Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.12.2009 20:29 - Проблемите на "Публично-частното-партньорство" и "Cross-Border-Leasing"-а / ПЧП-част 1
Автор: iw69 Категория: Политика   
Прочетен: 921 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 28.12.2009 20:31


д-р.юр.н. Иван Аладжов ПублиЧно Частното Партньорство - панацеЯ или кАТАСТрОФА?             От няколко години в общественото пространство все по-често срещаме понятието "Публично-частно-партньорство" - ПЧП (на англ.: `Public Private Partnership` - PPP). Този модел за икономическо развитие се представя от високохоноровани западни консултанти, пригласяни от повече или по-малко запознатите с него политици и чиновници, едва ли не като панацея за разрешаване на проблемите с острите финансови затруднения на обществения сектор.             Но какво точно се крие зад това ново словосъчетание, как действа предлагания модел и кои са неговите особености?             Институтът "Публично-частно-партньорство" е създаден и въведен за първи път във Великобритания през втората половина на 90-те год. на миналия век от социалдемократическия екип на Тони Блеър и финансовия министър Гордън Браун по време на апогея на неолиберализма. Най-общо казано, ПЧП представлява омекотен вариант за по-нататъшна приватизацията на обществения сектор в икономиката, след катастрофалния крах на тоталното раздържавяване, проведено през 80-те години от правителствата на консерваторите на Маргърет Тачър и Джон Мейджър. Хибридната форма "Публично-частно партньорство" има за цел да създаде нови възможности за проникване на частен капитал в публични стопански сфери с висока за него доходност. ПЧП не представлява приватизация в класическия смисъл на думата, защото общественият сектор формално запазва собствеността и контрола си върху нея. Чрез "Публично-частното-партньорство" частният бизнес приватизира всъщност само приходите от изграждане и експлоатация на определена, публично значима инфраструктура; а рисковете от сътрудничеството, дори последствията от евентуален банкрут се прехвърлят по най-различни префинени начини върху публичния сектор.             От теоретична гледна точка "Публично-частното партньорство" може да бъде дефинирано като "дългосрочно мобилизиране на частен капитал и специфично "ноу-хау" на основата на конкретен договор за финансиране и осъществяване на обществено-значими проекти или дейности в публичната сфера, без формална смяна на собствеността". Проектът предвижда прехвърлянето на услуги, които до момента са били предоставяни на обществото от публични институции (общини или най-общо от държавата), на частния бизнес. Естествено е, че в тази дейност той не се ръководи от алтруистични подбуди. Основният мотив във всяка негова активност, винаги е била реализацията на максимално възможната печалба. Това остава заложено и в концепцията на "Публично-частното партньорство".             Печелившите публични сектори, в които частният бизнес приоритетно търси да се внедри, са пътното строителство, изграждането и експлоатацията на мостове, тунели, летища, общественият транспорт (ж.п., метро, автобуси и трамваи), водоснабдяване и канализация, енергопроизводството, изграждането и поддръжката на публичния сгради (училища, университети, болници, административни сгради, казарми и дори затвори), т.е. все жизнено важни за обществото сфери, без които то не може да съществува и за които е готово да плаща висока цена.             Кои от друга страна са мотивите на публичните институции (общините, държавата) да приемат предложенията за партньорство на частния капитал и да му делегират някои от своите задължения?             Общественият сектор и особено общините, навсякъде по света работят предимно с бюджетни средства и са ограничени във възможността да вземат банкови кредити, въпреки че ги получават при най-изгодни условия, защото не могат да фалират, а и данъкоплатците са гарант за възвращаемостта на дълга. Бюджетните средства на общините и държавата, обикновено не достигат за задоволяване на всички обществени потребности и затова публичния сектор работи практически в режим на хроничен финансов дефицит. Така е във всички държави, включително и в най-богатите. И точно в тази ситуация, се появява "спасителното" предложение на частния бизнес да поеме инвестирането и експлоатацията на публична инфраструктура срещу изплащане на таксите за нейното ползване. Според лобистите на "Публично-частното партньорство" ползата за обществото от така замисления проект е очевидна - облекчава се бюджета, частният "партньор" извършва необходимата инвестиция, поема нейната експлоатация (най-често за 30 год.), събира такси за използването и с тях изплаща взетия кредит. До тук нещата звучат добре, а моделът на ПЧП би могъл да бъде сравнен с обикновеното кредитиране с разсрочено плащане за сметка на частния партньор.             Протагонистите на "Публично-частното партньорство" обаче внимателно премълчават някой фундаментални особености на модела, които им позволяват да преследват своите интереси. Най-същественият недостатък на ПЧП е, че в дългосрочен план изградената и подържана от частната компания инфраструктура излиза на обществото (респ. на бюджета) значително по-скъпо отколкото, ако се реализира от общината. Този ефект е обективно неизбежен, дори само поради факта, че банковият кредит за частна фирма винаги е по-скъп, отколкото кредитът за общината. Освен това не бива да се забравя, че частната компания осъществява проекта, не за да помага на обществото, а за да печели от него. Така че, ако изходим от теоретичната презумция дори за идеалния случай - неподкупни държавни служители и политици, които сключват най-добрия за публичните интереси договор, частната компания, даже и да иска, не е в състояние да построи и подържа в дългосрочна перспектива инфраструктурата по-евтино от общината. Ще повторим: причините за това: най-напред поради задължително по-скъпия кредит (поне с 1 % повече на година), към който се прибавя сумата за възвращаемост на инвестицията и най-накрая - печалбата за частника. В Западна Европа нормата на печалба при ПЧП-проекти е около 10-12 % за година. Всички тези фактори при срок на експлоатация от 30-години водят до тройно и четворно оскъпяване на услугата. Като оправдание за високата печалба, бизнесът се позовава на икономическия риск, което не е вярно. Инвестициите в публичната сфера са едни от най-ниско рисковите - за обществената инфраструктура винаги има ползватели, а разходите за нея се плащат от най-сигурните длъжници - общината, държавата и милионите данъкоплатци.             Всичко казано до тук за ПЧП-модела се отнася за идеалния случай, когато договорът е сключен по абсолютно коректен начин и в максимална защита на обществените интереси. Но в реалността нещата стоят далеч по-различно. "Публично-частното партньорство" е благодатна сфера за развитие на корупция и за двете страни на споразумението, както за мениджърите и собственици на частните компании, така и за чиновниците и политиците, които вземат решенията.             Най-малката беда, която може да се случи на общината при изпълнението на ПЧП-договор е частният "партньор" да й прехвърли отговорността да изплаща неговия кредит към банката (т. нар. клауза за преотстъпване на банката на вземанията по договора). По този начин разсроченият частен кредит на фирмата-партньор се трансформира в кредит на общината и тя задлъжнява дългосрочно. Това на практика обезсмисля първоначалната идея на ПЧП-сътрудничеството, а ПЧП-договорът се видоизменя в обикновена публична поръчка, за сметка на общината, при това с по-скъпа лихва по кредита.             Много по-тежки обаче са последствията от фалит на частния инвеститор (често пъти умишлено предизвикан), при което общината или трябва допълнително да го субсидира, за да може той да продължи дейността или да откупи обратно обекта, ако той е от особено важно значение. И в двата случая публичната сфера претърпява тежки загуби.             Примерите за тотално фиаско на "Публично-частно-партньорство", завършили със големи загуби за общините и държавата, са многобройни и твърде поучителни за начинаещите играчи в този покер между обществени и частни интереси.             Страната на най-фрапантните провали е Великобритания, неолибералният бастион на Европа, автор и пионер на ПЧП-модела. От януари 2003 г. до май 2008 г. голяма част от Лондонското метро на 10-милионния мегаполис (с обща дължина на релсовата мрежа от 758 км, от които 124 км под земята, с 155 спирки и 347 влака) бе отдадено за 30-годишен период за поддръжка и модернизация чрез ПЧП-концесия на консорциума "Меtronet". Това е специално създадена за целта частна компания, зад която стоят 5 световноизвестни мегаконцерна - "Thames Water", "Electricite de France", "Bombardier", "Balfour" и "Atkins". Сключеният между "Метронет" и общината договор е огромен, с обем от няколко хиляди страници и в последствие се оказва непрочетен в пълен размер от никой представител на общината. Задълженията на "Метронет" са били да подържа за собствена сметка функционирането на метрото и да инвестира с преобладаващо финансиране от продажбата на билети в модернизирането на остарялата му инфраструктура, части от която са от края на 19-ти век. Въпреки, че цените на билетите с течение на времето значително се повишиха, Лондонското метро се превърна в най-скъпия и некачествен публичен транспорт в цяла Западна Европа, известен с поредица инциденти и принудителни спирания. За него общината ежегодно доплаща десетки милиони британски лири на консорциума и търпи финансови загуби в размер на 410 млн. лири годишно. Но и с това неблагополучията й не приключват. През юли 2007 г. "Метронет" е изправен пред фалит, след като е източен от стоящите зад нея 5 концерна, на които е подавал поръчки за инфраструктурата на силно завишени цени. И накрая, за да се спаси метрото, заради неговата 145 годишна история и публичната му значимост, британското правителство е принудено да го откупи обратно за 2 млрд. лири. Каква е ползата от подобно "Публично-частно партньорство" тогава?             До подобно фиаско за английската държава доведе и приватизацията на Британските железници (British Rail) през 1994 г. След навлизането на частни капитали и железниците на Острова се превърнаха в най-скъпия и най-нискокачествен ж.п.-транспорт в Западна Европа, носещ огромни загуби за обществеността и прочул се с поредица от тежки катастрофи. Само броени години след старта на ПЧП-проекта с компанията "Railtrack", която трябва да подържа ж.п.-мрежата,и въпреки постоянното покачване на цените на билетите, през 2002 г. този концерн фалира. В крайна сметка държавата отново трябва да спасява този важен за обществото сектор като го откупува обратно за 500 млн. британски лири. Но и тази трагедия не приключва до тук и има твърде печални последици. Очевидно главната грижа на частния "партньор" по време на стопанисването на ж.п.-мрежата е била "оптимиране" (разбирай намаляване) на разходите и увеличаване на печалбата. Поради дългогодишните икономии от инвестиции и тоталното занемаряване на ж.п.-инфраструктурата се стига до поредица от тежки катастрофи със стотици жертви. По-известни са: катастрофата край Саутхол (19.9.1997 г.) с 6-ма загинали и 150 ранени, Лендброуроув (5.10.1999 г.) с 31 убити и 500 ранени, Хетфийлд (17.10.2000 г.) с 4 жертви и 70 ранени и др. В крайна сметка тези катастрофи довеждат до фалита на "Railtrack". Обществото отново плаща в крайна сметка скъпата цена за експеримента на своите управляващи.             Не много по-различен е ефектът от "партньорството" на Лондонското кметство и с "Thames Water" – водоснабдителя на столицата. Тази компания се създава още през 1989 г., по времето на Лейди Тачър, която отдава на концесия водоснабдяването и канализацията на мегаполиса. Идеята е, фирмата да подържа и ремонтира остарялата, няколко десетки хиляди километра дълга ВиК-мрежа с приходите от таксите. Въпреки, че многократно покачва цените на предлаганата услуга, фирмата не инвестира и минимална част от договорените суми в обновяване на мрежата. Затова днес лондончани пият най-скъпата и най-некачествената вода. Вследствие на над 30% течове от амортизираните тръби, живителната течност често не достига до потребителите от горните етажи без допълнителни помпи, но които са за тяхна сметка. А водата е с лошо качество, защото продължава да се добива от силно замърсената Темза чрез крайречни филтриращи сондажи. Канализационната мрежа и пречиствателните станции за отпадни води на Лондон също са стари и недостигат, а концесионерът инвестира само колкото да подържа тяхното функциониране. Съответно средно по 50-60 пъти годишно се стига до разливи на необработени отходни води в Темза, които не само замърсяват нея, но и крайбрежните кладенци за питейна вода.             Подобни емблематични случай на нефункциониращо "Публично-частно-партньорство" има и в други европейски страни. Така например, в Германия негативен отзвук в медийното пространство намериха няколко прецедента около изграждането и поддръжката на училища. Те са построени от частни "партньори" без да се спазват специфичните изисквания за такъв вид сгради (големина на стаите, размер на прозорците, мощност на осветителни тела и пр.). Междувременно се оказва, че частните "партньори" са преотстъпили на кредитиращите ги банки правата си върху месечния наем за училищата като гаранция за ползваните кредити по строителството. В резултат на това общините сега са принудени да изплащат кредита към банките, въпреки че не могат да употребяват постройките по предназначение и в момента водят скъпоструващи дела за излизане от некоректните ПЧП-договори.               Но идеолозите на частната икономика продължават да творят производни схеми на "Публично-частно партньорство" за извличане на още по-големи печалби от обществения сектор. Най-пагубни от тях се оказаха "разработките" за избягване на американското данъчно облагане, известни като "Cross-Border-Leasing" или СBL-схеми (`Трансграничен лизинг` - ТГЛ-схеми). По своята същност това сложно финансово-правно творение може да бъде класифицирано като специфична форма на "Публично-частно партньорство" за паразитно източване бюджета на Съединените щати на основата на специфични особености в американското законодателство. "Трансграничният лизинг" е създаден по време на разцвета на виртуалната икономика в САЩ през първата половина на 90-те години.             Как работи тази схема? Американски концерн, който желае на всяка цена да остане анонимен, създава, най-често в съдружие с други мощни финансови компании, ново дружество (тръст), което регистрира в някой от данъчните оазиси - Каймановите острови, Бахамите или малкия щат Делауер на източния бряг на Щатите. След тази подготовка "новорегистрираният" тръст се обявява за "инвеститор" и тръгва да търси задлъжнели общини извън САЩ, най-често в Западна Европа. Той предлага да наеме за 100 години обекти от тяхната инфраструктура (пречиствателни станции, градски транспорт, ВиК-мрежи, административни здания и други), срещу примамливото обещание незабавно да им изплати 4-5% от стойността на договора (т. нар. "кешово предимство"). След сключване на споразумението "инвеститорът" веднага преотстъпва обратно инфраструктурата за ползване на лизинг на общината. Съществената особеност на договора е, че и за двете страни (и за "инвеститора" и за общината) не се предвиждат никакви реални плащания, нито по отдаването под наем, нито по обратния лизинг.             Намиращите се в състояние на постоянен финансов недоимък общини сравнително лесно биват убедени да подпишат спогодбата, която практически не променя нищо за тях и от която на пръв поглед те имат само финансова изгода. По настояване на "инвеститора" отдаването под наем се договорира за 100 години и се сключва на основата на ню-йоркската юрисдикция, третираща такива дългосрочни наеми като инвестиция и придобиване на собственост зад граница, което не подлежи на данъчно облагане. И точно тук е скрит трикът на СBL-схемата - реализираната от "инвеститора" печалба е само от неплащането на данъци, а не от някаква производителна дейност. Това представлява поредното доказателство за перверзията на виртуалния капитализъм, който със своята генетично заложена алчност, не се стеснява да прави печалби, без да произвежда абсолютно нищо за обществото. Коментарът е излишен!             За да се завоалират и най-малките съмнения в обществеността и медиите, договорът за "Трансграничния лизинг", се съставя на английски език, в обем от около 1000 стр., и предвижда уреждане на евентуалните юридически спорове само по ню-йоркското законодателство, което е известно с това, че всяко сключено по него споразумение, дори ако противоречи на закона, е валидно.             След подписване на спогодбата тръстът изплаща "кешовото предимство" на общината - около 4 % от общата стойност на контракта, което е нищожна част от бъдещата печалба от неплатени данъци. След това "инвеститорът" (който всъщност не е никакъв инвеститор, защото не влага никакви средства в изградената вече инфраструктура), тегли за "инвестицията" си голям банков кредит в размер на целия 100-годишен наем и го депозира в някоя банка. За да се набере значителната сума по кредита, в състава на тръста-"инвеститор" участват и големи финансови институти (най-често европейски банки, с представителства в САЩ), застрахователни компании и други. Всички те печелят от "Трансграничния лизинг" и образуват онова влиятелно лоби, което в значителна степен определя либералното отношение на американското правителство към тази форма на виртуална икономическа дейност. От депонирания банков кредит тръстът ще тегли периодически, за пред фиска, бъдещите годишни "вноски" по "наема". Те, естествено, няма да се изплащат на общината, а ще се използват за погасяването на кредита и за други начинания.             Но какво става с другата страна по договора - общината? Тя е "преотстъпила" на "инвеститора" своята инфраструктура за 1 век и в същия момент я е наела обратно от него на лизинг за около 30 год. При тази реверсивна сделка общината на практика нито получава наем за отдадените обекти, нито плаща вноска по лизинга. До тук всичко изглежда наред, и като че ли за общината нищо не се е променило, освен че е получила няколко милиона евро "кешово предимство", с които временно е закърпила някои дупки в бюджета. Това е нейната печалба. Но за "инвеститора" печалбата от "спестените" данъци е многократно по-голяма и достига 8-10% на година от общата стойност на договора. Точно толкова голяма е и загубата за американския данъкоплатец, който де-факто финансира тези финансови конструкции. С тези действия СBL-проектът приключва и кръгът за участниците в него се затваря.             Но проблемите за обществения сектор възникват едва от тук нататък. А в последствие те се оказват кошмарни! Вследствие на "Трансграничния лизинг" само в Германия днес 150 общини се намират в ситуация на технически банкрут (макар че немското право не предвижда фалит на общини). Как се стигна до тази плачевна ситуация в най-мощната европейска икономика?             Според СBL-договора, подвластен, както се каза, само на ню-йоркската юрисдикция, собственик на наетия за 100 години задграничен обект е американският "инвеститор". Общината в Европа от своя страна, макар и да не плаща наем за обратно пренаетата своя инфраструктура, е задължена да я подържа през целия период на договора в размера и състоянието към момента на подписването на контракта. Това означава нещо много опасно: общината е лишена за десетилетия от правото да извършва промени в своята инфраструктура, например да разширява или редуцира градския транспорт, ВиК-мрежата или да продава ненужни административни сгради. И ако си позволи подобна волност, американският "инвеститор" има право веднага да предяви претенции за обезщетение, което може значително да надвиши сумата на "кешовото предимство" за общината.             Но и това не изчерпва възможните беди. Според сключения договор общините са тези, които изцяло носят риска за възникналите загуби по депозираният от "инвеститора" в банката кредит. Това означава, че ако банката фалира, или нейния кредитен рейтинг падне, или ако средствата намалеят вследствие на неуспешни финансови спекулации, общината е длъжна да възстанови загубите на "инвеститора". А днес светът се намира точно в такава ситуация - в резултат на най-тежката финансова криза в най-новата история, сме свидетели на масови банкови фалити (само в САЩ над 100), на повсеместно спадане на кредитния рейтинг на финансовите институти и на гигантски загуби от погрешни банкови спекулации. Като следствие от всичко това ред общини в Германия, сключили договори за "Трансграничен лизинг" с тревога очакват убийствени претенции за обезщетения от американските си "инвеститори".             За съжаление и това не е краят на неприятностите по сключените СBL-договори. Те достигат своя връх с решението на Съединените щати от 2005 г. да премахнат законовата възможност да се използва "Трансграничният лизинг" за освобождаване от данъчно облагане. Този казус дискретно е записан всред основанията за иск на "инвеститора" за пропуснати ползи, т.е. иск за компенсиране на нереализираните от него данъчни спестявания за целия период на действие на CBL-споразумението. А това вече е истински кошмар! В момента всички общини в Германия, които от 1996 до 2004 г. са сключили подобни договори, са в тревожно очакване да ги помете гигантско цунами от искове за обезщетения от другата страна на океана и вече са започнали профилактично да отделят от оскъдните си средства за резерви, с които да посрещнат претенциите. Общата сума само в Германия на сключените 180 броя СBL-контракти възлиза на около 80 млрд. евро, а пропуснатите данъчни облекчения за американските "инвеститори" надхвърлят значително тази сама по себе си огромна сума. Предстои всички те да се трансформират в убийствени претенции за обезщетения към германските общини!             Тук неминуемо възниква въпросът - как се стигна до тази предизвестена катастрофа? Все пак Германия не е някоя бананова република с глуповати и корумпирани чиновници по всички етажи на властта. Отговорът не е еднозначен. Първо общините във ФРГ през последните две десетилетия хронически страдат от финансов дефицит, което явно ги е направило податливи към изкушението да получат "гратис" средства под формата на "кешовото предимство". Вероятно затова те са останали слепи към скритите в договора капани. Но и поради липсата на квалифициран административен персонал (отново поради недостиг на средства) те не са били в състояние да вникнат в съдържащите се в контрактите рискове. Нека само припомним, че договорите са изключително непрегледни, с обем от около 1000 стр., написани на сложен юридически английски и изготвени на основата на непознатата американска правна система, т.нар. "case law" и то в нейния особен вариант на щата Ню Йорк, който де-факто легализира всичко. Затова днес, когато на бял свят постепенно излизат катастрофалните последствия от тях, се оказва, че общинските съветници често дори не са чели споразуменията, а са се доверили само на кратките им обобщения от около 10-тина странички на немски език, изготвени от високоплатени адвокати и банкери на "инвестиционния" тръст. В провежданите разследвания по тези случаи вече е ангажирано и вътрешното министерство на ФРГ, защото се предполага, че в играта за милиарди, сметката за която ще плаща германското общество, участват и висши лица от ръководствата на общините.             Очевидно, стремежът на съвременния капитализъм към максимална печалба на всяка цена до такава степен се е усъвършенствал, че всяко икономическо престъпление днес може да бъде легализирано чрез юридически трикове и един добре изработен, многословен договор. Това се потвърждава и от факта, че дори считаните за солидни немски бюрократи (в добрия смисъл на думата), са били подведени при подписването на СBL-договорите от адвокатите на бизнеса. А какво да се каже тогава за наивно-нещастните аматьори в този глобален покер за милиарди от Югоизточна Европа? В техния отбор е и България, най-бедната членка на Европейския съюз.             "Трансграничният лизинг" (СBL)представлява поредното доказателство за доведения до абсурд стремеж на виртуалния капитализъм да печели, дори без да произвежда нищо. Подобни финансово-юридически творения на банковите алхимици отвъд океана докараха света до настоящата апокалиптична криза, а на всичкото отгоре сервираха новата отровна "публично-частна каша", наречена "Трансграничен лизинг", която тепърва предстои да се гълта от обществеността в Западна Европа. За съжаление, в поредицата от фарсове, която се разиграва понастоящем пред очите на целия свят само малцина прозират смъртната опасност, която представлява туморът на финансовия капитализъм.             Направените заключения за "Публично-частното партньорство" несъмнено доказват, че този модел не само не е поредната панацея срещу недостига на финансови средства в бюджета на общини и държава, а по-скоро е коварна примамка на бизнеса за обществото. Не трябва да забравяме, че няма частна компания, която да предлага сътрудничество от хуманни подбуди. Зад подобно предложение винаги е скрит користен стремеж към печалби.             Тези сурови изводи важат не само за изостаналите държави, известни с продажността си и липсата на опит на своето подкупно и ниско образовано чиновничество, което въобще не е наясно с практиките в света на комерсиалната глобализация. А те са общовалидни за всички страни, където властва матрицата на капитала, където прословутата частна инициатива се е изродила в злокачествена алчност. И първите й жертви ще са всички онези политически наивници, които все още вярват в сагата за ефективността на "добрия стар капитализъм" и за магическата сила на "невидимата ръка на пазара".             Ето защо това, което трябва да си пожелаем, ако не сме загубили изцяло инстинкта си за самосъхранение, е: "Боже, опази ни от такива ‘партньори’, щом ние сами не можем се опази от тях!"



Гласувай:
1
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: iw69
Категория: Политика
Прочетен: 1307104
Постинги: 820
Коментари: 1172
Гласове: 5693
Календар
«  Юни, 2021  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930