Постинг
21.04.2009 10:10 -
Левицата в Холандия (Част І)
Автор: iw69
Категория: Политика
Прочетен: 1085 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 23.09.2009 14:49
Прочетен: 1085 Коментари: 1 Гласове:
1
Последна промяна: 23.09.2009 14:49
д-р.юр.н. Иван Аладжов
Кратка История на Холандската Социалдемокрация и нейният Упадък
Левите формации в Холандия [1] се зараждат още през 60-те години на 19 век под формата на социалдемократически и синдикални работнически движения. Те се подкрепят от създадения в Лондон през 1864 г. Първи интернационал на трудещите се. Характерно за този начален период е, че не съществува особена идеологическа разлика между отделните леви формирования.[2] През 1871 г. те дори за кратко време се обединяват в сравнително умерения "Общ нидерландски работнически съюз" (`Algemeen Nederlandisch Werklieden Verbond` - ANWV), в който обаче силно влияние имат и свързаните с монархията либерални и протестантски формации. Но през 1878 г. той се разцепва вследствие на избухналите остри идеологически разногласия след като радикални холандски представители на Интернационала се завръщат от Великобритания и се присъединяват към ANWV. От него се отделят по-левите сили около Вилем Ансиг и учредяват "Социалдемократически съюз" (`Sociaal-Democratische Vereenigung` - SDV), който през 1881 г. се обединява с няколко по-малки социалистически формации, преименувайки се незначително в "Sociaal-Democratische Bond" (`SDB`). Новият "Социалдемократически съюз" заема изцяло промарксистки позиции, обявявa се категорично срещу монархията и против колониализма и провъзгласява пролетарската революция като основно средство за извоюване и изграждане на едно по-справедливо общество. `SDB` се застъпва за дълбоки обществени и социално-икономически реформи, за безплатно образование и здравеопазване, за изграждане на достъпно за всички социално осигуряване, за абсолютна забрана на детския труд, за равнопоставеност между половете, за облекчени условия на труд за жените, както и право за участие в политическия живот на всички граждани. Година по-късно за ръководител на `SDB` е избран конвертиралия към атеизма бивш протестантски проповедник и анархист - Фердинанд Домела Нювенхуйс, който през следващите близо 2 десетилетия съществено определя развитието на тази политическа формация. През 1886 г. Домела е интерниран за антимонархически изказвания. Година след освобождаването му холандските социалдемократи, въпреки радикално революционната си ориентация, решават през 1888 г. да участват за първи път в парламентарни избори. Домела успява да извоюва мандат в долната камара ("Tweede Kamer")[3] на парламента ("Generalstaaten"),[4]където активно се бори за правата на трудещите се, но в условията на пълна изолация от страна на останалите промонархистки депутати. Това го отчайва и той напуска парламента през 1891 г. В "Социалдемократическия съюз" избухва остър спор между по-умерените и ултралевите за или против по-нататъшното участие в парламентарната дейност, в който в крайна сметка надделяват по-радикалните привърженици на Домела, които се обявяват против парламентаризма, за директни, анархистки акции против системата. Тази позиция на мнозинството поражда трайни вътрешнопартийни противоречия, подклаждани и от антианархистките позиции на новоучредения Втори Интернационал,[5]които водят на партийния конгрес в Гронинген през 1893 г до отцепване на по-умереното крило около Питер Трюлстра. Същата година правителството забранява "Социалдемократическия съюз", който се новоучредява под името "Социалистически съюз" (`Socialistenbond` - SB), но след като и анархистите около Домела го напускат остава без особенно политическо влияние. Социалдемократическата Работническа Партия През 1894 г. отцепилите се година преди това от "Социалдемократическия съюз" по-умерени социалисти около Питер Трюлстра създават със съществената организационна и финансова помощ на германските социалдемократи новата холандска "Социалдемократическа работническа партия" - СДРП (`Sociaal Democratische Arbeiders Partij` - SDAP). Партийната програма на новосформираната СДРП представлява дословен превод на ревизионистката Ерфуртска програма на германските социалдемократи, в която все още се говори за постигане на социалистическо общество и за социална революция, но се набляга на парламентарната дейност като начин за постигането на тази цел. През първите години на своето съществуване новата социалдемократическа партия на Холандия остава с ограничено политическо влияние, имайки само няколко стотин членове и постигайки на избори едва около 2 %.[6] Но постепенно СДРП укрепва и се превръща в най-силната лява формация на страната. През 1900 г. остатъците от "Социалистическия съюз" (SB) се вливат в партията на социалдемократите и на изборите през първото десетилетие на 20-ти век СДРП постига вече над 6 %, като за нея гласуват главно млади, по-заможни представители на интелигенцията (адвокати, учители, инженери и лекари). Този феномен се дължи на факта, че до края на Първата световна война в Холандия съществува имотен и полов ценз, който не позволява на бедните слоеве и на жените да гласуват. Вследствие на тежките условия на труд и постоянните репресии срещу профсъюзите през 1903 г. се стига до остри социални вълнения и до широкомащабни стачки в множество жизненоважни за икономиката сектори. Първоначално социалдемократите подкрепят протеста на трудещите се, надявайки, че той ще кулминира в социалистическа революция. Но след като консервативното християндемократическо правителство оказва силен натиск върху стачкуващите, по-умерената част от СДРП, както и нейния лидер П. Трюлстра се обявяват срещу протеста. Тази рязка промяна в политиката на партията води до остър сблъсък и дълготрайна борба между ортодоксалните марксисти и ревизионистите. Вследствие на непоследователност в позициите от работническата партия СДРП окончателно се дистанцират както антисоциалистическите конфесионални профсъюзи, така и все още сравнително силните автономни анархо-синдикалисти около Домела.[7] Това принуждава СДРП да инициира създаването на близък до нея синдикат. Така през 1905 г. се учредява социалдемократическата "Холандска федерация на профсъюзите" (`Nederlandsch Verbond van Vakvereenigingen` - NVV). След дългогодишна борба за надмощие през 1907 г. десните социалдемократи успяват да изтласкат от ръководството на партията и от редакцията на нейния вестник "Народът" (`Het Volk`) лидерите на промарксисткото крило на СДРП - Давид Вайнкоп, Ян Кронелиус Сетон, Херман Хортер, Антон Паннекук. В последствие те започват паралелно да издават ново периодично ляво издание - "Трибуната" (`De Tribune`), в което остро критикуват реформистко-съглашенския курс на партията и открито призовават към пролетарска революция. На партийния конгрес през декември 1908 г. новото ръководство на СДРП поставя ултимативно условие на редакцията на "De Tribune" да преустанови издаването на вестника, заплашвайки членовете й с изключване. И понеже левите не се подчиняват година по-късно те са изключени от партията. Давид Вайнкоп и неговите другари основават през 1909 г. нова, изцяло промарксистка "Социалдемократическа партия" - СДП (`Sociaal Democratische Partij` - SDP), която по-късно се преименува в "Комунистическа партия на Холандия" - КПХ (`Communistische Partji van Holland` - CPH).[8] Началото на следващото десетилетие е белязано освен с острото вербално противоборство между двете социалдемократически партии, така и с издигането на нови политически теми от СДРП. На дневен ред се поставя иска за всеобщо избирателно право, което да отмени действащия имотен ценз, както и забраната за жените да участват в политическия живот. За да постигне своята цел работническата партия се обявява за организиране на масови стачки. Но ръководството на социалистическия синдикат NVV се дистанцира от тази идея, страхувайки се от негативни последствия за трудещите се, ако те обявят генерална стачка. Освен това кралица Вилхелмина категорично забранява провеждането на всякакви протестни действия. Но именно тези забрани в крайна сметка спомагат за фокусирането на общественото мнение върху справедливите искания на СДРП. Така на проведените през 1913 г. избори партията успява трайно да удвои резултата си на около 15 %, с което се издига до нивото на вече значима парламентарна сила. Вследствие на добрия резултат за първи път на социалдемократите е предложено участие в коалиционно правителство с либералите, както и 3 министерски поста. Но нейното макар и реформистко ръководство отказва на този етап да участва във властта на национално ниво, страхувайки се от загуба на доверие сред избирателите, ако влезе в коалиция с буржоазни партии и не успее да реализира основните си цели. А те все още са: изграждане на социалистическо общество, разоръжаване на армията, отказ от колониалните владения,[9]превръщането на Холандия от монархия в република и намаляване влиянието на църквата върху обществото. Въпреки отказа си от участие в държавната власт, на регионално ниво СДРП влиза в коалиции с либералите. След избухването на Първата световна война опозиционните холандски социалдемократи подкрепят правителствената политика за въоръжен неутралитет, което предизвиква остра вътрешнопартийна полемика и напускане на част от членовете й, които се присъединяват към значително по-лявата "Социалдемократическа партия" на "трибунистите" около Давид Вайнкоп. След края на войната, през 1918 г., след дълги парламентарни дебати, в Холандия се провеждат първите истински свободни избори, в които вземат участие всички граждани, независимо от имотен ценз и пол. Макар че на този вот СДРП успява с около 22% да постигне значителен успех, правителството е съставено от дясна коалиция. През есента на с.г. в съседна Германия, както и на други места в Европа, вследствие на силното въздействие на Октомврийската революция в Русия, избухват социални брожения. В тази наелектризирана революционна атмосфера иначе умерения ръководител на СДРП, Трюлстра счита, че момента да провъзгласи началото на социалистическа революция и в Холандия е дошъл. В пламенна реч пред парламента той ултимативно призовава консервативното правителство да подаде оставка, надявайки се че населението, както и части от армията ще се присъединят към революционния му призив. Но неговия повик остава без последователи - населението е пасивно, а силите на реда са лоялни на кабинета. Дори по-голямата част от близо 50-те хиляди партийни членове на СДРП се противопоставят на Трюлстра, който разочарован от неуспеха се оттегля от политиката. Този неуспешен опит на социалдемократите за революция не остава без последици за СДРП. Всички десни и центристки партии се съюзяват срещу тях с цел в бъдеще да се предотврати идването на власт на социалдемократите, които макар и със сравнително високи изборни резултати от около 24 % са държани встрани от управлението на страната до началото на Втората световна война. Също така и позицията, която заема СДРП по време на бунта на бойния кораб "Седемте провинции" през 1933 г. в далечното колониално владение Холандска Източна Индия и последвалите го размирици, засилва отрицателното отношение на консервативните партии към социалдемократите. И въпреки, че СДРП не се изказва изрично в подкрепа на антиколониалното въстание, а само изразява разбиране за мотивите на разбунтувалия се екипаж, правителството забранява на военните да членуват в социалдемократическата партия. Вследствие на тази изолация СДРП постепенно ревизира част от досегашните си политически позиции - през 1934 г. официално се отказва от настояването си за разоръжаване на страната и за отказ от колониалните владения, а две години по-късно изоставя и искането си за Холандска република, признавайки монархизма. Последиците от тези съществени промени в политическата ориентация са, че лявото крило на партията заедно с няколко хиляди партийни членове я напуска и учредява "Независима социалистическа партия", която още с.г. се обединява с троцкистката "Революционна социалистическа партия". С избухването на Втората световна война отношението на консерваторите към все по-силните социалдемократи, които вече наброяват близо 90 000 членове, се променя и те предлагат на СДРП да участва с двама министри в т.нар. "Национална коалиция" срещу надвисналата над страната външна заплаха. След като през 1940 г. германците за броени дни прегазват Холандия правителството й емигрира във Великобритания. Нацистите забраняват социалдемократическата партия както и другите политически формации, с изключение на холандските фашисти от NSB. Част от партийците на СДРП участват заедно с комунистите в антифашистката съпротива. Трансформацията на социалдемократите в управляваща партия След края на Втората световна война през февруари 1946 г. холандските социалдемократи инициират създаването на нова ляво-центристка политическа формация - "Партията на труда" (`Partij van de Arbeit` - PvdA), в която влизат освен СДРП и други по-малки формации като социал-протестантите от "Християн-демократичния съюз" (CDU), умерено левия "Либерално демократичен съюз" (VDB),[10]както и представители на католическото съпротивително движение "Christofoor" и на други центристки и социал-конфесионални формации. Идеята на тази по-широка, умерено лява социал-либерална партия е да се постигне т.нар. "пробив" (`Doorbraak`) в закостенялата политическа система на страната, новата формация да се превърне в една от управляващите партии, допусната от консерваторите до властта и по този начин да се преодолее довоенната остра поляризация на обществото. На първите следвоенни избори през юни 1946 г. новата "Партията на труда" (PvdA) получава над 28 %, което й осигурява 29 мандата в Долната камара на парламента. Въпреки добрия резултат вотът е спечелен от дясно-центристката "Католическа народна партия" (КVP), която, обаче, създава широко коалиционно правителство със социалдемократите и с още 2 други по-малки центристки партии[11], начело с консервативния министър-председател Луис Беел. По време на неговото управление, подкрепяно от "Партията на труда", в холандската колония Индонезия се заражда силно национално-освободително движение. През лятото на 1947 г. се стига до тежки въоръжени сблъсъци между холандския експедиционен корпус и местни партизански формирования. При тези военни действия, които холандците умалително наричат само "полицейски акции", е окупирана по-голямата част от главния остров Ява. Във връзка с предстоящото изменение на конституцията, касаещо статута на колонията Индонезия, през лятото на 1948 г. се провеждат нови парламентарни избори. На тях "Партията на труда" макар и да получава 25,6 % (27 мандатоносителя) и по-лош резултат от на предходния вот, успява заради още по-лошото представяне на останалите партии да се издигне до нивото на най-силна политическа формация и да състави първото свое самостоятелно правителство начело със своя бивш социален министър Вилем Дреес. Той успява да се задържи на премиерския пост до края на 1958 г.[12]в продължение на 4 поредни кабинета с помощта на досегашните си дясно-центристки коалиционни партньори. Във вътрешнополитическо отношение коалиционното правителство на Дреес извършва някой важни социални реформи като напр. въвеждането на гарантирано държавно пенсионно и здравно осигуряване и др., с което се полагат основите на социално- пазарната държава в Холандия. По време на неговото управление страната сравнително бързо преодолява също и последиците от Втората световна война. Но във външнополитически аспект политиката на новия социалдемократически кабинет не е толкова положителна. Въпреки че правителството се ръководи от "Партията на труда", министър за отвъдморските територии е консервативен католик. Вследствие на агресивната политика на Холандия за запазване на всяка цена на колониите с техните ресурси като гарант за преодоляване последиците от немската окупация, в края на 1948 г. в Индонезия с нова сила избухват военните действия. Срещу местните партизани са хвърлени близо 130 000 души редовна холандска армия, които бързо доокупират о. Ява и по-голямата част на о. Суматра. И отново с цел заблуждение на световната общественост и това, доминирано от социалдемократите холандско правителство говори само за ограничени "полицейски акции". Но безспорен факт е, че по време на кървавите колониални войни в Индонезия в периода 1946-49 г., Холандия, управлявана от социалдемократите на "Партията на труда", по най-жесток начин избива над 100 000 души от местното население на тази далечна източноазиатска страна. А министър-председателят с арогантността на непоклатимо убеден в правотата си западноевропейски политик защитава тази война по следния начин: "Без нашата намеса индонезийския народ би бил изоставен на произвола на съдбата, а последствията ще са - първо анархия и след това диктатура." Но въпреки военните си победи холандската армия не е в състояние трайно да контролира окупираните територии, а и международната подкрепа за политиката на Хага намалява, след като ООН категорично се обявява против колониалната интервенция. Дори САЩ остро критикуват новия си съюзник. Съответно в края на 1949 г. Холандия, след като влиза в новоучреденото НАТО, е принудена да признае независимостта на бившата си колония, но запазвайки до 1962 г. големи части от о. Нова Гвинея. Въпреки че на изборите в началото на 1959 г. социалдемократите с 30,3 % и 48 парламентаристи получават втория си най-добър резултат до тогава, а броят на партийните им членове достига 147 000 души, "Партията на труда" губи водещата си позиция в политическото пространство. Тя излиза в опозиция след като 4 дясно-центристки формации начело с либералната "Народна партия за свобода и демокрация" (VVD) съставят кабинет без участие на социалдемократите. През пролетта на 1965 г. консервативната коалиция се разпада, а участвалите в нея конфесионални партии се обръщат към социалдемократите от PvdA, с които съставят ново правителство начело с католика Йозеф Калс. Но и на този кабинет не му е писано да финализира мандата и през есента на следващата година министър-председателят подава оставка след като неговата "Католическа народна партия" (KVP) гласува заедно с дясната опозиция против внесения от правителството бюджет. На провелите се в началото на 1967 г. парламентарни избори "Партията на труда", след краткото й пребиваване във властта рамо до рамо с консервативните католици, преживява тежка загуба и пада на 23,5 %, вследствие на което десните партии съставят следващото правителство без нея. След този изборен срив младото прогресивно крило в социалдемократическата PvdA - т.нар. "Нова левица", успява да се наложи и започва с реформирането на партията, ориентирайки я към политическите теми на възникналите по време на бунтовете от 1968 г. нови извънпарламентарни социални движения. Новото ляво ръководство прокарва възбрана за коалиране на "Партията на труда" с конфесионалните формации и започва преговори за създаването на опозиционен "Кабинет в сянка" (`РАК`) с новосформиралите се ляво-либерални "Демократи 66"[13]и социал-католиците от "Политическа партия радикали" (ППР).[14]Но същевременно с това при социалдемократите се оформя и антилява опозиция около сина на бившия премиер - Вилем Дреес (младши), която през 1970 г. се отцепва и учредява по-дясната от PvdA формация на "Демократичните социалисти `70" (`DS70`), които обаче след първото си успешно участие в избори бързо залязват от политическия небосклон. На парламентарния вот 1972 г., след завоя на ляво, "Партията на труда" успява да подобри резултата си на 27,3 %. Въпреки, че са водеща политическа сила социалдемократите не успяват да съставят желаното правителство с либералните "Демократи" и социалните "Радикали", които получават само 4,2 % и 4,8 %. Но също и дясно-консервативните конфесионални партии не са в състояние да сформират самостоятелно правителство. Така през 1973 г. се стига до широка коалиция между социалдемократи, прогресивните формации "Д-66" и "Радикали", консервативната католическата KVP и по-малката протестантска "Антиреволюционна партия" (`АRP`). За премиер е избран Йооп ден Уюл от "Партията на труда". Но в тази разнолика конфигурация на компромиса новият кабинет не е в състояние да реализира предизборните обещания на трите ляво-центристки партии за радикална обществена и икономическа реформа. За да компенсират липсата на реална социална политика за своите избиратели социалдемократите приемат през 1977 г. нов, значително по-ляв устав. В него те отново поставят на дневен ред одържавяването на основните промишлени, банкови и застрахователни компании. Този ляв завой на PvdA, както и зачестилите през втората половина на мандата личностни и идеологически противоречия между двата правителствени полюса водят до разпадане на управляващата коалиция преди края на мандата й. На провелите се през 1977 г. избори олевелите социалдемократи постигат най-високия си резултат с 33,8 % и 53 мандата и въпреки че и "Демократите" незначително се подобряват на 5,4 %, т.нар. прогресивни партии не са в състояние да съставят правителство. А дясно-центристките формации категорично отказват коалиция с завилата на ляво "Партия на труда". Това води до истинска правителствена криза, в която Холандия в продължение на 208 дни не е в състояние да излъчи нов кабинет. Едва след многомесечни преговори и сливането на консервативната "Католическа партия" с двете десни протестантски формации "Антиреволюционната партия" и "Историческия християнски съюз" в нова обединяваща конфесионална партия "Християн-демократичен апел" (`Christen Democratisch Appel` - CDA) и коалирането й с либералите от "Партията за свобода и демокрация" десните успяват да излъчат с минимално мнозинство ново правителство с католическия премиер Андреас ван Агт. Социалдемократите, макар и най-силната след изборите партия, са принудени да излязат в опозиция, като техния лидер Уюл изпълнява тази роля, безкомпромисно атакувайки консервативния кабинет. На провелите се през 1981 г. нови парламентарни избори "Партията на труда" получава само малко над 28 %, но този път влиза в коалиция с десните християндемократи и социал-либералните "Демократи 66", които с 11,1 % получават един от най-добрите си резултати. Вследствие на непреодолими личностни и идеологически противоречия между християн- и социалдемократи само 8 месеца по-късно последните напускат коалицията. Така през септември 1982 г. се стига до предсрочни избори, на които "Партията на труда" макар и с 30,4 % най-силната политическа формация, отново не е в състояние да състави ръководено от нея правителство. Затова пък нов устойчив коалиционен кабинет сформират десните християндемократи и либералите от "Партията за свобода и демокрация". Същият феномен се наблюдава и на следващите избори през 1986 г., когато социалдемократите с 33,3 % и 52 мандатоносителя, което е вторият им резултат, отново не намират достатъчно силни коалиционни партньори, за да съставят ръководено от тях правителство. Съответно консервативните формации отново успяват да изберат за премиер католика Рууд Луберс, а левия социалдемократ Уюл се оттегля от председателското място на PdvA. Неговият пост е зает от значително по-десния Вим Кок, лидер на строителния синдик "Bouwbond - NVV". С този избор от ръководството на социалдемократите окончателно е изтласкана левицата. На парламентарния вот 1989 г. "Партията на труда" макар и да получава с близо 32 % и 49 места поредния си висок резултат над 30 %, вече не е водеща политическа сила в парламента. По предложение на по-добре представилите се християндемократи, ръководените вече от десен лидер социалдемократи влизат с тях в коалиция с консервативен премиер - Луберс, след като приемат управленската програма на християндемократичната CDA. В този кабинет Вим Кук получава поста вицепремиер и министър на финансите. Характерно за третото правителство на католика Луберс е стопанската либерализация и масираната приватизация на обществено значими предприятия и услуги (енергийния сектор и др.), както и на строго консервативната фискална политика на социалдемократическия финансов министър, с която значително се ограничават социалните разходи. Тази политика на "голямата коалиция" се представя на обществото като абсолютно неизбежна реформа на "неефективната" социално-пазарна държава. Антисоциалната политика на християн-социалдемократичния кабинет предизвиква остро обществено недоволство и протести на профсъюзите. Съответно на изборите през 1994 г. управляващата коалиция претърпява тежки загуби. "Партията на труда" се срива под 24 %, а резултатите за християндемократичната CDA са още по-лоши и те не са в състояние да продължат "голямата коалиция". За разлика от неуспеха на водещите партии, на този вот по-малките формации реализират значителен прилив на гласове. Социалдемократите, които въпреки големия спад от 1/4, с 37 мандата остават все пак най-голямата парламентарна фракция и успяват да съставят водено от тях правителство с десните либерали от "Партията за свобода и демокрация" и социал-либералните "Демократи 66", които с 15,5 % постигат най-добрия си резултат. Кабинета на десния социалдемократ Вим Кук, т.нар. "Лилава коалиция", представлява първото управление на страната след Първата световна война, в което не участва нито една конфесионална партия. Това ляво-центристко правителство продължава в общи линии неолибералната и антисоциална политика на християндемократите. Но то е силно облагодетелствано от положителния световен икономически цикъл през втората половина на 90-те години. Съответно инвестиционната дейност и стопанския подем в страната са осезаеми, а безработицата намалява и правителството може да си позволи лукса да намали данъчното бреме и въпреки това да санира бюджета. Положителното икономическо развитие оказва благоприятно отражение и върху участващите в коалицията формации. Така на следващите избори "Партията на труда" успява да се подобри на 29 %, респ. 45 места. За разлика от нея, обаче левите либерали от "Д-66" получават само 9 %, губейки над 1/3 от гласовете си, отдавайки ги предимно на новоучредилата се в началото на 90-те години преобладаващо от бивши комунисти "Зелена левица", с изборен потенциал около 5 %.[15] Премиерът Вим Кук все пак успява да сформира втори "Лилав кабинет" с отслабените си досегашни коалиционни партньори, без да променя съществено провежданата политика на повсеместна икономическа дерегулация и либерализация. Ръководеното от социалдемократите правителство удобно плува до началото на хилядолетието на гребена на глобалния икономически подем, провеждайки само някой нематериални обществени "реформи" - като напр. либерализация на консумацията на дрога, на браковете между хомосексуалисти, на ефтаназията и др. Ръководеният от социалдемократите "Лилав кабинет" обаче се оказва напълно неподготвен за рязката промяна в световното икономическо развите след края на 2000 г. Липсата на реална социална политика, стопанският упадък, нарастващата отново безработица и въвеждането на еврото в Холандия, което най-безскрупулно се използва от бизнеса за повишение на цените, водят до бързо стопяване на подкрепата за правителството. Много недоволни партийни членове напускат управляващите ляво-центристки партии. С актуално само около 57 000 партийци, т.е. със спад от близо 2/3 спрямо пика, социалдемократите се сриват и по този показател до нивото от края на 20-те години на миналия век. Съответно на изборите през май 2002 г. формациите от "Лилавата коалиция" преживяват истински крах. Социалдемократите падат до едва 15 %, което е най-лошия им изборен резултат след 1918 г. Тежки загуби с над 5 % преживяват и социал-либералните им партньори от "Демократи 66". Подалият оставка лидер на социалдемократите Вим Кук и неговия избраник Ад Мелкерт, досегашен социален министър, са изместени в ръководството от Воутер Бос, енергичен харизматик, който се заема с реорганизация на "Партията на труда", нейното демократизиране и идеологическата й преориентация. В същото време християндемократите от CDA, които спечелват най-много гласове на този вот, съставят консервативно правителство заедно с десните либерали от "Партията за свобода и демокрация" (VVD) и новосформираната, спечелила от раз 17 %, ултрадясна, ксенофобска формация "Листа Пим Фортюн".[16] Но този консервативен експеримент само след няколко месеца се разпада. По този начин в началото на 2003 г. се стига до предсрочни избори, на които "Партията на труда" с новото си ръководство успява да се възстанови на 27,3 %. Но християндемократите, които отново са най-силната партия, отказват да съставят коалиция със социалдемократите, които продължават да имат лява програма, в която все още става дума за одържавяване на общественозначимите сектори на икономиката, въпреки че никога до сега да не са прибягвали до реализирането й. Консерваторите от "Християндемократическия апел" предпочитат да сформират дясно-центристко правителство с бившите коалиционни партньори на социалдемократите - десните либерали от "Партията за свобода и демокрация" и социал-либералните "Демократи 66".[17] Приоритет на кабинета на християндемократа Ян Петер Балкененде е неоконсервативната "реформа" на обществения сектор - драстично съкращение на публичните и социалните разходи, силно медийно афиширане на опитите за противодействие на растящата престъпност, но без реално намаляване на криминалността, и силно рестриктивна емигрантска политика, ограничаваща значително достъпа на чужденци до страната (особено след публичното убийство на режисьора Тео ван Гох в Амстердам на 2.11.2004 г). Социалдемократите от своя страна използват пребиваването си на опозиционната скамейка, за да деидеологизират окончателно своята партията и да я подготвят за бъдещи коалиции във всички политически посоки. Тяхната неписана цел е макар и с по-малко гласове в бъдеще да си отворят всички врати за трайно присъствие във властта. Така на 29.1.2005 г. "Партията на труда" приема нов, значително по-десен от действащия от 1977 г. устав (програма). В него вече не става въпрос за национализация, като форма за по-справедлива и по-социална политика. В унисон с днешните общоформулирани социалдемократически документи новият устав на холандската "Партия на труда" е пълен с обтекаеми, добронамерени фрази и пожелания като "...провеждане на политики, гарантиращи приличното съществуване на гражданите..., за да могат всички пълноценно да участват в обществения живот..." и т.н. в този дух. Но този добре замаскиран с вербалния воал на благозвучието десен завой на социалдемократите не остава незабелязан за левите избиратели. На провелите се на 22.11.2006 г. избори социалдемократическата "Партия на труда" (ПнТ) отново претърпява крах и пада на 21 %, което е най-лошия й резултат след 1922 г. Левите избиратели този път масово гласуват за набиращата сила "Социалистическа партия" (`СП`), която произлиза в началото на 70-те години от бивша маоистка, ултралява формация. Тази сравнително нова истински лява социалистическа партия постигна близо 17 % и предложи на социалдемократите от ПнТ да съставят заедно с бившите комунисти от "Зелената левица" обща антиконсервативна коалиция. Но силно одеснялата "Партия на труда", начело с лидера й Воутер Бос, отказа да участва в опита за съставяне на ляв кабинет. Днес `СП` представлява единствената влиятелна, истински лява алтернатива в Холандия. Влиянието на тази партия постоянно се засилва, особено след не блестящото със социални постижения "Лилаво управление" (1994-2002 г.) на социалдемократите от ПнТ. Така в началото на 2007 г., след тримесечни преговори, завилата две години преди това на дясно "Партия на труда" бе приета за младши коалиционен партньор в третия консервативен кабинет на християндемократa от CDA - Ян Петер Балкененде, а лидерът на социалдемократите Воутер Вос получава поста вицепремиер и министър на финансите. Другият по-малък съюзник на новото дясно-центристко правителство са протестантските фундаменталисти от "Християнския съюз" (`Christеn Unie`) на Андре Раувут. Направения тук преглед на днешната холандска социалдемокрация потвърждава впечатлението, че реформирането й като че ли се свежда само до обслужването на една единствена цел - задължително участие във властта, в коалиции с по-десни формации и с цената на безброй компромиси. Тази тенденция все повече обезсмисля историческата роля на социалдемокрацията, създава условия за преструктуриране на лявото пространство и за възникване на нови по-социални формации.
[1] В статията наименованията Нидерландия и Холандия се използват синонимно, макар от географска гледна точка те да не са идентични. Днес Нидерландия е официалното име на държавата, а Холандия е един от нейните региони, но се е наложило и като наименование на тази страна. [2] За това в литературата понятията социалдемократически и социалистически се използват най-често като синоними за сродни леви политически формации без особено големи идеологически различия. Днес изключение правят само по-малките неотроцкистки социалистически партии и холандската "Социалистическа партия", за която подробно ще стане въпрос по-нататък. [3] Първоначално долната камара ("Tweede Kamer") на парламента има 100 места, което означава, че с около 1 % от гласовете всяка партия може да вкара в него по един свой представител. През 1956 г. състава на парламента се разширява на 150 места, което сваля прага за 1 депутат на около 0,67 % от гласовете. Този праг и до днес остава минималната бариера пред партиите за влизане в парламента. [4] Нидерландският парламент е двукамарен и се състои освен от законодателната долна камара, в която заседават народните представители и от горна камара ("Eerste Kamer"), в която заседават 75 сенатори от съставящите Нидерландското кралство три регионални парламента, които имат право на вето върху законодателната дейност на "Tweede Kamer". [5] Именно вследствие на противоречията между социалдемократи и анархисти, след изключването на анархо-синдикалистите около Михаил Бакунин през 1872 г., Първия интернационал се разпада през 1876 г. Едва през 1889 г., и 6 години след смъртта на Маркс, по инициатива на Енгелс, но без неговото пряко участие, в Париж се сформира новия, по-умерен Втори интернационал, включващ 300 социалдемократически, социалистически и работнически партии от 20 страни, в който не се приемат организации с анархистка ориентираност. ІІ-рия Интернационал просъществува до началото на Първата световна война през 1914 г. След края на войната и победата на Октомврийската революция в Русия, вследствие на повсеместното разцепление на левите формации на реформистко-опортюнистични социалдемократи и прореволюционни комунисти, последните учредяват през 1919 г. Третия комунистически интернационал (Коминтерн) в Москва. След неуспешни опити в началото на 20-те години той да обхване и по-умерените реформатори (т.нар. Интернационал 2,5) през 1923 г. социалдемократите образуват свой Социалистически работнически интернационал в Хамбург. Но и двете формации се разпадат по време на Втората световна война, вследствие на преследването на левите работнически партии в Европа от фашистите. През 1938 г. малки ултралеви, троцкистки и антисталинистки формации учредяват в Мексико Четвъртия интернационал, който макар да съществува до днес и да е в основата на наднационалния партиен съюз на настоящата радикална "Европейска антикапиталистическа левица", остава без съществено политическо влияние. След края на ІІ-та Световна война европейските компартиите се обединяват през 1947 г. в т.нар. Коминформ, който обаче се саморазпуска само 10 години по-късно. През 1951 г. във Франкфурт на Майн (ФРГ) умерените социалдемократически партии учредяват съществуващия и днес Социалистически интернационал (СИ), който на европейско ниво е в основата на учредяването на наднационалната "Партия на европейските социалисти" (ПЕС). [6] Въпреки ниския изборен резултат социалдемократите от СДРП успяват още през 1897 г. да вкарат в парламента 2 свои представители, които обаче подкрепят правителството на либералите. [7] След смъртта през 1919 г. на анархисткия водач Фердинанд Домела Нювенхуйс, бившият съосновател и дългогодишен лидер на "Социалдемократическия съюз" през 80-те години на 19 в., движението на анархо-синдикалистите в Холандия губи своето влияние. [8] Това в същност представлява и едно от първите трайни разцепления на работническото движение в Европа по идеологически причини, каквито се наблюдават след победата на Октомврийската революция по целия свят. [9] През първата половина на 20-ти век сравнително малката Холандия все още притежава обширни колониални владения с обща територия около 2 млн. кв. километра. В източна Азия това е огромния архипелаг Индонезия, който се освобождава през 1949 г. след кървава колониална война. Суринам в Южна Америка остава до 1975 г. контролиран от Холандия, а разположените непосредствено пред западното венецуелско крайбрежие т.нар. Нидерландски Антили - о. Аруба, Кюрасау, Бонейр и още няколко по-малки острова в Карибско море и до днес още са холандско владение. [10] Но още през 1948 г. бившите представители на "Либерално демократичния съюз" (VDB) напускат "Партията на труда", обвинявайки я в левичарство, и създават либерално-консервативната "Народна партия за свобода и демокрация" (`Volkspartij voor Vrijheid en Democratie` - VVD), която бързо се издига до нивото на трета по големина партия в Холандия. [11] Вследствие на ниския изборен праг за влизане в холандския парламент в него са представени редовно около 10 партии. Съответно и кабинетите са съставени от повече формации, достигайки често до петстранни коалиции. [12] През целия този период социалдемократите успяват да съхранят водещите си политически позиции. На изборите през 1952 г. "Партията на труда" печели близо 29 % и 30 места в парламента, а през 1956 г. дори се подобрява на 32,6 % и вече 50 мандатоносителя (след проведеното увеличение с.г. на общия брой парламентаристи в Долната камара от 100 на 150 души). [13] Ляво-центристката либерална партия "Демократи 66" (`Democraten 66` - D66) e учредена през ноември 1966 г. от журналиста Ханс ван Миерло в навечерието на майските социални вълнения от 1968 г., първоначално като алтернативно гражданско движение на интелектуалци, недоволни от политическата система и нейното т.нар. "остълбяване" (`Verzuiling`). Като 4-те обществени "стълба", които гарантират съществуването на системата в Холандия се възприемат - конфесионалните католически и протестантски консервативни партии, либералите и социалдемократите. Идеята на инициаторите на партията "Д-66" е чрез сформирането на едно гражданско политическо движение да се постигне пробив в системата, което да спомогне за развитието на гражданското общество. Но тази формация още 1973 г. прекалено бързо е въвлечена във властта в съставеното от социалдемократите правителство, както и в последващите техни кабинети, като всяко участие в управлението оказва отрицателно влияние върху изборните резултати за новото движение. Съответно още 1974 г. основателят Миерло в знак на протест се оттегля от ръководството на партията и тя в края на 70-те години се преориентира към идеите на новите социални, екологични и пацифистки движения. Изборните резултати за "Д-66" се движат обикновено между 5 и 9 % с пик от 15,5 % през 1994 г., но от тогава формацията е в постоянен упадък, постигайки на последните избора през 2006 г. с 2 % най-лошия резултат от учредяването й. Партията днес има около 10 000 члена. [14] През 1968 г. от консервативната "Католическа народна партия" (`KVP`) се отцепва социално-екологичното й крило, сформирайки новата ляво-центристка "Политическа партия радикали" (`Politieke Partij Radikalen` - PPR), която постига изборни резултати до макс. 4,8 % и има в апогея си около 13 000 члена. През 1991 г. тази формация се слива с холандските комунисти и с още 2 други малки партии, образувайки "Зелената левица". [15] "Зелената левица" (`GroenLinks`) е учредена през 1991 г. от леви християни, еколози, пацифисти и комунисти от бившата СРН. На въпросния вот през 1998 г. новата ляво-екологична формация се подобрява на 7,3 % (спрямо 3,4 % през 1994 г.), което остава най-добрия й резултат до сега. [16] Екстремно дясната, квази неофашистка партия "Листа Пим Фортюн" (ЛПФ) е учредена на 12.2.2002 г. от едноименния ротердамски професор и публицист, който седмица преди това е изключен поради ксенофобските си изказвания от националистическата партия "Leefbar Nederland". Дни преди вота основателят е застрелян на предизборен митинг в Хилверзум. Въпреки това партията се явява на изборите на 16.5.2002 г. и получава с 17 %, т.нар. "протестен вот" на недоволните от големите партии и тяхната политика холандци. На предсрочните избори от 22.1.2003 г. "ЛПФ" получава само 5,7 %, след което пада на 0,2 % през 2006 г. и година по-късно се саморазпуска. Най-голямата националистическа формация, наследничка на Листата „ЛПФ”, е по-умерената "Партия на свободата", която на последните избори успя да влезе в парламента с 9 мандатоносители, респ. с около 6%. [17] Участието на левите либерални "Демократи 66" в дясното правителство на християндемократа Балкененде се превръща за тях в окончателното им политическо самоубийство. След пребиваване във властта в два управленски мандата със социалдемократите, те падат до 4 %, и след третия си съуправленски мандат в поредното антисоциално правителство (този път с консерваторите) на изборите 2006 г. се сриват до 2 %, с което практически изчезват от политическата сцена.
Кратка История на Холандската Социалдемокрация и нейният Упадък
Левите формации в Холандия [1] се зараждат още през 60-те години на 19 век под формата на социалдемократически и синдикални работнически движения. Те се подкрепят от създадения в Лондон през 1864 г. Първи интернационал на трудещите се. Характерно за този начален период е, че не съществува особена идеологическа разлика между отделните леви формирования.[2] През 1871 г. те дори за кратко време се обединяват в сравнително умерения "Общ нидерландски работнически съюз" (`Algemeen Nederlandisch Werklieden Verbond` - ANWV), в който обаче силно влияние имат и свързаните с монархията либерални и протестантски формации. Но през 1878 г. той се разцепва вследствие на избухналите остри идеологически разногласия след като радикални холандски представители на Интернационала се завръщат от Великобритания и се присъединяват към ANWV. От него се отделят по-левите сили около Вилем Ансиг и учредяват "Социалдемократически съюз" (`Sociaal-Democratische Vereenigung` - SDV), който през 1881 г. се обединява с няколко по-малки социалистически формации, преименувайки се незначително в "Sociaal-Democratische Bond" (`SDB`). Новият "Социалдемократически съюз" заема изцяло промарксистки позиции, обявявa се категорично срещу монархията и против колониализма и провъзгласява пролетарската революция като основно средство за извоюване и изграждане на едно по-справедливо общество. `SDB` се застъпва за дълбоки обществени и социално-икономически реформи, за безплатно образование и здравеопазване, за изграждане на достъпно за всички социално осигуряване, за абсолютна забрана на детския труд, за равнопоставеност между половете, за облекчени условия на труд за жените, както и право за участие в политическия живот на всички граждани. Година по-късно за ръководител на `SDB` е избран конвертиралия към атеизма бивш протестантски проповедник и анархист - Фердинанд Домела Нювенхуйс, който през следващите близо 2 десетилетия съществено определя развитието на тази политическа формация. През 1886 г. Домела е интерниран за антимонархически изказвания. Година след освобождаването му холандските социалдемократи, въпреки радикално революционната си ориентация, решават през 1888 г. да участват за първи път в парламентарни избори. Домела успява да извоюва мандат в долната камара ("Tweede Kamer")[3] на парламента ("Generalstaaten"),[4]където активно се бори за правата на трудещите се, но в условията на пълна изолация от страна на останалите промонархистки депутати. Това го отчайва и той напуска парламента през 1891 г. В "Социалдемократическия съюз" избухва остър спор между по-умерените и ултралевите за или против по-нататъшното участие в парламентарната дейност, в който в крайна сметка надделяват по-радикалните привърженици на Домела, които се обявяват против парламентаризма, за директни, анархистки акции против системата. Тази позиция на мнозинството поражда трайни вътрешнопартийни противоречия, подклаждани и от антианархистките позиции на новоучредения Втори Интернационал,[5]които водят на партийния конгрес в Гронинген през 1893 г до отцепване на по-умереното крило около Питер Трюлстра. Същата година правителството забранява "Социалдемократическия съюз", който се новоучредява под името "Социалистически съюз" (`Socialistenbond` - SB), но след като и анархистите около Домела го напускат остава без особенно политическо влияние. Социалдемократическата Работническа Партия През 1894 г. отцепилите се година преди това от "Социалдемократическия съюз" по-умерени социалисти около Питер Трюлстра създават със съществената организационна и финансова помощ на германските социалдемократи новата холандска "Социалдемократическа работническа партия" - СДРП (`Sociaal Democratische Arbeiders Partij` - SDAP). Партийната програма на новосформираната СДРП представлява дословен превод на ревизионистката Ерфуртска програма на германските социалдемократи, в която все още се говори за постигане на социалистическо общество и за социална революция, но се набляга на парламентарната дейност като начин за постигането на тази цел. През първите години на своето съществуване новата социалдемократическа партия на Холандия остава с ограничено политическо влияние, имайки само няколко стотин членове и постигайки на избори едва около 2 %.[6] Но постепенно СДРП укрепва и се превръща в най-силната лява формация на страната. През 1900 г. остатъците от "Социалистическия съюз" (SB) се вливат в партията на социалдемократите и на изборите през първото десетилетие на 20-ти век СДРП постига вече над 6 %, като за нея гласуват главно млади, по-заможни представители на интелигенцията (адвокати, учители, инженери и лекари). Този феномен се дължи на факта, че до края на Първата световна война в Холандия съществува имотен и полов ценз, който не позволява на бедните слоеве и на жените да гласуват. Вследствие на тежките условия на труд и постоянните репресии срещу профсъюзите през 1903 г. се стига до остри социални вълнения и до широкомащабни стачки в множество жизненоважни за икономиката сектори. Първоначално социалдемократите подкрепят протеста на трудещите се, надявайки, че той ще кулминира в социалистическа революция. Но след като консервативното християндемократическо правителство оказва силен натиск върху стачкуващите, по-умерената част от СДРП, както и нейния лидер П. Трюлстра се обявяват срещу протеста. Тази рязка промяна в политиката на партията води до остър сблъсък и дълготрайна борба между ортодоксалните марксисти и ревизионистите. Вследствие на непоследователност в позициите от работническата партия СДРП окончателно се дистанцират както антисоциалистическите конфесионални профсъюзи, така и все още сравнително силните автономни анархо-синдикалисти около Домела.[7] Това принуждава СДРП да инициира създаването на близък до нея синдикат. Така през 1905 г. се учредява социалдемократическата "Холандска федерация на профсъюзите" (`Nederlandsch Verbond van Vakvereenigingen` - NVV). След дългогодишна борба за надмощие през 1907 г. десните социалдемократи успяват да изтласкат от ръководството на партията и от редакцията на нейния вестник "Народът" (`Het Volk`) лидерите на промарксисткото крило на СДРП - Давид Вайнкоп, Ян Кронелиус Сетон, Херман Хортер, Антон Паннекук. В последствие те започват паралелно да издават ново периодично ляво издание - "Трибуната" (`De Tribune`), в което остро критикуват реформистко-съглашенския курс на партията и открито призовават към пролетарска революция. На партийния конгрес през декември 1908 г. новото ръководство на СДРП поставя ултимативно условие на редакцията на "De Tribune" да преустанови издаването на вестника, заплашвайки членовете й с изключване. И понеже левите не се подчиняват година по-късно те са изключени от партията. Давид Вайнкоп и неговите другари основават през 1909 г. нова, изцяло промарксистка "Социалдемократическа партия" - СДП (`Sociaal Democratische Partij` - SDP), която по-късно се преименува в "Комунистическа партия на Холандия" - КПХ (`Communistische Partji van Holland` - CPH).[8] Началото на следващото десетилетие е белязано освен с острото вербално противоборство между двете социалдемократически партии, така и с издигането на нови политически теми от СДРП. На дневен ред се поставя иска за всеобщо избирателно право, което да отмени действащия имотен ценз, както и забраната за жените да участват в политическия живот. За да постигне своята цел работническата партия се обявява за организиране на масови стачки. Но ръководството на социалистическия синдикат NVV се дистанцира от тази идея, страхувайки се от негативни последствия за трудещите се, ако те обявят генерална стачка. Освен това кралица Вилхелмина категорично забранява провеждането на всякакви протестни действия. Но именно тези забрани в крайна сметка спомагат за фокусирането на общественото мнение върху справедливите искания на СДРП. Така на проведените през 1913 г. избори партията успява трайно да удвои резултата си на около 15 %, с което се издига до нивото на вече значима парламентарна сила. Вследствие на добрия резултат за първи път на социалдемократите е предложено участие в коалиционно правителство с либералите, както и 3 министерски поста. Но нейното макар и реформистко ръководство отказва на този етап да участва във властта на национално ниво, страхувайки се от загуба на доверие сред избирателите, ако влезе в коалиция с буржоазни партии и не успее да реализира основните си цели. А те все още са: изграждане на социалистическо общество, разоръжаване на армията, отказ от колониалните владения,[9]превръщането на Холандия от монархия в република и намаляване влиянието на църквата върху обществото. Въпреки отказа си от участие в държавната власт, на регионално ниво СДРП влиза в коалиции с либералите. След избухването на Първата световна война опозиционните холандски социалдемократи подкрепят правителствената политика за въоръжен неутралитет, което предизвиква остра вътрешнопартийна полемика и напускане на част от членовете й, които се присъединяват към значително по-лявата "Социалдемократическа партия" на "трибунистите" около Давид Вайнкоп. След края на войната, през 1918 г., след дълги парламентарни дебати, в Холандия се провеждат първите истински свободни избори, в които вземат участие всички граждани, независимо от имотен ценз и пол. Макар че на този вот СДРП успява с около 22% да постигне значителен успех, правителството е съставено от дясна коалиция. През есента на с.г. в съседна Германия, както и на други места в Европа, вследствие на силното въздействие на Октомврийската революция в Русия, избухват социални брожения. В тази наелектризирана революционна атмосфера иначе умерения ръководител на СДРП, Трюлстра счита, че момента да провъзгласи началото на социалистическа революция и в Холандия е дошъл. В пламенна реч пред парламента той ултимативно призовава консервативното правителство да подаде оставка, надявайки се че населението, както и части от армията ще се присъединят към революционния му призив. Но неговия повик остава без последователи - населението е пасивно, а силите на реда са лоялни на кабинета. Дори по-голямата част от близо 50-те хиляди партийни членове на СДРП се противопоставят на Трюлстра, който разочарован от неуспеха се оттегля от политиката. Този неуспешен опит на социалдемократите за революция не остава без последици за СДРП. Всички десни и центристки партии се съюзяват срещу тях с цел в бъдеще да се предотврати идването на власт на социалдемократите, които макар и със сравнително високи изборни резултати от около 24 % са държани встрани от управлението на страната до началото на Втората световна война. Също така и позицията, която заема СДРП по време на бунта на бойния кораб "Седемте провинции" през 1933 г. в далечното колониално владение Холандска Източна Индия и последвалите го размирици, засилва отрицателното отношение на консервативните партии към социалдемократите. И въпреки, че СДРП не се изказва изрично в подкрепа на антиколониалното въстание, а само изразява разбиране за мотивите на разбунтувалия се екипаж, правителството забранява на военните да членуват в социалдемократическата партия. Вследствие на тази изолация СДРП постепенно ревизира част от досегашните си политически позиции - през 1934 г. официално се отказва от настояването си за разоръжаване на страната и за отказ от колониалните владения, а две години по-късно изоставя и искането си за Холандска република, признавайки монархизма. Последиците от тези съществени промени в политическата ориентация са, че лявото крило на партията заедно с няколко хиляди партийни членове я напуска и учредява "Независима социалистическа партия", която още с.г. се обединява с троцкистката "Революционна социалистическа партия". С избухването на Втората световна война отношението на консерваторите към все по-силните социалдемократи, които вече наброяват близо 90 000 членове, се променя и те предлагат на СДРП да участва с двама министри в т.нар. "Национална коалиция" срещу надвисналата над страната външна заплаха. След като през 1940 г. германците за броени дни прегазват Холандия правителството й емигрира във Великобритания. Нацистите забраняват социалдемократическата партия както и другите политически формации, с изключение на холандските фашисти от NSB. Част от партийците на СДРП участват заедно с комунистите в антифашистката съпротива. Трансформацията на социалдемократите в управляваща партия След края на Втората световна война през февруари 1946 г. холандските социалдемократи инициират създаването на нова ляво-центристка политическа формация - "Партията на труда" (`Partij van de Arbeit` - PvdA), в която влизат освен СДРП и други по-малки формации като социал-протестантите от "Християн-демократичния съюз" (CDU), умерено левия "Либерално демократичен съюз" (VDB),[10]както и представители на католическото съпротивително движение "Christofoor" и на други центристки и социал-конфесионални формации. Идеята на тази по-широка, умерено лява социал-либерална партия е да се постигне т.нар. "пробив" (`Doorbraak`) в закостенялата политическа система на страната, новата формация да се превърне в една от управляващите партии, допусната от консерваторите до властта и по този начин да се преодолее довоенната остра поляризация на обществото. На първите следвоенни избори през юни 1946 г. новата "Партията на труда" (PvdA) получава над 28 %, което й осигурява 29 мандата в Долната камара на парламента. Въпреки добрия резултат вотът е спечелен от дясно-центристката "Католическа народна партия" (КVP), която, обаче, създава широко коалиционно правителство със социалдемократите и с още 2 други по-малки центристки партии[11], начело с консервативния министър-председател Луис Беел. По време на неговото управление, подкрепяно от "Партията на труда", в холандската колония Индонезия се заражда силно национално-освободително движение. През лятото на 1947 г. се стига до тежки въоръжени сблъсъци между холандския експедиционен корпус и местни партизански формирования. При тези военни действия, които холандците умалително наричат само "полицейски акции", е окупирана по-голямата част от главния остров Ява. Във връзка с предстоящото изменение на конституцията, касаещо статута на колонията Индонезия, през лятото на 1948 г. се провеждат нови парламентарни избори. На тях "Партията на труда" макар и да получава 25,6 % (27 мандатоносителя) и по-лош резултат от на предходния вот, успява заради още по-лошото представяне на останалите партии да се издигне до нивото на най-силна политическа формация и да състави първото свое самостоятелно правителство начело със своя бивш социален министър Вилем Дреес. Той успява да се задържи на премиерския пост до края на 1958 г.[12]в продължение на 4 поредни кабинета с помощта на досегашните си дясно-центристки коалиционни партньори. Във вътрешнополитическо отношение коалиционното правителство на Дреес извършва някой важни социални реформи като напр. въвеждането на гарантирано държавно пенсионно и здравно осигуряване и др., с което се полагат основите на социално- пазарната държава в Холандия. По време на неговото управление страната сравнително бързо преодолява също и последиците от Втората световна война. Но във външнополитически аспект политиката на новия социалдемократически кабинет не е толкова положителна. Въпреки че правителството се ръководи от "Партията на труда", министър за отвъдморските територии е консервативен католик. Вследствие на агресивната политика на Холандия за запазване на всяка цена на колониите с техните ресурси като гарант за преодоляване последиците от немската окупация, в края на 1948 г. в Индонезия с нова сила избухват военните действия. Срещу местните партизани са хвърлени близо 130 000 души редовна холандска армия, които бързо доокупират о. Ява и по-голямата част на о. Суматра. И отново с цел заблуждение на световната общественост и това, доминирано от социалдемократите холандско правителство говори само за ограничени "полицейски акции". Но безспорен факт е, че по време на кървавите колониални войни в Индонезия в периода 1946-49 г., Холандия, управлявана от социалдемократите на "Партията на труда", по най-жесток начин избива над 100 000 души от местното население на тази далечна източноазиатска страна. А министър-председателят с арогантността на непоклатимо убеден в правотата си западноевропейски политик защитава тази война по следния начин: "Без нашата намеса индонезийския народ би бил изоставен на произвола на съдбата, а последствията ще са - първо анархия и след това диктатура." Но въпреки военните си победи холандската армия не е в състояние трайно да контролира окупираните територии, а и международната подкрепа за политиката на Хага намалява, след като ООН категорично се обявява против колониалната интервенция. Дори САЩ остро критикуват новия си съюзник. Съответно в края на 1949 г. Холандия, след като влиза в новоучреденото НАТО, е принудена да признае независимостта на бившата си колония, но запазвайки до 1962 г. големи части от о. Нова Гвинея. Въпреки че на изборите в началото на 1959 г. социалдемократите с 30,3 % и 48 парламентаристи получават втория си най-добър резултат до тогава, а броят на партийните им членове достига 147 000 души, "Партията на труда" губи водещата си позиция в политическото пространство. Тя излиза в опозиция след като 4 дясно-центристки формации начело с либералната "Народна партия за свобода и демокрация" (VVD) съставят кабинет без участие на социалдемократите. През пролетта на 1965 г. консервативната коалиция се разпада, а участвалите в нея конфесионални партии се обръщат към социалдемократите от PvdA, с които съставят ново правителство начело с католика Йозеф Калс. Но и на този кабинет не му е писано да финализира мандата и през есента на следващата година министър-председателят подава оставка след като неговата "Католическа народна партия" (KVP) гласува заедно с дясната опозиция против внесения от правителството бюджет. На провелите се в началото на 1967 г. парламентарни избори "Партията на труда", след краткото й пребиваване във властта рамо до рамо с консервативните католици, преживява тежка загуба и пада на 23,5 %, вследствие на което десните партии съставят следващото правителство без нея. След този изборен срив младото прогресивно крило в социалдемократическата PvdA - т.нар. "Нова левица", успява да се наложи и започва с реформирането на партията, ориентирайки я към политическите теми на възникналите по време на бунтовете от 1968 г. нови извънпарламентарни социални движения. Новото ляво ръководство прокарва възбрана за коалиране на "Партията на труда" с конфесионалните формации и започва преговори за създаването на опозиционен "Кабинет в сянка" (`РАК`) с новосформиралите се ляво-либерални "Демократи 66"[13]и социал-католиците от "Политическа партия радикали" (ППР).[14]Но същевременно с това при социалдемократите се оформя и антилява опозиция около сина на бившия премиер - Вилем Дреес (младши), която през 1970 г. се отцепва и учредява по-дясната от PvdA формация на "Демократичните социалисти `70" (`DS70`), които обаче след първото си успешно участие в избори бързо залязват от политическия небосклон. На парламентарния вот 1972 г., след завоя на ляво, "Партията на труда" успява да подобри резултата си на 27,3 %. Въпреки, че са водеща политическа сила социалдемократите не успяват да съставят желаното правителство с либералните "Демократи" и социалните "Радикали", които получават само 4,2 % и 4,8 %. Но също и дясно-консервативните конфесионални партии не са в състояние да сформират самостоятелно правителство. Така през 1973 г. се стига до широка коалиция между социалдемократи, прогресивните формации "Д-66" и "Радикали", консервативната католическата KVP и по-малката протестантска "Антиреволюционна партия" (`АRP`). За премиер е избран Йооп ден Уюл от "Партията на труда". Но в тази разнолика конфигурация на компромиса новият кабинет не е в състояние да реализира предизборните обещания на трите ляво-центристки партии за радикална обществена и икономическа реформа. За да компенсират липсата на реална социална политика за своите избиратели социалдемократите приемат през 1977 г. нов, значително по-ляв устав. В него те отново поставят на дневен ред одържавяването на основните промишлени, банкови и застрахователни компании. Този ляв завой на PvdA, както и зачестилите през втората половина на мандата личностни и идеологически противоречия между двата правителствени полюса водят до разпадане на управляващата коалиция преди края на мандата й. На провелите се през 1977 г. избори олевелите социалдемократи постигат най-високия си резултат с 33,8 % и 53 мандата и въпреки че и "Демократите" незначително се подобряват на 5,4 %, т.нар. прогресивни партии не са в състояние да съставят правителство. А дясно-центристките формации категорично отказват коалиция с завилата на ляво "Партия на труда". Това води до истинска правителствена криза, в която Холандия в продължение на 208 дни не е в състояние да излъчи нов кабинет. Едва след многомесечни преговори и сливането на консервативната "Католическа партия" с двете десни протестантски формации "Антиреволюционната партия" и "Историческия християнски съюз" в нова обединяваща конфесионална партия "Християн-демократичен апел" (`Christen Democratisch Appel` - CDA) и коалирането й с либералите от "Партията за свобода и демокрация" десните успяват да излъчат с минимално мнозинство ново правителство с католическия премиер Андреас ван Агт. Социалдемократите, макар и най-силната след изборите партия, са принудени да излязат в опозиция, като техния лидер Уюл изпълнява тази роля, безкомпромисно атакувайки консервативния кабинет. На провелите се през 1981 г. нови парламентарни избори "Партията на труда" получава само малко над 28 %, но този път влиза в коалиция с десните християндемократи и социал-либералните "Демократи 66", които с 11,1 % получават един от най-добрите си резултати. Вследствие на непреодолими личностни и идеологически противоречия между християн- и социалдемократи само 8 месеца по-късно последните напускат коалицията. Така през септември 1982 г. се стига до предсрочни избори, на които "Партията на труда" макар и с 30,4 % най-силната политическа формация, отново не е в състояние да състави ръководено от нея правителство. Затова пък нов устойчив коалиционен кабинет сформират десните християндемократи и либералите от "Партията за свобода и демокрация". Същият феномен се наблюдава и на следващите избори през 1986 г., когато социалдемократите с 33,3 % и 52 мандатоносителя, което е вторият им резултат, отново не намират достатъчно силни коалиционни партньори, за да съставят ръководено от тях правителство. Съответно консервативните формации отново успяват да изберат за премиер католика Рууд Луберс, а левия социалдемократ Уюл се оттегля от председателското място на PdvA. Неговият пост е зает от значително по-десния Вим Кок, лидер на строителния синдик "Bouwbond - NVV". С този избор от ръководството на социалдемократите окончателно е изтласкана левицата. На парламентарния вот 1989 г. "Партията на труда" макар и да получава с близо 32 % и 49 места поредния си висок резултат над 30 %, вече не е водеща политическа сила в парламента. По предложение на по-добре представилите се християндемократи, ръководените вече от десен лидер социалдемократи влизат с тях в коалиция с консервативен премиер - Луберс, след като приемат управленската програма на християндемократичната CDA. В този кабинет Вим Кук получава поста вицепремиер и министър на финансите. Характерно за третото правителство на католика Луберс е стопанската либерализация и масираната приватизация на обществено значими предприятия и услуги (енергийния сектор и др.), както и на строго консервативната фискална политика на социалдемократическия финансов министър, с която значително се ограничават социалните разходи. Тази политика на "голямата коалиция" се представя на обществото като абсолютно неизбежна реформа на "неефективната" социално-пазарна държава. Антисоциалната политика на християн-социалдемократичния кабинет предизвиква остро обществено недоволство и протести на профсъюзите. Съответно на изборите през 1994 г. управляващата коалиция претърпява тежки загуби. "Партията на труда" се срива под 24 %, а резултатите за християндемократичната CDA са още по-лоши и те не са в състояние да продължат "голямата коалиция". За разлика от неуспеха на водещите партии, на този вот по-малките формации реализират значителен прилив на гласове. Социалдемократите, които въпреки големия спад от 1/4, с 37 мандата остават все пак най-голямата парламентарна фракция и успяват да съставят водено от тях правителство с десните либерали от "Партията за свобода и демокрация" и социал-либералните "Демократи 66", които с 15,5 % постигат най-добрия си резултат. Кабинета на десния социалдемократ Вим Кук, т.нар. "Лилава коалиция", представлява първото управление на страната след Първата световна война, в което не участва нито една конфесионална партия. Това ляво-центристко правителство продължава в общи линии неолибералната и антисоциална политика на християндемократите. Но то е силно облагодетелствано от положителния световен икономически цикъл през втората половина на 90-те години. Съответно инвестиционната дейност и стопанския подем в страната са осезаеми, а безработицата намалява и правителството може да си позволи лукса да намали данъчното бреме и въпреки това да санира бюджета. Положителното икономическо развитие оказва благоприятно отражение и върху участващите в коалицията формации. Така на следващите избори "Партията на труда" успява да се подобри на 29 %, респ. 45 места. За разлика от нея, обаче левите либерали от "Д-66" получават само 9 %, губейки над 1/3 от гласовете си, отдавайки ги предимно на новоучредилата се в началото на 90-те години преобладаващо от бивши комунисти "Зелена левица", с изборен потенциал около 5 %.[15] Премиерът Вим Кук все пак успява да сформира втори "Лилав кабинет" с отслабените си досегашни коалиционни партньори, без да променя съществено провежданата политика на повсеместна икономическа дерегулация и либерализация. Ръководеното от социалдемократите правителство удобно плува до началото на хилядолетието на гребена на глобалния икономически подем, провеждайки само някой нематериални обществени "реформи" - като напр. либерализация на консумацията на дрога, на браковете между хомосексуалисти, на ефтаназията и др. Ръководеният от социалдемократите "Лилав кабинет" обаче се оказва напълно неподготвен за рязката промяна в световното икономическо развите след края на 2000 г. Липсата на реална социална политика, стопанският упадък, нарастващата отново безработица и въвеждането на еврото в Холандия, което най-безскрупулно се използва от бизнеса за повишение на цените, водят до бързо стопяване на подкрепата за правителството. Много недоволни партийни членове напускат управляващите ляво-центристки партии. С актуално само около 57 000 партийци, т.е. със спад от близо 2/3 спрямо пика, социалдемократите се сриват и по този показател до нивото от края на 20-те години на миналия век. Съответно на изборите през май 2002 г. формациите от "Лилавата коалиция" преживяват истински крах. Социалдемократите падат до едва 15 %, което е най-лошия им изборен резултат след 1918 г. Тежки загуби с над 5 % преживяват и социал-либералните им партньори от "Демократи 66". Подалият оставка лидер на социалдемократите Вим Кук и неговия избраник Ад Мелкерт, досегашен социален министър, са изместени в ръководството от Воутер Бос, енергичен харизматик, който се заема с реорганизация на "Партията на труда", нейното демократизиране и идеологическата й преориентация. В същото време християндемократите от CDA, които спечелват най-много гласове на този вот, съставят консервативно правителство заедно с десните либерали от "Партията за свобода и демокрация" (VVD) и новосформираната, спечелила от раз 17 %, ултрадясна, ксенофобска формация "Листа Пим Фортюн".[16] Но този консервативен експеримент само след няколко месеца се разпада. По този начин в началото на 2003 г. се стига до предсрочни избори, на които "Партията на труда" с новото си ръководство успява да се възстанови на 27,3 %. Но християндемократите, които отново са най-силната партия, отказват да съставят коалиция със социалдемократите, които продължават да имат лява програма, в която все още става дума за одържавяване на общественозначимите сектори на икономиката, въпреки че никога до сега да не са прибягвали до реализирането й. Консерваторите от "Християндемократическия апел" предпочитат да сформират дясно-центристко правителство с бившите коалиционни партньори на социалдемократите - десните либерали от "Партията за свобода и демокрация" и социал-либералните "Демократи 66".[17] Приоритет на кабинета на християндемократа Ян Петер Балкененде е неоконсервативната "реформа" на обществения сектор - драстично съкращение на публичните и социалните разходи, силно медийно афиширане на опитите за противодействие на растящата престъпност, но без реално намаляване на криминалността, и силно рестриктивна емигрантска политика, ограничаваща значително достъпа на чужденци до страната (особено след публичното убийство на режисьора Тео ван Гох в Амстердам на 2.11.2004 г). Социалдемократите от своя страна използват пребиваването си на опозиционната скамейка, за да деидеологизират окончателно своята партията и да я подготвят за бъдещи коалиции във всички политически посоки. Тяхната неписана цел е макар и с по-малко гласове в бъдеще да си отворят всички врати за трайно присъствие във властта. Така на 29.1.2005 г. "Партията на труда" приема нов, значително по-десен от действащия от 1977 г. устав (програма). В него вече не става въпрос за национализация, като форма за по-справедлива и по-социална политика. В унисон с днешните общоформулирани социалдемократически документи новият устав на холандската "Партия на труда" е пълен с обтекаеми, добронамерени фрази и пожелания като "...провеждане на политики, гарантиращи приличното съществуване на гражданите..., за да могат всички пълноценно да участват в обществения живот..." и т.н. в този дух. Но този добре замаскиран с вербалния воал на благозвучието десен завой на социалдемократите не остава незабелязан за левите избиратели. На провелите се на 22.11.2006 г. избори социалдемократическата "Партия на труда" (ПнТ) отново претърпява крах и пада на 21 %, което е най-лошия й резултат след 1922 г. Левите избиратели този път масово гласуват за набиращата сила "Социалистическа партия" (`СП`), която произлиза в началото на 70-те години от бивша маоистка, ултралява формация. Тази сравнително нова истински лява социалистическа партия постигна близо 17 % и предложи на социалдемократите от ПнТ да съставят заедно с бившите комунисти от "Зелената левица" обща антиконсервативна коалиция. Но силно одеснялата "Партия на труда", начело с лидера й Воутер Бос, отказа да участва в опита за съставяне на ляв кабинет. Днес `СП` представлява единствената влиятелна, истински лява алтернатива в Холандия. Влиянието на тази партия постоянно се засилва, особено след не блестящото със социални постижения "Лилаво управление" (1994-2002 г.) на социалдемократите от ПнТ. Така в началото на 2007 г., след тримесечни преговори, завилата две години преди това на дясно "Партия на труда" бе приета за младши коалиционен партньор в третия консервативен кабинет на християндемократa от CDA - Ян Петер Балкененде, а лидерът на социалдемократите Воутер Вос получава поста вицепремиер и министър на финансите. Другият по-малък съюзник на новото дясно-центристко правителство са протестантските фундаменталисти от "Християнския съюз" (`Christеn Unie`) на Андре Раувут. Направения тук преглед на днешната холандска социалдемокрация потвърждава впечатлението, че реформирането й като че ли се свежда само до обслужването на една единствена цел - задължително участие във властта, в коалиции с по-десни формации и с цената на безброй компромиси. Тази тенденция все повече обезсмисля историческата роля на социалдемокрацията, създава условия за преструктуриране на лявото пространство и за възникване на нови по-социални формации.
[1] В статията наименованията Нидерландия и Холандия се използват синонимно, макар от географска гледна точка те да не са идентични. Днес Нидерландия е официалното име на държавата, а Холандия е един от нейните региони, но се е наложило и като наименование на тази страна. [2] За това в литературата понятията социалдемократически и социалистически се използват най-често като синоними за сродни леви политически формации без особено големи идеологически различия. Днес изключение правят само по-малките неотроцкистки социалистически партии и холандската "Социалистическа партия", за която подробно ще стане въпрос по-нататък. [3] Първоначално долната камара ("Tweede Kamer") на парламента има 100 места, което означава, че с около 1 % от гласовете всяка партия може да вкара в него по един свой представител. През 1956 г. състава на парламента се разширява на 150 места, което сваля прага за 1 депутат на около 0,67 % от гласовете. Този праг и до днес остава минималната бариера пред партиите за влизане в парламента. [4] Нидерландският парламент е двукамарен и се състои освен от законодателната долна камара, в която заседават народните представители и от горна камара ("Eerste Kamer"), в която заседават 75 сенатори от съставящите Нидерландското кралство три регионални парламента, които имат право на вето върху законодателната дейност на "Tweede Kamer". [5] Именно вследствие на противоречията между социалдемократи и анархисти, след изключването на анархо-синдикалистите около Михаил Бакунин през 1872 г., Първия интернационал се разпада през 1876 г. Едва през 1889 г., и 6 години след смъртта на Маркс, по инициатива на Енгелс, но без неговото пряко участие, в Париж се сформира новия, по-умерен Втори интернационал, включващ 300 социалдемократически, социалистически и работнически партии от 20 страни, в който не се приемат организации с анархистка ориентираност. ІІ-рия Интернационал просъществува до началото на Първата световна война през 1914 г. След края на войната и победата на Октомврийската революция в Русия, вследствие на повсеместното разцепление на левите формации на реформистко-опортюнистични социалдемократи и прореволюционни комунисти, последните учредяват през 1919 г. Третия комунистически интернационал (Коминтерн) в Москва. След неуспешни опити в началото на 20-те години той да обхване и по-умерените реформатори (т.нар. Интернационал 2,5) през 1923 г. социалдемократите образуват свой Социалистически работнически интернационал в Хамбург. Но и двете формации се разпадат по време на Втората световна война, вследствие на преследването на левите работнически партии в Европа от фашистите. През 1938 г. малки ултралеви, троцкистки и антисталинистки формации учредяват в Мексико Четвъртия интернационал, който макар да съществува до днес и да е в основата на наднационалния партиен съюз на настоящата радикална "Европейска антикапиталистическа левица", остава без съществено политическо влияние. След края на ІІ-та Световна война европейските компартиите се обединяват през 1947 г. в т.нар. Коминформ, който обаче се саморазпуска само 10 години по-късно. През 1951 г. във Франкфурт на Майн (ФРГ) умерените социалдемократически партии учредяват съществуващия и днес Социалистически интернационал (СИ), който на европейско ниво е в основата на учредяването на наднационалната "Партия на европейските социалисти" (ПЕС). [6] Въпреки ниския изборен резултат социалдемократите от СДРП успяват още през 1897 г. да вкарат в парламента 2 свои представители, които обаче подкрепят правителството на либералите. [7] След смъртта през 1919 г. на анархисткия водач Фердинанд Домела Нювенхуйс, бившият съосновател и дългогодишен лидер на "Социалдемократическия съюз" през 80-те години на 19 в., движението на анархо-синдикалистите в Холандия губи своето влияние. [8] Това в същност представлява и едно от първите трайни разцепления на работническото движение в Европа по идеологически причини, каквито се наблюдават след победата на Октомврийската революция по целия свят. [9] През първата половина на 20-ти век сравнително малката Холандия все още притежава обширни колониални владения с обща територия около 2 млн. кв. километра. В източна Азия това е огромния архипелаг Индонезия, който се освобождава през 1949 г. след кървава колониална война. Суринам в Южна Америка остава до 1975 г. контролиран от Холандия, а разположените непосредствено пред западното венецуелско крайбрежие т.нар. Нидерландски Антили - о. Аруба, Кюрасау, Бонейр и още няколко по-малки острова в Карибско море и до днес още са холандско владение. [10] Но още през 1948 г. бившите представители на "Либерално демократичния съюз" (VDB) напускат "Партията на труда", обвинявайки я в левичарство, и създават либерално-консервативната "Народна партия за свобода и демокрация" (`Volkspartij voor Vrijheid en Democratie` - VVD), която бързо се издига до нивото на трета по големина партия в Холандия. [11] Вследствие на ниския изборен праг за влизане в холандския парламент в него са представени редовно около 10 партии. Съответно и кабинетите са съставени от повече формации, достигайки често до петстранни коалиции. [12] През целия този период социалдемократите успяват да съхранят водещите си политически позиции. На изборите през 1952 г. "Партията на труда" печели близо 29 % и 30 места в парламента, а през 1956 г. дори се подобрява на 32,6 % и вече 50 мандатоносителя (след проведеното увеличение с.г. на общия брой парламентаристи в Долната камара от 100 на 150 души). [13] Ляво-центристката либерална партия "Демократи 66" (`Democraten 66` - D66) e учредена през ноември 1966 г. от журналиста Ханс ван Миерло в навечерието на майските социални вълнения от 1968 г., първоначално като алтернативно гражданско движение на интелектуалци, недоволни от политическата система и нейното т.нар. "остълбяване" (`Verzuiling`). Като 4-те обществени "стълба", които гарантират съществуването на системата в Холандия се възприемат - конфесионалните католически и протестантски консервативни партии, либералите и социалдемократите. Идеята на инициаторите на партията "Д-66" е чрез сформирането на едно гражданско политическо движение да се постигне пробив в системата, което да спомогне за развитието на гражданското общество. Но тази формация още 1973 г. прекалено бързо е въвлечена във властта в съставеното от социалдемократите правителство, както и в последващите техни кабинети, като всяко участие в управлението оказва отрицателно влияние върху изборните резултати за новото движение. Съответно още 1974 г. основателят Миерло в знак на протест се оттегля от ръководството на партията и тя в края на 70-те години се преориентира към идеите на новите социални, екологични и пацифистки движения. Изборните резултати за "Д-66" се движат обикновено между 5 и 9 % с пик от 15,5 % през 1994 г., но от тогава формацията е в постоянен упадък, постигайки на последните избора през 2006 г. с 2 % най-лошия резултат от учредяването й. Партията днес има около 10 000 члена. [14] През 1968 г. от консервативната "Католическа народна партия" (`KVP`) се отцепва социално-екологичното й крило, сформирайки новата ляво-центристка "Политическа партия радикали" (`Politieke Partij Radikalen` - PPR), която постига изборни резултати до макс. 4,8 % и има в апогея си около 13 000 члена. През 1991 г. тази формация се слива с холандските комунисти и с още 2 други малки партии, образувайки "Зелената левица". [15] "Зелената левица" (`GroenLinks`) е учредена през 1991 г. от леви християни, еколози, пацифисти и комунисти от бившата СРН. На въпросния вот през 1998 г. новата ляво-екологична формация се подобрява на 7,3 % (спрямо 3,4 % през 1994 г.), което остава най-добрия й резултат до сега. [16] Екстремно дясната, квази неофашистка партия "Листа Пим Фортюн" (ЛПФ) е учредена на 12.2.2002 г. от едноименния ротердамски професор и публицист, който седмица преди това е изключен поради ксенофобските си изказвания от националистическата партия "Leefbar Nederland". Дни преди вота основателят е застрелян на предизборен митинг в Хилверзум. Въпреки това партията се явява на изборите на 16.5.2002 г. и получава с 17 %, т.нар. "протестен вот" на недоволните от големите партии и тяхната политика холандци. На предсрочните избори от 22.1.2003 г. "ЛПФ" получава само 5,7 %, след което пада на 0,2 % през 2006 г. и година по-късно се саморазпуска. Най-голямата националистическа формация, наследничка на Листата „ЛПФ”, е по-умерената "Партия на свободата", която на последните избори успя да влезе в парламента с 9 мандатоносители, респ. с около 6%. [17] Участието на левите либерални "Демократи 66" в дясното правителство на християндемократа Балкененде се превръща за тях в окончателното им политическо самоубийство. След пребиваване във властта в два управленски мандата със социалдемократите, те падат до 4 %, и след третия си съуправленски мандат в поредното антисоциално правителство (този път с консерваторите) на изборите 2006 г. се сриват до 2 %, с което практически изчезват от политическата сцена.
Следващ постинг
Предишен постинг
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
