Иван Аладжов, доктор по право

ИСПАНСКИТЕ  СОЦИАЛИСТИ  -  ЕДНА  от  ПОСЛЕДНИТЕ  УСПЕШЕНИ  СОЦИАЛДЕМОКРАТИЧЕСКИ  ПАРТИИ

Контраофанзивите на републиканците за облекчение на фронта пред Мадрид и на север са стратегически лошо подготвени и остават безуспешни. Вследствие на поредица от загуби, всред левите се зараждат пагубни взаимни обвинения за неуспехите. `POUM` и анархистите упрекват ляво-центристкото правителство в прекалена пасивност и военна некомпетентност, а то от своя страна вижда в тях неконтролируем конкурент, със силно влияние сред народа. Подобно е становището и на Москва, която чрез военните си доставки и най-вече чрез испанската компартия `РСЕ`, разполага с лостове за влияние върху правителството на "Народния фронт". Решаващо значение за негативното отношение на Съветския съюз към ултралевите и анархистите има факта, че те са изцяло независими политически сили, че част от тях тендират към троцкизма и че се застъпват за обществено устройство, изградено върху базисната демокрация на работническо-селските колективи. А Троцки, вследствие на острите си критики към Сталин, се е превърнал в негов личен враг. В началото на май 1937 г. по указание на близки до съветското ръководство кръгове се стига до трагични въоръжени сблъсъци между специално изтеглени от фронта части на републиканската гвардия и ултралевите милиции на `POUM` и на анархистите в намиращата се под техен контрол Барселона. В района е изпратена многохилядна тежко въоръжена републиканска армия, която вместо да се бие срещу общия враг е насочена към столицата на Каталуня, за да разоръжи `POUM` и анархистите. Местните им командири са изненадани от тези действия и спонтанно се противопоставят на републиканските подразделения. В продължилите близо седмица сражения в Барселона загиват няколко стотин души. След 5-дневни отбранителни боеве по нареждане на своите водачи ултралевите милициите свалят оръжие. Много от техните активисти са арестувани, а част от ръководителите на `POUM` и на анархистите са съдени в масови процеси, наподобяващи на сталинистките чистки в Съветския съюз, по скалъпени обвинения за предателство и колаборатьорство с врага. Някой от тях, като Андреу Нин, дори са убити от агенти на републиканските тайни служби. Тази, така наречена, "малка гражданска война" създава непоправим разлом сред левите сили и води до тежки морални сътресения и дезориентация сред голяма част от републиканците.

            Във връзка с пагубните събития левият социалистически премиер Ларго Кабалеро подава оставка и неговото място се заема от близкия до компартията, но по-десен социалист Хуан Негрин. От тук нататък деморализираната от вътрешни междуособици републиканска армия не е в състояние да спечели нито едно сражение срещу франкистите. Стига се до раздор и с опериращите зад линиите на врага партизански отряди, голяма част от които са привърженици на `POUM` и на анархистите. Военните подразделения на анархистите на североизточния, арагонски фронт, са оставени изцяло без подкрепа от централното правителство. Разчитащи само на себе си, лошо екипирани със старо стрелково оръжие, те водят вече само некоординирани отбранителни действия срещу масираната офанзива на франкистите и срещу преследващи ги в гръб републикански части и се бият само за собственото си оцеляване. Един републикански политик от Каталуня с горчивина споделя за създалата се ситуация: "Хората се отказваха повече да воюват, защото вече не възприемаха републиката като своя."

            През 1938 г., вследствие на зачестилите атаки на италиански подводници срещу съветски транспортни кораби в Средиземно море, и особено след сключването на "Мюнхенското споразумение" между Англия и Франция с хитлеристка Германия, на която те преотстъпват Чехия, Москва, опасявайки се от формирането на насочен срещу нея съюз на западните сили с нацистка Германия, почти изцяло преустановява материалната си подкрепа за Испания. През пролетта на същата година франкистите, използвайки вътрешнорепубликанския раздор правят решаващ пробив на фронта в провинция Арагон и достигат Средиземно море на юг от делтата на река Ебро, с което разцепват републиканската територия на две. Осъзнало безизходното си положение, през май 1938 г. правителството в Мадрид предлага на Франко преговори за мир, които той високомерно отхвърля, настоявайки за пълна капитулация. В края на 1938 г. франкистите стартират мощна офанзива срещу провинция Каталуня, която оставена сама на себе си, е прегазена изцяло до началото на февруари 1939 г. През март с. г. части от републиканската армия извършват вътрешен преврат в Мадрид срещу собственото си правителство и предават столицата на франкистите, а на 1.4.1939 г., пада и последния републикански град, Валенсия, където са се изтеглили остатъците от кабинета на "Народния фронт". Това представлява краят на продължилата близо три години (от 17.7.1936 до 1.4.1939 г.) кървава Гражданска война в Испания. От тук на сетне в продължение на 38 години страната изцяло е в ръцете на военната хунта на самозвания генералисимус Франко.

             Във последвалите десетилетия Испания се превръща в клерикално-фашизоидна съсловна държава, в която всички политически движения и профсъюзи са забранени, с изключение на ултрадясната партия на `Фалангистите` и присъединилия се към нея профранкиски синдикат "JONS". Важна роля в управлението на франкистка Испания играе религията и католическата църква, особено влиятелната християнска тайна организация „Opus Dei”. Започват жестоки гонения на привържениците на леви движения и профсъюзи. Фашисткият режим налага желязна цензура, отнема автономията на каталунците и на баските, забранява фолклорните им традиции и използването на техния език.

            Освен жертвите от близо половин милион загинали по време на самата Гражданска война, около 70 % от които са републиканци, след 1939 г. са избити още над 200 000 леви активисти. Стотици хиляди са вкарани и зверски изтезавани в концентрационни лагери, а над 1 милион са принудени да емигрират. Спасилите се през Пиринеите републиканци само година по-късно са застигнати от нацистите, които, след като превземат Франция през 1940 г., ги екстрадират обратно на палачите на Франко. И докато ръководството и много от по-видните членове на Испанската комунистическа партия успяват да емигрират в Съветския съюз със специално изпратени за целта кораби, привържениците на ултралявата `POUM` и на анархистите дават огромни жертви. Много от тях са заварени от Франко в републиканските затвори и са избити без съд и присъда, а телата им са заровени в стотици масови гробове из цялата страна, които едва днес при управлението на Сапатеро, близо 70 години след трагичните събития се ексхумират и връщат на роднините за нормално погребение. Цели села, които са поддържали републиканците, са обезлюдени.

            След падането на републиката остатъци от ултралявата `POUM`, от анархистите както и от останали в Испания комунисти от `РСЕ` организират партизански отряди с общо няколко десетки хиляди бойци. Но и те постепенно, до към края на 50-те години, са напълно ликвидирани. Избити са общо над 20 000 партизани и техни помощници.

            Във външнополитическо отношение Франко влиза в тесен съюз с нацистка Германия и фашистка Италия и им доставя важни суровини. Франкистка Испания изпраща няколко десетки хиляди елитни войници от така наречената "Синя дивизия" на Източния фронт да воюват срещу Съветския съюз. Но след разгрома на германците при Сталинград и в Северна Африка, той става по-предпазлив към фашистките си съюзници, връща подразделенията си обратно от фронта и обявява неутралитет на Испания.  Към края на войната предоставя дори морски бази на западните съюзници от антихитлеристката коалиция.

            През 1947 г. режимът на хунтата отменя официално републиката и обявява Испания формално за монархия с регент генералисимус Франсиско Франко. В началните години на Студената война, през 1953 г., за да стабилизира своя оспорван в международно отношение режим, той сключва договор със Съединените щати и им предоставя две големи бази в Испания.

            Първите близо две десетилетия от управлението на франкистите (т.нар. "Anos de Hambre" = "Гладни години") се характеризират с икономическа стагнация, висока безработица, мизерстващо население, купонна система и дори повсеместен глад. На особено тежки наказания са изложени източните провинции Арагон, Каталуня и Валенсия, които са оказвали силна съпротива срещу армията на диктатора. Бившите привърженици на републиканците, които не са избити, са подложени на тежки репресии и дискриминация. Те не се допускат на държавна работа, а семействата им буквално гладуват. И днес още по-възрастните испанци си спомнят как за тях е било истински лукс, ако някога успеят да си сготвят с месо. Едва през 60-те години икономическата ситуация във франкистка Испания постепенно се подобрява, най-вече вследствие на западноевропейските туристи, които все по-масово посещават страната.

            През 1969 г. Франко обявява принц Хуан Карлос І за свой приемник, а четири години по-късно през 1973 г. поради напреднала възраст формално напуска поста на министър-председател. Две години по-късно, през ноември 1975 г., ген. Франко умира на 83 години и Хуан Карлос, провъзгласен за крал на Испания, застава начело на страната. С това ерата на франкизма формално приключва.

            Въпреки ужасяващите цифри за жертвите на режима на хунтата, зад всяка от които се крие трагедията на един конкретен човешки живот, към края на своето управление франкистите проявяват безочлива наглост и предлагат на испанския народ "национално помирение". Франко дори си позволява приживе да построи със средства на данъкоплатците на мястото на най-кървавите сражения в планината Гуадарама, в `Долината на загиналите` ("Valle de los Caidos"), на 40 км северозападно от Мадрид, след кралския дворец в Ел Ескориял, гигантски мемориален комплекс. Там в продължение на 10 години е изсечен от политзатворници огромен подземен мавзолей в скалите, където след смъртта им са погребани ген. Франко и основателят на испанските фалангисти Примо де Ривера, а върху гробницата е издигнат в знак на "помирение" 150 метров каменен кръст, в памет на убийците, и на ... стотиците хиляди техни жертви (!) [1]

            През 60-те години, след като приключва периода на консолидация на франкистката диктатура, по време на който с масов терор тя успява да укрепи своята вътрешна власт, оцелелите от жестоките преследвания леви активисти започват възстановяването на своите партии, най-често в нелегалност или зад граница. За разлика от `POUM` и анархистите, които са почти напълно унищожени, социалистическата и комунистическата партии бързо се съвземат.[2] Същото се отнася и за каталунските леви от `ERC`.[3]

            След ликвидирането на последните действащи партизански формации през 50-те години баската сепаратистка организация `ЕТА` ("Еuskadi Ta Askatasuna" = `Родина и свобода`) остава от 1960 г. нататък единствената сила, която продължава да води организирана съпротива срещу франкистката държава, борейки се за независимост на Страната на баските. Но след края на ерата на Франко `ЕТА` мутира в терористична формация, действаща с атентати срещу властта и нейните служители - политици, военни, полицаи, съдии и др. А жертвите й до сега надхвълрлят 1000 души.[4] Вследствие на тази продължаваща вече близо половин век скрита война и днес все още всеки непознат, появил се в крайните квартали на баските градове се посреща от местните жители с дълбоко подозрение.

             По време на франкисткия режим испанските комунисти от `РСЕ` успяват да запазят свои тайни структури в страната и организират първоначално от Франция и от Съветския съюз вътрешна конспиративна мрежа от нелегални профсъюзи - т.нар. "Comisiones Obreras" ("Работнически комитети"), които на няколко пъти, в условия на диктатурата, успяват да инициират стачки срещу лошите условия на живот и труд в страната. След смъртта на Франко комунистическата партия `РСЕ` приема монарха Хуан Карлос като върховен държавен глава на страната и след дълги десетилетия на преследване и забрана през април 1977 г. тя отново е официално разрешена. От 70-те години насам, `РСЕ` под ръководството на Сантияго Карильо Соларес, който от 1960 до 1982 г. е нейн генерален секретар, започва постепенно да се дистанцира от Съветския съюз. През 1978 г. `РСЕ` заличава от партийната си програма "ленинизма", определяйки го за догматичен и приема идеологията на т.нар. "еврокомунизъм", обявяващ се за плуралистично социалистическо общество, зачитащо индивидуалните и колективни свободи, правото на трудещите се на свободно профсъюзно организиране и на стачки за постигане на социални придобивки. През 1977 г., на първите свободни избори след гражданската война, комунистите от `РСЕ` печелят 10 % от гласовете, след което, обаче, компартията постепенно губи влияние и през 80-те години влиза в изборна коалиция с няколко други ляво-алтернативни, троцкистки и регионални партии - "Izquierda Unida" ("Обединена левица").[5]

             Социалистите от забранената по време на франкизма `PSOE` също запазват нелегална мрежа в Испания под конспиративното име "Изидоро", а партийната им централа е изместена в близкия до границата френски град Тулуза. Освен това те разполагат със силни емигрантски центрове в Париж, Лиеж, в Швейцария и в Латинска Америка - най-вече в Буенос Айрес и Мексико. На провелия се през 1974 г. партиен конгрес във френския град Сурен, за генерален секретар на партията е избран представителят на "реформисткото" крило - младият юрист Фелипе Гонзалес. След смъртта на Франко през 1975 г. Гонзалес е определен за водач на опозиционната "Платформа за демократическа промяна", която през следващата година е включена в назначеното от краля Хуан Карлос, преходно правителство, оглавявано от бившия франкистки министър - Адолфо Суарес.

            През февруари 1977 г. социалистическата партия `PSOE` официално е легализирана и на първите демократични избори след диктатурата, на 15.6.1977 г. постига подкрепа от над 29 %. Но първото свободно избрано правителство е съставено от представилата се по-добре дясно-центристка коалиция "Union de Centro Democratico" - `UCD`, начело с постфранкиста А. Суарес.

            На конгреса на социалистите през 1979 г., Фелипе Гонзалес и неговите привърженици завиват рязко на дясно, социалдемократизират партиятa, премахвайки от партийната програма всякакви наченки на марксистка идеология, и приемат нова политическа линия, основаваща се изцяло на неолибералните пазарно-стопански идеи. За своя главна цел те обявяват присъединяването на Испания към Европейската икономическа общност. Днес остатъците от лявата идеология в партийната програма на `PSOE` (а подобни са програмните документи и на всички останали социалдемократизирани партии) не надхвърлят по съдържание общо формулираните още от времето на Френската революция хуманни пожелания за свобода, справедливост и солидарност и силно напомнят на добронамерена проповед.[6]

             След проведения през 1978 г. референдум с 88 % одобрение се приема новата конституция, която определя Испания за парламентарна монархия. През пролетта на 1979 г. отново се провеждат избори, на които социалистите получават 30,5 %, но и този път правителството се формира от консервативната `UCD` отново с премиер Суарес.

            В началото на 80-те години Испания е застигната от поредната световна икономическа криза, която дава тежки стопански и социални отражения: безработицата достига 25 %, а страната е залята от стачна вълна. През януари 1981 г. Суарес подава оставка, а само месец по-късно на 23 февруари профранкистки армейски части под командването на ген. Миланс дел Бош и паравоенната полиция "Guardia Civil" правят опит за военен преврат. Военните нахлуват в парламента точно, когато е трябвало да бъде избран за премиер наследникът на Суарес, консервативният му колега Леополдо Калво-Сотело, а пътищата на Испания са блокирани от излезли от военните бази танкове. В този съдбовен за младата иберийска демокрация момент кралят Хуан Карлос заема категорично продемократична позиция и позовавайки се на конституцията заповядва като главнокомандващ на военните те да се приберат в казармите. Така само за няколко часа превратът е предотвратен. През останалата година от своето управление консерваторите вкарват през май 1982 г. Испания в НАТО, което предизвиква остър дебат в обществото и се превръща във водоразделна предизборна тема. Социалистите се обявяват срещу влизането на страната в Североатлантическия военен съюз без обществен дебат и обещават, че ако победят на изборите ще организират референдум за оставането, респективно за излизането на страната от НАТО. Междувременно десният постфранкистки изборен съюз `UCD` се разпада на отделните съставящи го партии.

             На този политически фон и с обещание за ревизия на членството в НАТО социалистите печелят убедително изборите на 28.10.1982 г. с над 48 % и постигат абсолютно мнозинство в парламента. С Фелипе Гонзалес за първи път след 1936 г. за министър-председател е избран социалист. Но след като се изкачват на най-висшето стъпало на властта, испанските социалдемократи бързо забравят предизборното си обещание за референдум относно НАТО и провъзгласяват за свой водещ приоритет вкарването на страната в Европейската  икономическа общност (ЕИО). А НАТО-референдумът делегират за времето след приемането на Испания в ЕИО.

            Във лицето на министър-председателя на първото постфранкистко социалистическо правителство, Фелипе Гонзалес са фокусирани големи надежди на испанския народ за политическа и социална промяна. По време на неговото управление се въвежда безплатно, задължително образование за всички деца до 16 годишна възраст, с което постепенно се редуцира високата неграмотност, наследена от времето на франкизма. Правителството реформира и разширява социалната система и прави висшето образование достъпно и за по-бедните слоеве от народа. От друга страна социалистът Гонзалес провежда преструктуриране на испанската икономика на основата на подчертано неолиберална концепция - закриват се редица предприятия от тежката индустрия и се извършва мащабна приватизация на няколко стотин държавни концерна, останали като такива и по времето на Франко. Но това радикално раздържавяване води до увеличение на безработицата. Новите частни собственици, стремейки се да максимират печалбите си, масово уволняват персонал. Тази амбивалентна политика на социалистите поражда неразбиране и недоволство сред трудещите се и през 1985 г. се стига до генерална протестна стачка, инициирана от все повече дистанциращия се от `PSOE` бивш нейн профсъюз `UGT`.

            На 1.1.1986 г. Испания е приета в Европейската икономическа общност, което се представя от социалистите като голяма тяхна заслуга и наред с подновеното обещание за референдум за НАТО успешно се експлоатира в предизборната им тактика на предстоящия вот. В резултат от това `PSOE` печели изборите през юни с добър, макар и по-нисък резултат от 44 %, и успява отново да състави правителство начело с Ф. Гонзалес. Този път социалистите изпълняват предизборното си обещание и провеждат референдума `за` или `против` НАТО. Но в разрез с досегашното си становище, преди всенародното допитване, те заемат категорична пронатовска позиция и провеждат заедно с центристките и десните партии мощна пропагандна кампания `за` оставане на Испания във военния блок. Съответно вследствие на тази масирана акция в подкрепа на НАТО, резултатът от референдума е положителен. Десният завой на `PSOE`, обаче, не остава незабелязан от обществото и в края на 1988 г. се стига до протестна генерална стачка, инициирана от профсъюзите, подкрепени от лявото крило на `PSOE` и от другите леви партии.

            На проведените няколко месеца по-късно, през 1989 г. избори социалистите получават сметката за своята двулична политика и постигат само 39,6 %, което представлява спад с 1/5. Въпреки това те остават най-силната политическа формация и отново съставят управляващ кабинет. През 1991 г. социалистическото правителство на Фелипе Гонзалес подкрепя САЩ в първата война срещу Ирак.

            На следващите избори 1993 г. за социалистите гласуват 38,8 % и за да управляват им е необходима подкрепата на "Обединената левица" (`IU`), на лявата каталунска `ЕRC`, както и на баските регионални партии. Но лошата стопанска конюнктура в средата на 90-те години, покачването на безработицата отново до нивото от 25 %, избухналите около `PSOE` корупционни скандали, както и проникналата в медиите информация за подържаните през 80-те години от социалистическото правителство незаконни "ескадрони на смъртта" ("Grupos Antiterroristas de Liberacion" - `GAL`),[7] които без съд и присъда са избили десетки симпатизанти и активисти на `ЕТА`, както и баски политици от ляво-патриотичната партия "Herri Batasuna" (`Народно обединение`), води до падането им от власт.

             На изборите през 1996 г. `PSOE` за първи път получава по-малко гласове от дясно-консервативния постфранкистки "Народен съюз" (`НС`),[8]  начело с Хосе Мария Азнар, бивш активист на франко-фашистката студентска организация "FES", нейн ръководител през 70-те години и върл противник на демократизирането на Испания.[9] Подкрепян от няколко десни регионални партии, след 14 годишно социалистическо управление той съставя новото испанско правителство.

            На следващите избори през март 2000 г., които се провеждат след дълъг цикъл на глобален икономически подем с положително отражение и върху Испания, консерваторите от `НС` даже подобряват резултата си до 45 % и успяват да съставят дори самостоятелно правителство. През втория мандат на Азнар, през 2002 г. в Испания се въвежда общоевропейската валута, като бизнесът не пропуска златния случай да използва обръщането на песетата в евро за драстично увеличение на цените, най-драматично на стоките от първа необходимост. През 2003 г. консерваторът Азнар подкрепя втората война на САЩ срещу Ирак, въпреки че огромното мнозинство от испанците са против нея (през февруари 2003 г. в 52 града на Испания над 1 милион души демонстрират против предстоящата поредна война в Залива). Освен това правителството на Азнар учредява фондацията "Fundasion Nacional Francisco Franco", която щедро се финансира от Министерството на културата със средства на данъкоплатците и има за цел да подържа жива паметта на диктатора. През втората половина на 2003 г. това става повод за широкомащабен политически скандал.

            Десните окончателно изчерпват търпението на испанците с лъжите и тоталната дезинформация около бомбените атентати на ислямските терористи от 11.3.2004 г. в Мадрид, които приписват на баската `ЕТА`, опитвайки се да използват тази ужасна трагедия за печелене на политически дивидент. И понеже социалистите, за разлика от консерваторите (които са по-твърди спрямо `ЕТА`), са склонни да преговарят за примирие с баските, `Народната партия` и новият й председател Мариано Рахой използват този факт в предизборната си кампания срещу `PSOE`.

             Но на 14.3.2004 г. испанците, вече уморени от политиката и лъжите на десните, при сравнително висока избирателна активност гласуват с 42,6 % за социалистите. Техният нов (от 2000 г.) генерален секретар - Хосе Луис Родригес Сапатеро, формира правителство на малцинството, което управлява с подкрепата на "Обединената левица" и на каталунските леви от `ERC`. Едно от основните послания в предизборната кампания на Сапатеро бе обещанието незабавно да изтегли испанския окупационен контингент от Ирак. Но този път, въпреки изявените от редица политически коментатори съмнения, че социалистите няма да заложат на карта отношенията си със САЩ, най-неочаквано те удържаха на предизборното си обещание и веднага изтеглиха испанския корпус, един от най-големите в Ирак. За разлика от консервативния си предшественик, Сапатеро преориентира основно и външната политика на страната от САЩ към Европейския съюз и към Латинска Америка. Неговото правителство изглади обтегнатите отношения с бившата испанска колония Мароко и наблегна в глобален аспект повече на Обединените нации, отколкото на безусловната подкрепа на една свръхсила.

            Във вътрешно-политически план Сапатеро се ориентира повече към обществени трансформации, отколкото към социално реформаторство. По отношение на икономическата си политика правителството на `PSOE` продължава неолибералния курс на предходното дясно управление, но коригиран с някой социални акценти. Социалистите се обявява за равноправие на икономическите субекти и за умерено редуциране на регулативната функция на държавата в икономиката. Вследствие на разногласията си с "Народната партия", най-голямата опозиционна сила, и с католическата църква, управлението на Сапатеро се отличава с вътрешнополитическа поляризация. Към най-оспорваните му политически действия се отнасят провалилите се междувременно преговори за мир с баската `ЕТА`, легализирането на бракове между хомосексуалисти, многократното узаконяване престоя на нелегални имигранти, както и разширение на автономиите на неиспанските провинции. Но Сапатеро не спира до тук. Най-целенасочено той продължава стриктно да изпълнява предизборните си обещания за реална еманципация на жените като въвежда 50%-ова квота за участието им на всички нива в администрацията, увеличава пенсиите на пенсионерите и инвалидите, отпуска държавна помощ за всяко новородено дете в размер от 2500,- Е (Испания е с най-ниска раждаемост и най-бързо застаряващо население в Западна Европа) и пр. И накрая социалистическото правителство разкри една близо 70-годишна дълбоко гангренясала рана на испанското общество. Със "Закона за историческата памет" на повърхността бе извадена държаната до този момент от управляващите елити в умишлено забвение кървава история на франкисткия режим. След приемането на този закон за първи път в Испания започна търсенето и отварянето на стотиците масови гробове на жертвите на диктатурата. До сега са открити телата на няколко десетки хиляди избити. Държавните институции правят всичко възможно да идентифицират убитите и да предадат, макар и с десетилетно закъснение, тленните им останки на техните близки. Може би този подход на Сапатеро се обяснява с факта, че в самото му семейство има жертва на франкисткия терор - единият му дядо е убит по време на Гражданската война от фалангистите. Но в същото време другият му дядо, по майчина линия, е бил високопоставен военен при ген. Франко. Както и да е, подбудите в случая са без значение. Важното е, че най-после тази най-грозна, след кървавото колонизиране на Латинска Америка и избиването на десетки милиони от коренното население, страница от историята на Испания може да бъде видяна от всички, прочетена и затворена, както и да се отдаде памет на безбройните жертви на испанския фашизъм. Сапатеро разпореди също така премахването от всички обществени места на паметниците на генералисимус Франко, които до преди 3-4 години все още "красяха" централните площади на редица испански градове.

            Със своята смела политика социалистическото правителство на малцинството печели подкрепата на по-малките партии и си осигури необходимото му мнозинство в парламента. На изборите през март 2008 г. партията на Сапатеро отново бе победител с 43,6 %. Социалистите дори спечелиха допълнителен брой гласове, най-вече от привържениците на по-малката лява формация `IU`, които масово подариха гласовете си на `РSОЕ`, за да се концентрира вота срещу постфранкистките консерватори от "Partido Popular" и техния водач Рахой. Защото на по-голямата част от испанците явно вече им е омръзнало да слушат притоплената носталгия и възхвалите на консервативните политици за величието на Франко и на неговия националистически режим.

            Повторният изборен успех на социалистите се дължи именно на смелостта на новото им ръководство да се противопостави на духовете от миналото, както и на факта, че то изненадващо за всички изпълнява предизборните си обещания, както във външната, така и във вътрешната политика.

            А това съвсем не е малко и не се разбира от самосебе си! Защото обичайно явление днес е, политици и партии от разни разцветки преди вота да говорят едно, а добрали се до властта, да вършат съвсем друго, което няма нищо общо с предизборните им обещания. И най-лошото е, че по този начин те деградират съвременната демокрацията до нивото на упражнение по политическо надлъгване, неподлежащо на никакви санкции.

[1]  Там до преди идването на власт на Сапатеро през 2004 г., чието правителство забранява всякакви фашистки чествания, ежегодно се събират франкистите, за да отдадат почит на духа на своя водач Франко.

 [2]  И докато след диктатурата на Франко другите леви партии през 70-те години успяват постепенно повече или по-малко да се възстановят, ултралявата `POUM` и анархистите, които са преследвани и избивани по най-жесток начин, не съумяват да добият отново значимо влияние сред обществото. Днес, синдиката на анархистите "Cоnfederacion General del Trabajo" - `CGT`, който е пряк наследник на анархисткия `CNT-FAI` има само 60 000 членове, в сравнение с над 2 милиона преди Франко да завладее страната. А последните живи членове на `POUM` умират през 70-те години. За сравнение след края на франкистката диктатура през 1977 г. социалистическата партия `PSOE` изключително бързо се възстановява и постига на първите избори 29 %. Подобно е положението и на компартията `РСЕ`, която само за няколко седмици след легализирането й набира 200 000 членове.

 [3]  `Каталунските леви републиканци` от `ERC` с изборни резултати до 17 % днес представляват третата политическа сила в тази най-силно развита провинция на Испания, ползваща се отново с автономия.

 [4]  Своят най-голям успех във войната срещу франкисткия режим баската `ЕТА` постига през 1973 г., когато зрелищно взривява бронираната лимузина на министърпрезидента на фашистка Испания и убива близкия на застаряващия диктатор ген. Луис Кареро Бланко. Бойците от `ЕТА` са закопали огромно количество динамит под шосето, и когато колата с ген. Бланко минава отгоре по обичайния си маршрут те детонират бомбата. Ударната вълна е толкова силна, че тежко бронираната лимузина е изхвърлена 35 м нагоре, прелита отвъд една църква след което пада от другата й страна върху жилищен блок.

 [5]  На изборите през 1979 г. комунистическата "Partido Comunista de Espana" - `РСЕ` успява да задържи позициите си около 10 %, но на вота през 1982 г. партията се срива на около 5 %. На тези избори социалистическата `PSOE` бележи истински скок от +20% и постига най-добрия резултат в историята си с 48,3 %. Вследствие на този срив в `РСЕ` започва борба между "традиционалистите" и "реформаторите", а дългогодишният генерален секретар Сантияго Карильо е отстранен от поста си. Неговото място заема "модернизаторът" Жерардо Инглесияс. По негова инициатива `РСЕ` се явявя на изборите през 1986 г. в рамките на коалициятa "Izquierda Unida" - `IU` ("Обединена левица"). `РСЕ` е водещата формация в "Обединената левица", която до 1996 г. е в възход и когато постига най-добрия си резултат от над 10 %. Но от тогава нататък и `IU` е в процес на упадък - през 2000 г. 5,4 %; през 2004 г. 5 % и през 2008 г. около 4 %. Тази негативна тенденция се дължи на факта, че техните привърженици редовно подаряват гласове на социалистите, само и само постфранкистките консерватори от "Partido Popular" да не спечелят. Същевременно с този прилив на гласове към `PSOE` няколкократно депутатите на `IU` подкрепят малцинствени правителства на социалистите. Днес основните центрове на `IU` са предградията на Мадрид и някой от по-малки градове в Андалусия, а избирателите на "Обединената левица" са предимно интелектуалци. Този ляв изборен съюз членува в "European Left Party" (`Европейска лява партия`) и има депутат в Европарламента. През 1996 г. `IU` вкарва в испанския парламент 21 свои представители, но на проведените през пролетта на 2008 г. избори левите, въпреки че са избрани от близо 1 милион души в цяла Испания (~4%) имат само още двама представители в парламента (~0,5%). Те са се обединили в минифракция заедно с тримата парламентариста от каталунската левица `ЕRC`. И докато на големите партии като социалистите от `PSOE` или на постфранкистите от "Народната партия" на национална ниво са достатъчни около 65 000 гласа, за да вкарат 1 свой представител в парламента, то на малките партии, кандидатстващи на територията на цялата страна са необходими с пъти повече гласове за 1 техен депутат - в случая с `IU` близо 500 000 гласа за едно място в парламента. Този изборен анахронизъм в Испания, насочен умишлено срещу малките партии, съществува още от времето на трансформацията на франкистката диктатура към демокрация през 1977 г. И въпреки, че от тогава до сега през повечето време на власт са социалистите, които нееднократно са се обявявали срещу тази несправедливост на избирателната система, до сега те не са предприели никакви мерки срещу нея, защото статуквото облагодетелства и тях самите.

 [6]  В своите програмни документи "Социалистическата работническа партия на Испания" - `PSOE` се самоопределя като "Политическа организация с над 125 годишна история на работническата класа, на мъжете и жените, които се борят срещу всякаква форма на експлоатация, стремейки се към трансформиране на обществото, за да бъде то превърнато в свободно, равноправно, солидарно, справедливо и борещо се в мир за прогреса на народите... Ние сме партия на прогреса, служеща на гражданството, отворена за участието на мъже и жени, изразяващи своите идеи, тревоги и търсещи решения. Ние сме прозрачна партия, отворена за промени, за еволюция и за обновление. Ние вярваме и практикуваме различни форми за правене на политика - разбираема, подканваща към участие, близка до гражданите и техните проблеми и потребности..." и т.н. в този дух.

[7]  Във връзка със създадените през 1983 г. от социалистическото правителство на Фелипе Гонзалес "ескадрони на смъртта" ("Grupos Antiterroristas de Liberacion" - `GAL`), които до 1986 г. са убили най-малко 23 симпатизанти на `ЕТА` и леви баски политици, през 1998 г. са осъдени редица висши партийни дейци на `PSOE`, като напр. на 10 год. затвор вътрешния министър на социалистите - Хосе Барионуево. За елиминирането на леви активисти и за борба съc сепаратисти и преди това, по време на диктатурата на ген. Франко, са били подържани "Ескадрони на смъртта" и многобройни държавни терористични организации като: "Triple A", "Batallon Vasco Espanol", "Comandos Antimarxistas", "Grupos Armados Espanoles", "Antiterrrorismo ETA" и др.

[8] "Partido Popular" - `PP` ("Народен съюз" - `НС`) е създадена през 1976 г. под името "Alianza Popular" (`АР`) от бившия франкистки министър Мануел Фрага Ирибарне, но в началото не може да привлече повече от 9 %. През 1989 г. `АР` се прекръства в "Partido Popular", запазвайки това име и до днес. През 1990 г Хосе Мария Азнар е избран за председател на `РР`. 
/9/ Имайки предвид именно миналото на Азнар като водач на фашизоидната младежка организация на авторитарния военен режим и франкистките корени на неговата партия "Partido Popular" на срещата на иберийските държави през 2007 г. в Чили, президенът на Венецуела, Уго Чавес, нарече Азнар "фашист&