Постинг
21.04.2009 10:16 -
Левицата в Холандия (Част ІІ)
Автор: iw69
Категория: Политика
Прочетен: 1776 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 23.09.2009 14:47
Прочетен: 1776 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 23.09.2009 14:47
инж. Любен Аладжов
Разтварянето на Комунистическата партия в "Зелената Левица" Друга традиционна лява формация в Холандия са бившите комунисти. Както вече споменахме компартията е основана първоначално под името "Социал-демократическа партия" (СДП) от издаващото марксисткия вестник "Трибуна" ляво крило на ревизионистката "Социалдемократическата работническа партия" (СДРП), след като през 1909 г. "трибунистите" около Давид Вайнкоп са изключени от партията-майка. Първите години след разцепването протичат под знака на остро противоборство между двете партии, което особено се изостря в навечерието на Първата световна война. И докато левите "трибунисти" категорично се обявяват срещу подготовката на войната, СДРП провъзгласява "граждански мир" и заедно с десните партии гласува в парламента военните кредити на страната. Членовете на марксистката СДП участват в работата и на "Цимервалдската левица" - международното обединение на социалдемократите - интернационалисти и в издаването на техния вестник "Vorbote" ("Предвестник"). През 1917 г. СДП се обявява в защита и на Октомврийската революция. На изборите същата година тя не влиза в парламента, но на следващата година получава 2,3 % и две места в долната му камара ("Генералните щати"), където с двама левидепутати от "Лигата на христян-социалистите"[1]и един от по-малката "Социалистическа партия" формира т.нар. "Революционна фракция". За да влезе в новосформирания ІІІ-ти Интернационал освен идеологическо дистанциране на СДП от реформистките социалдемократически и социалистически партии, е необходимо и поименно разграничаване от тях. Затова през ноември с.г. СДП се преименува в "Комунистическа партия на Холандия" - КПХ (`Communistische Partij van Holland` - СРН). Половин година по-късно, през април 1920 г. тя става член на Комунистическия интернационал. Но още през 1920 г. между лидерите на КПХ, Антон Паннекук, Херман Хортер и Ленин се разгаря остра дискусия за тактиката на революционните движения, която намира отражение в статията на Ленин "Левичарството - детската болест на комунизма" и на Паннекук "Световната революция и тактиката на комунистите". Заради идейните различия привържениците на Паннекук и Хортер напускат КПХ. На изборите 1922 г. КПХ получава 1,8% от гласовете и 2 депутатски места в парламента, а на следващите през 1925 г. 1,2% и едно депутатско място. В средата на 20-те години в Холандската компартия се разгаря вътрешнопартийна борба, отражение на конфликта в Руската комунистическа партия (болшевики) между Сталин и Троцки. Още през 1924 г. Жак де Кадт и съмишлениците му напускат компартията и основават "Лига на комунистическата борба - Пропагандистки клубове". Преди изборите през 1925 г. Давид Вайнкоп е заменен на поста генерален секретар на КПХ от Луис де Виссер. Вайнкоп, Хенк Снеевлит и други лидери на компартията, привърженици на Троцки, са изключени от партията. Същата година Снеевлит основава "Революционния социалистически съюз" (`Revolutionair Socialistisch Verbond` - RSV), който през 1929 г. се обединява с по-малката "Социалистическа партия" и учредява "Революционната социалистическа партия" (`Revolutionair Socialistische Partij` - RSP).[2] 1926 г. от компартията е изключена цялата ротердамска организация, която начело с Давид Вайнкоп сформира нова антисталинистка "Комунистическата партия на Холандия - Централен комитет" (КПХ-ЦК). И трите партии, РСП, КПХ-ЦК и досегашната компартия, която се явява под името "КПХ - холандска секция на Коминтерна", вземат участие в изборите 1929 г., и с изключение на РСП получават по едно място в парламента. През 1930 г. КПХ и болшинството от членовете на КПХ-ЦК отново се обединяват. През февруари 1933 г. на военния кораб "Седемте провинции", патрулиращ в района на северозападна Суматра избухва бунт. Смесеният холандско-индонезийски екипаж завладява кораба и поема курс покрай южните брегове на Суматра. Това събитие и независимостта на холандската колония Източна-Индия стават главна тема на изборите през същата година. Шест дни след бунта холандският военен министър Декерс дава заповед корабът да бъде атакуван с авиация. Една от бомбите го улучва и убива 23-ма членове на екипажа. Останалите се предават. В последвалите политически спорове около инцидента управляващите се опитват да се оправдаят, че целта им е била само да сплашат моряците и че гибелта на 23-мата от тях е непреднамерена. Мотивите за метежа дълго време остават неизяснени. Едни от историците считат, че те са резултат от действието на комунистическа група на кораба, други историци го обясняват с активните социални вълнения в холандска Източна-Индия в периода 1932-34 г., когато колониалните власти се опитват да ги потушат с военна сила, а трети го възприемат като спонтанно възникнал бунт заради намалените заплати и лошите условия на кораба. Въпреки всичко, това събитие остава едно от най-важните за Холандия през 30-те години и предизвиква очевиден завой надясно в обществено-политическия й живот. Властите се заемат да ликвидират влиянието на социалдемократите всред военно-морските профсъюзи и държавните служители. Тяхната политика среща подкрепа от офицерския корпус и от предимно пробуржоазните партии и групировки в страната - католици, калвинисти и либерали. На проведените два месеца по-късно - през април 1933 г. избори социалдемократите губят 2 места в парламента, докато "Антиреволюционната партия" печели 2 нови места и лидерът й Хендрикус Колийн получава поста министър-председател. Като следствие от бунта на военния кораб "Седемте провинции" нараства популярността на такива политически организации като "Алианса за национално възраждане" (`Verband voor National Herstel`), който получава на изборите подръжката на 30 000 избиратели и 1 място в парламента и "Национал-социалистическото движение" на Антон Мюсерт. Но влиянието на тези ултрадесни, фашизоидни образувания в Холандия за разлика от тези в съседна Германия е нетрайно и започва да спада още към края на 30-те години. Компартията и "Революционната социалистическа партия" (РСП) се обявяват в пълна подкрепа на метежа на кораба и го считат за начало на антиколониалната революция. На изборите през 1933 г. "Комунистическата партия на Холандия" (която през 1935 г. сменя името си в "Комунистическа партия на Нидерландия"), след като разширява политическата си дейност върху територията на цялото кралство увеличава депутатите си на 4 души, което представлява около 4 % изборна подкрепа. Същевременно с това и ултралявата РСП си извоюва място в Народното събрание. От листата на комунистите в парламента влиза и индонезийският борец за независимост Рустам Ефенди като първи депутат от холандска Източна Индия. Веднага след началото на Втората световна война и установяването на немска окупация на 15.5.1940 г. "Комунистическата партия на Нидерландия" (КПН) преминава в нелегалност, а от юли с.г. е и забранена от немските власти. Въпреки това тя продължава нелегално дейността си и възстановява частично сътрудничеството си с антисталинистката "Революционна социалистическа работническа партия" - РСРП(преименувалата се след сливането си с "Независимата социалистическа партия" през 1935 г. бивша РСП на Снеевлит). През 1940 г. и двете партии се обявяват срещу антиеврейските действия на окупационните власти. Компартията активно се включва в съпротивата. Под нейното ръководство се образува "Съвет на съпротивата" (`Raad van Verzet`), който издава и нелегалния вестник "De Waarheid" ("Правда"). Компартията е и един от организаторите на февруарските стачки от 1941 г., насочени срещу антиеврейската политика на нацистите. В борбата против фашизма и немските окупатори загиват близо половината от членовете на КПН и почти целия състав на политбюро на Централния комитет (общо над 2000 жертви). За разлика от компартията, която въпреки тежките човешки загуби по време на нацизма, все пак успява след края на войната бързо да се възстанови, достигайки през 1946 г. 50 000 члена и изборни резултати над 10 %, другото антифашистко съпротивително движение "Фронт Маркс-Ленин-Люксембург" на бившия троцкист Снеевлит, произлязло от РСРП през 1942 г. е ликвидирано напълно, Ръководителят му е заловен и екзекутиран и са избити стотици негови сподвижници. Повечето жертви на антинацистката съпротива в Холандия са разкрити и загиват поради това, че преди нахлуването на германския Вермахт вътрешното контраразузнаване на страната умишлено не унищожава събраната до тогава информация за различните комунистически формации, дори я предава целенасочено на немското Гестапо, с което си откупува снизхождението на окупаторите. Сътрудничеството на агенти на холандската тайна полиция стига до там, че част от тях са наети от нацистите и инфилтрирани в левите съпротивителни движения, което стои в основата на успешните акции на Третия Райх срещу съпротивата в Нидерландия. Същите тези агенти, шпионирали и предавали свои съграждани на нацистите, са използвани след войната за създаване на ядрото на новата държавна сигурност на Холандия - "Binnenlandse Veiligheidsdienst" (BVD), която съвместно с американското ЦРУ участва в разработки срещу политическите противници на системата в страната. На първите следвоенни избори през 1946 г. компартията получава 10,6% от гласовете и 10 депутатски места в Долната камара на парламента и за първи път вкарва 4 свои представители и в Горната камара. Тези успехи безусловно се дължат на извоювания по време на антихитлеристката съпротива авторитет. Но впоследствие влиянието й постепенно намалява - на изборите 1948 г. тя губи две от депутатските си места. Също и на парламентарния вот през 1952 г. КПН реализира загуби, постигайки едва 6 %. А през 1959 г. партията успява да вкара само 3 свои представители в Долната камара на парламента. Негативно е развитието и на членската й маса - докато през 1947 г. компартията е в апогея си с над 53 000 членове, в края на 50-те години броят им намалява на малко над 11 000. Тази негативна тенденция се дължи от една страна на масираната антикомунистическа пропаганда на Запад по време на Студената война, но и на факта, че през 1956 г. КПН одобрява намесата на съветските войски в унгарските събития. Вследствие на това компартията е изложена на остра критика от всички обществени среди в страната, а централата й в Амстердам е атакувана и опустошена от радикални противници на СССР. Вътрешнопартийното недоволство от политическата ориентация на КПН продължава също да расте и през 1958 г. т.нар. "Група Брюж" (`Bruggroep`), оглавявано от Саул де Гроот, напуска партията след остри разногласията по въпроса за дейността на комунистическия "Eдинен профсъюз" (`Eenheidsvakcentrale`). Лидери на групата са Гербен Вагенаар и Хенк Горзак, известни активисти от Движението за антифашистка съпротива. Дейците на "Брюжгруп"създаватноваорганизация "Социалистическа работническа партия" (Socialistische Werkers Party), която след неуспех на изборите 1959 г. в по-голямата си част се присъединява към основаната две години преди това "Пацифистката социалистическа партия" - ПСП (`Pacifistisch Socialistische Partij`),[3] обединяваща много бивши членове на компартията, на социалдемократическата "Партия на труда" (PvdA) и други леви сили. Двете програми на партията са разработени и приети 1945 и 1952 г. В тях се заявява поддръжка на национално освободителната борба на Индонезия, искането за прекратяване на надпреварата във въоръжаването и на дислоцирането на ядрени оръжия, за ликвидиране на чуждите военни бази на територията на страната, връщане към политиката на неутралитет и изграждането на народнодемократична държава. През този период компартията е подложена на изолация от останалите политически партии. Нейната недвусмислена подкрепа за независимост на Холандска Източна Индия я изолира и от останалите парламентарни сили. Нейната твърда позиция по много политически въпроси, включително и позицията й към НАТО и Европейската икономическа общност блокира участието на компартията в парламентарните комисии по международната политика, по отбраната и по ядрената енергетика. Конфликтът между ръководствата на Съветския съюз и Китай също се отразява отрицателно на вътрешния живот на КПН. През 1964 г. от нея се отцепва маоисткото крило под названието "Единно комунистическо движение на Нидерландия (марксисти-ленинисти)". През 1971 г. от него се отделят част от активистите и създават 1972 г. организация, известна под името "Социалистическа партия", която днес е най-силната политическа формация в ляво от социалдемократите на PvdA. 21-ия си конгрес през 1964 г. КПН приема резолюция за "нова политическа ориентация на партията". През 1966 г. за нов лидер е избран Маркус Бекер, а следвоенния й дългогодишен генерален секретар Де Гроот остава почетен член на партията. "Новата ориентация" на КПН става причина за възникването на конфликти между нея и КПСС. Особено след като холандките комунисти осъждат навлизането на войските на Варшавския договор в Чехословакия през 1968 г. През 1969 г. КПН отказва участието си в Международното съвещание на комунистическите и работническите партии. През този период комунистите се радват и на по-големи изборни успехи - 1967 г. те получават 5 места в парламента, 1971 г. - 6, а 1972 г. - 7 места. Също и членската маса на партията нараства до над 15 000 души през втората половина на 70-те години. Изборите 1977 г. се отличават с ожесточена борба между социалдемократите от "Партията на труда" (PvdA) и християндемократите. Голяма част от избирателите, симпатизиращи на КПН подаряват гласа си за социалдемократите от "Партията на труда". Съответно комунистите получават само 2 депутатски места. На следващите избори през 1981 г. основният въпрос на политическата борба представлява дислокацията на нови атомни ракети "Пършинг ІІ" на холандска територия. През 80-те години комунистите оглавяват и едно от движенията, водещи борбата против ядреното въоръжаване - "Комитета против неутронната бомба". Март 1978 г. в Амстердам се провежда международен форум "Не на неутронната бомба". Повече от 1 милион холанци се подписват под искането за забрана на това оръжие за масово унищожение. Съответно на изборите през 1981 г. в парламента влизат 3 депутати от КПН, а 1982 г. тя завоюва и първото си кметско място в малкото градче Беерта в провинция Грьонинген. На европейските избори през 1984 г. КПН извоюва и първото си и последно място в Европарламента. Преди следващите редовни парламентарните избори за нов лидер на партията е избрана Ина Браувер. По това време компартията променя политическата си ориентация и започва да се занимава усилено с въпросите на екологията, феминизма, правата на малцинствата и на хомосексуалистите. В отговор на тази преориентация в политиката й, част от пролетарско ориентираните активисти на партията се опитват безуспешно да я върнат към стария й курс. Но през 1983 г. те напускат разочаровани компартията и формират "Лигата на комунистите в Нидерландия" - ЛКН (`Verbond van Communisten in Nederland`). На парламентарните избори през 1986 г. КПН и ЛКН участват обединени, но не успяват да получат нито едно место в Долната камара. Също и членската маса на компартията спада през 1988 г. под 7000 души, с което окончателно се затвърждава залезът на класическото комунистическо движение в Холандия. През 1989 г. КПН влиза в изборна коалиция с три други умерено леви организации: "Пацифистката социалистическа партия", ляво-екологичната "Политическа партия радикали" и ляво-центристката "Евангелистка народна партия", сформирайки новата формация "Зелена левица" (`GroenLinks`).[4] Впоследствие тази нова умерена ляво-екологична формация постига изборни резултати между 4 и 7 % и въпреки че днес има над 20 000 членове, от началото на десетилетието тя е в постепенен упадък.[5] През 1991 г. холандската компартия официално се саморазпуска, но "Лигата на комунистите" и членовете на КПН, които са несъгласни с новия курс се обединяват през 1992 г. в "Нова комунистическа партия на Нидерландия" (`Nieuwe Communistische Partij Nederland` - NCPN),която възобновява и издаването на комунистическия вестник "De Waarheid" ("Правда"), макар и с по-нисък тираж. Но новоучредената компартия остава на национално ниво със слабо политическо влияние, въпреки че на местни избори в някой региони постига резултати от над 10 %.[6] Другият модел нова лява "Социалистическа Партия" Учредената през 1972 г. първоначално като маоистка формация нова "Социалистическа партия" - СП (`Socialistische Partij` - SP) днес представлява най-голямата лява партия в политическото пространство на Холандия, която е разположена значително по-наляво от социалдемократическата PvdA. СП е третата по големина политическа фракция в парламента с актуално 25 депутата и постоянно подобряващи се изборни резултати, достигайки на последния вот през 2006 г. 16,6 % и която има над 52 000 партийни членове. Тази лява формация се застъпва за нов, хуманен социализъм, остро критикува капиталистическата система и поставя на дневен ред въпроса за фундаментално демократизиране и социализиране на политиката и на икономиката. Лайтмотив на СП е "Човешко достойнство, равенство и солидарност". На ниво Европарламент тази партия от нов тип участва с своите двама евродепутати във фракцията на "Обединената европейска левица / Северна зелена левица" (`UEL/NGL`). Корените на Социалистическата партия са в ляво маоистките отцепнически тенденции от средата на 60-те години, след избухването на идеологическия конфликт и конфронтацията между Москва и Пекин. Основите на новата Социалистическа партия са положени още през 1964 г. от отцепилите се от компартията активисти Даан Моние и Нико Шревел. Те са почитатели на маоизма и подържат тесен контакт с китайското посолство в Холандия, което ги кани в Народната република, където стават членове на "Червената гвардия на Мао". Инспирирани от идеологията на Мао Дзедунг и финансово подкрепяни от Китай те учредяват през 1965 г. маоисткия "Марксистко-ленински център на Нидерландия" (`MLCN`). Но това разцепление на световното комунистическо движение привлича и интересите на западните разузнавателни служби. По публикувани в книгата "В служба на `BVD" данни на бившия ръководител на контрашпионажа на холандските тайни органи - Фриц Хюкстра, `BVD` подкрепяно в тази дълбоко законспирирана операция с кодовото наименование "Червен херинг" от ЦРУ, успява да внедри в новосформиращото се маоистко движение свой агент - Питър Бове, известен под псевдонима Крис Петерсен. Целта на тайните служби е да спомогнат за разцепването на все още оценяваната като силна компартия, с което да намалят нейното влияние, както и да събират информация за маоистите и тяхното въздействие върху студентите и интелектуалците, както и за геополитическите амбиции на Китай. През 1968 г. агентът, който междувременно е успял да влезе в ръководството на "Марксистко-ленинския център" е разкрит и изгонен от центъра,[7] след което през 1970 г. изчистилата се от агенти на `BVD` маоистка формация се преименува в "Единно комунистическо движение на Нидерландия" (`Kommunistise Eenheidsbeweging Nederland` - KEN). Една от първите по-големи политически акции на тази нова формация, което й носи симпатии сред независимите леви, е подкрепата й за ротердамските докери, чиято стачка не намира одобрение от профсъюзите и от компартията КПН. Въпреки този първи успех на новата партия KEN още през 1971 г. се стига до идеологически конфликт в ръководството й, вследствие на който Даан Моние със свои сподвижници напуска формацията и през октомври с.г. учредява нова, по-умерена, маоистка "Комунистическа партия на Нидерландия - марксисти-ленинисти" (`Kommunistise Partij Nederland / Marxisties Leninisties`). Година по-късно, на 22.10.1972 г., тази формация се преименува в "Социалистическа партия" (СП), частично се деидеологизира, обръща се към ежедневните проблеми на трудещите се, с цел постепенно да се трансформира в масова партия. Към средата на 70-те години СП вече наброява няколко хиляди членове и успява да изгради собствен профсъюз - "Работническа власт". След 1975 г. в партията започва процес на постепенна демаоизация и на дистанциране от водената от Китай политика. Мао вече не се възприема като безгрешен вожд, а е подложен на критична преоценка. През тази година Китайската народна република за първи път е остро критикувана от Социалистическата партия, която публично упреква китайския посланик за "неясноти" във външната политика на КНР. Обект на критиката е, че вместо да разобличава световния капитализъм, Китай в разногласията си със Съветския съюз публично застава срещу него. Сърдечният прием, указан на 29.2.1972 г. на Ричард Никсън в Пекин също е истински шок за Социалистическата партия. А когато Мао призовава западните промаоистки групировки да подкрепят НАТО се стига до окончателно скъсване на отношенията с Народна Република Китай. През 80-те години влиянието на Моние в партията непрекъснато намалява. Центърът на партията междувременно се е изместил в индустриалния център Ос, където партията от 1974 г. нататък е представена в общинския съвет. Заслугата за този успех е на бившия заварчик Ян Марейнисен, който със своята харизматичност и недоктриналност допринася съществено за възхода на партията, изваждайки я от дълбините на лявото сектантство. След смъртта на Моние през 1986 г. той поема текущото управление на СП. За разлика от Шревел или Моние той не набляга толкова догматично на теориите на комунизма, а понятието "маоизъм" по негово време дори окончателно изчезва от речника на партията, без обаче СП да се отклони от основната си цел - социалистическото общество. В стремежа си да се доближи до реалните проблеми на обществото СП публикува 1983 г. анализа "Гастарбайтерите и капитала", който се посреща с противоречив интерес всред обществеността. В него се анализира ролята на гастарбайтерите в класовата борба и се стига до заключението, че те трябва да се интегрират в обществото и в борбата на работническата класа срещу капитала. А всеки чуждестранен работник, който не е съгласен с това, може да напусне страната с обезщетение от 75 000 гулдена, които ще му дадат възможност да си осигури прилично препитание в своята родина. За тази си позиция Социалистическата партия е обвинена в ксенофобия от комунистическия вестник на КПН "De Waarheid" ("Правда"), както и от някой антилеви обществени кръгове. Но тези масивни нападки не са в състояние да спрат възхода на СП.[8] От 1991 г. Социалистическата партия постепенно се отдалечава от принципите на марксизмо-ленинизъм. На място на ортодоксалното тълкуване на научния комунизъм партията издига за водещи принципи ценности като човешкото достойнство, равенството и солидарността между хората, без при това да губи връзките си с трудещите се и облика на истински лява партия. Едновременно с това във вътрешнополитическо отношение СП силно се демократизира и премахва разликата между членове и сподвижници. След тази стъпка партията се издигна до нивото на 5-та по големина политическа сила в страната с над 15 000 съмишленици. Развитието на останалите партии в Холандия улеснява социалистите в профилирането им като единствената истинска лява работническа партия. Социалдемократическата "Партия на труда" (PvdA) се ориентира все по-към-центъра, тенденция която се засили особено по времето на управлението на Вим Кук, завършило през 2002 г. с същинско изборно фиаско за социалдемократическата PvdA, която се срива до 15 %. Но също и холандските комунисти от КПН все повече се отдалечават от историческите си корени и интересите на работниците, ориентирайки се все по-силно към екологията, феминизма, правата на малцинствата и на хомосексуалистите. По този начин възниква ляв вакуум в политическото пространство на страната, който Социалистическата партия бързо съумява да запълни. Въпреки че поведението на избирателите в Холандия след 1990 г. силно се променя и броят на твърдите гласоподаватели намалява, възходът на Социалистическата партия прави впечатление. Броят на партийните й членове в последното десетилетие нараства близо 4 пъти. Партията е особено популярна в югозападната част от страната, особено в индустриалния център Ос, където живее председателят й Ян Марейнисен, както и в Нимвеген и Хеерлен, провинция Лимбург. В Хеерлен тя постига на последните избори най-високия си резултат от близо 32 %. Най-слаба подкрепа Социалистическата партия традиционно получава в "библейския пояс" - католическия регион на страната. През 1994 г. за първи път тя успява да влезе в Долната камара на парламента с 1,3 % и с двама депутати. Лозунгът на СП тогава е: "Гласувай против, гласувай за социалистите!", с което се има предвид призив за отрицателен вот срещу системата. След изборите през май 1998 г. фракцията на СП в парламента се увеличава на 5 места (3,5 %), а през 2002 г. тя постига близо 6 % и разполага вече с 9 депутата, след като за партията гласуват 560 000 избиратели. На предсрочния вот от 22.1.2003 г. социалистите привличат допълнителни 50 000 гласа, а новия позитивно преформулиран изборен лозунг този път е: "Гласувай `за`, избери СП!", с което избирателите се приканват да дадат своя глас за промяна. По този начин холандските социалисти скъсаха с радикално опозиционния си имидж, и въпреки че малко не им достигна да извоюват още едно място в Долната камара, успяха да се издигнат до 3-та политическа сила в парламента, заради не особенно доброто представяне на останалите партии. На изборите през ноември 2006 г. социалистите постигат още по-голям успех от близо 17 % (над 1,6 млн. гласа) и увеличават депутатските места на 25 и затвърждават положението си на трета политическа сила в страната. Броят на партийните членове също непрекъснато нараства. Ако през 1994 г. те за първи път надхвърлиха 16 000 души, през 2002 г. те са 27 000, а през 2004 г. са вече 44 000 души. Само 2 години по-късно бе прескочена и границата от 50 000, с което и по този показател СП трайно заема трето място в партийния ландшафт на Холандия, непосредствено след 60-те хиляди социалдемократи на Партията на труда (PvdA). С промените, чието начало положи Ян Марейнисен, СП завладя интересите на традиционната левица. А нейната структура и до днес остава много разнородна - започвайки от религиозните социалисти, феминисти, алтермондиалисти, синдикалисти, революционни социалисти, комунисти и завършвайки с автономните леви и анархистите. Съответно на това в СП има различни политически течения - освен класическите социалисти в партията са активни няколко ултралеви и неотроцкистки групи като "Настъпление" (Offensive) - секция на `Комитета на работническия интернационал`, "Международните социалисти" - отдел на формацията `Международна социалистическа тенденция`, троцкистите от "Социалистическа алтернативна политика" - секция на Четвъртия интернационал, както и лявата младежка организация "ROOD" (`Червените`). Програмните цели на Социалистическата партия са формулирани в нейния манифест. В него остро се критикува капитализма, експлоатацията и неолибералния икономически модел. В раздела "Цели и пътища" от устава "Цялото човечество" (`Hell de Mens`) е записано: "Нашата партия си поставя за цел да изгради социалистическо общество в Холандия, в което да се реализира на практика човешкото достойнство, равноправието и солидарността между хората. Ние се опитваме да постигнем тази цел ... чрез участие в избори, както и с други легални средства, които биха помогнали за това..." По-нататък четем: "Нашата фундаментална вяра в човешкото достойнство, равноправието и солидарността между хората ни заставя да се противопоставяме на общество, което налага в целия свят принципа `всеки сам за себе си`, и което поставя разбирането, че `властта предоставя права`, над принципа за равните възможности за всички. Ние се борим за разрушаване на постоянно нарастващата власт на капитала над обществото." Тези теоретични виждания бяха формулирани на конгреса на СП през 1999 г. и представляват частичен отказ от предишната идейна ориентация на партията, в която още по-ясно бяха поставени класическите искания за национализация на средствата за производство. Отхвърлени бяха и старите концепции за преодоляване на капитализма по революционен път и се прие по-умерената представа за т.нар. "демократизиране на икономиката". Но в крайна сметка то не означава нищо друго освен, че предприятията трябва да станат притежание на заетите в тях, а произведените стоки собственост на обществото, респ. на потребяващите ги. По този начин СП остава на леви социалистически позиции, значително по-вляво от социалдемократическата Партия на труда. Обобщаващо може да се каже, че развитието на СП все пак следва посоката на истински лявата социалдемокрация, а не на революционния комунизъм, въпреки че партията и до днес е запазила лявата си риторика, както и червената звезда в своето лого. Най-големите опасения на Социалистическата партия днес са от задълбочаващата се сегрегацията на обществото на свръхбогати, които са си осигурили всичко, включително здравеопазване, неограничени социални грижи и първокласно образование и множество бедни, които не разполагат с почти нищо от това. Следователно, въпросът и в този случай се свежда до системата за устройство на обществото. През 2006 г. Социалистическата партия представи своята нова изборна платформа, която е с амбицията да изразява модерни леви виждания и трябва да й бъде ориентир в политиката до 2010 г. По отношение на икономическата и социалната политикаключово понятие за СП в това отношение е "социалната сигурност". Съответно секторът на трудовия пазар на временно заетите и тези с ниско заплащане следва да бъде драстично съкратен и заменен от постоянни трудови отношения, от които всеки работещ да може нормално да живее. А приходите в обществото трябва да бъдат сериозно изравнени, например чрез значително увеличение на данъците за високите доходи. По отношение на вътрешната политика Социалистическата партия е на мнение, че криминалните прояви най-често се пораждат от бедност и социална несигурност. По тази причина тя счита, че борбата срещу тях трябва да се води не чрез повишаване на наказанията, а чрез преодоляване на бедността. Но за терористичната дейност СП не предвижда никаква милост, макар че изрично се противопоставя на шпионирането в личната сфера на гражданите като видеонаблюдение на общественото пространство, следене на телефонни и интернет връзки за превенция на престъпленията. По отношение на външната политика Социалистическата партия смята, че значението на Европейския съюз все повече ще нараства. От това произтича и загубата на суверенитет за Холандия. Партията се обявява против налагания от ЕС неолиберализъм и неговото развитие в посока на военен съюз, в чиито операции по целия свят Холандия трябва да участва. Вместо европейска "супердържава" СП е за мирно съвместно съжителство между суверенни народи, които да запазят културната си идентичност. Социалистическата партия участва активно и в кампанията срещу проекта за Евроконституция по време референдума през юни 2005 г. в Холандия. СП критикува НАТО като световно оперираща агресивна военна сила и възнамерява по повод на 60-годишнината от създаването на военния блок през 2009 г. да разработи и представи свой алтернативен проект за алтернативна общоевропейска отбранителна стратегия. Освен това Социалистическата партия се застъпва за укрепване на ООН и за стриктно спазване на задължението на индустриалните държави да отделят поне по 0,7 % от брутния вътрешен продукт за подпомагане развитието на изостаналите страни от Третия свят. Друг централен стълб и характерна особеност в работата на СП е извънпарламентарната й дейност. Формите, в които тя ще се изразява са извършване на някои безплатни социални услуги за бедните слоеве, като например попълване на сложните заявления за социална помощ, правна подкрепа, участие в безплатни кухни за социално слаби в съдружие с църквата и други каритативни организации, в грижа за възрастни хора и за хора с увреждания, в благотворителни акции и пр. Други форми на извънпарламентарна политическа дейност са акции и кампании по определени теми, демонстрации, но и публична самокритика. Депутатите на СП трябва често да са на улицата сред хората, които те представляват, в противен случай могат да загубят поста си. Почти всеки член на СП взема участие в поне една от тази дейности или активно работи за по-нататъшното развитие на партийната програма. Някой наблюдатели определят тези методи на СП едва ли не като популистки, вследствие на това, че партията силно се идентифицира с обикновения човек и с работническата класа и обясняват тези тенденции с маоистките й корени. Визирайки цитата на Мао: "Революционерът трябва да се чувства сред народните маси като риба във водата" дългогодишният председател на партията Ян Марейнисен отбеляза: "Не е важно, какво ние възнамеряваме да правим, а какво хората искат от нас". Тези членове на СП, които на основата на партийната си принадлежност заемат платени длъжности, като например депутати в парламента, трябва да се подчиняват на строги изисквания. Ако тяхната длъжност съответства на целодневна работа, каквото е участието в Долната камара на парламента, възнаграждението отива изцяло в касата на партията, която от своя страна изплаща една средностатистична за страната заплата на съответния депутат. Участници в общински съвети, които получават само обезщетения за работата си, също ги преотстъпват на партията и получават от нея само 25 % от стойността им. Но ако тази сума не покрива действителните разходи на общинския съветник, например разходи за път, тогава и тези допълнителни разходи се поемат от партията. С тези средства партията се финансира, като част от тях използва и за подкрепяните от нея социални мероприятия. Тези строги правила за партийните активисти са в съответствие с устава на СП, който гласи: "Да не се издигаме над останалите, но и да не изоставаме от тях". --------------------- Поднесените в материала данни и цитати са по немската, английската, руската и българската версия на интернет енциклопедията "Wikipedia" към следните теми и подрубрики: "Холандия", "История на Холандия", "Политиката на модерна Холандия"; "Geschichte der Niederlande"; "Indonesischer Unabhдngigkeitskrieg"; BVD; "Das politische System der Niederlande"; "Politische Parteien in den Niederlanden" / "List of political partiies of the Netherlands" - SDB, SDAP, CPN, CSP, RSP, MLL-Front, PvdA, D`66, DS`70, SP, KEN (ml), MLPN, BCS, PSP, PPR, NCPN, GroenLinks, De Groenen, PvdD, CDA, VVD, KVP, ARP, EVP, CU, LPF; "Niederlдndische Ministerprдsidenten" - Willem Schermerhorn, Louis Beel, Jozef Cals, Dries van Agt, Ruud Lubers, Jan P. Balkenende, Willem Drees, Johannes den Uyl, Wim Kok; Pieter Troelstra, Wouter Bos, Johanes Marijnissen.
[1] "Лигата на християн-социалистите" (`Bond Christen-Socialisten` - BCS)се учредява още през 1907 г., но остава с ограничено политическо влияние и едва на общите избори през 1918 г. успява със своя лидер Вили Круит да вкара своя първи и единствен депутат в парламента. Християн-социалистите са едновременно марксическа и конфесионална протестантска партия, с изявена просоциалистическа програма. Те са против монархизма, колониализма и милитаризма, и се обявяват за еднокамерен парламент, за равноправие между мъжете и жените, за достъпно за всички образование и здравеопазване, както и за социални права за трудещите се като минимално заплащане, социални осигуровки и др. В последствие лявата част от християн-социалистите заедно с техния лидер се присъединява към компартията, по-умерените влизат в "Социалдемократическата работническа партия", а религиозното й крило основава през 1926 г. заедно с малката "Християнска социална партия" новата "Християндемократическа партия". [2] Социаланархистко ориентираната, ултралява "Революционна социалистическа партия" (РСП) е за глобална социална революция, която да демонтира капитализма и да го замени с общество на базисната демокрация, основаващо се на работническите съвети. Партията се обявява категорично както против социалреформаторството на социалдемократите, така и против сталинизма. Лидерът й Снеевлит се бори против колониализма и милитаризма, и се обявява за широки социални права на трудещите се като 30 часова работна седмица, пенсиониране на 55 год., достойно ниво на минимално заплащане и др. Но въпреки това РСП остава с ограничено политическа влияние и успява само между 1933 и 36 г. да вкара с лидера си свой представител в парламента. След окупацията на Холандия от нацистите през 1940 г. партията излиза в нелегалност, сформирайки съпротивителното движение "Фронт Маркс-Ленин-Люксембург". Но 2 години по-късно ръководителят й Снеевлит е заловен и екзекутиран от фашистите, след което организацията окончателно е разбита. Затова след войната партията не успява да се възстанови. [3] През 1957 г. в традициите на ръководената от Снеевлит "Революционна социалистическа партия" от разочаровани комунисти и социалдемократи се учредява "Пацифистко социалистическата партия" (`Pacifistisch Socialistische Partij`- PSP), като политическа формация на междинния път между одесняващата социалдемокрация и авторитарния източноевропейски комунизъм. Тази нова партия се обявява както срещу НАТО и политиката на САЩ, но така и срещу СССР и е за социализиране на големите предприятия. ПСП остава с ограничено политическо влияние и с изборна подкрепа от едва 3 %. През 1989 г. партията влиза заедно с компартията и няколко други ляво-екологични формации в изборния съюз "Зелена левица" (`GroenLinks) и се саморазпуска през 1991 г. [4] Днес в Холандия освен партията "Зелена левица" съществуват още две ляво-екологични политически формации. По-голямата от които е представената в парламента с двама мандатоносители "Партия за животните" (`Partij voorde Dieren` - PvdD), която е основана през 2002 г., имаща 6500 членове и изборен потенциал около 2 %. Другата природозащитна формация са основаните през 1983 г. "Зелени" (`De Groen`), чиито корени са в антивоенните движения от началото на 80-те години и които освен че са екологично ориентирани са и радикално антимилитаристични. "Зелените" членуват в наднационалната "Европейска зелена партия" (ЕGP), но имат маргинално политическо влияние в Холандия. Днес те са представени само в общинския съвет на Цволе. [5] На последните избори през 2006 г. "Зелената левица" (`GroenLinks`) получи с 4,6 % само 7 места в парламента, като апогея й бе през 1998 г. с 7,3 % и 11 мандатоносителя в Долната камара. На европейско ниво "Зелената левица" членува в учредената през 2004 г. "Европейска зелена партия" (EGP) и има 2 свои представители в Европарламента. [6] На местните избори през 2006 г. Новата компартия NCPN постигна в Хейло 9,6 %, в Лемстерланд 16,3 % и в Рейдерланд дори 18,3 %. А отделилата се през 1999 г. местна организация в Шеемда постигна на този вот 10,4 %. [7] Въпреки това тайните служби не се отказват от дейността си и създават още същата 1968 г. нова маоистка партия на име "Лига на нидерландските марксисти-ленинисти" (`Liga van Marxisten-Leninisten in Nederland`), която продължава да подържа контактите си с Пекин. През 1970 г. тази нова формация се преименува в "Марксистко-ленинска партия на Нидерландия" (`Marxistisch-Leninistische Partij Nederland` - MLPN), която обаче остава без значимо обществено влияние и само с няколко десетки членове, които до 1989 г., когато тя се саморазпуска вследствие на отпадането на политическата конфронтация между изтока и запада, дори не знаят за нейния генезис. [8] След неочакваната изборнана победа през 2001 г. на ултрадясната и ксенофобска партия "Листа на Пим Фортюн" лидерът на социалистите Ян Марейнисен напомни на изненаданата холандска общественост, че Социалистическата партия още преди близо 2 десетилетия е обърнала внимание на нерешения проблем с интеграцията на чуждите работници.
Разтварянето на Комунистическата партия в "Зелената Левица" Друга традиционна лява формация в Холандия са бившите комунисти. Както вече споменахме компартията е основана първоначално под името "Социал-демократическа партия" (СДП) от издаващото марксисткия вестник "Трибуна" ляво крило на ревизионистката "Социалдемократическата работническа партия" (СДРП), след като през 1909 г. "трибунистите" около Давид Вайнкоп са изключени от партията-майка. Първите години след разцепването протичат под знака на остро противоборство между двете партии, което особено се изостря в навечерието на Първата световна война. И докато левите "трибунисти" категорично се обявяват срещу подготовката на войната, СДРП провъзгласява "граждански мир" и заедно с десните партии гласува в парламента военните кредити на страната. Членовете на марксистката СДП участват в работата и на "Цимервалдската левица" - международното обединение на социалдемократите - интернационалисти и в издаването на техния вестник "Vorbote" ("Предвестник"). През 1917 г. СДП се обявява в защита и на Октомврийската революция. На изборите същата година тя не влиза в парламента, но на следващата година получава 2,3 % и две места в долната му камара ("Генералните щати"), където с двама левидепутати от "Лигата на христян-социалистите"[1]и един от по-малката "Социалистическа партия" формира т.нар. "Революционна фракция". За да влезе в новосформирания ІІІ-ти Интернационал освен идеологическо дистанциране на СДП от реформистките социалдемократически и социалистически партии, е необходимо и поименно разграничаване от тях. Затова през ноември с.г. СДП се преименува в "Комунистическа партия на Холандия" - КПХ (`Communistische Partij van Holland` - СРН). Половин година по-късно, през април 1920 г. тя става член на Комунистическия интернационал. Но още през 1920 г. между лидерите на КПХ, Антон Паннекук, Херман Хортер и Ленин се разгаря остра дискусия за тактиката на революционните движения, която намира отражение в статията на Ленин "Левичарството - детската болест на комунизма" и на Паннекук "Световната революция и тактиката на комунистите". Заради идейните различия привържениците на Паннекук и Хортер напускат КПХ. На изборите 1922 г. КПХ получава 1,8% от гласовете и 2 депутатски места в парламента, а на следващите през 1925 г. 1,2% и едно депутатско място. В средата на 20-те години в Холандската компартия се разгаря вътрешнопартийна борба, отражение на конфликта в Руската комунистическа партия (болшевики) между Сталин и Троцки. Още през 1924 г. Жак де Кадт и съмишлениците му напускат компартията и основават "Лига на комунистическата борба - Пропагандистки клубове". Преди изборите през 1925 г. Давид Вайнкоп е заменен на поста генерален секретар на КПХ от Луис де Виссер. Вайнкоп, Хенк Снеевлит и други лидери на компартията, привърженици на Троцки, са изключени от партията. Същата година Снеевлит основава "Революционния социалистически съюз" (`Revolutionair Socialistisch Verbond` - RSV), който през 1929 г. се обединява с по-малката "Социалистическа партия" и учредява "Революционната социалистическа партия" (`Revolutionair Socialistische Partij` - RSP).[2] 1926 г. от компартията е изключена цялата ротердамска организация, която начело с Давид Вайнкоп сформира нова антисталинистка "Комунистическата партия на Холандия - Централен комитет" (КПХ-ЦК). И трите партии, РСП, КПХ-ЦК и досегашната компартия, която се явява под името "КПХ - холандска секция на Коминтерна", вземат участие в изборите 1929 г., и с изключение на РСП получават по едно място в парламента. През 1930 г. КПХ и болшинството от членовете на КПХ-ЦК отново се обединяват. През февруари 1933 г. на военния кораб "Седемте провинции", патрулиращ в района на северозападна Суматра избухва бунт. Смесеният холандско-индонезийски екипаж завладява кораба и поема курс покрай южните брегове на Суматра. Това събитие и независимостта на холандската колония Източна-Индия стават главна тема на изборите през същата година. Шест дни след бунта холандският военен министър Декерс дава заповед корабът да бъде атакуван с авиация. Една от бомбите го улучва и убива 23-ма членове на екипажа. Останалите се предават. В последвалите политически спорове около инцидента управляващите се опитват да се оправдаят, че целта им е била само да сплашат моряците и че гибелта на 23-мата от тях е непреднамерена. Мотивите за метежа дълго време остават неизяснени. Едни от историците считат, че те са резултат от действието на комунистическа група на кораба, други историци го обясняват с активните социални вълнения в холандска Източна-Индия в периода 1932-34 г., когато колониалните власти се опитват да ги потушат с военна сила, а трети го възприемат като спонтанно възникнал бунт заради намалените заплати и лошите условия на кораба. Въпреки всичко, това събитие остава едно от най-важните за Холандия през 30-те години и предизвиква очевиден завой надясно в обществено-политическия й живот. Властите се заемат да ликвидират влиянието на социалдемократите всред военно-морските профсъюзи и държавните служители. Тяхната политика среща подкрепа от офицерския корпус и от предимно пробуржоазните партии и групировки в страната - католици, калвинисти и либерали. На проведените два месеца по-късно - през април 1933 г. избори социалдемократите губят 2 места в парламента, докато "Антиреволюционната партия" печели 2 нови места и лидерът й Хендрикус Колийн получава поста министър-председател. Като следствие от бунта на военния кораб "Седемте провинции" нараства популярността на такива политически организации като "Алианса за национално възраждане" (`Verband voor National Herstel`), който получава на изборите подръжката на 30 000 избиратели и 1 място в парламента и "Национал-социалистическото движение" на Антон Мюсерт. Но влиянието на тези ултрадесни, фашизоидни образувания в Холандия за разлика от тези в съседна Германия е нетрайно и започва да спада още към края на 30-те години. Компартията и "Революционната социалистическа партия" (РСП) се обявяват в пълна подкрепа на метежа на кораба и го считат за начало на антиколониалната революция. На изборите през 1933 г. "Комунистическата партия на Холандия" (която през 1935 г. сменя името си в "Комунистическа партия на Нидерландия"), след като разширява политическата си дейност върху територията на цялото кралство увеличава депутатите си на 4 души, което представлява около 4 % изборна подкрепа. Същевременно с това и ултралявата РСП си извоюва място в Народното събрание. От листата на комунистите в парламента влиза и индонезийският борец за независимост Рустам Ефенди като първи депутат от холандска Източна Индия. Веднага след началото на Втората световна война и установяването на немска окупация на 15.5.1940 г. "Комунистическата партия на Нидерландия" (КПН) преминава в нелегалност, а от юли с.г. е и забранена от немските власти. Въпреки това тя продължава нелегално дейността си и възстановява частично сътрудничеството си с антисталинистката "Революционна социалистическа работническа партия" - РСРП(преименувалата се след сливането си с "Независимата социалистическа партия" през 1935 г. бивша РСП на Снеевлит). През 1940 г. и двете партии се обявяват срещу антиеврейските действия на окупационните власти. Компартията активно се включва в съпротивата. Под нейното ръководство се образува "Съвет на съпротивата" (`Raad van Verzet`), който издава и нелегалния вестник "De Waarheid" ("Правда"). Компартията е и един от организаторите на февруарските стачки от 1941 г., насочени срещу антиеврейската политика на нацистите. В борбата против фашизма и немските окупатори загиват близо половината от членовете на КПН и почти целия състав на политбюро на Централния комитет (общо над 2000 жертви). За разлика от компартията, която въпреки тежките човешки загуби по време на нацизма, все пак успява след края на войната бързо да се възстанови, достигайки през 1946 г. 50 000 члена и изборни резултати над 10 %, другото антифашистко съпротивително движение "Фронт Маркс-Ленин-Люксембург" на бившия троцкист Снеевлит, произлязло от РСРП през 1942 г. е ликвидирано напълно, Ръководителят му е заловен и екзекутиран и са избити стотици негови сподвижници. Повечето жертви на антинацистката съпротива в Холандия са разкрити и загиват поради това, че преди нахлуването на германския Вермахт вътрешното контраразузнаване на страната умишлено не унищожава събраната до тогава информация за различните комунистически формации, дори я предава целенасочено на немското Гестапо, с което си откупува снизхождението на окупаторите. Сътрудничеството на агенти на холандската тайна полиция стига до там, че част от тях са наети от нацистите и инфилтрирани в левите съпротивителни движения, което стои в основата на успешните акции на Третия Райх срещу съпротивата в Нидерландия. Същите тези агенти, шпионирали и предавали свои съграждани на нацистите, са използвани след войната за създаване на ядрото на новата държавна сигурност на Холандия - "Binnenlandse Veiligheidsdienst" (BVD), която съвместно с американското ЦРУ участва в разработки срещу политическите противници на системата в страната. На първите следвоенни избори през 1946 г. компартията получава 10,6% от гласовете и 10 депутатски места в Долната камара на парламента и за първи път вкарва 4 свои представители и в Горната камара. Тези успехи безусловно се дължат на извоювания по време на антихитлеристката съпротива авторитет. Но впоследствие влиянието й постепенно намалява - на изборите 1948 г. тя губи две от депутатските си места. Също и на парламентарния вот през 1952 г. КПН реализира загуби, постигайки едва 6 %. А през 1959 г. партията успява да вкара само 3 свои представители в Долната камара на парламента. Негативно е развитието и на членската й маса - докато през 1947 г. компартията е в апогея си с над 53 000 членове, в края на 50-те години броят им намалява на малко над 11 000. Тази негативна тенденция се дължи от една страна на масираната антикомунистическа пропаганда на Запад по време на Студената война, но и на факта, че през 1956 г. КПН одобрява намесата на съветските войски в унгарските събития. Вследствие на това компартията е изложена на остра критика от всички обществени среди в страната, а централата й в Амстердам е атакувана и опустошена от радикални противници на СССР. Вътрешнопартийното недоволство от политическата ориентация на КПН продължава също да расте и през 1958 г. т.нар. "Група Брюж" (`Bruggroep`), оглавявано от Саул де Гроот, напуска партията след остри разногласията по въпроса за дейността на комунистическия "Eдинен профсъюз" (`Eenheidsvakcentrale`). Лидери на групата са Гербен Вагенаар и Хенк Горзак, известни активисти от Движението за антифашистка съпротива. Дейците на "Брюжгруп"създаватноваорганизация "Социалистическа работническа партия" (Socialistische Werkers Party), която след неуспех на изборите 1959 г. в по-голямата си част се присъединява към основаната две години преди това "Пацифистката социалистическа партия" - ПСП (`Pacifistisch Socialistische Partij`),[3] обединяваща много бивши членове на компартията, на социалдемократическата "Партия на труда" (PvdA) и други леви сили. Двете програми на партията са разработени и приети 1945 и 1952 г. В тях се заявява поддръжка на национално освободителната борба на Индонезия, искането за прекратяване на надпреварата във въоръжаването и на дислоцирането на ядрени оръжия, за ликвидиране на чуждите военни бази на територията на страната, връщане към политиката на неутралитет и изграждането на народнодемократична държава. През този период компартията е подложена на изолация от останалите политически партии. Нейната недвусмислена подкрепа за независимост на Холандска Източна Индия я изолира и от останалите парламентарни сили. Нейната твърда позиция по много политически въпроси, включително и позицията й към НАТО и Европейската икономическа общност блокира участието на компартията в парламентарните комисии по международната политика, по отбраната и по ядрената енергетика. Конфликтът между ръководствата на Съветския съюз и Китай също се отразява отрицателно на вътрешния живот на КПН. През 1964 г. от нея се отцепва маоисткото крило под названието "Единно комунистическо движение на Нидерландия (марксисти-ленинисти)". През 1971 г. от него се отделят част от активистите и създават 1972 г. организация, известна под името "Социалистическа партия", която днес е най-силната политическа формация в ляво от социалдемократите на PvdA. 21-ия си конгрес през 1964 г. КПН приема резолюция за "нова политическа ориентация на партията". През 1966 г. за нов лидер е избран Маркус Бекер, а следвоенния й дългогодишен генерален секретар Де Гроот остава почетен член на партията. "Новата ориентация" на КПН става причина за възникването на конфликти между нея и КПСС. Особено след като холандките комунисти осъждат навлизането на войските на Варшавския договор в Чехословакия през 1968 г. През 1969 г. КПН отказва участието си в Международното съвещание на комунистическите и работническите партии. През този период комунистите се радват и на по-големи изборни успехи - 1967 г. те получават 5 места в парламента, 1971 г. - 6, а 1972 г. - 7 места. Също и членската маса на партията нараства до над 15 000 души през втората половина на 70-те години. Изборите 1977 г. се отличават с ожесточена борба между социалдемократите от "Партията на труда" (PvdA) и християндемократите. Голяма част от избирателите, симпатизиращи на КПН подаряват гласа си за социалдемократите от "Партията на труда". Съответно комунистите получават само 2 депутатски места. На следващите избори през 1981 г. основният въпрос на политическата борба представлява дислокацията на нови атомни ракети "Пършинг ІІ" на холандска територия. През 80-те години комунистите оглавяват и едно от движенията, водещи борбата против ядреното въоръжаване - "Комитета против неутронната бомба". Март 1978 г. в Амстердам се провежда международен форум "Не на неутронната бомба". Повече от 1 милион холанци се подписват под искането за забрана на това оръжие за масово унищожение. Съответно на изборите през 1981 г. в парламента влизат 3 депутати от КПН, а 1982 г. тя завоюва и първото си кметско място в малкото градче Беерта в провинция Грьонинген. На европейските избори през 1984 г. КПН извоюва и първото си и последно място в Европарламента. Преди следващите редовни парламентарните избори за нов лидер на партията е избрана Ина Браувер. По това време компартията променя политическата си ориентация и започва да се занимава усилено с въпросите на екологията, феминизма, правата на малцинствата и на хомосексуалистите. В отговор на тази преориентация в политиката й, част от пролетарско ориентираните активисти на партията се опитват безуспешно да я върнат към стария й курс. Но през 1983 г. те напускат разочаровани компартията и формират "Лигата на комунистите в Нидерландия" - ЛКН (`Verbond van Communisten in Nederland`). На парламентарните избори през 1986 г. КПН и ЛКН участват обединени, но не успяват да получат нито едно место в Долната камара. Също и членската маса на компартията спада през 1988 г. под 7000 души, с което окончателно се затвърждава залезът на класическото комунистическо движение в Холандия. През 1989 г. КПН влиза в изборна коалиция с три други умерено леви организации: "Пацифистката социалистическа партия", ляво-екологичната "Политическа партия радикали" и ляво-центристката "Евангелистка народна партия", сформирайки новата формация "Зелена левица" (`GroenLinks`).[4] Впоследствие тази нова умерена ляво-екологична формация постига изборни резултати между 4 и 7 % и въпреки че днес има над 20 000 членове, от началото на десетилетието тя е в постепенен упадък.[5] През 1991 г. холандската компартия официално се саморазпуска, но "Лигата на комунистите" и членовете на КПН, които са несъгласни с новия курс се обединяват през 1992 г. в "Нова комунистическа партия на Нидерландия" (`Nieuwe Communistische Partij Nederland` - NCPN),която възобновява и издаването на комунистическия вестник "De Waarheid" ("Правда"), макар и с по-нисък тираж. Но новоучредената компартия остава на национално ниво със слабо политическо влияние, въпреки че на местни избори в някой региони постига резултати от над 10 %.[6] Другият модел нова лява "Социалистическа Партия" Учредената през 1972 г. първоначално като маоистка формация нова "Социалистическа партия" - СП (`Socialistische Partij` - SP) днес представлява най-голямата лява партия в политическото пространство на Холандия, която е разположена значително по-наляво от социалдемократическата PvdA. СП е третата по големина политическа фракция в парламента с актуално 25 депутата и постоянно подобряващи се изборни резултати, достигайки на последния вот през 2006 г. 16,6 % и която има над 52 000 партийни членове. Тази лява формация се застъпва за нов, хуманен социализъм, остро критикува капиталистическата система и поставя на дневен ред въпроса за фундаментално демократизиране и социализиране на политиката и на икономиката. Лайтмотив на СП е "Човешко достойнство, равенство и солидарност". На ниво Европарламент тази партия от нов тип участва с своите двама евродепутати във фракцията на "Обединената европейска левица / Северна зелена левица" (`UEL/NGL`). Корените на Социалистическата партия са в ляво маоистките отцепнически тенденции от средата на 60-те години, след избухването на идеологическия конфликт и конфронтацията между Москва и Пекин. Основите на новата Социалистическа партия са положени още през 1964 г. от отцепилите се от компартията активисти Даан Моние и Нико Шревел. Те са почитатели на маоизма и подържат тесен контакт с китайското посолство в Холандия, което ги кани в Народната република, където стават членове на "Червената гвардия на Мао". Инспирирани от идеологията на Мао Дзедунг и финансово подкрепяни от Китай те учредяват през 1965 г. маоисткия "Марксистко-ленински център на Нидерландия" (`MLCN`). Но това разцепление на световното комунистическо движение привлича и интересите на западните разузнавателни служби. По публикувани в книгата "В служба на `BVD" данни на бившия ръководител на контрашпионажа на холандските тайни органи - Фриц Хюкстра, `BVD` подкрепяно в тази дълбоко законспирирана операция с кодовото наименование "Червен херинг" от ЦРУ, успява да внедри в новосформиращото се маоистко движение свой агент - Питър Бове, известен под псевдонима Крис Петерсен. Целта на тайните служби е да спомогнат за разцепването на все още оценяваната като силна компартия, с което да намалят нейното влияние, както и да събират информация за маоистите и тяхното въздействие върху студентите и интелектуалците, както и за геополитическите амбиции на Китай. През 1968 г. агентът, който междувременно е успял да влезе в ръководството на "Марксистко-ленинския център" е разкрит и изгонен от центъра,[7] след което през 1970 г. изчистилата се от агенти на `BVD` маоистка формация се преименува в "Единно комунистическо движение на Нидерландия" (`Kommunistise Eenheidsbeweging Nederland` - KEN). Една от първите по-големи политически акции на тази нова формация, което й носи симпатии сред независимите леви, е подкрепата й за ротердамските докери, чиято стачка не намира одобрение от профсъюзите и от компартията КПН. Въпреки този първи успех на новата партия KEN още през 1971 г. се стига до идеологически конфликт в ръководството й, вследствие на който Даан Моние със свои сподвижници напуска формацията и през октомври с.г. учредява нова, по-умерена, маоистка "Комунистическа партия на Нидерландия - марксисти-ленинисти" (`Kommunistise Partij Nederland / Marxisties Leninisties`). Година по-късно, на 22.10.1972 г., тази формация се преименува в "Социалистическа партия" (СП), частично се деидеологизира, обръща се към ежедневните проблеми на трудещите се, с цел постепенно да се трансформира в масова партия. Към средата на 70-те години СП вече наброява няколко хиляди членове и успява да изгради собствен профсъюз - "Работническа власт". След 1975 г. в партията започва процес на постепенна демаоизация и на дистанциране от водената от Китай политика. Мао вече не се възприема като безгрешен вожд, а е подложен на критична преоценка. През тази година Китайската народна република за първи път е остро критикувана от Социалистическата партия, която публично упреква китайския посланик за "неясноти" във външната политика на КНР. Обект на критиката е, че вместо да разобличава световния капитализъм, Китай в разногласията си със Съветския съюз публично застава срещу него. Сърдечният прием, указан на 29.2.1972 г. на Ричард Никсън в Пекин също е истински шок за Социалистическата партия. А когато Мао призовава западните промаоистки групировки да подкрепят НАТО се стига до окончателно скъсване на отношенията с Народна Република Китай. През 80-те години влиянието на Моние в партията непрекъснато намалява. Центърът на партията междувременно се е изместил в индустриалния център Ос, където партията от 1974 г. нататък е представена в общинския съвет. Заслугата за този успех е на бившия заварчик Ян Марейнисен, който със своята харизматичност и недоктриналност допринася съществено за възхода на партията, изваждайки я от дълбините на лявото сектантство. След смъртта на Моние през 1986 г. той поема текущото управление на СП. За разлика от Шревел или Моние той не набляга толкова догматично на теориите на комунизма, а понятието "маоизъм" по негово време дори окончателно изчезва от речника на партията, без обаче СП да се отклони от основната си цел - социалистическото общество. В стремежа си да се доближи до реалните проблеми на обществото СП публикува 1983 г. анализа "Гастарбайтерите и капитала", който се посреща с противоречив интерес всред обществеността. В него се анализира ролята на гастарбайтерите в класовата борба и се стига до заключението, че те трябва да се интегрират в обществото и в борбата на работническата класа срещу капитала. А всеки чуждестранен работник, който не е съгласен с това, може да напусне страната с обезщетение от 75 000 гулдена, които ще му дадат възможност да си осигури прилично препитание в своята родина. За тази си позиция Социалистическата партия е обвинена в ксенофобия от комунистическия вестник на КПН "De Waarheid" ("Правда"), както и от някой антилеви обществени кръгове. Но тези масивни нападки не са в състояние да спрат възхода на СП.[8] От 1991 г. Социалистическата партия постепенно се отдалечава от принципите на марксизмо-ленинизъм. На място на ортодоксалното тълкуване на научния комунизъм партията издига за водещи принципи ценности като човешкото достойнство, равенството и солидарността между хората, без при това да губи връзките си с трудещите се и облика на истински лява партия. Едновременно с това във вътрешнополитическо отношение СП силно се демократизира и премахва разликата между членове и сподвижници. След тази стъпка партията се издигна до нивото на 5-та по големина политическа сила в страната с над 15 000 съмишленици. Развитието на останалите партии в Холандия улеснява социалистите в профилирането им като единствената истинска лява работническа партия. Социалдемократическата "Партия на труда" (PvdA) се ориентира все по-към-центъра, тенденция която се засили особено по времето на управлението на Вим Кук, завършило през 2002 г. с същинско изборно фиаско за социалдемократическата PvdA, която се срива до 15 %. Но също и холандските комунисти от КПН все повече се отдалечават от историческите си корени и интересите на работниците, ориентирайки се все по-силно към екологията, феминизма, правата на малцинствата и на хомосексуалистите. По този начин възниква ляв вакуум в политическото пространство на страната, който Социалистическата партия бързо съумява да запълни. Въпреки че поведението на избирателите в Холандия след 1990 г. силно се променя и броят на твърдите гласоподаватели намалява, възходът на Социалистическата партия прави впечатление. Броят на партийните й членове в последното десетилетие нараства близо 4 пъти. Партията е особено популярна в югозападната част от страната, особено в индустриалния център Ос, където живее председателят й Ян Марейнисен, както и в Нимвеген и Хеерлен, провинция Лимбург. В Хеерлен тя постига на последните избори най-високия си резултат от близо 32 %. Най-слаба подкрепа Социалистическата партия традиционно получава в "библейския пояс" - католическия регион на страната. През 1994 г. за първи път тя успява да влезе в Долната камара на парламента с 1,3 % и с двама депутати. Лозунгът на СП тогава е: "Гласувай против, гласувай за социалистите!", с което се има предвид призив за отрицателен вот срещу системата. След изборите през май 1998 г. фракцията на СП в парламента се увеличава на 5 места (3,5 %), а през 2002 г. тя постига близо 6 % и разполага вече с 9 депутата, след като за партията гласуват 560 000 избиратели. На предсрочния вот от 22.1.2003 г. социалистите привличат допълнителни 50 000 гласа, а новия позитивно преформулиран изборен лозунг този път е: "Гласувай `за`, избери СП!", с което избирателите се приканват да дадат своя глас за промяна. По този начин холандските социалисти скъсаха с радикално опозиционния си имидж, и въпреки че малко не им достигна да извоюват още едно място в Долната камара, успяха да се издигнат до 3-та политическа сила в парламента, заради не особенно доброто представяне на останалите партии. На изборите през ноември 2006 г. социалистите постигат още по-голям успех от близо 17 % (над 1,6 млн. гласа) и увеличават депутатските места на 25 и затвърждават положението си на трета политическа сила в страната. Броят на партийните членове също непрекъснато нараства. Ако през 1994 г. те за първи път надхвърлиха 16 000 души, през 2002 г. те са 27 000, а през 2004 г. са вече 44 000 души. Само 2 години по-късно бе прескочена и границата от 50 000, с което и по този показател СП трайно заема трето място в партийния ландшафт на Холандия, непосредствено след 60-те хиляди социалдемократи на Партията на труда (PvdA). С промените, чието начало положи Ян Марейнисен, СП завладя интересите на традиционната левица. А нейната структура и до днес остава много разнородна - започвайки от религиозните социалисти, феминисти, алтермондиалисти, синдикалисти, революционни социалисти, комунисти и завършвайки с автономните леви и анархистите. Съответно на това в СП има различни политически течения - освен класическите социалисти в партията са активни няколко ултралеви и неотроцкистки групи като "Настъпление" (Offensive) - секция на `Комитета на работническия интернационал`, "Международните социалисти" - отдел на формацията `Международна социалистическа тенденция`, троцкистите от "Социалистическа алтернативна политика" - секция на Четвъртия интернационал, както и лявата младежка организация "ROOD" (`Червените`). Програмните цели на Социалистическата партия са формулирани в нейния манифест. В него остро се критикува капитализма, експлоатацията и неолибералния икономически модел. В раздела "Цели и пътища" от устава "Цялото човечество" (`Hell de Mens`) е записано: "Нашата партия си поставя за цел да изгради социалистическо общество в Холандия, в което да се реализира на практика човешкото достойнство, равноправието и солидарността между хората. Ние се опитваме да постигнем тази цел ... чрез участие в избори, както и с други легални средства, които биха помогнали за това..." По-нататък четем: "Нашата фундаментална вяра в човешкото достойнство, равноправието и солидарността между хората ни заставя да се противопоставяме на общество, което налага в целия свят принципа `всеки сам за себе си`, и което поставя разбирането, че `властта предоставя права`, над принципа за равните възможности за всички. Ние се борим за разрушаване на постоянно нарастващата власт на капитала над обществото." Тези теоретични виждания бяха формулирани на конгреса на СП през 1999 г. и представляват частичен отказ от предишната идейна ориентация на партията, в която още по-ясно бяха поставени класическите искания за национализация на средствата за производство. Отхвърлени бяха и старите концепции за преодоляване на капитализма по революционен път и се прие по-умерената представа за т.нар. "демократизиране на икономиката". Но в крайна сметка то не означава нищо друго освен, че предприятията трябва да станат притежание на заетите в тях, а произведените стоки собственост на обществото, респ. на потребяващите ги. По този начин СП остава на леви социалистически позиции, значително по-вляво от социалдемократическата Партия на труда. Обобщаващо може да се каже, че развитието на СП все пак следва посоката на истински лявата социалдемокрация, а не на революционния комунизъм, въпреки че партията и до днес е запазила лявата си риторика, както и червената звезда в своето лого. Най-големите опасения на Социалистическата партия днес са от задълбочаващата се сегрегацията на обществото на свръхбогати, които са си осигурили всичко, включително здравеопазване, неограничени социални грижи и първокласно образование и множество бедни, които не разполагат с почти нищо от това. Следователно, въпросът и в този случай се свежда до системата за устройство на обществото. През 2006 г. Социалистическата партия представи своята нова изборна платформа, която е с амбицията да изразява модерни леви виждания и трябва да й бъде ориентир в политиката до 2010 г. По отношение на икономическата и социалната политикаключово понятие за СП в това отношение е "социалната сигурност". Съответно секторът на трудовия пазар на временно заетите и тези с ниско заплащане следва да бъде драстично съкратен и заменен от постоянни трудови отношения, от които всеки работещ да може нормално да живее. А приходите в обществото трябва да бъдат сериозно изравнени, например чрез значително увеличение на данъците за високите доходи. По отношение на вътрешната политика Социалистическата партия е на мнение, че криминалните прояви най-често се пораждат от бедност и социална несигурност. По тази причина тя счита, че борбата срещу тях трябва да се води не чрез повишаване на наказанията, а чрез преодоляване на бедността. Но за терористичната дейност СП не предвижда никаква милост, макар че изрично се противопоставя на шпионирането в личната сфера на гражданите като видеонаблюдение на общественото пространство, следене на телефонни и интернет връзки за превенция на престъпленията. По отношение на външната политика Социалистическата партия смята, че значението на Европейския съюз все повече ще нараства. От това произтича и загубата на суверенитет за Холандия. Партията се обявява против налагания от ЕС неолиберализъм и неговото развитие в посока на военен съюз, в чиито операции по целия свят Холандия трябва да участва. Вместо европейска "супердържава" СП е за мирно съвместно съжителство между суверенни народи, които да запазят културната си идентичност. Социалистическата партия участва активно и в кампанията срещу проекта за Евроконституция по време референдума през юни 2005 г. в Холандия. СП критикува НАТО като световно оперираща агресивна военна сила и възнамерява по повод на 60-годишнината от създаването на военния блок през 2009 г. да разработи и представи свой алтернативен проект за алтернативна общоевропейска отбранителна стратегия. Освен това Социалистическата партия се застъпва за укрепване на ООН и за стриктно спазване на задължението на индустриалните държави да отделят поне по 0,7 % от брутния вътрешен продукт за подпомагане развитието на изостаналите страни от Третия свят. Друг централен стълб и характерна особеност в работата на СП е извънпарламентарната й дейност. Формите, в които тя ще се изразява са извършване на някои безплатни социални услуги за бедните слоеве, като например попълване на сложните заявления за социална помощ, правна подкрепа, участие в безплатни кухни за социално слаби в съдружие с църквата и други каритативни организации, в грижа за възрастни хора и за хора с увреждания, в благотворителни акции и пр. Други форми на извънпарламентарна политическа дейност са акции и кампании по определени теми, демонстрации, но и публична самокритика. Депутатите на СП трябва често да са на улицата сред хората, които те представляват, в противен случай могат да загубят поста си. Почти всеки член на СП взема участие в поне една от тази дейности или активно работи за по-нататъшното развитие на партийната програма. Някой наблюдатели определят тези методи на СП едва ли не като популистки, вследствие на това, че партията силно се идентифицира с обикновения човек и с работническата класа и обясняват тези тенденции с маоистките й корени. Визирайки цитата на Мао: "Революционерът трябва да се чувства сред народните маси като риба във водата" дългогодишният председател на партията Ян Марейнисен отбеляза: "Не е важно, какво ние възнамеряваме да правим, а какво хората искат от нас". Тези членове на СП, които на основата на партийната си принадлежност заемат платени длъжности, като например депутати в парламента, трябва да се подчиняват на строги изисквания. Ако тяхната длъжност съответства на целодневна работа, каквото е участието в Долната камара на парламента, възнаграждението отива изцяло в касата на партията, която от своя страна изплаща една средностатистична за страната заплата на съответния депутат. Участници в общински съвети, които получават само обезщетения за работата си, също ги преотстъпват на партията и получават от нея само 25 % от стойността им. Но ако тази сума не покрива действителните разходи на общинския съветник, например разходи за път, тогава и тези допълнителни разходи се поемат от партията. С тези средства партията се финансира, като част от тях използва и за подкрепяните от нея социални мероприятия. Тези строги правила за партийните активисти са в съответствие с устава на СП, който гласи: "Да не се издигаме над останалите, но и да не изоставаме от тях". --------------------- Поднесените в материала данни и цитати са по немската, английската, руската и българската версия на интернет енциклопедията "Wikipedia" към следните теми и подрубрики: "Холандия", "История на Холандия", "Политиката на модерна Холандия"; "Geschichte der Niederlande"; "Indonesischer Unabhдngigkeitskrieg"; BVD; "Das politische System der Niederlande"; "Politische Parteien in den Niederlanden" / "List of political partiies of the Netherlands" - SDB, SDAP, CPN, CSP, RSP, MLL-Front, PvdA, D`66, DS`70, SP, KEN (ml), MLPN, BCS, PSP, PPR, NCPN, GroenLinks, De Groenen, PvdD, CDA, VVD, KVP, ARP, EVP, CU, LPF; "Niederlдndische Ministerprдsidenten" - Willem Schermerhorn, Louis Beel, Jozef Cals, Dries van Agt, Ruud Lubers, Jan P. Balkenende, Willem Drees, Johannes den Uyl, Wim Kok; Pieter Troelstra, Wouter Bos, Johanes Marijnissen.
[1] "Лигата на християн-социалистите" (`Bond Christen-Socialisten` - BCS)се учредява още през 1907 г., но остава с ограничено политическо влияние и едва на общите избори през 1918 г. успява със своя лидер Вили Круит да вкара своя първи и единствен депутат в парламента. Християн-социалистите са едновременно марксическа и конфесионална протестантска партия, с изявена просоциалистическа програма. Те са против монархизма, колониализма и милитаризма, и се обявяват за еднокамерен парламент, за равноправие между мъжете и жените, за достъпно за всички образование и здравеопазване, както и за социални права за трудещите се като минимално заплащане, социални осигуровки и др. В последствие лявата част от християн-социалистите заедно с техния лидер се присъединява към компартията, по-умерените влизат в "Социалдемократическата работническа партия", а религиозното й крило основава през 1926 г. заедно с малката "Християнска социална партия" новата "Християндемократическа партия". [2] Социаланархистко ориентираната, ултралява "Революционна социалистическа партия" (РСП) е за глобална социална революция, която да демонтира капитализма и да го замени с общество на базисната демокрация, основаващо се на работническите съвети. Партията се обявява категорично както против социалреформаторството на социалдемократите, така и против сталинизма. Лидерът й Снеевлит се бори против колониализма и милитаризма, и се обявява за широки социални права на трудещите се като 30 часова работна седмица, пенсиониране на 55 год., достойно ниво на минимално заплащане и др. Но въпреки това РСП остава с ограничено политическа влияние и успява само между 1933 и 36 г. да вкара с лидера си свой представител в парламента. След окупацията на Холандия от нацистите през 1940 г. партията излиза в нелегалност, сформирайки съпротивителното движение "Фронт Маркс-Ленин-Люксембург". Но 2 години по-късно ръководителят й Снеевлит е заловен и екзекутиран от фашистите, след което организацията окончателно е разбита. Затова след войната партията не успява да се възстанови. [3] През 1957 г. в традициите на ръководената от Снеевлит "Революционна социалистическа партия" от разочаровани комунисти и социалдемократи се учредява "Пацифистко социалистическата партия" (`Pacifistisch Socialistische Partij`- PSP), като политическа формация на междинния път между одесняващата социалдемокрация и авторитарния източноевропейски комунизъм. Тази нова партия се обявява както срещу НАТО и политиката на САЩ, но така и срещу СССР и е за социализиране на големите предприятия. ПСП остава с ограничено политическо влияние и с изборна подкрепа от едва 3 %. През 1989 г. партията влиза заедно с компартията и няколко други ляво-екологични формации в изборния съюз "Зелена левица" (`GroenLinks) и се саморазпуска през 1991 г. [4] Днес в Холандия освен партията "Зелена левица" съществуват още две ляво-екологични политически формации. По-голямата от които е представената в парламента с двама мандатоносители "Партия за животните" (`Partij voorde Dieren` - PvdD), която е основана през 2002 г., имаща 6500 членове и изборен потенциал около 2 %. Другата природозащитна формация са основаните през 1983 г. "Зелени" (`De Groen`), чиито корени са в антивоенните движения от началото на 80-те години и които освен че са екологично ориентирани са и радикално антимилитаристични. "Зелените" членуват в наднационалната "Европейска зелена партия" (ЕGP), но имат маргинално политическо влияние в Холандия. Днес те са представени само в общинския съвет на Цволе. [5] На последните избори през 2006 г. "Зелената левица" (`GroenLinks`) получи с 4,6 % само 7 места в парламента, като апогея й бе през 1998 г. с 7,3 % и 11 мандатоносителя в Долната камара. На европейско ниво "Зелената левица" членува в учредената през 2004 г. "Европейска зелена партия" (EGP) и има 2 свои представители в Европарламента. [6] На местните избори през 2006 г. Новата компартия NCPN постигна в Хейло 9,6 %, в Лемстерланд 16,3 % и в Рейдерланд дори 18,3 %. А отделилата се през 1999 г. местна организация в Шеемда постигна на този вот 10,4 %. [7] Въпреки това тайните служби не се отказват от дейността си и създават още същата 1968 г. нова маоистка партия на име "Лига на нидерландските марксисти-ленинисти" (`Liga van Marxisten-Leninisten in Nederland`), която продължава да подържа контактите си с Пекин. През 1970 г. тази нова формация се преименува в "Марксистко-ленинска партия на Нидерландия" (`Marxistisch-Leninistische Partij Nederland` - MLPN), която обаче остава без значимо обществено влияние и само с няколко десетки членове, които до 1989 г., когато тя се саморазпуска вследствие на отпадането на политическата конфронтация между изтока и запада, дори не знаят за нейния генезис. [8] След неочакваната изборнана победа през 2001 г. на ултрадясната и ксенофобска партия "Листа на Пим Фортюн" лидерът на социалистите Ян Марейнисен напомни на изненаданата холандска общественост, че Социалистическата партия още преди близо 2 десетилетия е обърнала внимание на нерешения проблем с интеграцията на чуждите работници.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
