инж. Любен Аладжов
Социалдемокрацията, средната класа и
обществото на всеобщото благоденствие *
Твърде често вниманието на обществеността ни бива атакувано с внушенията за прехвалената средна класа, която съставлявала гръбнака на обществото на всеобщото благоденствие в развитите западни страни и ни убеждават, че за да заживееме и ние като тях, населението ни трябва да се превърне точно в такава средна класа. Каква е реалната стойност на тези съвети и до колко те са изпълними за нас? Най-напред да припомним, що е то средна класа.
Съсловието на капиталистите не е хомогенно. Тя се състои от различни прослойки едри, средни и дребни собственици. Последните развиват самостоятелна икономическа дейност или работят като подизпълнител на големи корпорации. За капиталистическата система те представляват нещо като нисшия подофицерски състав за армията, който се бие на предната бойна линия на икономическия фронт и поддържа връзката между щаба и окопите. Тази прослойка се състои от дребни и средни селяни, занаятчии, дребни и средни търговци, семейни хотелиери, строителни предприемачи, дори от собственици на средни и дребни предприятия за стоки и услуги. Нейните членове сами се трудят, но използват и наемен труд. Те не се самоексплоатират, защото прибират печалбата за себе си, но чрез притежаваната частна собственост експлоатират труд на наемни работници. Продавайки продукцията си, те извършват и пазарна експлоатация на цялото общество. Точното научно название на средната класа е "дребна буржоазия".
Подизпълнителите сред средната класа се намират в жестока конкуренция помежду си. Тяхната дейност им осигурява не богат, но достатъчно заможен живот, изпълнен повече с труд, отколкото с престижното ежедневие от блестящите офиси на големите акули.
Двойствената икономическа природа на средната класа определя и двойственото й политическо поведение. Докато бизнесът й върви, тя представлява хищни, дребни капиталисти, преторианската гвардия на системата, която ревностно я пази и защитава. При лоша конюнктура мнозина от нея първи фалират, но и първи се съвземат. Съдбата на нейните членове е твърде различна - една част от тях се разорява, банкрутира или цял живот мъчително се бори за оцеляване, друга, по благоприятно стечение на обстоятелствата, преуспява и се превръща в едри капиталисти. Тези две перспективи представляват всъщност "захарчето и камшикът", който непрекъснато гони средната класа да се труди в галоп, често без отпуск и работно време. Ето защо, без да е противник на капитализма, за да се застрахова в случай на неуспех, фалит или край на кариерата, средната класа е склонна той да бъде в известна степен социализиран. Тя е противник на революционната борба и на революционните промени, привърженик е на "средната линия", на парламентарното съглашателство, на компромисите в името на личния си интерес. Състои се от индивидуалисти, хора с определени качества, които не разбират социализма и се плашат от колективистичната му идеология, но дълбоко в себе си инстинктивно удобряват правотата на социалната му идея.
Към средната класа, освен споменатата до тук дребнособственическа буржоазия, могат да се причислят и още някои други социални прослойки на капиталистическото общество.
След реинвестиране на част от печалбите, с остатъка от тях капиталистът осигурява охолен живот, не само за себе си и за най-близкото си обкръжение, но и за мениджерите, икономистите, инженерите, финансистите, юристите, политиците, военните, журналистите и прочие обслужващи го професионални наемници, без които не е в състояние да управлява своята икономическа империя и да упражнява власт. Точно тази пъстра камарила, заедно с добре платените висши държавни чиновници, представляват също част от средната класа, т. нар. "капиталисти second hand", без право на класова наследственост.
Значителна част от квалифицираната работническа класа във водещите капиталистически държави, т. нар. работническа аристокрация, в години на нормална икономическа конюнктура също е добре платена и затова временно бива приобщена към средната класа. В години на стагнация и криза, обаче, социалният й статус пада и тя първа бива изхвърлена там, където й е мястото. Затова тя проявява също определена съпричастност към проблемите на работническата класа.
Цялото останало общество от хора на наемния труд, безработни, учащи и пенсионери представляват за системата само обикновена трудова и потребителска биомаса, част от която тя ползва, ако има нужда от нея или при рецесия изхвърля на улицата като човешки отпадък в рехавите социални мрежи на държавата, т.е. отново в грижа на обществото.
Средната класа и добре платената работническа аристокрация образуват социалния конгломерат, върху който е изградена гордостта на богатите капиталистически държави - западното социално-пазарно общество на всеобщото благоденствие. Негов идеологически и политически представител е социалдемокрацията. В периоди на криза, когато многобройната работническа аристокрация започне да обеднява, социалдемокрацията олевява и застава зад лозунгите за социализиране на системата, но дребнобуржоазната й основа, върху която е изградена, предопределя нейната прокапиталистическа ориентация, която не си поставя за цел премахването на системата, а само нейното очовечаване. Социалдемократите наричат този безкраен еволюционен процес "преодоляване на капитализма" - нещо, което до сега не се е случило в нито една бедна страна по света. Според основния закон на икономиката на печалбата това няма как и да се случи, след като социализирането на капитализма в бедно общество без пари е пълна утопия. Затова и самият баща на социалдемокрацията, Едуард Бернщайн още навремето бе откровен и заяви, за социалдемократите "целта е нищо, а пътят е всичко", което ще рече, според брилянтната метафора на Георги Кирков - Майстора, че тяхната визия е "вечен капитализъм и вечно смазваща скърцащата му каруца социалдемокрация".
Суровата истина е, че "преодоляване" или социализиране на капитализма може да се осъществи, както вече по-преди споменахме, единствено и само, ако обществото по някакъв начин се сдобие с правото да определя на капиталиста какво, колко и на какви цени да произвежда и продава и къде, колко и за какво да инвестира. Очевидно че, тази идея дълбоко противоречи на същността му и никога няма да срещне неговото съгласие. Затова социалдемократите съвсем честно не си и поставят подобна илюзорна цел, а по-скоро само прагматично се грижат в идеологическия им катраник да имат винаги достатъчно социална смазка за скърцащата каруца на капитализма. Затова те най-често оглавяват министерствата на труда в буржоазните коалиционни правителства или са посредници в социалните конфликти между работодатели и профсъюзи. За тази си полезна дейност на тях винаги им се подхвърля нещо от трапезата на богатите. За какво им трябва тогава, да сменят капитализма и какво ще правят, ако той изчезне? Затова ги наричат "приспособленци"..
И ако изповядването на социалдемократическа визия има някакъв резон за супербогатите страни, където все още съществуват някакви възможности, хем капиталистите да богатеят, хем средната им класа да е широка и доволна, в бедните и развиващи се страни (които всъщност плащат сметката за завидния им стандарт) тази идея никога няма да проработи. При тях просто е невъзможно и вълкът да е сит, и агнето да е цяло (освен ако вълкът не изяде някое чуждо агне, както са свикнали да правят богатите държави). Ето защо, никъде по света не съществува солидна социалдемокрация и широка средна класа в бедна държава.
България днес е бедна страна. Ние нямаме (а не се очертава и въобще да имаме) нито суперикономика, нито природно свръхбогатство, следователно, няма да имаме и широката средна класа, за създаването на която така настойчиво ни увещават новите ни ментори. Ето защо, всички наши, а и външни усилия, да се изгради родна, масова социалдемокрация до сега се провалиха, докато накрая нашите чуждестранни приятели не достигнаха до идеята, да се приватизира в съвременен пазарен стил някоя готова голяма лява партия като, например, БСП. Но и тук нещата забоксуваха, защото, ако ръководството на БСП по разбираеми прагматични съображения се съгласи на сделката, то членската маса на партията, просто не е дребна буржоазия, не е средна класа и поради това се отнесе към продължителните опити за "перестройка" на БСП в "модерна, лява партия" с дълбоко неразбиране и подозрително съмнение. И ако тези нагласи не се вземат под внимание от социалдемократизиралото се ръководство на БСП, стогодишната ни партия я очаква нерадостната съдба на маргинална политическа сила, в каквато се превърнаха повечето одесняли европейски соц - и компартии, независимо от героичното им антифашистко минало. Хлъзгавият път на социаллибералната метаморфоза не прощава никому. Трябва ли да повтаряме тяхната съдба? Още повече, че не сме в Западна Европа, а на Балканите и че широка средна класа и масова социалдемокрация, тук просто са невъзможни! А внушенията за митичната средна класа още дълго ще се използват от апологетите на системата като успокоително хапче за поддържане на обеднялия ни народ в будна кома и в постоянно очакване за прераждането му в средна класа.
Всичко казано до тук е валидно и за другата илюзорна цел, която ни се внушава - социално-пазарното общество на всеобщото благоденствие. Това общество до скоро (до кризата) беше привилегия единствено на страните от Златния милиард. За бедните страни подобна идея беше и си остава само илюзия и едно от многото пропагандни средства за отклоняване на вниманието на трудовите хора от актуалната им борба им за социални промени.
Но проблемът не е само в това! Много хора с обработено съзнание не усещат, че с тази идея към тях се отнасят прекалено обидно, като към безнадеждни дебили. Защото самото словосъчетание, което им се втълпява - "социално-пазарно общество", не е нищо друго, освен едно от многото смекчени названия на капитализма, което представлява освен всичко друго, но и тотална безсмислица, пълен нонсенс. Пазарното никога не е социално, а социалното никога не е пазарно. В основата на едното стои печалбата, а зад другото са нуждите на хората. Това са две несъвместими понятия. Само в много богати страни е възможно да се реализира едновременно и социално и пазарно общество и то при условие, че са на лице достатъчно икономически възможности за осигуряване както на печалбите на капиталистите, така и на нуждите на хората. Изобщо, основният извод, който ще се направи накрая на този анализ е, че капитализмът функционира перфектно само в богати държави. Капитализъм и просперитет в бедна страна е непостижима фикция.
------------------------
* Материалът е част от разработката на автора: "Общество и капитализъм", Самиздат, София 2011 г.
Рецензия на книгата "Общество и кап...
Книгата "Общество и Капитализъм&quo...
10.01.2012 17:51
или
на тел. 02-986-28-11
