Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.01.2009 10:30 - История на гръцката левица в контекст с размирните събития от декември 2008 г. (Част І)
Автор: iw69 Категория: Политика   
Прочетен: 5150 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 05.10.2009 10:02


инж. Любен Аладжов

БОРЧЕСКАТА  ГРЪЦКА  ЛЕВИЦА

Статията е посветена на застреляния на 06.12.2008 г. в Атина от полицията 15 годишен ученик Александрос Григорополус и на стотиците ранени и арестувани от силите на "реда" демонстранти по време на последвалите това детеубийство бунтове в Гърция.

 

            През последните седмици от изминалата година в Гърция се случиха събития, които разтърсиха из основи устоите на държавата. Масово се разбунтува лявата част от гръцката младеж. Но кои са причините за това народно надигане в страна, която в стопанско и социално отношение днес все пак е значително по-развита от България? За да разберем правилно мотивите за случилото се е необходимо да се върнем по-назад във времето и да проследим драматичната история на левицата в тази страна.

Най-старата лява политическа формация в южната ни съседка е Гръцката комунистическа партия - `ГКП` ("Коmmounistiko Komma Elladas" - `ККЕ`). Днес ГКП е третата по-големина организация в Гърция и заедно с португалските комунисти е една от двете най-леви партии в Европа, разполагащи с по-значителен изборен потенциал.

            Гръцката компартията е основана през 1918 г. първоначално под името "Социалистическа работническа партия на Гърция" ("Sosialistiko Ergatiko Komma Elladas" - `SEKE`) от Аврам Бенароя. За разлика от повечето социалистически и работнически партии, които след Октомврийската революция в Русия или завиват на дясно като цяло, или се разцепват на опортюнистки социалдемократи и комунисти, СЕКЕ остава категорично в лявото политическо пространство, дори с времето се радикализира. Първата по-голяма политическа изява е обявяването й срещу Гръцко-турската война (1919-22 г.), с която гръцката монархия в катастрофална военна авантюра в името на т.нар. "Мегали идея" се опитва да присъедини към страната населените с гърци части от турска Мала Азия. Новосформираната СЕКЕ призовава войниците, участващи в тази война да обърнат оръжието си срещу монархията. Вторият конгрес на СЕКЕ през 1920 г. взема решение за присъединяване на партията към ІІІ-ия Комунистически интернационал и за допълване на името й до СЕКЕ-К, "Социалистическа работническа партия на Гърция - комунисти". На Третия конгрес през ноември 1924 г. тя официално заема марксистко-ленинска позиция, възприема организационния принцип на демократическия централизъм и приема сегашното си име "Гръцка комунистическа партия" (`ГКП`). За нов генерален секретар е избран Панделис Пулиопилос, който по-късно се обявява за привърженик на Троцки и през 1926 г. е изключен от партията.

            До средата на 30-те години компартията подкрепя идеята на Комунистическия интернационал за образуване на обединена социалистическа държава Македония, която да включва и гръцките части от Македония и Тракия. По тази причина, политиката на ГКП е обявена от правителството за национално предателство и срещу нея се засилват не само държавните репресии, но тя губи и част от симпатиите на населението. Тази позиция официално се отхвърля едва през 1945 г. от генералния секретар Николаос Захариадис, след като това схващане от години де-факто е изоставено като курс на партията. В общи линии до началото на фашистката окупация ГКП е партия без особено голямо влияние в страната и стои в сянката на традиционно противоборстващите си републиканци (около Венизелос) и монархисти (около генералите Метаксас и Кондилис).

            Полуфашизоидната диктатура на генерал Йоанис Метаксас [1] и крал Георг ІІ през годините 1936-41 г. (т.нар. "Режим 4-ти август" - датата, на която властта е завзета с преврат) постави началото на продължителен период на масирани репресии и преследване на привърженици и членове на компартията. Още веднага със стъпването си във власт ген. Метаксас гласува закон за забрана и борба с комунистите, след като на последните свободни избори през 1935 г. те печелят близо 10 %. Това са годините, през които кралят и военните въвеждат практиката на концлагерите по островите Акронафплия, Икария, Анафи и Кефалония, които за десетилетия остават в репресивния арсенал на гръцките режими.

 

Гръцката  левица  по  време  на  Втората  световна  война

            Сравнително малобройната до 1941 г. ГКП бе почти напълно унищожена от гръцките тайни служби,[2] а много от нейните членове са заварени от немските окупатори в затвора, където най-често са екзекутирани като заложници. Шефът на гръцките тайни служби Маниадакис по това време дори разпространява фалшиви издания на партийния вестник "Ризоспастис", с което още повече нарушава координацията в нелегалната дейност на партията и затруднява ориентацията на населението между истината и антикомунистическата пропаганда. Освен това, докато генералният секретар на партията Захариадис е още в затвора, се образува нов самостоятелен управляващ орган на партията с име "Стар централен комитет", вследствие на което в този период ГКП не разполага и с единно, координиращо ръководство.

            По време на войната срещу Италия ГКП бе изправена пред нов идеологически проблем. Тъй като и двете воюващи страни са фашистки диктатури, възниква въпросът дали тя да участва в борбата срещу италианския агресор заедно с управляващия режим на диктатора Метаксас и крал Георг ІІ или да се концентрира главно върху борбата за неговото сваляне. По този въпрос генералният секретар на партията Захариадис, очевидно не разполагайки в затвора с точна информация за сключения пакт за ненападение между Съветския съюз и Германия, издава указание за създаване на единен фронт за борба срещу Италия. По-късно писмото на Захариадис е обявявано за фалшификация на правителството, целяща сплотяването на народа в съпротивата срещу Мусолини, а част от комунистите дори подозират, че с това писмо Захариадис се е стремял да постигне предсрочното си освобождаване от затвора. Независимо от всичко издадената директива е частично изпълнена. Объркването се засилва и от появилото се кратко време след това второ писмо на Захариадис, в което той остро критикува военните действия на гръцката армия и призовава Съветския съюз да се застъпи пред Германия за мирно уреждане на конфликта. На 7 декември 1940 г. "Старият централен комитет" публикува комюнике, в което войната се обявява за инсценирана от империалистическите сили и най-вече от Великобритания. Това определено фалшиво твърдение е посрещнато критично от болшинството партийни членове и функционери. В крайна сметка гръцкия народ се противопоставя категорично на агресията и италианските войски претърпяват унизително поражение на албанската граница.

            Гръцката компартия успя да възстанови своята структура едва след смъртта на Метаксас и след нападението на немския Вермахт 1941 г. В резултат на разпоредбите на безусловната капитулация на Гърция, подписана от генерал Цолакоглу 70% от страната, включително Атина, Пелопонес и по-голямата част от гръцките острови остават под италианска окупация, 20% под българска, а само отделни несвързани райони - Солун и околности, Крит, граничния регион с Турция в Беломорска Тракия, островите Лемнос, Лезбос и Хиос и отделни военни бази в Южна Гърция остават немски окупационни зони. Местната гръцка администрация бе оставена да функционира.

            При възникналия вследствие на германското нахлуване хаос много от арестуваните комунисти успяват да избягат от затворите. В началото на юли 1941 г. се провежда и заседание на "Новият централен комитет", който бе признат от "Стария централен комитет". На него се издава директива за тотална съпротива, въоръжена и невъоръжена, срещу немските, италианските и българските окупатори, като такива призиви е имало и преди издаването на тази директива.

            Два месеца след нападението на Германия над Съветския съюз Гръцката комунистическа партия и множество по-малки политически формации като "Земеделската партия" и др. образуват на 27.9.1941 г. "Национален освободителен фронт" (`Ethniko Apelevtherotiko Metepo` - ЕАМ), който се превръща до края на войната в най-могъщата политическа сила в Гърция. Той издига ГКП, макар и в нелегалност, до нивото на най-влиятелна партия в страната, с 450 хиляди активисти.

            Междувременно генералният секретар, Никос Захариадис,[3] е интерниран от германците в концлагера Дахау край Мюнхен, откъдето се завръща едва 1945 г. През този период антифашистката съпротива се ръководи от Андреас Ципас (Андрей Чипов),[4] българин от гръцка Македония, и Георгиос Сиантос. Тази промяна се отразява чувствително на курса на гръцката компартия - докато Захариадис поддържа тесни връзки с КПСС и Коминтерна, Сиантос е прагматик, който си позволява по-голяма автономност в действията.

            На 16 февруари 1942 г. като въоръжено крило на ЕАМ във Фтхиотида е основана "Националната народноосвободителна армия" – EЛАС (`Ethnikos Laikos Apelevtherotikos Stratos`). Под командването на изключително способния Арис Велухиотис [5] тя се превръща в напълно боеспособна народна армия, която към края на войната контролира практически цяла Гърция, с изключение на няколко военни бази на нацистите, и разполага с почти 180 000 въоръжени мъже и жени, като над 25 000 от тях са убити от окупаторите и техните гръцки помагачи.

            Гръцката съпротива до 1943 г. преминава под знака на единство в борбата срещу окупаторите. Комунистическата ЕЛАС заедно с второто по големина въоръжено формирование - промонархическия, подкрепян от англичаните "Национален демократичен съюз на Гърция" (`ЕДЕС`), начело с ген. Пластирас и Пиромаглу, с помощта на британски спецчасти взривяват важния железопътен мост при Горгопотамос и прекъсват за дни наред подкрепленията за фелдмаршал Ромел в Северна Африка. Партизанската война през този период се води с изненадващи нападения над ж.п. линии, военни конвои, полицейски участъци и военни обекти. По-късно, обаче, връзките на ЕЛАС с ЕДЕС и с третата, значително по-малобройна партизанска групировка ‘ЕККА’ прекъсват, след като новото прозападно ръководство на ЕДЕС на Наполеон Цервас, променя целта на групировката - от война с окупаторите в борба срещу комунистите. Още по това време прехвръкват първите искри на въоръжен конфликт между отделните съпротивителни движения, който въпреки че не се води с крайна ожесточеност докарва ЕДЕС до ръба на унищожението. Този въоръжен сблъсък между бившите съюзници в борбата срещу окупаторите представлява всъщност и първата фаза на Гражданската война в Гърция.

            В освободените от ЕЛАС райони под ръководството на Арис Велухиотис се създават действащи паралелни държавни структури, които осъществяват самоуправление, изпълняват ролята на съд, полиция, осигуряват защита на населението от престъпни банди и от нападенията на немско-италианските окупатори и на гръцките колаборационисти от профашистката "Организацията Кси" и от наказателните батальони "Тагмата Асфалиас". Те конфискуват хранителните запаси за населението и през зимите на 1941-42 и 1942-43 г. в Гърция избухва глад, като само в Атина и околностите от недохранване умират над 100 000 души.

            Местните жители, които до тогава не познават подобна политическа свобода и закрила масово се обръщат към марксическата ЕЛАС и към комунистическата партия, която тогава е единствена политическа сила, незамесена в колаборационизъм и афери с окупаторите. Мизерният живот на гръцките селяни и работници и жестоката практика на германския Вермахт да екзекутира заложници при всяко партизанско нападение (разстреляни са близо 5000 заложници) също допринасят за нарастване на авторитета на ЕЛАС и ГКП. Но въпреки общите победи в партизанската борба, гръцката компартия се опасява от радикалната политика на ЕЛАС и на нейното ръководство - Арис Велухиотис, Стефанос Сарафис и Андреас Ципас, тъй като тя крие опасност да се загуби военната подкрепа на Великобритания, ако тенденцията за ляво ориентиране към Съветския съюз придобие трайни очертания.

 

Гръцката  левица  по  време  на  Гражданската  война

            След края на немската окупация и окончателното оттегляне на германските войски от Атина, на 12.10.1944 г. комунистическите бойци от ЕЛАС влизат в столицата и установяват контрол над нея. Освен Атина, ЕЛАС контролира и по-голямата част от провинцията, но въпреки че разполага с военно предимство, тя не се възползва от него, за да не наруши споразумението от Ялта между Сталин и Чърчил за разпределение на зоните на влияние между тях. Само два дни по-късно тези опасения се оправдават, когато английски части, без въобще някога да са воювали срещу германците на гръцка територия, дебаркират на полуостров Атика и с бърз марш навлизат в Атина и Пирея. На 18 октомври от Кайро в Гърция се завръща и емигрантското правителство на Гиоргос Папандреу. Съгласно Ялтенското споразумение Гърция е зона на английско влияние и министър-председателят Папандреу издава заповед да се спазват разпоредбите на командващия английските части, ген. Скоби. По лично указание на Уйнстън Чърчил, заедно с гръцките правителствени войски, той се опитва да ликвидира прокомунистическата ЕАМ/ЕЛАС. През декември 1944 г., по време на парад в Атина по случай освобождението на страната, по кола с привърженици на ЕЛАС е открит огън от промонархисти и бивши колаборатори на германците. В избухналата престрелка се намесват и британски части срещу демонстрантите на ЕАМ и ЕЛАС. Убити са десетки от тях. С разразилата се битка за Атина, останала в историята под названието "Декемврияна", избухва втората фаза на Гражданска война в Гърция. Поради решаващата намеса на английските войски тя завършва с победа над ЕЛАС. Но ГКП, спазвайки Ялтенските споразумения, е принудена да се върне към политиката на помирение с политическите си противници. Примирието, сключено на 12.2.1945 г. във Варкиза, освен условията по прекратяване на огъня съдържа и споразумение по разоръжаване както на марксическата ЕЛАС, така и на десните паравоенни формирования, всеобща амнистия за всички участници във военните конфликти по време на окупацията и споразумение за провеждане на референдум за бъдещето на Гърция - монархия или република, за нова конституция и за провеждане на парламентарни избори. Но докато комунистите от ЕЛАС и ГКП стриктно изпълняват примирието и се разоръжават, гръцките монархисти и десни милиции с протекцията на англичаните нарушават договора от Варкиза и започват кървава разправа с левите сили в страната. Това е началото на третата фаза на Гражданска война в Гърция 1946-49 г.

            Арис Велухиотис, който от самото начало счита договора от Варкиза за отстъпление, е изключен от компартията, обвинен в дисидентство и троцкизъм. Въпреки това той продължава с най-близките си сподвижници партизанската борба в планините на централна Гърция срещу новите господари на своята родина. През юни 1945 г. в сражение с десни проправителствени формирования той е убит, главата му е отрязана и изложена на площада в град Трикала за сплашване на населението. Така загива политкомисарят и основател на марксическата ЕЛАС, който е може би най-забележителната личност в гръцкото съпротивително движение. За неговата героична саможертва в борбата за свободата на Гърция и срещу превръщането й от десните сили в прозападен сателит, левите движения в Западна Европа му отреждат място в пантеона на безсмъртните, редом с герои като легендарния аржентинец Ернесто Че Гевара.

            Нарушавайки отново договореностите от Варкиза, правителството на Гърция провежда през март 1946 г. парламентарни избори, без обаче да проведе преди това референдума за формата на управление на страната и за нова конституция. А монархът се възприема от десните сили и техните чуждестранни наставници като гарант срещу участието на ГКП във властта, която по това време е много силна и има няколко стотин хиляди членове.

            В знак на протест срещу неспазване на договора от Варкиза, срещу амнистията на фашистките колаборационисти и от продължаващия бял терор срещу левите сили, компартията бойкотира вота и се обявява за възобновяване на въоръжената борба. Това улеснява изборната победа на дясно-националистическия съюз `IPE`, начело с Константинос Цалдарис, който става министър-председател на новото консервативно, промонархическо правителство.

            След примирието от Варкиза и разоръжаването на ЕАМ и ЕЛАС, те престават да съществуват като военна сила. На тяхно място през 1946 г. ГКП сформира нова въоръжена формация - "Демократическата армия на Гърция" ("Демократикос Стратос Еладас" - `ДСЕ`), чиито първи командир става легендарният партизански ръководител Маркос Вафиадис, известен като генерал Маркос.[6] Освен дейци на ГКП, бивши партизани от ЕЛАС и много младежи, в новата "Демократична армия" се включва и "Националноосвободителния фронт" (НОФ) на славянското малцинство от Северна Гърция, като ДСЕ достига численост от близо 100 000 бойци, 1/3 от които жени. Въпреки че ГКП и завърналият се от хитлеристки концлагер генерален секретар, Николаос Захариадис, по указание на Сталин и съгласно Ялтенските споразумения, се опитват да предотвратят избухването на нова гражданска война, в планините на Северна Гърция и на някои острови с пълна сила вече действат червени партизански отряди. Тяхната нарастваща активност принуждава Захариадис да преустанови усилията си за постигане на помирение и да премине в настъпление. ДСЕ набавя оръжие чрез атаки срещу полицейски участъци и малки военни поделения и продължава да нанася болезнени удари върху централната власт. Като алтернатива на монархическото правителство, ГКП и Захариадис се опитват да завоюват за свое седалище някой малък град в северна Гърция, където да провъзгласят собствено временно правителство. За тази цел тактиката на ДСЕ е променена из основи - за освобождаването на по-голяма територия е необходимо да се премине от партизанска война, със сравнително малки отделни отряди, към разгънати фронтови бойни действия. Генерал Маркос, който вече се бе доказал като изключителен партизански командир, се обявява против смяната на тактиката, за което е свален от поста си. Нов командир на ДСЕ става самият Захариадис.

            В последвалите сражения на открит фронт, бойците на ДСЕ претърпяват тежки поражения от поддържаните от Англия добре въоръжени и над два пъти по многочислени правителствени войски. Освен това след 1947 г. според доктрината "Труман" за отпор на комунизма в Гърция и Турция, двете страни получават огромна военна и финансова помощ и от Съединените щати. Но с това не се изчерпва угрозата, надвиснала над гръцките партизани. От 1948 г. подкрепата от социалистическа Югославия за "Демократичната армия на Гърция" е преустановена заради идеологическия конфликт Тито-Сталин и промосковския курс на ГКП. Това представлява началото на края на борбата на гръцките партизани. Понесените от тях загуби вече не могат да бъдат възстановявани на югославска територия. В началото на 1949 г. и Албания замразява помощта си. А България, още от самото начало на Гражданската война, поради участието си по време на Световната война на страната на фашистката коалиция и третирането й от Великите сили като победена страна, е принудена стриктно да спазва Ялтенските споразумения и да заеме позиция на ненамеса във вътрешногръцкия конфликт.

            Оставени сами на себе си, без външна помощ, гръцките партизани вече са принудени да водят предимно отбранителни действия срещу силната редовна армия, командвана от общ гръцко-американски щаб, начело с генерал А. Папагос и американския генерал Ван Цан. Съответно разгромът на ДСЕ се превръща само във въпрос на време. През февруари 1949 г. партизаните мобилизират всичките си сили и стартират последната си широкомащабна офанзива, атакувайки неуспешно гарнизона в град Флорина, където след кръвопролитни сражения са отблъснати и претърпяват тежки загуби. През следващите месеци те водят поредица отбранителни битки, оттегляйки се към албанската граница. През август с.г., около последната им голяма база в планината Грамос, се стига до финалния, решаващ сблъсък с правителствените войски. Макар, че успяват да пробият обръча на обкръжението и да се изтеглят на албанска територия, партизаните вече не са в състояние да се възстановят и да възобновят борбата. През следващите седмици само отделни отряди оперират в крайграничните региони с все по-затихваща активност. На 9.10.1949 г. ГКП официално обявява примирие и "Демократичната армия" окончателно преустановява бойните действия. Това представлява краят на опустошителната Гражданска война, която оставя гръцката държава в окаяно положение.

            Разгромът на партизаните в Северна Гърция има фатални последствия за цивилното население. Цели села, подкрепяли комунистите са избити по време на наказателните акции на правителствените части, а македоно-българското население е разселено или принудено да емигрира зад граница. По данни на независими организации жертвите от войната са около 150 000, като над 2/3 са убитите партизани и подържащо ги цивилно население, а броят на изселените достига 700 000 души. Прогонените зад граница се установяват предимно в бившите социалистически страни и много от тях се завръщат в родината си едва след 1990 г. Гръцката комунистическа партия е забранена със Закон № 509 от 1947 г. и е поставена в нелегалност до падането на военния режим на полковници през 1974 г. Поради борбата за независимост на славянското население в рамките на "НОФ" на страната на комунистическите партизани, Гърция и до днес официално не признава съществуването на македоно-българско малцинство и лишава остатъците от това население от традициите и езика му.

 

Гръцката  левица  по  време  на  Студената  война

            През по-голямата част от съществуването на комунистическата партия, както и на гръцката левица като цяло, започвайки от режима на ген. Метаксас, минавайки през времето на фашистката окупация, на последвалата я Гражданска война, както и на годините след нея, до края на режима на "черните полковници", е белязано от тежки репресии, преследване и нелегалност. Към епилога на трагичната й история се отнася и публичната екзекуция на двамата борци срещу нацистката окупация и видни ръководители на ГКП - Никос Белоянис [7] и Никос Плумбидис.[8] Целта на екзекуцията е, да бъде сплашен остатъка от гръцката левица, която след краят на Гражданската война, и въпреки жестоките репресии, постепенно започва да се съвзема през 50-те години. Независимо от многобройните протести от цял свят срещу инсценирания процес, двамата са разстреляни демонстративно през 1952 г. и 1954 г., след влизането на Гърция в НАТО, по обвинение за национално предателство. Гениалният художник Пабло Пикасо увековечи Белоянис в една своя картина с червен карамфил в ръка, с какъвто той винаги се явява пред съда под председателството на същия този полковник Георгиос Пападополус, който 15 години по-късно, през 1967 г. ръководи кървавия военен преврат на хунтата на "черните полковници".

            В началото на 60-те години ситуацията в страната частично се нормализира, много леви дейци са освободени от затворите или им е позволено да се завърнат от емиграция. Но те са поставени под полицейско наблюдение и под строга възбрана да бъдат назначавани на държавна служба. През 60-те години, единствената легална лява партия е съюза "ЕДА" (`Обединение на демократичната левица`), учреден още през 1951 г. от видни леви политици, много от които са бивши бойци на народноосвободителния фронт "ЕЛАС".[9] Под прикритието на "ЕДА" действа и забранената ГКП. ‘Демократичната левица’ се опитва да вземе властта по парламентарен път, след като на изборите през 1958 г. постига близо 25 % и се издигна до нивото на най-влиятелната опозиционна сила.[10]

            През 1961 г. бившият министър-председател на правителството в изгнание по време на окупацията - Гиоргос Папандреу,[11] учредява новия "Центристки съюз" (`Enosis Kendrou` - ЕК) като наследник на по-малката, също създадена от него "Демократическа социалистическа партия". На изборите през 1964 г. той получава 52 % и за кратко време успява дори да състави правителство. Но то само година по-късно е свалено от крал Константин ІІ, след като "Либералната партия" на Констатинос Мицотакис [12] напуска управляващата ляво-центристка коалиция.

            Повторният опит на Центристкия съюз” (ЕК) на Г. Папандреу да състави правителство с помощта на левите от `ЕДА` бива най-брутално осуетен на 21.4.1967 г. от инспириран от ЦРУ и тайната организация ГЛАДИО (конспиративна агентурна мрежа на НАТО за въоръжени контрамероприятия срещу леви партии и правителства) военен преврат на ултрадесните полковници около Георгиос Пападополус. Официално обявената цел на пуча бе възстановяването на националния ред и предотвратяване на комунистическата заплаха. "Черните полковници" суспендират конституцията и забраняват политическите партии. Въвежда се тежка цензура и репресии срещу левите политически сили, десетки хиляди от които са интернирани, изтезавани и избити в концентрационните лагери по безлюдните егейски острови и в пустата вътрешност на страната. Жертвите на военния преврат само през първия месец от управлението на хунтата надхвърлят 8000. Печална известност добиват събирателните лагери за политзатворници на остров Гиарос, о. Лерос, Оропос и тайните затвори на политическата полиция и на разузнаването `KYP`. Интернираните само на безводния о. Гиарос, който още по времето на Римската империя е бил едно от най-суровите места за заточение, надхвърлят 6 500 души, като 1/3 от тях се разболяват и мнозина умират поради липса на чиста питейна вода и на елементарни санитарни условия и медицинска помощ. Целта на подкрепяната от САЩ военна хунта е, проблемът с политзатворниците да се реши по този начин от само себе си, по биологичен път. Прословут с тежките условия е концлагерът Оропос, в който през август 1967 г. е заточен световноизвестния певец и композитор - Микис Теодоракис,[13] един от основателите и ръководител на съпротивителното движение "Патриотичен фронт".

            Въпреки водещата роля на нелегалната Комунистическа партия в борбата срещу режима на полковниците, през 1968 г., главно заради навлизането на войски от Варшавския договор в Чехословакия, от ГКП се отцепва еврокомунистическото крило, т.нар. "ГКП - вътрешна", което рязко критикува политиката на Москва и подобно на еврокомунистите от Италия и Франция прокламира за своя цел парламентарния път към социализма. Останалата част от партията остава вярна на ленинската линия и подкрепя действията на СССР, считайки за оправдани опасенията за излизане на ЧССР от социалистическия лагер. През последната година от съществуването на режима на полковниците нелегалната ГКП избира през 1972 г. за свой нов ръководител Харилаос Флориакис, който е един от най-обичаните лидери на гръцката компартия.[14]

            След кървавото потушаване на въстанието на студентите от атинския политехнически университет на 17.11.1973 г. и съпровождащите ги масивни протести в Гърция,[15] след инспирирания от режима на полковниците преврат в Кипър срещу архиепископ Макариус и провокираната по този начин турска инвазия на острова, хунтата, притисната от нарастващото народно недоволство и световната икономическа криза пада от власт през 1974 г.

            Консервативният политик Константинос Караманлис се завръща от емиграция в Париж и създава дясно-центристката партия "Нова демокрация" (`НД`), която управлява Гърция до 1981 г. Новото правителство на демократичната десница легализира ГКП и за първи път от десетилетия тя може за вземе участие в политическия живот. По този начин Караманлис, иска да приключи дългите години на разделение на гръцката нация. ГКП заедно с "Вътрешната ГКП" и ЕДА се кандидатира за парламентарните избори през 1974 г. в коалицията "Обединена гръцка левица". Но обезкръвената и отслабена от десетилетни забрани и преследвания левицата получава едва 9,6 % от гласовете. След спорове по причините за неочаквано ниския резултат обединението бързо се разпада и до 1989 г. ГКП се явява на избори самостоятелно, постигайки между 9 и 11 %.

 



[1]  Ген. Йоанис Метаксас e роден 1871 г. в Итака. Завършва пруската военна академия в Берлин. По време на балканските войни той е заместник началник на генералния щаб, а от 1915 г., през Първата световна война, е началник щаба и влиятелен съветник на крал Константин I. Противник е на популярната сред населението агресивна политика на премиерът Венизелос срещу Турция и е привърженик на Германия. През 1915 г., след като републиканецът Венизелос печели изборите, Метаксас е интерниран от французите на остров Корсика, а 1917 г. и кралят  Константин I е принуден от Съюзниците да се откаже от трона и да емигрира. След края на изгнанието и завръщането си в страната Метаксас участва на различни постове в няколко правителства.

            От 1935 г. нататък Метаксас заедно с генерал Кондилис открито работят за установяването на диктатура и успяват да принудят 71-годишният Венизелос да напусне страната и връщат след 12-годишно изгнание крал Георг ІІ отново в Гърция.

            След смъртта на генерал Кондилис, Метаксас е назначен от краля през 1936 г. за министър-председател и след кървавото потушаване на голяма стачка на 4.8.1936 г. той суспендира парламента и конституцията и поставя началото на авторитарно-фашизоиден режим, продължил до 1941 г. Освен опозицията на Георгиос Папандреу, която той заплаща с екстрадирането си в Кайро и откритата съпротива на ГКП, която Метаксас забранява, превратът не среща почти никакво друго противодействие. Новият режим провежда мащабна реформа на трудовото и социалното законодателство, с което в известен смисъл модернизира гръцкото общество. Така напр. социалното осигуряване в Гърция е въведено по негово време. Освен това се стартира крупна държавна инвестиционна програма, която е насочена предимно към въоръжаване на страната. Външнополитически, въпреки дискретното сближаване с "Третия райх", Метаксас се ориентира открито към Великобритания, а 1938 г. сключва и пакт за ненападение с Турция. След началото на ІІ-та Световна война Метаксас и кралят Георг ІІ се стараят стриктно да спазват обявения неутралитет.

            Но въпреки това над Гърция надвисва заплаха от страна на Италия. Когато на 28.10.1940 г. Мусолини връчва напълно неприемливия ултиматум за капитулация, режимът на Метаксас му отвръща с категорично "НЕ" (на гръцки "ОХИ"). Този "ОХИ"-ден и до днес се празнува в Гърция като национален празник. А нахлулата италианска армия е разгромена от реорганизираните и дисциплинирани от военния режим гръцки въоръжени сили. Това повишава самочувствието и подкрепата на населението за иначе непопулярния диктатор Метаксас и сплотява враждебните монархически и републикански сили в борбата им срещу общия враг. И когато няколко месеца по-късно, през януари 1941 г., Метаксас умира, той оставя в Атина осезателен властови вакуум.

 

[2]  В началото на 1936 г. ГКП има около 17 500 партийни членове, като до 1941 г. броят им е редуциран до около 200 активисти на свобода и 2000 по затворите. Но след началото на немско-италианската окупация броят им нараства лавинообразно, достигайки 450 000 души през октомври 1944 г. Но след края на Гражданската война през 1949 г., разгрома на прокомунистическите партизани и последвалите масови екстрадации, арести и екзекуции броят на партийните активисти спада на около 50 000.

 

[3]  Николаос Захариадис е роден 1903 г. в Одрин в семейството на държавен служител. Трудовата си кариера започва като моряк в гръцкия черноморски флот. Там той попада под влияние на идеите на Октомврийската революция и е приет в комунистическия университет за чуждестранни работници в Москва. 1923 г. се връща обратно в родината си, за да основе организация на Комунистическата младеж на Гърция (КНЕ). В последствие той е арестуван от гръцките власти, но успява да избяга обратно в Съветския съюз. 1931 г. отново е изпратен в Гърция, за да възстанови разединената компартия. Тогава той става неин генерален секретар. След началото на диктатурата на Метаксас 1936 г. Захариадис е арестуван. 1940 г. изпраща от затвора до органите на партията спорно писмо, с което разпорежда тя да участва на страната на въоръжените сили на правителството на Метаксас в борбата срещу агресията на Мусолини. По-късно в следващи две  писма той застава на позицията на Коминтерна за характера на войната като сблъсък между две империалистически сили Англия и Германия и призовава гърците да се концентрират в борбата срещу режима на Метаксас. След окупацията на страната от Германия и нейните съюзници, Захариадис е преместен в концлагера Дахау в Бавария, от където се завръща 1945 г. Той поема поста на генерален секретар на ГКП от заместващия го през този период Георгиос Сиантос. През третата фаза от Гражданската война (1946-49 г.) той успява да се наложи в спора с генерал Маркос по начина за водене на борбата с правителството - партизанска война или война на открит фронт, за да се завоюва град, от който да се обяви временно правителство на Демократичната армия на Гърция (ДСЕ). Този замисъл на Захариадис се оказва пагубен за ДСЕ. Тя не е в състояние да устои в открит бой на превъзхождащите я по численост и въоръжение правителствени войски и след поредица от поражения и най-вече поради прекратяване на подкрепата от Титова Югославия партизанската армия преустановява бойните действия през октомври 1949 г. Захариадис, както и много бойци на ДСЕ и членове на ГКП емигрират в Съветския съюз и в страните от социалистическия лагер и намират там спасение. След развенчаване на култа към личността през 1956 г. от Хрушчов на 6-тия конгрес на ГКП заради авторитарен стил на ръководство Захариадис е снет от поста генерален секретар, а следващата година дори е и изключен от партията. Остатъкът от живота си прекарва в изгнание в Сибир и в Сургут, където през 1973 г. се самоубива.




Гласувай:
0
0



1. iw69 - ПРОДЪЛЖЕНИЕ на БЕЛЕЖКИТЕ под ЧЕРТА (От автора)
09.01.2009 10:32
4) Андрей Чипов е роден през 1904 г. в леринското село Пътеле, днес Агиос Панталеймонас, Гърция, което през 20-те години става център на ГКП в Егейска Македония. През 30-те години в селото се образува и секция на ВМРО (обединена), а 1933 г. Чипов става неин лидер и същевременно член и на ЦК на ГКП. През 1935 г. той е участник в 7-мия конгрес на Комунистическия интернационал в Москва. На последните предвоенни избори през януари 1936 г. Чипов е избран и за депутат в гръцкия парламент от листата на ГКП. Но пълномощията му са прекратени през август с.г. с началото на военната диктатура на ген. Йоанис Метаксас. От 1936 до 1941 г. той е арестуван и е в затвора Акронафплия, където продължава нелегалната си дейност. След окупацията на Гърция от Германия и България, по настояване пред германските власти на българското посолство в Атина, той заедно с още 26 българи е освободен. След напускането на затвора Чипов се заема с възстановяването на ГКП и заедно с други гръцки активисти съставят отново Централен комитет на партията, който спечелва признание от структурите й. На следващия пленум на ГКП, обаче, Чипов е освободен от ръководния партиен пост под предлога, че е "политически неблагонадежден", след като не успява да оправдае осеммесечно пребиваване в София. Но истинските причини за неговото освобождаване са негръцкият му произход и ръководното му участие във ВМРО (об.). Андрей Чипов остава в историята на ГКП като ръководител на партията в едни от най-трудните моменти от нейното съществуване и при най-опасните за ръководителите й обстоятелства. По време на Гражданската война той е активен лидер на Национално освободителния фронт ЕАМ. Чипов умира в Битоля, Югославия през 1956 г.



[5] Арис Велухиотис (псевдоним на Танасис Кларас) е роден 1905 г. Още като младеж той се включва в лявото движение в Гърция. По време на диктатурата на Йоанис Метаксас (1936-1941 г.) е арестуван, но по време на процеса в Егина успява да избяга и се включва в редиците на Гръцката комунистическа партия. По време на Втората световна война той е фелдфебел от артилерията на гръцката армия и участва в боевете срещу Мусолини на албанската граница. След нападението на Германия над Съветския съюз Кларас е изпратен от ръководството на ГКП в Централна Гърция да проучи възможностите за организиране на партизанска война срещу германския нашественик. Там Кларас рекрутира първите партизански отряди на марсистката ЕЛАС. Не след дълго, след първите му успешни партизански операции името му като "некоронован цар на планините" се прочува и той в съучастие с отрядите на промонархическата групировка ЕДЕС вдигат във въздуха важния мост "Горгопотамос" в родния му град Ламиа. Велухиотис оперира в планините до голяма степен самостоятелно. След оттеглянето на германците в края на 1944 г. и връщането през октомври на правителството в изгнание на Андреас Папандреу от Кайро започва битката на ЕЛАС срещу правителствените войски и английски части за контрола над Атина (т.нар. "Декемврияна"). Кървавите стълкновения приключват със мирното споразумението от Варкиза, съгласно което както ЕЛАС, така и колаборационистките батальони ("Тагмата Асфалиас") се задължават да предадат оръжието си. Но докато комунистите спазват споразумението и се разоръжават "Тагмата Асфалиас" запазва оръжието си и дори е включена в правителствените войски за борба срещу комунистите. Велухиотис счита поведението на ГКП за отстъпление и отново се оттегля в планините на Централна Гърция, продължавайки партизанската борба, докато през юни 1945 г не пада в сражение с паравоенен отряд на правителството. Арис Велухиотис (Танасис Кларас), политкомисарят и основателят на антифашистката партизанска армия ЕЛАС е вероятно най-важната фигура в цялата наситена с героизъм и съпротива история на Гърция.



[6] Маркос Вафиадис (ген. Маркос) е роден 1906 в заможно семейство. От младежките си години той проявява жив интерес към политическите събития в Европа. По време на фашистката окупация на Гърция започват да действат многобройни съпротивителни групи. Маркос Вафиадис се включва към народоосвободителната армия "ЕЛАС", ръководена от Арис Велухиотис и през 1944 г. става командир на нейното македонско крило. След оттеглянето на германците през октомври 1944 г. "ЕЛАС" започва борбата за Атина срещу възвръщането на монархията и срещу англичаните („Декемврияна”). След примирието във Варкиза "ЕЛАС" се разоръжава, но терорът срещу нея продължава. В отговор ГКП сформира новата "Демократична армия на Гърция" (ДСЕ), чиито първи командир става Маркос, блестящ тактик на партизанската война. Неговото идеологическо верую е социализмът от нов тип, наричан още "Лаконизъм" или "Марконизъм". Той предвижда национализация на едрите монополни предприятия, но не и на личната собственост. Маркос възнамерява да изгради нова гръцка държава с правителство, начело на което стои безспорен лидер, което би позволило да реализира намеренията си без съпротива от опозицията. Неговите планове визират създаването на Велика Гърция, в която, обаче няма да влизат контролираните от Съветския съюз територии. 1947 г. в Северна Гърция се образува временно правителство, а Маркос е определен за министър-председател. По това време между него и генералния секретар на ГКП, Захариадис, се заражда спор за военната тактика на "ДСЕ". В този сблъсък Маркос претърпява поражение. Налага се, както впоследствие се оказва, пагубното схващане на Захариадис, борбата да се води не с партизански методи, а на открит фронт. Поради численото превъзходство и по-модерното въоръжение на правителствените войски ДСЕ губи поредица от сражения. В този решаващ момент поради разногласия между Тито и Сталин, Югославия преустановява подкрепата си като тил за възстановяване и въоръжаване на гръцките партизани. Те изпадат в много тежко положение и генерал Маркос предлага на правителствените войски примирие. За тази си постъпка той е свален от поста министър-председател, а командващ на ДСЕ става самият Никос Захариадис. Но съдбата на гръцката съпротива вече е предрешена и след редица поражения военните действия са преустановени и Гражданската война приключва окончателно през октомври 1949 г. Заедно с много бойци и комунисти генерал Маркос емигрира в СССР, където се установява в Урал и живее усамотено като часовникар. През 1983 г., след 35 години, той отново се завръща в родината си, но като силно оспорвана личност - ортодоксалното крило на ГКП го посреща като един от най-големите гръцки визионери, а еврореформираните леви и консервативните кръгове го подлагат на остра критика. Маркос умира 1992 г.



[7] Никос Белоянис е роден 1915 г. в Амалияда, Пелопонес. През 30-те години е арестуван от режима на Метаксас и остава в затвора Акронафплия. След окупацията на германците той успява да избяга от затвора и се включва в съпротивителното движение "ЕЛАС". След изтеглянето на германците през 1944 г. той се включва в "Демократичната армия на Гърция" (ДСЕ) на генерал Маркос и участва в Гражданската война до края й през 1949 г., след което емигрира. Половин година по-късно той се завръща в Гърция, за да възстанови организацията на ГКП в Атина. На 20.12.1950 г. е арестуван и с още 96 души през октомври 1951 г. е изправен пред Военен съд за участие в забранена партия и за шпионаж в полза на Съветския съюз. Белоянис и трима от другарите му са осъдени на смърт чрез разстрел и екзекутирани на 30.3.1952 г. в Калитеа. След убийството му Никос Белоянис се превърна в герой и символ за гръцката левица.

Животът на Никос Белоянис, достойното му поведение пред съда, където той застава пред своите палачи винаги с червен карамфил в ръка, пламенната му защита на социализма и неговото убийство го превръщат в един от символите на левите в Европа. На него са посветени литературни произведения като "Цветето на Никос" от Франц Фурман, филмът "Човекът с карамфила", както и прочутата едноименна графика на Пикасо.



[8] Никос Плумбидис е роден 1902 г. в Лангадия в бедно семейство. Още 1926 г., като учител, той става член на ГКП. През 1931 г. той напуска работа и става професионален революционер. 1937 г. Плумбидис ръководи регионалното бюро на ГКП за Тесалия, а година по-късно е член на политическото бюро на партията. Но тайните служби на режима на Метаксас са по следите му и през 1939 г. той е арестуван и остава в затвора до бягството си 1942 г., след което се включва в "Националния освободителен фронт" (ЕАМ). Арестуван от фашистките окупатори той е изпратен в концлагера Дахау край Мюнхен. Заради разногласия с генералния секретар на ГКП, Николаос Захариадис, и поради заболяване той напуска политбюро, но остава да води финансите на партията. След края на Гражданската война Никос Плумбидис остава в нелегалност в Гърция. Но през 1952 г. е открит и арестуван от гръцката тайна полиция. На 3 август процесът завършва, както се очаква със смъртна присъда. По същото време ЦК на ГКП под ръководството на Захариадис го обявява за английски шпионин и агент на полицията и го изключва от партията, опитвайки се по този начин да го спасят. Трагичният живот на Никос Плумбидис завършва с изпълнение на смъртната присъда и разстрел в Дафни на 14.8.1954 г. След развенчаването на култа към личността той е реабилитиран напълно. Днес Плумбидис се почита от повечето леви в родината си като мъченик и герой на антифашистката и антикапиталистическата борба.



[9] Григорис Ламбракис, легендарният борец за мир и антифашист, е един от основателите и ръководител на съюза `Обединение на демократичната левица` (ЕДА). Той е роден 1912 г. в Керазица, Тесалия. Той завършва медицина и става доцент. През целия си живот Ламбракис е първокласен атлет, печелил не един път първото място в дълъг скок на международни състезания. Привърженик на лявата идея, изявен пацифист и противник на Виетнамската война, той създава болница за бедните в Атина. 1961 г. е избран за депутат на левицата от Пирея. Същата година става вицепрезидент на новообразуваната гръцка "Комисия за международно разоръжаване и мир" и взема дейно участие в срещи и демонстрации в цяла Европа, въпреки заплахите за живота му. На 21.4.1963 г. се организира мирен марш на пацифистите от Маратон до Атина. Но полицията забранява демонстрацията и арестува много от участниците. Ламбракис, под защитата на депутатския си имунитет продължава сам със знамето на пацифистите марша срещу разполагането на атомни оръжия в Гърция и го завършва в Атина. Месец по-късно на 22.5.1963 г. по време на антивоенна демонстрация в Солун той става жертва на атентат от ултрадесни националисти, които го прегазват с камион. Пет дена след атентата Ламбракис почива в болница от нараняванията. Всички прогресивни хора в Гърция са покрусени от неговата смърт. Лявата младеж сформира "Демократичната организация на Ламбракистите", която взема дейно участие в протестите през следващите години. Неин пръв председател става Микис Теодоракис.



[10] Но на последвалите през 1963 г. избори `ЕДА` пада на 14 %. През следващата година левият съюз индиректно подкрепя центристкото правителство на `ЕК`, начело с Гиоргос Папандреу - 1964/65 г. По време на военната хунта (1967-74 г.) `ЕДА` е забранена, а нейните активисти са подложени на тежки репресии и гонения. След падането на полковниците `ЕДА` влиза в изборния съюз на "Обединената левица", който през 1974 г. постига 10 %, но в последствие го напуска и формацията постепенно се маргинализира. През 80-те години представители на `ЕДА` кандидатстват на изборите от листите на "Общогръцкото социалистическо движение" (`ПАСОК`).



[11] Гиоргос Папандреу е роден на 1888 г. в Калензи до гр. Патрас. Родоначалник е на известната политическа фамилия Папандреу. Завършва право в Атина и Германия. Привърженик е на либералния премиер-министър Елефтериос Венизелос. През 1917 г. е назначен за управител на новопридобитите острови в Егейско море, а 1923 г. е избран за депутат в парламента. Като министър на образованието в кабинета на Венизелос полага 1930-32 г. началото на мащабна образователна реформа. По-късно той се дистанцира от Венизелос заради неговите превратаджийски наклонности и основава "Демократическата социалистическа партия". Последвалата диктатура на Йоанис Метаксас го прогонва в емиграция в Кайро, където образува правителство в изгнание на националното единство. След освобождението на Гърция от фашистката окупация през 1944 г. той се завръща в страната. Вследствие на комунистическото въстание в Атина ("Декемврияна") Папандреу става убеден антикомунист. През 1945 г. напуска властта и 1951-52 г. участва със своята партия, която постига изборни резултати около 10 %, в поредица нетрайни центристки коалиции. 1961 г. основава "Центристкия съюз" (`ЕК`), който обединява разпокъсаните либерални и центристки политически групи и се превръща във втора политическа сила в страната. Папандреу оспорва редовността на загубените избори и с това полага началото на дълги политически разправии.

През ноември 1963 г. и февруари 1964 г. "Центристкият съюз" печели парламентарните избори и за кратко Папандреу става премиер. Но провеждането на широкозамислената реформа - главно в образователния сектор - е осуетена от поредната кипърска криза, от заговор спрямо неговия син Андреас Папандреу, министър в правителството на баща си и от разногласията с младия крал Константин ІІ. С помощта на отцепници от ‘ЕК’, начело с Константинос Мицотакис, през юли 1965 г. царят сваля Папандреу от власт. Следва поредица от нестабилни правителства и политически неразбории, които трябваше да бъдат решени през май 1967 г. с нови избори. Но за да се предотврати очакваната победа на Папандреу, на 21.4.1967 г. властта е завзета с преврат от военните. Г. Папандреу е арестуван и поставен под домашен арест, където година по-късно умира. Неговото погребение, на което взема участие една пета от населението на Атина, се превръща в първия протест срещу диктатурата на "черните полковници".



[12] Константинос Мицотакис участва през ІІ-та Световна Война на страната на националистите в антифашистката съпротива. През 1964 г. влиза в парламента от листата на "Либералната партия". По време на военната хунта той е арестуван, но успява да избяга. След падането на режима на полковниците той учредява "Неолибералната партия". През 1978 г. тя се влива в създадената през 1974 г. от Константинос Караманлис дясно-консервативната "Нова Демокрация" (`НД`), която е на власт до 1981 г. От 1984 до 1993 г. Мицотакис е председател на `Нова Демокрация` - `НД`, а след провала на "ПАСОК" на изборите през 1990 г., вследствие на издигнатите срещу социалистите обвинения за корупция, той е избран с гласовете на "Обединената левица" за министър-председател. Но на проведените през 1993 г. избори `НД` губи преднината си, вследствие на което Мицотакис подава оставка както от поста на министър-председател, така и като ръководител на "НД".



[13] Микис Теодоракис е роден на 29.7.1925 г. на остров Хиос. Още като дете той е пленен от музиката и пише първите си песни, без дори да притежава музикален инструмент. Музикално образование получава в Пиргос и Патрас и едва 17 годишен изнася първия си концерт. По време на фашистката окупация на Гърция Теодоракис се включва в съпротивителното движение, бива арестуван и изтезаван от полицията. По това време той се запознава с марксизма, който предопределя неговия мироглед, въпреки че остава принципно резервиран към идеологиите. След изтеглянето на германците Теодоракис се противопоставя на намесата (включително и военна) на англичаните и се присъединява към въоръженото ляво движение на Гърция. Като член на "Националния освободителен фронт" (ЕАМ) участва през декември 1944 г. в битката за Атина. През юли 1947 г., по време на Гражданската война, е арестуван като противник на режима и е депортиран в лагера на смъртта на остров Макронисос, където от нечовешките условия загиват хиляди затворници. Подложен за пореден път на варварски мъчения Теодоракис на няколко пъти е на границата между живота и смъртта. За да го освободи от концлагера, баща му полага огромни усилия и е принуден да продаде имението си на остров Крит. Когато Микис Теодоракис най-после е освободен, той е почти съсипан човек и успява да се възстанови едва след продължителен престой при родителите си.

След дълготрайно лечение той заминава първоначално за Атина, а след това за Париж, където продължава и завършва с отличие музикалното си образование. Успехът и международните награди за младия композитор не закъсняват. Първата му симфония е инспирирана от голямата му мечта да примири разделения си народ и е посветена на двама негови приятели, които се бият и загиват в двата противникови лагера на Гражданската война. Музиката му към балетите "Гръцки карнавал", "Антигона", "Зорба Гъркът" и др. се играе на най-известните сцени в Рим, Лондон и Париж. Теодоракис става популярен и с музиката си към филми като "Never on Sunday" и др.

След пуча на "черните полковници" той се бори срещу военната хунта, но още в началото като основател на нелегалния "Патриотичен фронт" бива арестуван и заточен в концлагера Оропос, където туберкулозата го довежда до прага на смъртта. Спасен е от застъпничеството на световно известни дейци на музиката като Дмитри Шостакович, Леонард Бърнстейн, Артур Милър и Хари Белафонте. Въпреки това военните забраняват музиката му в Гърция. През 1970 г. Микис Теодоракис емигрира в Париж, където е посрещнат възторжено. Следващите години той провежда турнета по целия свят, от висотата на които със своята музика и текстове продължава борбата срещу превратаджиите в родината си до падането на хунтата през 1974 г.

При завръщането си в Гърция той е посрещнат като национален герой. Не след дълго, обаче, той е обхванат от интригите на политическия живот в родината си. Дълги години той се разкъсва между отчаянието от реалната политиката и ангажиментите си в парламента. Често се оттегля в доброволно изгнание в Париж, където продължава работата си над симфоничното си творчество, кантати, църковна музика, оратории.

Дълбоко покрусен от корупционните афери на социалдемократите около Андреас Папандреу през 1990 г. Микис Теодоракис се присъединява като независим ляв за известно време към лагера на консервативния политик Константинос Мицотакис в борбата за разследване на финансовите измами на "ПАСОК" и става министър без портфейл в съставения от "Нова демокрация" кабинет. Като такъв той усилено работи за издигане на образованието и културата. Заедно с турския певец Зюлфю Ливанели се обявява за помирение между двата враждуващи народа, което му навлича нови неприятности. Своето участие в управлението на консерваторите Теодоракис обявява по-късно за заблуда, грешка, направена в името на народа.

Следващите години Микис Теодоракис работи само като композитор и диригент и се бори със здравословни проблеми и депресии, останали като късни последствия от изтезанията в концлагерите. След 2000 г. той живее усамотен в Атина, работи над своите музикални произведения, но неговия борчески дух не остава безразличен и към политическите събития по света: бомбардировките на НАТО над Югославия, ареста на лидера на кюрдските партизани от ПКК Абдула Йоджалан, войната на Джордж Буш срещу Афганистан и Ирак и т.н.

Микис Теодоракис днес е почетен доктор на университета в Монреал. През 2005 г. той е удостоен с една от най-големите награди за музика IMC-UNESCO. Същата година е обявен за почетен член и на партията на "Европейската левица".

Според неговите думи: "Аз принадлежа към едно поколение, което се е посветило на крайния идеализъм. Целият ми живот бе една безкрайна борба между идеала и реалността, между ежедневието и визията". Но това е драмата на повечето борци за свобода и справедливост. Човечеството изглежда така е сътворено, че да създава идеали, но да не успява да ги реализира до край.



[14] Харилаос Флоракис е роден през 1914 г. в Тесалия. Още на 15 години той чете класиците на марксизма и въпреки преследването на комунистите от правителството на Венизелос, става член на нелегалната младежка комунистическа организация "OKNE". След установяването на диктатурата на Метаксас през 1936 г. той участва в съпротивата срещу нея, а по-късно се бие срещу италианската агресия до нейното отблъскване. 1941 г. Флоракис става член на ГКП и през април 1942 г. организира първата стачка в Гърция по време на фашистката окупация. Още от първия ден на образуването на "Националния освободителен фронт" (ЕАМ) Флоракис се включва в него, а когато Арис Велухиотис основава въоръжената му формация ЕЛАС той става партизанин и под името "Капитан Йотис" командва батальон. След оттеглянето на германците през есента на 1944 г. Флоракис участва в кървавата битка за Атина и след примирието от Варкиза продължава съпротивата в Гражданската война вече срещу десните и английските им ментори като генерал на 1-ва дивизия на партизанската "Демократична армия на Гърция" (ДСЕ). След драматичния край на Гражданската война през 1949 г. той е избран за член на задграничния Централен комитет на партията, но остава в Гърция, където е арестуван и осъден на 12 години затвор и 6 год. заточение на остров. През 1972 г., по време на управлението на военната хунта, Флоракис е избран за генерален секретар на компартията на мястото на Костас Колиянис (1956-72 г.), и изпълнява тази длъжност до 1989 г., когато е сменен от настоящата генерална секретарка Алека Папарига.

Високо уважаваният от всички Харилаос Флоракис умира на 22.5.2005 г. В последния си път той е изпратен и от висши представители на другите големи партии както и на православната църква на Гърция, което е рядко явление за политическите порядки на страната.



[15] След кръвопролитното потушаване на въстанието на атинските студенти, анархисти, автономни и милитантни леви, което е погазено от танкове на 17.11.1973 г. част от оцелелите създават нелегалното въоръжено движение "17 Ноември" (`N-17`), което продължава асиметричната война срещу държавата и след падането на военния режим през 1974 г. На тази организация се приписват общо над 100 атаки срещу държавни учреждения, служители на реда, западни посолства и американски военни съоръжения с 23 жертви. В по-голямата си част ` N-17` e разбита през 2002 г., като днес под наименованието "Революционна борба" продължават да действат отделни нейни ядра, които извършиха ракетния обстрел срещу американското посолство в Атина през януари 2007 г., както и най-вероятно въоръжените атаки срещу полицаи след убийството на 15 годишния Александрос през декември 2008 г.

цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: iw69
Категория: Политика
Прочетен: 1359465
Постинги: 827
Коментари: 1179
Гласове: 5881
Календар
«  Август, 2021  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031