Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.03.2009 13:36 - 110 години независима Куба
Автор: iw69 Категория: Политика   
Прочетен: 2077 Коментари: 2 Гласове:
1

Последна промяна: 26.03.2009 09:34


Аладжов

ВЪПРЕКИ  ВСИЧКО
50
 години  социална революция  в  Куба

Когато на 27 октомври 1492 г. Колумб достига северния бряг на Куба той не успява да сдържи възхищението си: "Господи, това е най-прекрасната страна, която някога са съзирали човешки очи". Но райската красота на тропическия остров впоследствие се превръща в проклятие за неговите жители. През столетията на кървавото колониално робство испанските конквистадори избиват коренното индианско население и го заменят по плантациите с чернокожи роби от Африка. Така възниква онази възхитителна сплав от бели и черни креоли, мулати, метиси и индианци, която днес представлява населението на "Перлата на Карибите".

            След драматични исторически превратности от началото на миналия век гордият и свободолюбив народ на Куба е осъден да съществува под агресивната сянка на могъщия северен съсед, Съединените американски щати. Още през 19-и век те откровено заявяват своя неприкрит апетит към красивия остров и предлагат на Испания да го откупят. Известна е крилатата фраза за "зрелия плод": "Недопустимо е да се остави такъв великолепен плод, като Куба, да лежи незабелязан на земята". Създадената 1823 г. "Доктрина Монроу" с идеята "Америка за американците" се превръща в правова и морална основа на експанзионистичната политика на Щатите в Латинска Америка.

            Сецесионната война от 1861-65 г. и отмяната на робството през 1868 г. в САЩ провокират избухването на първото всеобщо въстание на кубинците срещу испанското колониално владичество, което завършва през 1878 г. след 10 години боеве с трудна победа за Испания. След него метрополията е принудена значително да либерализира външната търговия на острова, да намали и дори да премахне някои данъци и вносни мита, с което дава силен тласък на търговията със Северна Америка.

            Първата война за независимост на Куба разрушава страната, но създава както никога до сега силно усещане за национално самосъзнание и идентичност, чието извоюване се превръща в дълг за следващото поколение. Негов предводител става поетът-революционер Хосе Марти, който посвещава живота си на подготовката на нова война за независимост. Тя избухва през 1895 г. и още в първите сражения Хосе Марти загива на 42 години, оставайки завинаги в съзнанието на народа на Куба и на цяла Латинска Америка като символ на борбата за свобода.

            Испания държи на перлата на своите колонии и съсредоточава в Куба всичките си военни сили. Но въпреки това губи инициативата от въстаниците под ръководството на генералите Масимо Гомес и Антонио Масео и предлага примирие, което те отхвърлят. И точно в този момент Съединените щати решават, че е настъпил звездният миг за тяхната съкровена мечта - да придобият райския остров. На 20 април 1898 г. те обявяват война на Испания, използвайки като повод предизвиканата от самите тях експлозия на бойния им кораб "Мейн" в пристанището на Хавана, който потъва с 268 души. Отслабена от битките с въстаниците, Испания не може да се противопостави на САЩ и половин година по-късно, след загуба на решаваща битка край Сантяго де Куба се признава за победена. Мирните преговори започват на 10 декември 1898 г. в Париж. Според сключения мирен договор Съединените щати получават богата плячка: освен  Куба, те анексират още Хавайте, Пуерто Рико, Филипините и най-големия от Марианските острови в Западния Пацифик - Гуам, който и до днес е тяхна военна база. По такъв начин датата 10.12.1898 г. маркира началото на включване на САЩ в световната надпревара между Великите сили за подялба на света.

             Куба е изолирана от мирните преговори и получава привидна независимост на псевдорепублика със статут на американски протекторат. Това представлява де факто замяна на испанското с американско владичество. Кубинските бунтовници са разоръжени, революционната им партия - разпусната, достъпът им до Сантяго де Куба е забранен, а над града е издигнат американския флаг.

            Под контрола на военния губернатор на САЩ, през 1901 г. се изработва първата конституция на страната, която дава на американците широки права да интервенират на острова винаги, когато решат, че техни интереси и тяхна собственост са застрашени. През 1903 г. с така наречения Анекс на Плат към конституцията Щатите получават правото да притежават и две военноморски бази: в залива Хонда до 1912 г., а за 99 години в залива на Гуантанамо. През 1934 г. срокът е продължен за неопределено време. Така и до днес Гуантанамо е американска база, въпреки че правителството на Фидел Кастро обяви споразумението за нищожно. С Анекса на Плат новоучредената псевдорепублика е лишена от суверенитет и Куба е превърната в полуколония на САЩ. Всички решения, включително и избора на правителство, подлежат на одобрение от американския губернатор в Хавана.

            Първи президент на страната е Томас Естрада Палма. Но още през 1906 г., избухват вълнения срещу насаждания от янките расизъм и апартейд срещу цветнокожите. Чрез известната "политика на канонерките" Съединените щати многократно се възползват от правото си да окупират острова "в защита на своята собственост".

            След края на Първата световна война Куба започва усилен износ на захар за разрушена Европа, което макар и да предизвиква бум в икономиката, води до развитие на монокултурно земеделие и до пълна икономическа зависимост от Щатите. Голямата депресия от 1929 г. сериозно засяга и Куба. На острова по това време се учредява и първата Комунистическа партия (РСС) от Хуан Антонио Мела.

            През 1925 г. американските мултимилиардери Рокфелер, Гугенхайм и Морган инвестират милиони долари в предизборната кампания на генерал Герардо Мачадо, известен още като "касапинът". Мачадо води екстремно националистка политика и си завоюва прозвището "Мусолини на Тропиците". Още от първия ден на президентството си той въвежда жесток политически терор. Скоро срещу него се оформя широка политическа съпротива, в което участват както елита на обществото, така и бедните слоеве. Организацията АВС, състояща се от младежи на заможни фамилии, извършва ред убийства на членове от кабинета на Мачадо, на което той отговаря с екзекуция на много политически затворници. За изпълнение на смъртните присъди той въвежда испанската "гарота", железен обръч за удушване.

            На следващите избори за президент през 1929 г. Мачадо издига само своята кандидатура и надеждите, че ще бъде свален от власт са попарени. Той става неудобен и за престижа на новия американски президент, демократа Франклин Рузвелт. На изборите 1933 г. Мачадо е свален от широко опозиционно движение, в което участват и въоръжените сили, така наречения "бунт на сержантите", предвождан от мулатът Фулгенсио Батиста Залдивар.

            Новият силен човек в Куба става Батиста. Като водач на успешния преврат той си присвоява поста и главнокомандващ армията и до 1939 г. упражнява решаващо влияние върху политическия живот на страната. През следващите години, с помощта на САЩ, Батиста укрепва властта си. За президент лансира Федерико Ларедо Брю, който сключва с Рузвелт споразумение за добросъседски отношения и през 1934 г. премахва. от конституцията Анекса на Плат.

            През следващия мандат 1940-44 г. президент на Куба става самият Батиста. По това време Рузвелт се опитва да възстанови демократичния имидж на Съединените щати. Батиста бързо се ориентира откъде духа новия вятър и въвежда някои социални реформи като осемчасов работен ден, минимална работна заплата, някои социални и профсъюзни права. Но повечето от тях остават на книга. Основните черти, които характеризират неговото управление са неприкритата корупция, политиката на лично обогатяване и пълната сервилност към САЩ.

            Куба участва с умерени ангажименти и във Втората световна война. След края й тя отново преживява икономически бум от експорта на захар за Европа. След края на мандата си през 1944 г. Батиста предава президентския пост на Рамон Грау Сан Мартин и се установява във Флорида. Инвестирайки огромни суми през 1948 г., той внедрява във всички големи организации и движения свой приближени, подготвяйки по този начин почвата за следващите президентски избори през 1952 г. Армията също го подкрепя. Но непосредствено преди изборите той разбира, че ще загуби от опонентите си - влиятелната сред студентите антикорупционна партия "Partido del Pueblo Cubano" (Ortodoxo) на Едуардо Чибас, въпреки или тъкмо заради неговото публично самоубийство след призив по радиото за революция, както и от Карлос Прио Сокарас, лидер на партията "Partido Revolucionario Cubano" (Autentico). При тази ситуация Батиста не се двоуми и извършва военен преврат.

            Като едноличен диктатор на Куба той суспендира конституцията, подлага опозицията на преследване и установява тотално корумпиран режим. По време на неговото управление през 50-те години Хавана се превръща в метрополия за развлечение на свръхбогатите туристи от американския хай-лайф. Над 20 000 проститутки денонощно се предлагат по улиците на Хавана, а казина и публични домове никнат като гъби след дъжд в ръцете на босовете на американската мафия. Обиграни търговци доставят всичко, каквото желаят богатите любители на удоволствията. В същото време блестящите квартали на разгула в Хавана плуват в океан от мизерия и нищета.

            Скоро срещу управлението на Батиста се разгръща широка съпротива. Младият адвокат, Фидел Кастро Рус, член на ортодоксалната партия на Чибас, внася 1952 г. обвинение във върховния съд срещу извършения от Батиста преврат. Обвинението е отхвърлено и тогава Кастро заявява, че след изчерпване на легалните средства за протест, встъпва в сила заложеното в конституцията от 1940 г. право на съпротива и че той започва подготовка за сваляне на Батиста от власт.

            Планът на Кастро предвижда нападение над казармата Монкада в Сантяго де Куба, което да послужи като сигнал за всенародно въстание. Датата на нападението 26.07.1953 г. не е избрана случайно - на този ден в Хавана се провежда карнавал и Кастро разчита, че участниците в щурма, общо 129 мъже и жени, ще срещнат слаба съпротива от уморените войници, след което ще могат да се скрият в карнавалната тълпа. Акцията, обаче, не успява. Шестима от атакуващите и 16 военни са убити. Сред пленените са Фидел Кастро и брат му Раул. Въпреки изричната заповед на Батиста за незабавен разстрел на всички нападатели, братята Кастро и още няколко са заловени от един офицер, който счита за недопустимо да се убиват беззащитни пленници и ги изпраща в затвора. Останалите оцелели от  щурма попадат директно в ръцете на армията и биват незабавно разстреляни. На 16 октомври в Сантяго де Куба се провежда открит съдебен процес, който Батиста би предпочел да избегне. В защитната си реч Фидел Кастро излага широка социалреформаторска програма, която завършва с историческите думи: "Осъдете ме, това е без значение за мен! Историята ще ме оправдае!". И въпреки че местата в залата са заети само от цивилно преоблечени военни, речта му се разнася из цяла Куба. По този начин Кастро успява да постигне това, което щурмът на "Монкада" не можа да стори - да направи известни своите идеи и да създаде революционно настроение срещу Батиста. Кастро е осъден на 15 години заточение и е интерниран на остров Пиньос.

            След повторно спечелване на президентските избори през 1955 г., в знак на добра воля и в резултат на всенародна кампания за освобождаване на политическите затворници Батиста обявява обща амнистия. Така на 15 май 1955 г. след две години затвор монкадистите около Фидел Кастро отново са на свобода. И тъй като тайната полиция му подготвя клопка, той заминава за Мексико, където продължава подготовката за борба срещу диктатора.

            В Мексико Кастро събира кубински емигранти и организира Движението 26 юли - Movimiento "M-26-7". Там той среща и аржентинския лекар Ернесто Гевара, наречен по-късно от своите другари "Че". Двамата революционери си допадат и Че се включва в движението. След привършване на военната и организационната подготовка Фидел наема 12-местната моторна яхта "Гранма" и претоварена с 82-ма бойци, муниции, лекарства и провизии през ноща на 25 ноември 1956 г. тя тайно напуска мексиканското пристанище Тукспан с курс Куба.

            Морската одисея на бунтовниците продължава цяла седмица. Връхлита ги тропическа буря и те са принудени да изхвърлят голяма част от провизиите, лекарствата и дори от бойното си снаряжение в бурното море. Едва на 2 декември те съзират на хоризонта върховете на планината Сиера Маестра в източната провинция, Ориенте. Изпитанията им обаче не свършват. Приближавайки безлюдния плаж Playa Las Coloradas "Гранма" засяда на 2 км от брега и остатъкът от снаряжението трябва да бъде пренесен с плуване. След това бунтовниците трябва да преодолеят труднопроходими мангровови гори. Междувременно биват открити и от военни самолети, които ги атакуват. Бойците се разпръскват, а в последвалите сражения много от тях са убити или ранени и пленени. Едва в края на декември остатъците от екипажа на "Гранма" успяват да се съберат на уговореното място в планината. От 82-ма души са оцелели само 15, сред които са братята Кастро и леко ранения Че Гевара. Загубено и унищожено е почти цялото им снаряжение, останали са само 7 пушки. И въпреки отчайващите реалности бойният дух на предводителя, Фидел Кастро е несломим. За кратко време с подкрепата на населението и на местните групи от "Движението 26 юли" оцелелите от "Гранма" успяват да изградят отново боеспособен отряд.

            След дълги преходи с цел да укрият местонахождението си партизаните водят първото си сражение в местността Ла Плата. Команданте Кастро показва в боя качества на превъзходен стратег и психолог. Че Гевара като лекар се грижи еднакво както за ранените партизани, така и за войниците и за селското население. С този жест партизаните печелят симпатиите на войниците и доверието на местните жители. Че Гевара отбелязва в партизанските си дневници, че решаващо значение за победата на революцията има широката подкрепа на населението. Въпреки разнородния социален и политически състав на участниците в борбата срещу Батиста, Фидел Кастро и Че Гевара успяват да ги обединят в единна и сплотена бойна сила.

            Следващите две години партизаните действат в непроходимите планини на Сиера Маестра, набират сили и се снабдяват с оръжие, боеприпаси, медикаменти и подкрепления чрез Целия Санчес от Втория фронт (движението в градовете, ръководено от Франк Паис). Генералният им щаб е разположен в подножието на Пико Торквино, най-високият връх на Куба в Сиера Маестра и въпреки отчаяните усилия на правителството, той остава неоткрит до края на войната.

            Диктаторът Батиста разпространява по това време слухове, че бунтовниците са унищожени и много държи чуждестранните журналисти да знаят, че в Куба въоръжената съпротива вече е ликвидирана. На няколко пъти, обаче, по твърде ефектен начин партизаните доказват за своето съществуване. На 26 февруари 1958 г. те отвличат световния шампион по автомобилизъм, аржентинеца Хуан Мануел Фанджио, който вместо да участва на състезанието в Хавана, прекарва времето при тях и след освобождението разказва пред световната преса за доброто им отношение към него.

            Пролетта на 1958 г. Батиста започва широкомащабна офанзива в Сиера Маестра, но след първоначални успехи, макар и в отчайващо малцинство (1:20), партизаните успяват да разгромят войските му и трайно да го изгонят от източна Куба. След тази победа, която пречупва гръбнака на неговите сили, въстаниците формират три бойни колони, които през същото лято форсират равнините западно от Сиера Маестра. На 30 август отрядът на Че Гевара потегля на тежък шестседмичен поход към най-големия град на Централна Куба, Санта Клара. На 29 декември само с 400 души той атакува 4-хилядния гарнизон на града. Въпреки че съотношението на силите е 1:10 в полза на правителствените войски и че те разполагат и с бронирани машини, Ернесто Гевара  по блестящ начин печели битката. С това последните боеспособни подразделения на Батиста са разгромени. Брилянтната победа на легендарния команданте Че при Санта Клара мълниеносно се разпространява от световните медии по целия свят. Пътят към Хавана вече е свободен и в новогодишната нощ диктаторът Батиста бяга в Доминиканската република, отнасяйки със себе си и държавната каса с 400 млн. долара. На 2 януари 1959 г. първите партизански колони навлизат в столицата, посрещнати от населението като на всенародна фиеста.

            Борбата на кубинския народ, организирана от Фидел Кастро и неговите бойни другари завършва с триумфална победа над режима на Батиста. Това е победа,  извоювана без чужда помощ и непосредствено пред крепостните стени на бастиона на световния капитализъм. Тази победа ще остане завинаги записана със златни букви в историята на борбите на човечеството за един по-справедлив свят.

            След успеха на революцията започва непосилната работа по укрепването на властта и на икономиката на Куба. Стотици полицаи и военни от режима на Батиста са арестувани и осъдени за извършените от тях мъчения и убийства. На 17 май 1959 г. се извършва национализация на промишлеността, банките и външната търговия. Стартира се и аграрната реформа, която въвежда кооперативите като форма за владеене и обработка на земята. Забранява се едрата поземлена собственост и владеенето на земя от чужденци. Проблемът, с който се сблъсква революционното правителство при тези реформи е, че 2/3 от икономиката и земята в Куба са американско владение. Ръководителите на революцията добре си дават сметка, че техните действия неминуемо ще провокират отговор от страна на могъщия им северен съсед. И действително, агресивната му реакция не закъснява. От тогава до днес заплахата за военна разправа на САЩ виси като Дамоклев меч над непокорния народ на "Острова на свободата".

            Въоръжената конфронтация започва на 4 март 1960 г. В пристанището на Хавана е взривен кораб от Белгия, натоварен с боеприпаси. Разрушенията са огромни, жертвите и ранените - стотици. Но с това наказателните мерки на американците не приключват. През юни 1960 г. те отказват да преработват в своите рафинерии на острова петрола, доставян от Съветският съюз. В отговор на това Куба национализира рафинериите. САЩ автоматично реагират с въвеждане на ограничения за вноса на кубинска захар. През август 1960 г. Куба одържавява цялата американска собственост на острова. През октомври същата година Щатите отвръщат с налагане на експортно ембарго. Куба избягва щетите от него чрез установяване на търговски отношения със Съветския съюз. Това още повече изостря взаимоотношенията й със Съединените щати. Януари 1961 г. САЩ прекъсва дипломатическите връзки с Куба, а на 7 февруари 1962 г. президентът Кенеди налага тотална икономическа блокада на острова, в която принудително включва и останалите американски държави. Преди началото на блокадата, обаче, той изпраща своя сътрудник, Селинджър до Хавана, да му достави запас от любимите хавански пури. На следващия ден Селинджър се връща с 1200 броя "Harri-Upmann", след което ембаргото вече влиза в сила.

            Икономическата изолация нанася тежки щети на Куба. Близо 10% от предимно образованата част от населението й, която е засегната от революционните промени или пък има други представи за живота си, се възползва от все още либералното законодателство и се изселва в Съединените щати. И днес още около 2 млн. кубински емигранти живеят в обособена общност в щата Флорида.

            За да компенсира загубата на регионалните си пазари, революционното правителство ориентира Куба към още по-тесни икономически връзки със социалистическите страни. Октомври и декември 1960 г. Ернесто Гевара посещава Съветския съюз, Източна Европа и Китай, където сключва редица договори за икономическо и военно сътрудничество. На 23 февруари 1961 г. той става и министър на икономиката на страната.

            Заради независимите действия на кубинците, агресивното поведение на Съединените щати ескалира още повече. Новият президент на САЩ Джон Кенеди заема двойствена позиция в конфликта - от една страна отказва директна американска военна намеса срещу Куба, а от друга дава ход на организираната още от неговия предшественик военна акция срещу нея. През април 1960 г., в последните дни от своя мандат Айзенхауер разпорежда на ЦРУ спешно да създаде, въоръжи и обучи бойна част от кубински емигранти. На 15 април 1961 г. американски бомбардировачи В-26, излитащи от Никарагуа и пилотирани от кубински наемници бомбардират три летища с цел да ликвидират военно-въздушните сили на острова. Фидел Кастро получава своевременно сведения за нападението и успява да спаси самолетите. Кулминацията на агресията започва през нощта на 14 април 1961 г., когато "Бригада 2506", съставена от 1500 наемници от висшите слоеве на кубинската емиграция, потегля с плавателни съдове от Никарагуа с цел да извърши военен десант на южното крайбрежие на острова и да предизвика контрареволюция в Куба. Участниците в нападението са уверени в своя успех и обещават преди тръгването си специален подарък на диктатора Сомоса - косъм от брадата на Кастро. На 17 април десантът достига Залива на прасетата (Bahia de Cochinos) и е стоварен на плажа Хирон, където трябва да подготви плацдарм за развитие на операцията.

            Правителството на Куба своевременно получава информация за планираното нападение, атакува с авиация и унищожава десантните съдове на противника и изпраща военни сили в района на залива. За 24 часа агресорите са обкръжени и оставени без снабдяване с муниции и провизии, само за 72 часа са напълно разбити. На 20 април нападателите окончателно се предават. Призивите им за помощ до американския самолетоносач на 50  мили от залива на прасетата военноморски флот остават без отговор - реактивните му изтребители не излитат. Кенеди не рискува военен конфликт между суперсилите и. С това свое поведение и до днес за хардлайнерите всред кубинската емиграция той остава предател и е много вероятно убийството му по-късно да е организирано от техните среди.

             Провалът на инвазията в Bahia de Cochinos представлява унизително поражение за кубинските емигранти и изключителен триумф за кубинската революция.

            След разгрома на десанта, военните във Вашингтон планират нова атака срещу Куба, този път с редовна армия. Това, което им липсва е легитимен повод за нападението.

            Обезпокоено от инвазията при плажа Хирон и от новата заплаха на Съединените щати, кубинското правителство приема предложението на Съветския съюз за инсталиране на балистичните ракети "СС-3" на острова, като възпиращ фактор срещу агресивните намерения на САЩ и като стратегически отговор на СССР срещу заплахата от американските атомни ракети "Юпитер", разположени в Източна Турция. Чрез въздушно разузнаване, обаче, на 14 октомври 1962 г. Съединените щати откриват ракетните площадки в Куба. Съветът към американския президент след продължително съвещание решава, че това може да се използва като повод за нападение.  Президентът Кенеди, опасявайки се от неконтролирана военна ескалация, се задоволява, обаче само с обявяването на пълна морска блокада (карантина) на острова. Военноморските и военновъздушните сили на Щатите започват да спират с предупредителни изстрели съветските търговски кораби, плаващи в открито море с курс към Куба. Обстановката се изостря до краен предел и човечеството за първи път е изправено пред ядрен апокалипсис. Военното ръководство на САЩ конкретно планира началото на бойните действия с 1200 въздушни удара и участие на 120 000 войници в сухопътни операции. Драматично изостряне на ситуацията се получава, когато за изненада и на Съветския съюз, кубинците с противовъздушна ракета свалят американски шпионски самолет "U2". Както признава по-късно американския министър на отбраната, Роберт Мак Намара, тогава се е обсъждало дали нападението да започне в сряда или да се отложи за четвъртък. Кенеди е заявил: "Шансовете ни са 50:50. И най-малката грешка ще коства живота най-малко на 100 млн. души". За щастие разумът надделява и когато Хрушчов предлага на Съединените щати споразумение, според което СССР ще демонтира своите ракети в Куба срещу гарантиране на нейния суверенитет и премахване на американските ракети от Турция, Кенеди с облекчение го приема. Тайното споразумение,обаче, е засекретено и световната общност остава с впечатлението, че САЩ са победителите в кризата.

            На 2 декември 1961 г. Куба се обявява за социалистическа република на основата на марксизмо-ленинизма. Този акт представлява допълнителен повод за Съединените щати за ожесточаване на конфликта с острова, защото напълно основателно се опасяват, че "вирусът на комунизма" може да се прехвърли от Куба и в други страни по света.

            По своята менталност кубинската революция е с интернационална нагласа и въпреки че самата Куба е развиваща се страна, тя безкористно подпомага в медицинско, образователно и военно отношение редица развиващи се африкански и латиноамерикански държави. Тези нейни ангажименти озадачават не само Съединените щати, но често пъти изненадват и основния й партньор, Съветския съюз. Голям политически успех за Куба в това отношение е свалянето на режима на диктатора Сомоса в Никарагуа от сандинистите на Даниел Ортега, когото тя открито подкрепя. В Африка Куба поддържа 17 освободителни и леви движения и бележи успехи в Етиопия, Гвинея-Бисау, Мозамбик и най-вече в Ангола.

            Ангажиментът на Куба в Ангола води началото си от 1960 година, когато тя осъществява първите си контакти с лявото, марксистко движение MPLA в борбата му за независимост на страната. След революцията на карамфилите, премиерът на Португалия, левият генерал Васку Гонсалвеш след 400 години колониално владение дава независимост на Ангола. След това португалците бързо се оттеглят и предоставят на MPLA възможността да поеме управлението. За да предотвратят идването на MPLA на власт, американците и Южна Африка съвместно се ангажират с масивна подкрепа на прозападно ориентираните движения за независимост UNITA и FNLA. През август 1975 г. с тайното одобрение на САЩ въоръжени сили на Южна Африка нахлуват в Ангола с цел завладяване на столицата Луанда. При следващото нашествие през октомври с.г., без консултация със Съветския съюз, Куба сериозно се намесва в бойните действия.  И тази подкрепа се оказва решаваща за отбиване на атаките към Луанда. Битката при Кифангондо води до залеза на FNLA и до идването на лявата MPLA на власт. При следващата последна, най-голяма офанзива на южноафриканската армия през 1987-88 г. срещу намибийските партизани от SWAPO и в подкрепа на UNITA, в региона на Кито Куанавале, югоизточна Ангола се стига до най-големите сражения на африканския континент след битката при Ел Аламейн през Втората световна война. Куба участва с няколко десетки хиляди бойци на страната на MPLA и SWAPO. Сражението се превръща в преломен момент в борбата срещу апартейда в Южна Африка и в сигнал за независимост на Намибия. В Черна Африка и особено в южната й част, тази операция и до днес се ползва с легендарната слава на решаваща за залеза на апартейда битка. Тя променя съотношението на силите в региона и подготвя падането на режима в Претория. След победата на 22 декември 1988 г. в Ню Йорк се подписва тройно съглашение между Ангола, Куба и Южна Африка, което предвижда изтегляне на въоръжените сили на Претория от района, независимост за Намибия и напускане на войските на Куба в срок от 30 месеца. С оттеглянето на своите войски, Куба приключва 13-годишно си присъствие в Ангола и  едновременно с това напуска и Pointe Noire (Република Конго) и Етиопия.

            Тези прояви на интернационална солидарност на Куба допълнително провокират САЩ и на 8 февруари 1963 г. Кенеди налага строги ограничения в пътуванията от и до острова. В рамките на американския закон за търговия с врага (Trading with the Enemy Act) на 8 юли 1963 г. Съединените щати замразяват кубинските авоари в американски банки. А от 26 юли 1964 г. влизат в сила и мултилатералните санкции на "Организацията на американските държави", които просъществуват повече от едно десетилетие. Ограниченията за пътуване на американски граждани до острова отпадат едва през март 1977 г., когато президентът Джими Картър не извършва задължителното им шестмесечно подновяване.

            Търговското ембарго срещу Куба не винаги среща безрезервната подкрепа на международната общност. То дори се натъква на открита критика и явно пренебрегване. Даже папа Йоан Павел ІІ по време на визитата си в Мексико през 1979 г. призовава за отмяна на ембаргото. От 1990 г. икономическата блокада на Куба постоянно се осъжда и от Общото събрание на ООН. Социологическите проучвания сред американското население също показват интересни резултати. Допитването на Асошиейтед Прес, проведено през 2007 г. сочи, че 40% от американците са против ембаргото, а 48% го подкрепят. Любопитна е и анкетата от декември 2008 г. сред кубинските емигранти. Тя показва, че 55% от по-младите кубинци са против ембаргото, а 2/3 от поколението над 65 години са за неговото запазване. "Островът на свободата" започва да печели симпатии и сред своите врагове. А това означава нещо!

            До края на 80-те години благодарение на икономическата помощ на Съветския съюзи и на социалистическите страни ембаргото слабо се отразява на кубинската икономика и стандарт на живота. До рухването на социалистическия лагер Куба бележи забележителни успехи в образованието, здравеопазването, спорта, културата, икономиката, във военната област и инфраструктурата. В ред отношения тя се превръща в привлекателен пример за много страни от Латинска Америка и Третия свят.

            След смяната на президента Картър с Роналд Рейгън на 19 април 1982 г. той отново засилва ограниченията за търговия и посещение на острова.

            С приключване на Студената война и рухването на социализма в Източна Европа през 1990 г. настъпват глобални геополитически изменения. Стратегическото значение на Куба за Съединените щати коренно се променя. Военната заплаха, която тя би могла да представлява за тях като съюзник на СССР отпада. И въпреки това враждебността на САЩ спрямо нея не само не намалява, но дори се и увеличава. И всичко това се  дължи на идеологическите различия и имперското отношение на Вашингтон към малкия остров. Тази нетърпимост към Куба се възприема от международната общност като лицемерие в претенциите на Съединените щати за защитник на свободата и демокрация и проява на "икономически геноцид" срещу една по-малка и по-слаба държава, която си позволява да не им се подчинява

            През 1992 г. Съединените щати затягат ембаргото до крайност като приемат закона на сенатора Роберт Торичели. Неговата цел е след разпадане на икономическите връзки със социалистическия лагер да се стегне още по-здраво примката около шията на Куба и чрез парализиране на икономиката й, да се влошат условията на живот за населението, че да се предизвика недоволство и падане на Фидел Кастро от власт. Законът Торичели се легитимира със старото обвинение на САЩ за нелегалната национализация на американско имущество след победата на революцията. Той забранява на американците всякаква търговия с Куба, включително и превоза на стоки с кораби до острова  под заплаха за 6 месечен отказ за достъп на тези кораби до американски пристанища и конфискация на товара им. Забраняват се преводът на пари и пътуванията до Куба. Наказанията за неспазването на закона са затвор до 10 години и глоба от няколко хиляди долара.

            На 24 февруари 1996 г. Куба сваля два американски цивилни самолета, собственост на кубински емигранти, нарушили въздушното й пространство. В отговор на това на 26 юли 1996 г. президентът Клинтън подписва нов закон за още по-строги търговски ограничения, внесен от сенатора Джеси Хелмс и конгресмена Дан Бъртън. Този закон допълнително се забранява икономическите контакти с Куба вече и за неамерикански граждани и фирми. Законът Хелмс-Бъртън се посреща с явно раздразнение от Европейския съюз. Канадското правителство дори подигравателно приема свой закон Годфри-Миликен, който предявява към САЩ иск за заплащане на конфискуваното от тях по време на войната за независимост (1776-1783 г.) имущество на останалите верни на английската корона роялисти от Британска Северна Америка (сега в Канада).

            Поради силната международна съпротива срещу търговските ограничения на   двата закона за първи път през 2000 г. президентът Клинтън подписва акт за облекчаване на търговията с Куба със стоки с хуманитарно предназначение. От този момент нататък вносът на храни от Съединените щати за острова непрекъснато нараства и от 2007 г. те стават най-големият му доставчик на хранителни продукти. Забраната за останалите стоки се запазва, въпреки заключението на американското Външно министерство, че главния проблем на кубинската икономика не са толкова търговските ограничения, а липсата на валута за икономическо развитие.

            Поради продоволствените затруднения, предизвикани от непрестанните забрани на САЩ, от 1962 г. кубинското правителство разпределя стоките за потребление сред населението чрез своеобразно справедлива купонна система - всеки кубинец, независимо от общественото си положение, получава редовно полагащото му се количество продукти. Всяко изкористяване и нарушение на купонната система се наказва изключително строго. Създадената по такъв начин система на социална хомогенност, гарантира дълги години стабилността на кубинското общество, независимо от изпитанията, на които то е изложено.

            Последните два ембаргови закона, на Торичели и Хелмс-Бъртън засягат почти 90% от вноса на храни, лекарства, пестициди, торове и горива за механизираното земеделие на Куба и предизвикват по този начин дълбока криза в снабдяването на населението и рязък спад на жизнения му стандарт. Както и преки финансови щети за Куба в размер на 90 милиарда долара. Заедно със загубата на 80% от старите икономически партньори на Куба от социалистическия лагер тези две обстоятелства предизвикват намаление на брутния вътрешен продукт в годините 1989 -1993 от общо от 35% до 50%. Към споменатите трагични обстоятелства се прибавят и жестоките опустошения на острова, причинявани от тропическите урагани.

            В резултат на всичко това, след 1990 г. Куба изпада в тежка криза. Социалистическото правителството на Фидел Кастро въвежда така наречения Periodo Especial en Tempo de Paz, специален период в мирно време или накратко специален период. За да облекчи последствията от кризата и от липсата на валутни средства, то провежда някои пазарни реформи, стремейки се да запази, социалистическия характер на икономиката: отваря страната за международния туризъм, разрешава чуждестранните инвестиции, легализира временно използването на американския долар на вътрешния пазар. От 2004 г., обаче той отново е заменен за търговията в специалните валутни магазини от така нареченото конвертируемо песо. Разрешава се и частния бизнес за около 150 вида икономически дейности, главно в сферата на търговията, услугите, туризма и дребното земеделие, но само с фамилен, без наемен труд. От октомври 1994 г. се допускат също така пазари със свободни цени за земеделски стоки.

            Резултатът от тези мерки е двояк. От една страна се отбелязва икономическо оживление: БВП постепенно нараства от 0,7% през 1994 г. до 7,8% през 1996 г. Поради грешна икономическа политика след това той отново пада на на 1,2% за 1998 г. Лично Фидел Кастро задава въпроса: "Защо нашите икономисти не отчетоха по-рано, че заради намалението на цената на захарта на световните пазари е неправилно да залагаме повече на захарната тръстика?" Впоследствие, обаче благодарение на туризма икономиката на Куба отново се съвзема и 1999 г. отбелязва ръст от 6,2%, а 2005 г. дори 11,8%. Въпреки това Раул Кастро предупреждава - специалният период още не е приключил.

            Ползата от пазарните реформи, както всяко явление, има и своята обратна страна - социалната хомогенност на кубинското общество започна да се пропуква. Създава се икономика на двете съсловия - на разполагащите с валута кубинци (таксиметрови шофьори, работещи в туризма, роднини на емигранти във Флорида и дори сновящите отново по улиците проститутки) и на обикновените кубински граждани, живеещи само от купонната система и с конвенционалното песо. Добър стандарт на живота и вносни стоки могат да си позволят само притежателите на валута. Останалите кубинци се оказват икономически онеправдани. Заражда се вредната тенденция: лекари, инженери, учители, хора на науката започват масово да работят като таксиметрови шофьори и сервитьори в туристическите ресторанти, за да се сдобият с валута. Доларизирането на страната създава социална сегрегация в обществото, която противоречи на принципите на кубинската революция. В същото време нуждата от валута за икономиката на страната е огромна, заради ембаргото тя е непреодолима по друг начин.

            И тук възниква въпросът, който сериозно тревожи приятелите на Куба. Няма ли икономическа ерозия и заразата на обществото с "вируса на консумативизма" да подложат правителството на неустоим натиск и да предизвикат илюзорни реформи, които да доведат страната до трагичната участ на Източна Европа и да върнат народа й към живота от преди 1959 г.? Ще оцелеят ли високите идеали на кубинската революция, за които се жертваха хиляди нейни герои? Тези въпроси с право вълнуват милиони хора по земята, защото историята категорично е доказала, че справедливо разпределената бедност се понася по-сплотено от обществото от несправедливо разпределеното богатство. Още преди хиляди години древният римски императори са се ръководили от максимата "Divide et impera!" - "Разделяй и владей!". Ще позволи ли Куба да бъде социално  разделена, преди да я завладеят отново?

            В тези тежки времена братска ръка й подадоха Китай, Венецуела и някои други латиноамерикански страни. Венецуела доставя при изгодни условия на Куба жизнено необходимия за индустрията, селското стопанство и транспорта петрол (около 90 хиляди барела на ден), а тя й изпраща книги, медицински работници, учители и други специалисти, които помагат на Венецуела да реши някои свои социални проблеми. Тази помощ даде възможност на Куба да поеме глътка въздух и да отмени част от пазарните реформи, които най-остро противоречат на духа на нейната революция.

            В настоящия изключително труден момент в резултат на преумора Фидел Кастро получи стомашен кръвоизлив и на 31 юли 2006 г бе подложен на сложна операция. По този повод кубинските емигранти ликуваха по улиците на "литъл Хавана" в Маями, а експрезидентът на сащ, Джордж Буш, обеща на кубинците щедра помощ в случай, че поемат по пътя на демокрацията. Надеждите му се оказаха напразни, защото на 24 февруари 2008 г. болният Фидел Кастро предаде ръководството на държавата на брат си Раул. Той оповести провеждането на определени реформи при съхранение на принципите на социализма и отмяна на някои "безсмислени" за населението ограничения. Както стана известно, кубинците ще могат вече да отсядат в хотели, предвидени преди само за чуждестранни туристи, да придобиват внасяни от Китай мобилни телефони, CD- и DVD-плейъри, микровълнови печки и други липсващи до сега електрически уреди. А необработваната земя ще се раздаде безплатно на кооперативи за ползване. Ще се повишат и държавните изкупни цени за земеделските продукти, за да се стимулира производството и да се намали зависимостта на страната от внос на храни, въпреки благоприятните климатични условия.

            Днес Куба, както и много други страни от Латинска Америка и Азия, търси своя път към новия социализъм. И ние горещо пожелаваме тя да го открие, за да продължи да бъде пионер в изграждането на бъдещето общество на социалната справедливост.




Гласувай:
1



1. анонимен - Да живее революцията !
09.04.2009 19:13
Дано оцелее, трябва да има пример за бъдещо развитие !!!
цитирай
2. анонимен - hGpYzdUzGeGy
24.05.2011 21:40
Great thinking! That really brekas the mold!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: iw69
Категория: Политика
Прочетен: 4822270
Постинги: 2500
Коментари: 6278
Гласове: 16457
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031