Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.02.2009 15:41 - Лявото политическо пространство в Португалия (Част І)
Автор: iw69 Категория: Политика   
Прочетен: 2661 Коментари: 1 Гласове:
2

Последна промяна: 27.02.2009 15:51


д-р.юр.н. Иван Аладжов

ПРЕДАДЕНАТА  СОЦИАЛНА  РЕВОЛЮЦИЯ

            
Най-старата лява политическа формация в бившата колониална империя Португалия,[1] подобно на останалите западноевропейски държави по това време, са учредените в традициите на революционния марксизъм социалисти. "Португалската социалистическа партия" - `ПСП` ("Partido Socialista Portugues" - `РSP`) е сформирана през 1875 г. от левите интелектуалци Азеду Гнечу, Антеру де Куентал и Жозе Фонтана още по време на монархическото управление на страната. С това `ПСП` се нарежда сред най-старите социалистически формации в Европа. Въпреки това през следващите размирни десетилетия португалските социалисти остават със слабо обществено-политическо влияние в тази полуфеодална, аграрна страна, която в индустриално отношение е най-изостаналата държава на Стария континент.

 

Португалската левица по време на монархизма

            В края на 19-ти и началото на 20-ти век значително по-силно обществено влияние има учредената през 1876 г. ляво-либерална и антимонархистка "Републиканска партия на Португалия" - `РПП` ("Partido Republicano Portugues" - `PRP`), начело с писателят Теофилу Брага.

            Въпреки рестриктивното изборно законодателство, което по време на парламентарната монархия в Португалия до 1910 г. предоставя право на вот само на най-заможната горна прослойка на обществото, `Републиканците` успяват през 1888 г. да вкарат в парламента Брага - своя първи депутат и постепенно разширяват парламентарното си присъствие.

            Вследствие тежкото икономическо положение на Португалия, което я принуждава да се откаже от по-нататъшните си колониални амбиции в полза на Великобритания, както и поради нарастващото народно недоволство срещу монархията и псевдопарламентарното управление на страната, в началото на 90-те години на 19-ти век се стига до антимонархистки брожения. Финансовата и стопанска криза, в която е изпаднала бившата колониална суперсила, владееща все още обширни територии в Африка и Азия, води до раздор и остро противопоставяне между двете промонархистки формации - `Регенерационистите` и `Прогресивната партия`, които от десетилетия управляват страната, сменяйки се една друга начело на изпълнителната власт.

            На проведените през 1890 г. предсрочни парламентарни избори, след поредица народни вълнения с десетки убити и ранени, `Републиканците`, въпреки нормативните ограничения, успяват да вкарат няколко свои депутати. Но нито една партия не разполага с достатъчно представители, за да състави самостоятелно правителство. В тази сложна вътрешнополитическа ситуация кралят назначава поредица от бързо сменящи се надпартийни правителства. Но те не са в състояние да се справят с тежката икономическа и финансова ситуация, породена от слабата индустриализация на страната, високите разходи на репрезентативната кралска институция, както и подържането на несъразмерно големи за възможностите на Португалия армия и боен флот, дислоцирани и воюващи в многобройните колонии на страната по целия свят.

            Така на 7.5.1891 г. Португалия е принудена да обяви държавен фалит, което окончателно дискредитира политическата система и монарха в очите на народа, и води до ограничаване на суверенитета на страната спрямо Великите сили - основните финансови донори на кралството. Същевременно с банкрута на управляващата върхушка в северния град Порту, където е и най-развитата част на страната, избухва широкомащабно републиканско въстание, което е погазено кърваво от промонархистки армейски части. За да гарантира в тази ситуация запазването на колониите си в Африка, на Португалия се налага да предостави военни концесии на Обединеното кралство в Ангола и Мозамбик (т.нар. "Таен договор от Уиндсор" от 1899 г.). А за да предотврати окончателния срив на държавата през 1901 г. кралят Карлуш І е принуден да отстъпи право на вето върху бюджета на страната на основните кредитори - Англия, Франция и Германия.

            Вследствие на този унизителен за Португалия акт на управляващите кръгове, които само по този начин успяват да удължат пребиваването си във властта, се засилва народното недоволство и въоръжените сблъсъци с правителството зачестяват. Хаосът в Португалия расте, населението живее в мизерия и глад, а влиянието на републиканците постоянно се засилва, както и на по-радикалните социалисти и анархосиндикалисти. За да гарантира оцеляването си, все по-авторитарно управляващата върхушка е принудена да затегне цензурата, да ограничи още повече изборното законодателство в ущърб на прогресивните сили, обявявайки изборните победи на `Републиканците` за невалидни и разширява допълнително правомощията на краля за сметка на парламента. Последният назначен през 1906 г. от монарха министър-председател, Жуау Франку, накрая управлява изцяло като диктатор с декрети, без въобще да се съобразява с парламента. По негово и на краля нареждане е арестувано и депортирано в колониите ръководството на `Републиканците`, както и противопоставящото се на монархията ляво крило на `Прогресивната партия`.

            Кризата в управлението на Португалия достига своя апогей на 1.2.1908 г., когато в центъра на Лисабон е застрелян кралят Карлуш І и престолонаследникът му - принц Луиш Филип. На трона е издигнат 18 годишният Мануел ІІ, който въпреки политиката на помирение, включваща отмяна на цензурата, амнистия на арестуваните републикански политици и на участвалите в бунтовете, както и уволнението на премиера Жуау Франку, не успява да спаси португалската монархия.

            На проведения през 1909 г. конгрес на `Републиканците`, спечелили преди това с голямо мнозинство комуналните избори в столицата, надделява радикалното ляво крило и партията се обявява за въоръжена революция срещу монархическата държава. Убийството на видния републикански водач Мигел Бумбарда на 3.10.1910 г. се превръща в капката, която кара чашата на народното търпение да прелее, въпреки че атентата не е политически мотивиран. В Лисабон и в другите по-големи градове избухват въоръжени въстания. Само дни по-късно във втория по големина град, Порту, Републиката е провъзгласена и е сформирано временно правителство, начело с видния републиканец Теофилу Брага. Младият, последен крал на Португалия абдикира и емигрира във Великобритания, с което страната се превръща в третата републиканско управлявана държава на Стария континент след Швейцария и Франция.

 

Левицата по време на Първата Република

            Новопровъзгласената през 1910 г. Първа Португалска Република просъществува само 16 години, характеризиращи се с перманентна политическа нестабилност до 1926 г., когато е пометена от военен преврат. Тя е управлявана от 9 президента и общо 45 правителства с изключително кратък период на разпад. Характерно за правителствата на `Републиканците` е тяхната силна антиклерикална насоченост. Веднага след идването им на власт те затварят йезуитските манастири, арестуват част от висшето духовенство, премахват религиозното образование в училищата, както и провеждането на църковни церемонии по време на държавни актове. Забраняват се също благородническите титли, както и носенето на религиозни одежди в публичното пространство. Църквата се поставя под контрола на държавата и Португалия преустановява дипломатическите отношения с Ватикана. Същевременно се легализират стачната борба и разводите, което се възприема от консерваторите като истински скандал в тази доминирана до скоро от църквата католическа страна. Разкриват се и редица нови училища и университети, което намалява неграмотността в страната. Премахва се цензурата и се дава право на гласуване на всички граждани, с което отпада действащия до тогава имотен ценз. Съответно на първите свободни избори през 1911 г. за конституционен парламент `Републиканците` печелят с голяма преднина, а в последствие приемат и новата републиканска конституция на страната. В края на същата година младата република е конфронтирана с първия опит за промонархистки преврат, който обаче е разгромен. С успешното учредяване на републиката в едноименната партия се очертават непреодолими разломи между дясното крило, центристите и левите. В началото на 1912 г. това води до разцепването на `Републиканците` на три нови конкуриращи се формации. Дясното крило сформира `Еволюционистката партия`, центристите създават `Унионистката партия`, а лявото крило, което съставлява и по-голямата част от `РПП`, начело с Алфонзу да Коща учредява "Демократическата партия" - `ДП` ("Partido Demoсratico" - `DP`), която впоследствие успява да състави 25 от общо 45-те правителства на Първата република. През октомври същата година монархистите, начело с полковник Де Пиава, извършват втори неуспешен опит за преврат.

            През 1913 г. `Демократическата партия` печели изборите и Алфонзу да Коща е избран за премиер. В Лисабон монархистите извършват редица бомбени атентати срещу новото правителство. Страната е разтърсена и от стачна вълна, начело на която са анархистите и социалистите. Тези събития принуждават правителството на `Демократите` да забрани част от новосформираните профсъюзи.

            Дясно-консервативни кръгове в армията използват тези размирици и извършват през януари 1915 г. военен преврат, начело с ген. Жуаким Примента. Но още през май с.г. близки до `Демократите` офицери извършват контрапреврат и свалят военната хунта. На проведените веднага след това президентски и парламентарни избори кандидатите на `Демократическата партия` печелят с убедително мнозинство. За президент е избран Бернардину Машаду, а за премиер отново Алфонзу да Коща.

 

            В началото на 1916 г. Португалия влиза на страната на Англия и Франция в Първата световна война, конфискувайки немски търговски кораби, намиращи се в нейни териториални води. По време на войната трите партии наследнички на `Републиканците` се обединяват в управляващата коалиция на "Правителството на светото единство". Страната изпраща 100 000 войници на Западния фронт. Но те са принудени да участват в сравнително безуспешни бойни действия, които засилват недоволството в редиците на армията срещу обединеното републиканско правителство.

            През декември 1917 г. част от военните, обвиняващи коалиционния кабинет в провал, извършват поредния преврат начело с полк. Сидониу Паиш. Те суспендират републиканската конституция, разпускат парламента, свалят демократично избраните премиер и президент, а управлението на страната се поема от военна хунта. Тя провъзгласява т.нар. "Нова република", която представлява клоняща към авторитаризъм съсловна държава.[2] Властта в нея е съсредоточена в президентската институция. За президент е провъзгласен самият полк. С. Паиш след провеждането на пряко допитване до народа през април 1918 г., но при липса на друг кандидат. Въпреки това, референдумът за президент представлява новум за Португалия, където до тогава, според републиканската конституция, президентите не се избират пряко от народа, а от парламента, който до преврата е и центърът на властта. Проведените през май с.г. избори печели създадената от самия полковник `Националрепубликанска партия` на властта, при условие, че трите силни партии, наследнички на `Републиканците` не участват във вота. На второ място на тези избори се класират `Монархистите`, които в северна Португалия, начело с полк. Паива, учредяват промонархистка военна хунта. Един от първите актове на режима на Сидониу Паиш е да неутрализира антиклерикалната политика на досегашните републикански правителства, начело с `Демократическата партия`, и да възстанови дипломатическите връзки с Ватикана. Но тази политика на помирение с църквата предизвиква силно недоволство всред народа и в редица градове избухват стачки и бунтове, на чело на които са предимно анархистите. Вследствие на тези брожения, само година след завземането на властта, срещу полк. Паиш е извършен преврат. През декември 1918 г. той е застрелян на централната гара в Лисабон от профсъюзни активисти и бивши фронтоваци. След убийството му, сътворената от него "Нова република" бързо се разпада.

            След атентата разпуснатият от полк. Паиш, предшестващ неговото завземане на властта, парламент се самовъзстановява и избира за нов, компромисен президент адм. Жуау Кащру, който е умерен привърженик на монархизма. По-радикалните монархисти използват ситуацията и начело с водача на северната военна хунта полк. Паива правят опит за реанимация на монархията. Но профсъюзите категорично се противопоставят на реставрацията, обявяват генерална стачка и инициират прорепубликанско въстание, което помита монархистите. Вследствие на тези брожения и на неуспеха на своята политика за помирение на двата антагонистични лагера президентът Кащру подава оставка. За негов наследник е избран водача на `Еволюционистката партия` и бивш премиер на коалиционното "Правителство на светото единство" - Антониу де Алмейда. Той остава единственият президент на Първата португалска република, успял да изкара своя пълен мандат, въпреки че по време на неговото президентство, до 1923 г., страната продължава да е разтърсвана от стачки, социални вълнения и армейски бунтове. Недоволството на широки слоеве от населението и на военните се подклажда освен от лошите условия на живот, нестабилните и бързо сменящи се правителства (общо 17 само през президентството на Алмейда), също и от незадоволителните за националистите резултати от І-та Световна война. Въпреки, че Португалия взема участие на страната на победителите, тя не успява да увеличи колониалните си владения, както се е очаквало, за сметка на иззетите от немците територии в Африка. Тежки обвинения в тази насока са отправени от националистите срещу `Демократическата партия` (ДП), чиито ръководител Алфонзу Коща представлява Португалия по време на преговорите за мир във Версай. Въпреки това `ДП` успява да състави по-голямата част от множеството бързо сменящи се следвоенни правителства (17 от общо 27 до 1926 г.) и след еволюциониста Алмейда, `Демократите` излъчват до края на І-та Република с Мануел Гомиш и Бернандину Машаду двама президенти от своите редици. Но и през това време размириците в страната не секват.

 

            След антимонархистките бунтове през есента на 1919 г. се учредява нов, клонящ към анархизма профсъюз - "Confederacao Geral do Trabalho" - `CGT` ("Генерална конфедерация на труда"), който за кратко време привлича много привърженици и си извоюва силно влияние в обществото.

            През март 1921 г. някой кръгове от набиращите все по-голямо влияние профсъюзни и работнически движения, подкрепяни от силния анархистки синдикат `CGT` и от лявото крило в `Социалистическата партия` учредяват като секция на Комунистическия (ІІІ-ти) интернационал "Португалската комунистическа партия" - `ПКП` ("Partido Comunista Portugues" - `PCP`).[3] През 1923 г. тази нова лява формация провежда в Лисабон своя първи партиен конгрес. За генерален секретар е избран профсъюзния активист Бенту Антониу Гонсалвеш.[4]

 

            След падането на демократическото правителство на премиера Алфреду Родригеш от `ДП` през ноември 1924 г. Първата португалска република навлиза във фаза на остра криза и перманентни размирици. През април 1925 г. части от армията начело с ген. Де Кордеш се надигат срещу новото правителство на Виторину Гуймариш от `Демократическата партия`, но и този път републиканските сили все още успяват да отблъснат пучистите. Въпреки това, този успех не успява да спре раздробяването на прорепубликанските сили и в крайна сметка слага началото на залезът на републиката.

            В края на 1925 г. от `Демократическата партия` се отцепва лявото й крило начело с нейния бивш премиер Жозе душ Сантуш и учредява новата "Републиканска партия на демократическата левица". Но не само в лявото, а и в дясното политическо пространство процесът на фрагментиране и радикализиране се засилва. Президентът Гомеш от `Демократите`, отчитайки ограничените правомощия на тази длъжност и своето безсилие да спре процесите на постепенен разпад на държавата, подава оставка през декември с.г. На негово място е избран отново Бернандину Машаду от `ДП`, но и той не е в състояние да възпре падането на републиката.

 

Левицата след военния преврат от 1926 г.

Само 5 месеца след встъпването на Машаду на президентския пост на 28.5.1926 г. военните извършват поредния пуч срещу легитимната власт на страната, този път начело с ген. Гомеш да Коща, който бързо завладява страната с изключение на столицата и северното пристанище Порту. Но републиката вече не е в състояние да неутрализира поредния преврат. Само седмица по-късно генералът влиза в Лисабон, а последното републиканско правителство се въздържа да раздаде оръжие на жителите на столицата, за да предотврати щурмуването на Лисабон и свързаните с него кръвопролития и разрушения. На 17.6.1926 г. ген. Гомеш сваля демократично избраното правителство и се самопровъзгласява за президент и премиер. Хунтата суспендира републиканската конституция, разпуска парламента, премахва изборите, забранява всички партии и профсъюзи, преследва и арестува техните активисти, въвежда тежка цензура и забранява стачките. С това Първата португалска република е ликвидирана, а на нейно място е установена военна диктатура. Същевременно с това пучистите възстановяват обществените позиции и имотите на католическата църква. След като хунтата потушава няколко неуспешни прорепубликански въстания през 1927 г., военните постепенно предават властта на цивилно правителство, което по време на управлението на католическия професор по икономика Антониу де Оливейра Салазар превръща Португалия за близо половин век в авторитарна, фашизоидно-съсловна държава, която самия диктор Салазар формува под въведеното от самия него наименование "Estado Novo" (`Нова държава`).

            През април 1928 г. Салазар е назначен от военната хунта, начело с нейния нов водач ген. Ошкар Кармоня, първоначално като финансов министър с разширени правомощия. Той трябва да санира издънения бюджет на страната, натрупала при управлението на военните дефицит от над 600 милиона ескудос. Професорът се справя за сравнително кратко време с възложената му задача, увеличавайки значително данъците в ущърб на бедната маса от населението, и ограничавайки драстично държавните разходи, най-вече в социалната и образователната сфера. Той успява да консолидира бюджета, с което се превръща в любимец на военните. С това значително нараства и неговото влияние върху кабинета на хунтата.

 

Левицата по време на диктатурата на Салазар

            През 1930 г. Салазар публично оповестява представите си за фашизоидната "Нова държава" (`Estado Novo`), а през 1931 г. създава обединяващия всички обществени движения и професионални съсловия "Национален съюз" (`Uniao Nacional`). Професорът е и една от движещите фигури при потушаването на поредното републиканско-социалистическо въстание, подкрепяно и от леви части на армията. Съответно през 1932 г. той вече официално е назначен от хунтата за министър-председател, след което постепенно трансформира военното управление във фашистка държава по подобие на Италия по времето на Мусолини. Неговото правителство приема нова конституция, укрепва еднопартийното управление на "Националния съюз", създава прословутата политическа тайна полиция `PVDE` и мрежа от концентрационни лагери, разположени в колониалните островни владения на Португалия. Там се интернират, изтезават и дори убиват левите политически противници на авторитарния режим. Печална слава добива концлагера "Тарафал" на островния архипелаг Зелени ноc. В него през 30-те години са интернирани и в последствие зверски убити ръководителя на анархо-синдикалисткия профсъюз `СGТ` - Мариу Кастелану през 1940 г., а две години по-късно и генералния секретар на Португалската комунистическа партия - Бенту Гонсалвеш. До средата на 50-те години в този лагер са заточени и португалски интербригадисти, участвали в Испанската гражданска война на страната на републиканците, разбунтувалите се през септември 1936 г. срещу диктатора Салазар леви португалски военни от "Революционната организация на въоръжените сили" (`Organizacao Revolucionario da Armada`),[5] както и другите противници на режима.[6] Политзатворниците са изтезавани по най-жесток начин в този лагер, чието ръководство в края на 30-те години е изкарало специално обучение в нацистка Германия в концлагера Дахау. Целта на ръководството на португалския лагер е броят на политзатворниците да бъде децимиран по естествен път - вследствие недохранване, нечовешките условия на живот, изтезания и лишаване от медицинска помощ нуждаещите се. Най-честата причина за високата смъртност сред интернираните е маларията, срещу която не се предприемат никакви мерки.

            По време на Испанската гражданска война (1936-39 г.) Салазар активно подкрепя пучистите, начело с ген. Франциско Франко, разрешавайки им да навлязат в Испания през Португалия. Освен това диктаторът изпраща и 20 000 войници, които заедно със стохилядния италиански и немски контингент воюват на страната на Франко срещу Испанската република. След победата на франкистите през 1939 г. двете фашистки държави сключват т.нар. "Иберийски пакт" за сътрудничество.

            През Втората световна война Португалия, страхувайки се от загуба на колониите си, запазва формален неутралитет, въпреки че симпатиите на Лисабонския режим са изцяло към фашистката коалиция. Страната снабдява до 1944 г. Оста с важни за военната й индустрия суровини като волфрам и др. Но след германско-италианските поражения на Източния фронт и в северна Африка, Португалия се дистанцира от губещите войната и преустановява дипломатическите и търговските отношения с хитлеристка Германия. През 1944 г. Салазар дори предоставя военни бази на Великобритания и САЩ на стратегически важните Азорски острови в Атлантическия океан.

 

            След края на ІІ-та Световна война Португалия на Салазар и Испания на ген. Франко, вследствие на формалния им неутралитет, са оставени от САЩ да съществуват като последните фашизоидни режими в Европа. След войната диктаторът Салазар предпазливо допуска козметично либерализиране на политическата система, амнестирайки част от политзатворниците и реформирайки през 1946 г. добилата печална известност политическа полиция `PVDE`, преименувайки я в `PIDE`. Също и концентрационните лагери формално се трансформират в затвори. Същевременно с това режима разхлабва цензурата и допуска известни форми на политическа проява на опозицията. Разрешава се сформирането на "Движението на обединените демократи" (`Movimento de Unidade Democratica` - MUD), което обаче не притежава политическо пространство за реална изява. Формално режима на Салазар допуска и издигането на кандидат от опозицията на "президентските избори", без той да има шанс за участие в псевдоизборите, камо ли да спечели. Най-често върховния съд на Португалия в последния момент забранява на кандидата на опозицията да участва във вота. Cъс завземането на властта от военните и ликвидирането на І-та Португалска република през 1926 г. "президентските избори" са деградирани до потвърждаването на един единствен кандидат, издигнат от режима. Същевременно с това правото на "вот" е силно ограничено и е разрешено само на заможните горни около 15-20 % от обществото и то само до 1958 г. След това режима на Салазар отнема правото дори на тази привилегирована прослойка да гласува директно за президент. До края на "Новата държава" през 1974 г. президента се избира от специално свиквана за това избирателна комисия от няколко стотин строго селектирани от режима членове. Но и тези ограничения не се възприемат като достатъчни от управляващата клика, за да гарантират властта й. Така през 1965 г. тайната полиция `PIDE` отвлича и убива кандидата на Обединената опозиция за президент - Умберту Делгадуш.[7]

            А ограничените във времето и обхвата им минимални "демократични промени" в полуфашистка Португалия през втората половина на 40-те години са достатъчни за САЩ и за западните демокрации да приемат страната в новосформиращия се военен блок НАТО още през 1949 г. Мотивите им са стратегически важното разположение на тази най-западна европейска държава и на множеството й колонии по света в задаващото се глобално противопоставяне между Изтока и Запада.

            През 50-те години на миналия век в Африка и Азия набират сила националноосвободителните движения в отвъдморските владения на европейските държави. Тази тенденция не подминава и колониите на Португалия.[8] И докато след постигането на независимост на Индия, след 1954 г. тя успява сравнително бързо (до 1961 г.) да си върне 5-те пристанища, окупирани от малката метрополия Португалия, в Африка Салазар стартира 1960 г. широкомащабни военни операции в Ангола, Мозамбик и Гвинея-Бисау. Целта на тези кръвопролитни военни действия е тоталното унищожаване на антиколониалните народноосвободителни движения, които се подкрепят в тяхната борба за независимост активно от Съветския съюз, Китай и Куба. В малката Португалска Гвинея и на островите Зелени нос колониалните окупационни части воюват сравнително неуспешно срещу добре организираното ляво партизанско движение `PAIGC`, което освен че е подкрепяно от социалистическите страни, има за съюзник и съседна Гвинея, която още през 1958 г. получава независимостта си от Франция. Значително по-тежко, въпреки подкрепата на социалистическите страни, е положението на борците за независимост в Ангола и Мозамбик. Те са разединени на прозападните (`FNLA` и `UNITA` в Ангола и `RENАMO` в Мозамбик) и промарксистките (`МРLA` в Ангола и `FRELIMO` в Мозамбик), и дори често воюват един срещу друг. Освен това в тези две африкански колонии на страната на Португалия воюва расисткия режим на Южна Африка, окупирал съседна Намибия, както и последната британска колония в Африка - Родезия (днешно Зимбабве). Затова военните действия на португалската армия там са значително по-успешни.

            Колониалните войни, водени от Португалия на територия от над 2 милиона квадратни километра, в които нейната армия избива близо 1 милион африканци като прилага тактиката на "изгорената земя", използвайки подобно на американците във Виетнам масово напалм и отровни химикали като "Agent Orange" и др., принуждават сравнително малката колониална метрополия да проведе широкомащабна мобилизация и да отвори военните академии за всички португалци. (А това в последствие се оказва фатално за режима.) Военната повинност е увеличена на 4 години, 80 % от армията е дислоцирана в Африка, а 50 % от държавния бюджет се харчи за кървите войни. Фашизоидния режим на Салазар и след 1968 г. на неговия наследник Марчелу Каетану, чието управление не се различава съществено от това на предшественика му, се опитват на всяка цена да задържат африканските владения на Португалия. Още повече, че Ангола по това време е най-големия износител на петрол в Африка и с това внася големи приходи в бюджета на метрополията. Де факто с тези средства Португалия финансира колониалните войни.

            Но огромните разходи от тези войни не остават без последствие и за самата Португалия. Икономиката на страната буксува, полуфашистката "Нова държава" не отделя почти никакви средства за инфраструктура, за образование, за здравеопазване, социалните разходи са сведени до абсолютния санитарен минимум. Съответно негативните резултати от тази тотално асоциална политика са налице - Португалия по това време е най-бедната и изостанала страна в Европа. 30 % от населението са неграмотни, което е и най-високият такъв показател на Стария континент. В цялата страна съществуват само два университета (в Лисабон и Порту), а безплатното образование е само до 4-ти клас. Съответно голяма част от бедното население не може да си позволи по-нататъшното платено обучение на децата си. Обширни части от страната са лишени от всякакъв вид инфраструктура. Така например в региона Алентежу, на юг от столицата, не минава нито железница, нито има асфалтирани пътища. По-голямата част от населението вегетира в иначе непозната за Европа мизерия, която през 1973 г. дори се засилва вследствие глобалната икономическа рецесия, породена от петролната криза. В португалската провинция царят полуфеодални взаимоотношения между шепата едри земевладелци, които владеят почти цялата обработваема земя и безимотното болшинство от селяните.[9] Малкото индустрия и банките също са концентрирани в ръцете само на няколко близки до управляващите кръгове семейства. Съответно в страната все повече расте социалното недоволство и постепенно се сформира съпротива срещу режима, дори и въоръжена. Сред младото офицерство, което вследствие на колониалните войни произлиза преобладаващо от обикновените среди на народа и е традиционно ляво настроено, се сформира съпротивителното "Движение на военните" (`Моvimento das Forcas Armadas` - `MFA`), което категорично се противопоставя на кървавите войни в Африка, симпатизира на освободителните движения там и се бори за свалянето на фашисткия режим и за смяна на политическата и икономическата система в метрополията.

 

            През 1964 г. в Женева се учредява трайно като пряк наследник на забранената през 1926 г. `Португалска социалистическа партия` нелегалната организация "Португалска социалистическа акция" (`Accao Socialista Portuguesa` - `ASP`),[10] начело с бившия комунист Мариу Суареш,[11] която през 1972 г. става член на Социалистическия интернационал. Година по-късно, през 1973 г., Суареш учредява в западногерманския курорт Бад Мюнстерайфел новата "Социалистическа партия" - `СП` (`Partido Socialista` - РS) на Португалия. Това начинание е подкрепено активно от Социнтерна и от германските социалдемократи, начело с канцлера от ГСДП - Вили Бранд.

            Във втората половина на 60-те години също забранената от режима, но продължила да съществува в нелегалност сравнително силна "Португалска комунистическа партия" (`ПКП`), ръководена след 1961 г. от легендарния, избягал от концлагер, Алвару Кунял, сформира въоръжено крило - т.нар. "Въоръжена революционна акция" (`Ассао Revolucionaria Armada` - `ARA`). След 1970 г. бойците от `ARA` извършват редица нападения срещу военни бази и дори срещу главния команден пункт на НАТО в Португалия - Оейриш.

            Паралелно с тези нелегални структури за въоръжена съпротива ултралевите сформират през 1971 г. т.нар. "Революционни бригади" (`Вrigadas Revolucionarias` - BR), които също извършват въоръжени атаки срещу армейски поделения. Добилите най-широка известност техни нападения са през ноември 1971 г. срещу военната база на НАТО в Пинял де Армейру, както и взривяването главнокомандването на колониалната армия в столицата Бисау на Португалска Гвинея през февруари 1974 г.

            Съпротивата срещу режима на "Estado Novo" и неговия нов водач Каетану, който е издигнат през 1968 г. на върха на държавата, след като Салазар получава удар, кулминира през пролетта на 1974 г. във въоръжен антифашистки преврат, начело на който е армейското движение `Моvimento das Forcas Armadas` (MFA), ръководено от левия ген. Васку Гонсалвеш и полк. Отелу де Карвалю.



[1]  През 15-ти век, след реконкистата и окончателното прогонване на маврите от Иберийския полуостров (1492 г.), Португалия и Испания се превръщат в най-мощните държави на континента. След откриването на Америка от Христофор Колумб през 1494 г. те си разделят познатия до тогава свят на две, като повечето острови и крайбрежни територии извън Европа и Средиземноморието между 45-ти западен и 135-ти източен меридиан са превърнати от по-малката Португалия в нейни колониални владения. Te обхващат цялото бразилско и по-голямата част от африканското, индийското и китайското крайбрежие, обширни територии от арабския полуостров и персийското крайбрежие около и на изток от Ормузкия пролив, както и почти всички острови на днешна Индонезия. Испанските конквистадори от своя страна завземат обширни владения в Южна и Централна Америка, Филипините и северната част на остров Борнео, днешна източна Малайзия.

 

[2]  По време на диктатурата на професор Антониу Салазар (след 1928 г.), "Новата република" на полковник Сидониу Паиш от 1917-18 г. е в основата на провъзгласената от Салазар, клоняща към италианския фашизъм, "Нова държава" (`Estado Novo`).

 

[3]  През 1938 г. `Португалската комунистическа партия` е изключена от Коминтерна, след като критикува политиката на Сталин и преустановяването на подкрепата от СССР за републиканците в Испания. Отношенията между `ПКП` и `КПСС` се обтягат допълнително, след като СССР сключва договор за ненападение с Германия - т.нар. пакт Молотов/Рибентроп. Едва след края на ІІ-та Световна война взаимоотношенията между двете партии постепенно се нормализират до 1947 г.

 

[4]  Бенту Антониу Гонсалвеш живее до 1926 г. в португалската колония Ангола и работи като железничар. След военния преврат през същата година компартията е забранена, а нейните активисти са подложени на тежки репресии и гонения. През 1930 г. младият Гонсалвеш е арестуван и интерниран в португалски концентрационен лагер на Азорските острови в Атлантическия океан, където режима на диктатора Салазар заточва политическите си противници. След като Гонсалвеш успява да избяга от там той повторно е арестуван през 1935 г. при завръщането си от Москва. Този път е вкаран в добилия печална известност концлагер "Тарафал" на островите Зелени нос (Cabo Verde), португалско владение в централната част на Атлантика, където политзатворниците са държани при ужасни условия и изтезавани тежко. На 2-ри септември 1942 г. при поредното издевателство над него, мъчителите убиват 40 годишния генерален секретар на Португалската компартия.

 

[5]

/div>



Гласувай:
2



1. iw69 - Продължение на бележките под черта (от автора)
27.02.2009 15:44
5) Португалските военни от "Революционната организация на въоръжените сили" (`Organizacao Revolucionario da Armada` - ORA) въстават през есента на 1936 г. след като стават известни зверствата на пучистите около ген. Франко в съседна Испания, където са изпратени и португалски войници да воюват на негова страна срещу републиканците. Целта на членовете на `ORA` е да принудят Салазар да изтегли португалските части от съседната страна, с което да се облекчи правителството на "Народния фронт" в Испания. Войнишката организация `ORA` е предшественик на лявото "Движение на военните" (`Movimento das Forcas Armadas` - MFA), въстанало по-късно, през 1974 г., успешно срещу авторитарния "Estado Novo" в т.нар. "Революция на карамфилите" (`Revolucao dos Cravos`).

6) След 1960 г. в концлагера "Тарафал" са интернирани предимно членове на националноосвободителните движения от африканските колонии на Португалия.

7) Трупът на кандидата на Обединената опозиция, Умберту Делгадуш, който през 1958 г. получава 23 %, въпреки редицата нередности и манипулации на резултата от страна на режима (днес се счита, че Делгадуш е бил спечелил мнозинството от гласовете), е намерен малко преди следващите президентски изборите през 1965 г. обезобразен до неузнаваемост в пограничния испански град Бадахос.

8) След ІІ-та световна война фашизоидния "Еstado Novo" на Салазар владее обширни колонии в Африка - Португаска Гвинея, островния архипелаг Зелени нос (днес Сао Томе и Принсипе), пристанището Ойдах в Дахомей (днешен Бенин), Кабинда, Ангола и Мозамбик; на западното индийско крайбрежие пристанищните градове Дадра, Даман, Диу, Гоа и Нагар Хавели; в Китай - Макау, а в Индонезия - източната част на остров Тимор.

9) Едри земевладелци в колониите дори задължават местното население на принудителен, неплатен труд в техните латифундии.

10) След военният преврат на ген. Гомеш да Коща през 1926 г. и особено след идването на власт на Салазар и неговия фашизоиден "Еstado Novo" забранените и преследвани от режима социалисти се разпадат напълно като политическа формация, за разлика от компартията, която успява да просъществува и в нелегалност. По време и след ІІ-та Световна война социалистите предприемат редица неуспешни опита да реанимират социалистическото движение. Такива краткотрайни нелегални социалистически организации са "Социалистическата акция" (`Accao Socialista` през 1942-44 г.), "Независимата социалистическа партия" (`Partido Socialista Independente` през 1944 г.), "Обединените социалисти" (`Uniao Socialista` през 1944-50 г.), "Партията на труда" (`Partido Trabalhista` през 1947 г.), "Социалистическия фронт" (`Frente Socialista` през 1950-54 г.), както и множество други разпаднали се бързо формирования.

11) Мариу Суареш е роден на 7.12.1924 г. в Лисабон в семейство на бивш свещеник - републиканец и антифашист. Младият Мариу следва история, философия и право в Лисабон, който е единият от двата университета в авторитарната "Нова държава" на Салазар. Като студент Суареш е активист на нелегалната `Португалска комунистическа партия` и през 1946 г. е един от съоснователите на младежката организация на полулегалното опозиционно "Движение на обединените демократи" (`МUD`). След 1946 г. на няколко пъти той е арестуван от тайната полиция на режима. След освобождаването му, през 1951 г., Суареш се дистанцира от `ПКП`. През 50-те години той взима участие в предизборната борба на кандидата за президент на `Обединената опозиция` - Умберту Делгадуш. След неговото убийство през 1965 г. репресираното от режима семейство наема Суареш за свой адвокат. През март 1968 г. той е депортиран на островите "Зелени нос", но е рехабилитиран още в края на същата година. След завръщането си в Лисабон през 1969 г. той взема активно участие в предизборната кампания на "Обединената демократична опозиция", дистанцирайки се вече и официално от компартията. След като опозицията отново не е допусната до властта, Суареш емигрира в Италия и се завръща в родината си едва след революцията от 1974 г., но с категорично формулирани претенции за власт.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: iw69
Категория: Политика
Прочетен: 4821210
Постинги: 2500
Коментари: 6278
Гласове: 16453
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031