жан-Пиер Шевенман, един от инициаторите на възхода на френската социалистическа партия и същевременно пряк свидетел на нейния упадък, в своята статия "За една голяма нова лява партия".[5] В нея той е на мнение, че неуспехите на президентските избори през 1995, 2002 и 2007 г. на социалистите и заедно с това и на френската левица не са случайно явление, а логическа последица от липсата на допирни точки между тяхната политика и реалностите в живота на обикновения човек, което поражда и недоверието към тях. Социалистите са се превърнали в партия, преследваща самоцелно присъствие във властта, а добрала се веднъж до нея, тя забравя за дадените предизборни обещания и провежда неолиберална и антисоциална дясна политика. И това е така не само във Франция. "Само електрошока от новосформирането на една голяма, истински лява формация може да върне левицата във Франция към необходимото мнозинство!" - продължава Шевенман. Програматиката на такава нова партия, която наистина да заслужава името си "лява", следва да е в традициите на Жан Жорес, и да обединява вътрешнодържавната и международната солидарност. Тя неотложно трябва да създаде ефективни механизми за защита на политиците й от корупционните изкушения на капиталистическата система. Според френския политик тази бъдеща партия следва да предостави широко пространство за вътрешнопартийна дискусия, както на `реалните` политици, така и на представителите на `радикалния утопизъм`. Само по този начин може да изкристализира новият ляв политически и икономически проект, който да отговаря на предизвикателствата на времето и да реши неотложните проблеми на обществото - безработицата, несигурните трудови взаимоотношения, подбиването на цената на труда, социалната несправедливост и пр. В отговор на глобалните финансови кризи и на заплашващата планетата екологична катастрофа, породени от ненаситния ламтеж на неолибералния капитализъм към максимална печалба, тази Нова Левица трябва да формира алтернативна визия за нови икономически взаимоотношения в едно ново глобално общество, което да промени финансовата, социалната и екологичната политика на цялото човечество. Това следва да се превърне във водеща тема на всички международни дискусионни форуми, където да се популяризира идеята за създаването на един по-добър свят за всички хора на планетата.

             

В контекст с описаната по-горе тенденция за отцепване на левите от все по-одесняващата Социалистическа партия в края на ноември 2008 г. се отдели най-лявата платформа „Нов свят”, начело със сенатора Жан-Люк Меленшон и депутата Марк Доле, както и няколко хиляди членове на „СП”. На учредителен конгрес в Двореца на спорта в работническото предградие Сен-Уен те сформираха новата „Лява партия” („Parti de Gouche” - `PG`). Формалното учредяване на `PG` ще бъде на 7-и февруари 2009 г. Тази политическа формация набира членове не само сред разочаровани социалисти, но и сред леви еколози, алтерглобалисти, профсъюзни активисти, трудещите се и социално слабите. На предстоящите евроизбори през 2009 г. новата Левица се стреми да изгради общ „Ляв фронт” заедно с френската компартия, както и с ултралевите от „LCR” и „Класова борба” (те от своя страна са обявили сливането си в „Нова антикапиталистическа партия” - ‘NPA`). Kато идеята е, отделните съставящи Левия фронт формации да запазят своята идентичност.

            И не се ли състои именно в едно подобно развитие търсеното решение за преодоляване на днешната фундаментална криза на доверие към повечето силно одеснели социалдемократически и социалистически "модерни леви партии" на Стария континент, които отхвърлили идентичността и корените си, дружески са прегърнали провалената неолиберална идеология за свободния пазар, и фатално са загърбили традиционната социална политика в полза на обикновения човек за сметка на участието си във властта и то на всяка цена?

            А прастарата народна мъдрост гласи, че по реалните дела, а не по многото слова (респективно партийните програми) най-добре си проличава кой какъв е!

 

 

В настоящата статия са поднесени данни и цитати от немската версия на интернет-енциклопедията "www.wickipedia.de" по следните разглеждани в настоящия материал теми: "Parteien in Frankreich" (`Партии във Франция`) -> "SFIO", "PS", "PCF", "LCR", "LO", "MRC", "Les Verts", "PRG", "PSU", "PG"; "Franzoesiche Praesidentenwahl 2007" (`Президентските избори във Франция 2007 г.);  "Pariser Mai 1968" (`Парижкия май 1968 г.`), "DGSE";  "Leon Blum", "Vincent Auriol", "Pierre Mauroy", "Guy Mollet", "Michel Rocard", "Laurent Fabius", "Edith Cresson", "Pierre Beregovoy", "Francois Mitterand", "Lionel Jospin", "Segolene Royal", "Jean-Pierre Chevenement", "Charles de Gaulle", "Rene Coty",  "Jacques Chirac", "Nicolas Sarkozy"; "Affaere Clearstream" (`Аферата Чист поток`), "Armee secrete - OAS", "Algerienkrieg" (`Войната в Алжир`), "Franzoesischer Indochinakrieg" (`Войната на Франция в Индокитай`), "Suezkrise" (`Суецката криза).



[1]  "Партията на обединените социалисти" - `PSU` е учредена през 1960 г. от две предшествали я социалистически формации ("Автономните социалисти" и "Съюза на левите социалисти") с отцепили се от КПФ комунисти. 1973 г. `PSU` подкрепя на президентските избори Франсоа Митеран. През 1974 г. нейния тогавашен председател Мишел Рокар, който на президентските избори 1969 г. постига само 3,6 %, заедно със част от партийните членове се присъединява към новосформираната Социалистическа партия `РS`. Останалата част от партията `PSU`, която губи все повече влияние сред обществото през 1989 г. се саморазпуска, след като постига изборни резултати само между 1-2 %.

[2]  След като новосформираното `MDS` на президентските избори през 1995 г. все още подкрепя кандидата на `РS`, който въпреки всичко не успява да се наложи, на вота през 2002 г. за Шевенман от `МDС` гласуват 5,3 %. Той е обвинен от бившите си съпартийци за провала на техния кандидат Лионел Жоспен. Но на парламентарните избори същата година гражданското движение `МDС` не успява да вкара свои представители в парламента и впоследствие претърпява разцепване. През 2005 г. Шевенман се обявява категорично против антисоциалния и антидемократичен проект за Евроконституция. На президентските избори през 2007 г. Шевенман не издига кандидатурата си, за да не отклонява гласове от представителката на социалистите - Сеголен Роял от `PS`.

[3]  В последствие АТТАС бързо се разраства по целия свят и превръща международните социални форуми в платформа за глобално обединение на левите движения и за търсене на нови идеи за бъдещето на човечеството като алтернатива на модела на капиталистическото общество на пазарния диктат и на постулата за максимална печалба преди всичко.

[4]  Партията на "Зелените" (`Les Verts`) се учредява през 1984 г. като обединително движение на съществуващите до тогава екологични формации. До 1994 г. `Зелените` се самодефинират като деидиологизирани по отношение на лявото и дясното, но след това категорично се обръщат към лявото политическо пространство, участвайки от 1997 до 2002 г. дори в правителството на социалистите. `Зелените` получават най-силна подкрепа в големите градове и технологичните центрове като Тулуз и Гренобъл и членуват в `Европейската зелена партия`.

[5]  Статията на Шевенман е публикувана във вестник "Le Monde" на 24.4.2008 г.



Тагове:   левица,


Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: iw69
Категория: Политика
Прочетен: 1193950
Постинги: 762
Коментари: 1080
Гласове: 5222
Календар
«  Април, 2021  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930