На 25.4.1974 г. военните от революционното движение `MFA` излизат от казармите си в цялата страна и се отправят към Лисабон. Само 18 часа по-късно най-старата европейска диктатура е пометена по мирен път. Разбунтувалите се леви военни не прилагат насилие, а респектират и прогонват авторитарния режим със своята многобройност и организираност. Населението в цяла Португалия е на страната на революционерите и ликува. Навсякъде гражданите подаряват червени карамфили на надигналите се войници, които ги освобождават от омразния, кървав режим. А те затъкват цветята в дулата на пушките си в знак, че няма да стрелят срещу народа. От тук и името - "Революция на карамфилите" (`Revolucao dos Cravos`). Дадени са само 4 жертви при щурма на зданието на тайната политическа полиция на режима - PIDE/DGS, чиито агенти откриват огън срещу демонстрантите.

            Веднага след прогонването на фашизоидния режим се завръщат прокудените зад граница политически лидери на новосформираната `Социалистическа партия` (СП) - Мариу Суареш и на `Португалската комунистическа партия` (ПКП) - Алвару Кунял. Техните партии се легализират и веднага се включват активно в изграждането на младата португалска демокрация, в началото дори като политически съюзници. През май с.г., използвайки принципа на общественото инженерство, е учредена и абсолютно дясната "Социалдемократическа партия" - `СДП` (`Partido Social Demoсrata` - PSD) начело с Франсишку Пинту Балсамеу и Са Карнейру. По време на диктатурата на Салазар/Каетану те са активни в `Националното движение` на режима, но се застъпват за постепенно отваряне и реформиране на диктатурата. Характерно за португалските социалдемократи, които припознават като основополагаща за своята партия Годезбергска програма от 1959 г. на Германските социалдемократи и проповядват социалдемократическите ценности като "Свобода, Равенство и Солидарност", в реалната политика, въпреки името си, са една изцяло дясно-консервативна формация. СДП дори не членува в реформисткия Социалистически интернационал, нито на европейско ниво в Партията на европейските социалисти (ПЕС). Португалските социалдемократи, които заедно със социалистите са една от двете най-масови партии в страната, членуват в рамките на европейския парламент във фракцията на консервативната "Европейска народна партия" (`ЕНП`). Друга политическа формация в Португалия, плод на общественото инженерство, която с цел подвеждане на избирателите също се титулова социалдемократическа, но е една типична дяснo-популистка партия е основания през юли 1974 г. от Диегу Фрейтъш ду Амарал "Социалдемократически център" - `СДЦ` (`Centro Democratico Social` - CDS), който е четвъртата политическа сила в страната.

            Първата фаза на португалската революция (1974-76 г.) е със силно социална насоченост и се характеризира с остро противопоставяне между ултралевите революционери и консервативните кръгове. От една страна това са десните военни около бившите главнокомандващи колониалните войски в Африка ген. Коща Гомеш, ген. Антониу де Спинола и полк. Мелу Антуниеш, както и консервативните социалдемократи от `СДП` и `СДЦ`. Техните водачи, заемали висши постове в йерархията на фашизоидния режим, след революцията се подкрепят от САЩ и Западна Европа, понеже се обявяват за капиталистически модел на развитие. От другата страна е ултралявото крило в "Движението на военните" (`МFА`), начело с ген. Васку Гонсалвеш и полк. Отелу де Карвалю, както и `Португалската компартия`, ръководена от Алвару Кунял, чиято цел е изграждането на алтернативно на капитализма общество на социалната справедливост. Между тези два противоположни полюса са умерените социалисти от `СП`, начело с Мариу Суареш, които също сe застъпват за прокапиталистическо развитие на страната.

            Веднага след революцията "Движението на военните" (`МFА`) създава временно правителство т.нар. "Фронт за национално спасение" (`Junta de Salvacao Nacional` - `JSN`), в което са представени всички политически формации - от консервативните военни и социалдемократи, през социалисти, до комунисти и ултралеви военни. За временно изпълняващ функциите президент на страната, като компромисен кандидат между различните политически течения, е призван ген. Антониу де Спинола, представител на консервативната част от военните. Той от своя страна назначава за премиер либерала Аделину да Палма Карлуш, който на 15.5.1974 г. сформира, цивилно, временно "Правителство на единството" (`Unidade`), в което под натиска на силните социалисти и комунисти всички политически сили имат свои представители, включително военните от `МFА` и `JSN`. Обединяващият позив на това бурно революционно време е: "О povo unido, nunca mais sera vencido!" (`Обединеният народ никога няма да бъде победен!`)

            Но още в първите седмици на новото управление се стига до разногласия между дясно-консервативните президент и премиер с представителите на радикалната левица. Политическата и военната левица поставят условие за незабавно преустановяване на кървавата колониална война в Африка и предоставянето на пълна независимост на колониите, цялостно изтегляне на военния контингент от там, както и генерална амнистия за дезертьорите от тази война (около 100 000 души). Това са и основните искания на "Революцията на карамфилите". Но представите на президента Спинола не стигат толкова далеч - той е готов да предостави само ограничено самоуправление на отвъдморските територии по подобие на британския "Commonwealth". Премиерът Да Палма Карлуш не успява да обедини разнопосочните политически крила на воденото от него правителство, нито да прокара своите виждания за засилване ролята на премиерската и на президентската институция в ежедневната политика. Два месеца по-късно той подава оставка.

            Президентът Спинола е принуден да отчете силата на левицата в обществото и сред военните и назначава на 18.7.1974 г. за нов премиер на страната близкия до `ПКП` водач на радикалната левица в `МFА` - ген. Васку Гонсалвеш, който е за социалистическа трансформация на страната и е известен със своето изказване: "Човек или е за революцията, или за реакцията. Няма междинен път!" Съставеното от него ново правителство, в което не участват консервативни политици, провежда широкомащабна поземлена реформа, като иззема собствеността на големите латифундии и разпределя над 1 милион хектара земя в полза на безимотните селяни. Освен това ръководеният от него кабинет национализира основните производствени сектори, банките и застрахователните компании, с което се социализира 70 % от икономиката на Португалия. Лявото правителство на Гонсалвеш въвежда за първи път в страната минимално възнаграждение, и то на сравнително високо ниво,  както и 13-та работна заплата, с което Португалия е една от първите страни в Западна Европа, установила тези социални придобивки за трудещите се. Правителството въвежда и безплатно здравеопазване и образование за всички, с което се стреми да противодейства на острите дефицити от времето на диктатурата в тези обществени сфери.[1]

            Левите около премиера Гонсалвеш публикуват и централния за бъдещата конституция на страната документ: "За построяване на социалистическо общество в Португалия". Левият кабинет прекратява окончателно колониалните войни, изтегля португалските експедиционни корпуси от отвъдморските територии и в рамките на няколко месеца дава пълна независимост на всички колонии. Освен това се дискутира и възможността Португалия, която по времето на фашисткия режим на Салазар през 1949 г. е от учредителките на НАТО, да излезе от военния блок. Но тази антимилитаристична и високо хуманна външна и социална вътрешна политика на лявото революционно правителство изкарва на сцената много вътрешни и външни врагове, подкрепяни в своята дейност от обичайните замесени в подривна дейност срещу социално ориентирани правителства. Против лявата политика на кабинета на Гонсалвеш се обявява консервативния президент - ген. Спинола, който в знак на протест дори подава оставка на 30.9.74 г., както и дясното крило в "Движението на военните" (`МFА`) начело с полк. Мелу Антуниеш. Също и набралата вече сила `Социалистическа партия` (СП) и нейния водач Мариу Суареш, който до тогава е външен министър, напуска Обединеното правителство на левицата, и организира масови митинги срещу социалния кабинет на Гонсалвеш, правейки еднозначна заявка за властта. Но за да постигнат целта си, те трябва да изтласкат от управлението досегашните си коалиционни партньори и конкуренти от `ПКП` и близките до нея леви военни от движението `МFА`. Същевременно с това Социалистическата партия се трансформира в една просистемна политическа формация на властта, която е готова на всякакви компромиси и коалиции с по-десните, само и само за да участва в управлението на страната.

            На 11.3.1975 г. се стига дори до опит за преврат на десни военни около бившия президент срещу кабинета на Гонсалвеш. Но опитът е неуспешен и предводителят на пучистите - ген. Спинола, емигрира във франкистка Испания.[2] Новият президент, наследник на Спинола - ген. Франсишку да Коща Гомеш, произлизащ също от десните кръгове в армията, използва факта, че социалистите са напуснали коалицията и обявили срещу правителството на Гонсалвеш и през август с.г. разпуска левия кабинет. Мандат за сформиране на ново правителство е предоставен на умерено консервативния - адмирал Жозе де Азаведу. В неговия центристки кабинет вече не са включени представители на ултралевите. Същевременно с това започва постепенен демонтаж на социалните придобивки на предходното правителство на Гонсалвеш. За да защитят постиженията на "Революцията на карамфилите" леви кръгове от "Движението на военните" (`МFА`) създават организацията "Soldados Unidos Vencerao" - SUV (`Обединените военни ще победят`), както и нелегалната въоръжена формация `FP-25`.

            В края на лятото 1975 г. политическото напрежение в Португалия ескалира, стига се до масови демонстрации, подкрепяни от `ПКП`, и дори до въоръжени сблъсъци между представители на ултралевите и центристките привърженици на новия кабинет в Лисабон. В провинция Алентежу, на юг от столицата, избухват селски въстания срещу земевладелците. Те от своя страна създават паравоенни, въоръжени отряди, които извършват серия от атентати срещу леви политици и атакуват бунтуващите се селяни. В тяхна подкрепа на 25.11.1975 г. въстават военни подразделения, близки до лявото войнишко движение `SUV`, както и парашутно-десантното подразделение `СОРСОN`, начело с полк. Отелу, другата емблематична фигура на "Революцията на карамфилите" и на "Движението на военните" (МFА). Десният президент Да Коща Гомеш обявява извънредно положение и хвърля срещу бунтуващите се лоялни армейски части, командвани от ген. Антониу душ Сантуш Еаниш, който впоследствие два пъти е издиган за президент на страната (1976-86 г.). При завързалите се сражения надделяват пропрезидентските войски, ползващи се с пълната подкрепа на НАТО. Има убити и ранени и от двете страни, а в последствие и много арестувани леви активисти. Елитното подразделение `СОРСОN`, което е най-лявото революционно крило на военните в Португалия, е разпуснато, а неговия командващ полк. Отелу временно е арестуван. Но вълненията в страната не секват. В началото на 1976 г. се стига до масови демонстрации в подкрепа на арестуваните, разбунтували се военни. За да умиротвори ситуацията правителството е принудено да амнистира задържаните и свиква на 2.4.76 г. конституционно събрание, което приема новия Основен закон на страната. Като отстъпка към левите военни и `ПКП` в конституцията са записани за основни цели и задачи на държавата: "...изграждането на безкласово общество" (чл. 1); "...преход към социализъм..., гарантиране демократичното упражняване на властта от трудещите се" (чл. 2); "...премахване на всякакви форми на империализъм... и правото на народа да се противопоставя на всякакви изяви на подтисничество, особено на колониализъм..." (чл. 3); "...производствените средства да се национализират, с което да се създадат условия за повишаване благосъстоянието на народа, и особено на трудещите се, и да се премахне експлоатацията от човек над човека" (чл. 9); "По-нататъшното развитите на революционния процес налага национализирането на собствеността върху основните производствени средства." (чл. 10, ал. 2) и т.н.

            Проведените на 25.4.1976 г. парламентарни избори, след приемането на лявата конституция, печели `Социалистическата партия` (СП) с 35 %, дясно-консервативните социалдемократи от `СДП` получават 24 %, а `СДЦ` - 16 %. За комунистите гласуват близо 15 %, с което те остават далеч под очакванията. Една от причините за този незадоволителен за `ПКП` резултат е масираната финансова подкрепа на западноевропейските страни и САЩ в полза на десните социалдемократи и на социалистите, както и на антикомунистическата предизборна пропаганда на големите партии. Друга причина избирателите да гласуват по-вдясно от очакваното са обещанията както на `СП`, така също и на `СДП` и `СДЦ` в случай на изборна победа приоритетно да провеждат политика, насочена към максимално бързото приобщаване на страната към Европейската общност. Но основно условие за постигането на тази цел, поставена от менторите им е, комунистите и ултралевите в бъдеще на всяка цена да не бъдат допускани до властта. Този подход на изолиране на `ПКП` от управлението е в основата на всички бъдещи центристки коалиционни правителства на Португалия между социалистите от `СП` с двете консервативни социалдемократически партии - `СДП` и `СДЦ`.

            Тенденцията за сравнително по-слаби резултати от очакваните за радикалната левица се потвърждава и на проведените на 27.7.1976 г. първи свободни президентски избори, на които представителят на радикалната левица, полк. Отелу, печели второ място само с 16,5 %, но далеч зад общия кандидат на антикомунистическите сили - ген. Антониу Еаниш, за когото гласуват 61,5 %.

            След двата вота социалиста Мариу Суареш е избран за първия цивилен премиер на страната с подкрепата на "Социалдемократическия център" (СДЦ), а двете партии създават коалиционно правителство. Вече във властта кабинетът на Суареш продължава ревизионистката политика спрямо социалните придобивки на лявото правителство на Гонсалвеш. Социалистите изземат раздадената на безимотните селяни земя и я връщат на едрите земевладелци. По отношение на национализираната икономика центристкото правителството от `СП` и `СДЦ` провежда политика на връщане на собствеността. Вследствие на тежкото финансово положение на държавата социалистите замразяват голяма част от социалните програми на предходното правителство. В знак на протест в най-бедните региони на юг от Лисабон селяните отново издигат черни знамена, символ на ширещия се отново глад в провинция Алентежу.[3]

            Поради разногласия между двете политически формации и не особено успешната икономическа политика - голям бюджетен дефицит и висока инфлация от 27 %, правителството на Суареш пада в края на лятото 1978 г. В последствие президентът е принуден да назначи 3 последователни, надпартийни, експертни правителства, които управляват страната до 1979 г.

            Вследствие на своята непоследователна политика на провелите се през 1980 г. редовни избори социалистите търпят загуби - за тях гласуват 27,7 %. `ПКП`, сформирала лявата изборна коалиция "Alianca Povo Unido" - APU (`Съюз на обединения народ`), постига 19 % и успява да вкара в парламента 47 представители, което е и един от най-добрите й резултати.[4] Но истинските печеливши на този вот са десните социалдемократи от `СДП` и `СДЦ`, които преди това са се обединили заедно с по-малката консервативна `Монархическа партия` в предизборния дясно-центристки съюз "Аlianca Democratica" (АD). Тази дясна коалиция печели 47 % и излъчва с Франсишку са Карнейру първия консервативен премиер на страната след "Революцията на карамфилите". Управляващата коалиция ликвидира и последните социални придобивки на революцията и след като сключва съглашение със социалистите предприема редица промени в конституцията, които ограничават социалистическата ориентация на основния закон и го доближават по съдържание до конституциите на другите западноевропейски страни.

            Вследствие на вътрешно коалиционни неразбирателства управляващия дясно-центристки съюз `АD` се разпада и през 1983 г. се стига до предсрочни избори. С над 36 % от гласоподавателите социалистите се представят най-убедително с обещанието си да вкарат страната максимално бързо в Европейската общност. На второ място са десните социалдемократи от `СДП` с 27,2 %. Трета е прокомунистическата коалиция `АРU` (от `ПКП` и `MDP`) с около 18,5 %, която успява да вкара в парламента 44 свои депутати. Центристите от `СДЦ` получават 12,5 % одобрение. Понеже нито една партия не успява да спечели достатъчно гласове, за да управлява сама, антикомунистически настроените социалисти отново влизат в центристка коалиция - т.нар. "Вloco Central", но този път с другата консервативна партия - десните социалдемократи от `СДП`. Но и на това второ правителство на Суареш не му е писано да управлява дълго и коалицията се разпада само 2 години по-късно.

            Така на 6.10.1985 г. се провеждат предсрочни парламентарни избори. На тях социалистите се сриват до 20,7 %, един от най-лошите им резултати, вследствие на широкото народно недоволството от политиката на финансови и социални ограничения на кабинета на Суареш. С близо 30 % най-много гласове привличат консервативните социалдемократи от `СДП`. За комунистите вотират 15,5 %, а за `СДЦ` - 10 %. Истинската изненада на тези избори е новосформираната от близки до президента Еаниш кръгове "Партия на демократичното обновление" - `ПДО` ("Partido Renovador Democratico" - `PRD`), за която гласуват близо 18 %, недоволните от политиката на правителството на Суареш. Привлеклите най-много гласове десни социалдемократи от `СДП` съставят малцинствено правителство начело с Анибал Каваку Силва, толерирано от новосформираната президентска партия `ПДО`. Така поелите властта социалдемократи от `СДП` реализират дългогодишните свои и на `Социалистическата партия` обещания и на 1.1.1986 г. Португалия е приета в Европейската икономическа общност (ЕИО).

            Веднага след встъпването си в управление новото дясно правителство нанася тежък удар срещу левите сили. Арестувана е една от емблематичните фигури на `Революцията на карамфилите`, двукратния кандидат за президент - полк. Отелу Карвалю, по обвинение за членство във воюващата срещу държавата тайна формация "FP-25". В силно оспорван процес бившият полковник е осъден на дългогодишна затвор, въпреки че липсват конкретни доказателства по издигнатото обвинение. През 1990 г. съдебното дело е възобновено, вследствие на което полк. Отелу е оправдан, освободен и реабилитиран.

            След присъединяването на Португалия към ЕИО през 1986 г. се провеждат и президентски избори. Те са спечелени едва на втория тур от социалиста Мариу Суареш, след като този път за него гласуват и комунистите, с преднина от 2 % пред кандидата на десницата.[5] Така Суареш става първият президент на страната извън кръга на военните. В рамките на своя мандат той е принуден да управлява в т.нар. "Cohabitation" (`Съжителство`) с дясното правителство на социалдемократите. През същата година на своя VI-ти партиен конгрес `Социалистическата партия` (СП) заличава и последните марксически остатъци в партийната си програма, самоопределяйки се като: "Политическа организация на всички португалци, която търси решения за националните проблеми и отговори на социалните и на политическите предизвикателства на нашето време в демократичния социализъм". Но без `СП` да даде конкретен отговор какво точно си представя под това понятие и какви конкретни политики ще приложи, за постигането на тази цел. А това е така в партийните програми на повечето съвременни социалдемократически и социалистически партии.

            През 1987 г. се провеждат редовни парламентарни избори, на които десните социалдемократи от `СДП` печелят пълно мнозинство с 50,2 %. Социалистите подобряват своя резултат незначително на 22,2 %, а комунистите падат на 12,2 %.[6] Истински срив под 5 % преживява партията на бившия президент Еаниш - `ПДО`, както и другата центристка партия - `СДЦ`. Вследствие на добрия резултат консерваторите от `СДП` успяват да съставят сами правителство отново начело с Анибал Каваку Силва. За да може дясното правителство на `СДП` да провежда без ограничения своята неоконсервативна политика то се нуждае от поредната промяна на все още социалистически ориентираната конституция на страната, в която до тогава са се съхранили някой норми, налагащи прилагането на по-социална политика, както и повелята за "Преход към социализма". Но консерваторите, въпреки добрия си изборен резултат, не разполагат с необходимото квалифицирано мнозинство от 2/3 за такава фундаментална промяна. За да постигнат целта си те започват преговори с опозиционните социалисти. След като им правят известни отстъпки на управленско ниво двете политически формации постигат споразумение за нова промяна на основния закон на страната. Така през юли 1989 г. се стига до втората радикална ревизия на конституцията (Constituicao da Republica Portuguesa). От нея са заличени всички препратки към социалните постижения на "Революцията на карамфилите", отстранени са всякакви позовавания за социалистическо обществено устройство, както и нормите, регламентиращи национализациите на основните икономически отрасли в следреволюционните 1975-76 г. С тези промени в Португалия се създава законовата основа за последвалата истинска оргия от приватизации през 90-те години.

            В началото на 1991 г., като отплата за съществената подкрепа на социалистите при осъществяването на тази политика в полза на концерните, дясно-консервативните социалдемократи от `СДП` не издигат свой кандидат за президент, а подкрепят представителя на `СП` и досегашен президент Мариу Суареш. Така той получава рекордни 70 % от гласовете и съответно втори президентски мандат в поредното "кохабиционно" съуправление с десните социалдемократи от `СДП`. А те от своя страна печелят провелите се през октомври с.г. поредни парламентарни избори отново с над 50 %. На този вот социалистите се подобряват на 29 %, а комунистите падат под 9 %, вследствие на срива на "реалния социализъм" в Източна Европа и ширещата се из целия континент масирана антикомунистическа пропаганда. Другата дясна партия в Португалия - `Социалдемократическия център`, стагнира на ниско ниво от 4,4 %, а партията на бившия президент Еаниш - `ПДО`, се маргинализира и окончателно отпада от парламента.

            През следващата 1992 г. португалските социалисти от `СП` са една от политическите формации съоснователки на наднационалната "Партия на европейските социалисти" (`PES`) в Европейския парламент.

            По време на второто мажоритарно правителство на десните социалдемократи от `СДП` през 1993-94 г. се стига до масови протести на широки слоеве от населението срещу антисоциалната, неолиберална политика на консерваторите, срещу ниското ниво на заплатите, постоянно покачващите се цени и на масовите съкращения на работна сила в реприватизираните предприятия. Въпреки потока от европейски средства и инвестиции в подкрепа на португалската икономика и инфраструктура [7] най-бедната страна в Западна Европа навлиза през първата половина на 90-те години във фаза на тежка стопанска рецесия. Съответно и популярността към политиката на консерваторите намалява драстично. Печелившите от този обрат в общественото мнение са социалистите, които се възползват успешно от народното недоволство, подемайки в предизборната си кампания отново позабравената социална реторика.

            Съответно на парламентарните избори през 1995 г. `Социалистическата партия` печели близо 44 %, а десните социалдемократи от `СДП` съответно падат на 34 %, отдавайки гласове както на `СП`, така и на `Социалдемократическия център`, който успява да удвои резултата си на 9 %. Силно социално ориентирана предизборна пропаганда на социалистите на този вот не позволява на комунистите да се възползват от създалата се ситуацията на народно недоволство - за тях гласуват само 8,6 %. Така след 10 години в управленска опозиция социалистите, освен че държат поста на президента на републиката, успяват да съставят отново свое правителство, начело с премиера Антониу Гутериш. Вследствие на електоралната нагласа социалистите печелят още на първия тур също и проведените няколко месеца по-късно президентски избори. С това за трети пореден мандат президент на държавата е представител на `СП` - бившия кмет на Лисабон, Жоржи Сампайю.[8]

            Въпреки че, през октомври 1999 г. социалистите отново печелят парламентарните избори,[9] `СП`, конфронтирана със загуба на доверие вследствие на неизпълнени предизборни обещания,  претърпява истински срив на проведените в края на 2001 г. местни избори. Недоволството от управлението на социалистите е толкова голямо, особено след драстичното поскъпване в страната след въвеждането на общата европейска валута, че правителството начело с премиера е принудено да подаде оставка, а Гутериш се оттегля и от поста председател на соцпартията. Нейното управление оставя голям бюджетен дефицит, който сериозно заплашва членството на страната в Еврозоната.

            Съответно на проведените през март 2002 г. предсрочни парламентарни избори се стига до отлив на леви избиратели, които в деня на вота си остават в къщи. При сравнително ниска избирателна активност десните социалдемократи от `СДП` печелят над 40 %, а `СП` пада на 37 %. Трета политическа сила в страната с 8,75 % е мутиралия в ултрадясна, популистка формация "Социалдемократически център" (`СДЦ-НП`, която добавя към името си "Народна партия"). Португалската компартия пада до 7 % електорална подкрепа и съответно само 12 парламентариста, което е най-лошият резултат в историята на `ПКП`. Като пета политическа сила с близо 3 % и трима мандатоносители в парламента влиза и сформирания през 1999 г. нов ултраляв изборен съюз "Bloco de Esquerda" (`Ляв блок`), който е с преобладаващо неотроцкистка насоченост.[10]

            Вследствие на разпределението на гласовете след 7 години в опозиция десните социалдемократи от `СДП` заедно с ултраконсервативната `СДЦ-НП` сформират дяснo правителство, начело с премиера Жозе Мануел Дурау Барозу,[11] който управлява във втори "Соhabition" (`Cъжителство`) с президент социалист. Новото правителство провежда строго консервативна икономическа политика - продължава приватизацията на държавни предприятия и орязва радикално обществените и социалните разходи с цел да преодолее наследения от управлението на `СП` бюджетен дефицит. Във външнополитическо отношение кабинета на Барозу се стреми да сближи Португалия още повече със САЩ и съответно приветства интервенцията на Щатите в Ирак през 2003 г. На тази провоенна и проамериканска политика на дясното правителство категорично се противопоставя социалистическия президент Сампайю. Освен това кабинета на Барозу е конфронтиран със серия от корупционни и финансови скандали, в които са замесени висшестоящи правителствени представители като Изалтиньо Мораиш, Антониу да Круз и Педро Люнсе).

            През юли 2004 г. Дурау Барозу е избран за президент на Европейската комисия и се оттегля от поста си като премиер на Португалия. За негов наследник на премиерския пост е назначен заместник-председателя на социалдемократическата `СДП` - Педру Сантана Лопеш. Той освен, че е известен с разгулния си, плейбойски живот, донесъл му прозвището "Кралят на лисабонските нощи", в политическо отношение се проява като популист и догматик. Категорично срещу оспорвания нов премиер се обявява президента Сампайю, който публично обявява Лопеш за "некадърен". Също и в средите на социалдемократическата `СДП` намалява подкрепата за новия премиер. Неговото кратко управление е засенчено от тежката икономическа ситуация, в която се намира страната, поредица политически кризи и нестихващи скандали около ексцесивния му личен живот. Вследствие на това в края на 2004 г. Лопеш е принуден да си подаде оставката.

            Така през февруари 2005 г. се стига до предсрочни парламентарни избори, на които управляващите консервативни социалдемократи от `СДП` се сриват до под 30 % (75 мандата). Също и техния коалиционен партньор, ултрадесните от `СДЦ-НП`, претърпя загуба и падна на 7,3 % (12 мандата). Неоспоримият победител на тези избори са социалистите, които преди вота своевременно надуха голям предизборен балон с обещания за повече социална политика. Освен това те привлякоха и много от гласоподавателите, които иначе вотират за десните социалдемократи. С подкрепа от 46,4 % `СП` постига най-добрия резултат в своята история и успя за първи път да състави самостоятелно правителство на абсолютното мнозинство начело с премиера Жозе Сократеш, след  като социалистите получиха в парламента 121 от общо 230 мандата. Но също и комунистите от `ПКП` успяха да подобрят, макар и незначително, изборния си резултат на 7,6 % (14 парламентариста) с което спряха своя вече 22 годишен упадък.[12] А новият `Ляв блок` с привлечените 360 000 гласа дори успя да удвои резултата си на 6,5 % (8 мандата).

            След последните парламентарни избори `СП` за около една година се радва на комфорта да управлява с пълно мнозинство в парламента и с премиер и президент социалист. Освен това новото правителство продължава да поддържа топлата връзка със десните социалдемократи, назначавайки дори редица видни техни политици за министри в кабинета на Сократеш, като напр. Диего Фрейтъш ду Амарал за външен министър на Португалия. Общо близо половината от министрите не са от редиците на `СП`.

            На провелите се в началото на 2006 г. президентски избори, конкуриращите се леви формации издигат няколко кандидата за най-висшия държавен пост. Между тях са поетът Мануел Алегре, за който гласуват 21 %, и ненаситната за власт социалистическа антика - Мариу Суареш, който макар и 82 годишен и след два премиерски (1976-78 г. и 1983-85 г.) и два последователни президентски мандата (1986-96 г.) отново се втурна в надпреварата за най-високия пост в страната, но привлече само 14 %. За кандидата на комунистите от `ПКП` - Жерониму де Суза, който е и новият генерален секретар на партията, гласуват 8,7 % от избирателите, а за представителя на "Левия блок" - проф. Франсишку Лоуса, вотират 5,3 %. Поради разединеността на левите, кандидатът на десните социалдемократи от `СДП` и `СДЦ-НП` - бившия консервативен премиер Анибал Каваку Силва, спечели президентските избори още на първия тур с малко над 50 %, при избирателна активност от 62,6 %. С това той стана първият цивилен дясно-консервативен президент на страната след "Революцията на карамфилите". Така Португалия навлезе в своето трето ‘Кохабиционно’ управление, но този път под обратен знаменател - с десен президент и премиер и правителство на социалистите. Но дали в тази комбинация, фиксиралите се върху неолибералната икономическа и фискална политика социалисти, които бързо позабравиха предизборните си обещания за повече социална политика, ще успеят да се справят с достигналата и Португалия глобална финансова криза, вследствие на която правителството бе принудено да предостави 20 милиарда евро за подпомагане на банките, ще покаже времето. А от справянето с тези предизвикателства зависи до голяма степен и бъдещето на `Социалистическата партия` като масова политическа формация в тази страна, останала и до днес най-бедната и с най-ниските социални стандарти в Западна Европа. Като отговорността през изминалите 33 години за това носят именно взаимно сменящите се във властта социалдемократи и социалисти.

            От направения преглед се налага изводът, че не всяка политическа формация, която се идентифицира като социалдемократическа или социалистическа, и в своята програматика, вече не играеща особена роля в реалната политика, се ориентира към "социалната демокрация" и "демократичния социализъм" представлява лява партия, която наистина да отстоява социалната справедливост и да защитава интересите на най-слабата част от обществото. А днес това е така не само в Португалия!

В настоящата статия са поднесени данни и факти от немската версия на интернет-енциклопедията "Wikipedia" по следните разгледани в настоящия материал подтеми: "Parteien in Portugal" (`Партиите в Португалия`) -> PRP, PD, PS, PSD, CDS, PCP, PEV, BE, PCTP, MFA;  "Geschichte Portugals" (`История на Португалия`);  "Erste Portugiesische Republik" (`Първата португалска република`);  Joao Antunes;  Sidonio Pais; "Еstado Novo" (`Нова държава`);  Antonio Salazar;  Marcello Caetano;  Humberto Delgado;  Bento Goncalves;  Alvaro Cunhal;  "Portugiesische Kolonialkriegе" (`Koлониалните войни на Португалия`);  "Nelkenrevolution" (`Революция на карамфилите`);  "Dritte Portugiesische Republik" (`Третата португалска република`);  "Verfassung der Portugiesischen Republik" (`Конституция на Република Португалия`);  "Kabinett Socrates" (`Кабинетът на Сократеш`), "Kabinett Barroso" (`Кабинетът на Барозу`), "Kabinett Soares" (`Кабинетът на Суареш`);  Antonio Spinola;  Francisco Gomes;  Antonio Eanes;  Jose Azavedo;  Adelino Carlos;  Otelo Carvalho;  Vasco Goncalves;  Mario Soares;  Antonio Guterres;  Jorge Sampaio;  Jose Socrates;  Anibal Silva;  Jose Manuel Barroso;  Pedro Lopes;  Jeronimo de Sousa;  Francisco Anacleto.

[1]  Нека тук си припомним - Португалия по време на режима на Салазар/Каетану е на първо място в Европа по неграмотност с над 30 % неграмотни, и е с най-ниската средна продължителност на живот, именно поради липса на достъпно за народа образование и здравеопазване. По това време в страната има само 2 университета - в Лисабон и в Порту.

[2] След като се очертава, че постфранкистите ще загубят властта в Испания, ген. Спинола емигрира в Бразилия, която по това време се управлява от ултрадясна, полуфашистка военна хунта.

[3]  В резултат на антисоциалната политика на социалистическите и социалдемократическите правителства Португалия остава до рухването на Източния блок най-бедната и най-слабо развита страна в Европа.

[4]  От 1979 г. до 1986 г. португалската компартия `ПКП` се явява на избори в коалицията "Alianca Povo Unido" - APU (`Съюз на обединения народ`) съвместно с опозиционното движение от времето на "Estado Novo" - "Movimento Democratico Portugues" - MDP (`Движение за демокрация в Португалия`).

...