Недоволството расте, виждаме опити за държавна саморазправа и крадене на бизнеси. А управляващите нямат намерение да си вървят

Явно е време да се направи следващата решителна крачка, пише в коментара си
Веселин Стойнев за Дойче Веле.

Тормозеният от държавните органи и притискан да продаде част от бизнеса си шеф на „Хиполенд“ Мариан Колев не е единственият, който има лично основание да протестира. Такова вероятно има и шефът на „Еврохолд“ Асен Христов, на когото в първия от серията записи с премиера Борисов трябваше да му бъде „размазана физиономията" чрез Комисията за финансов надзор.
Също както и десетки други предприемачи, които на собствен гръб са изпитали какво е да ти откраднат бизнеса или да го мачкат с цялата държавна мощ от контролни, регулаторни органи и прокуратура. Всички тези предприемачи, а и техните служители, с очите си виждат какво значи превзета държава, превърната в маша на самозабравила се клика.

Опити за сплашване

На протестите има немалко от тези хора на бизнеса – става ясно от свидетелства между познати.
Много повече от тях обаче, особено от провинцията, все още не смеят да заявят публично недоволството си, защото рискуват да бъдат брутално посечени. Но очевидно вече няма какво да губят, защото властта демонстрира колко е силна, като направи опит за сплашване на достатъчно едър столичен бизнесмен чрез проверка от три инстанции в „Хиполенд".
Ако вече наистина ножът е опрял до кокала, значи е дошло и времето за една особена стачка, в която работодатели и работници са от една и съща страна. Наемният труд е също толкова заинтересован, колкото и предприемачите, от свободна пазарна конкуренция, при която работниците и служителите могат да очакват растеж на доходите си и кариерна стабилност. В една икономика на държавна саморазправа и крадене на бизнеси те не само няма да получат това, но и често ще са с погазени трудови права.
Работещите и мениджърите в държавния сектор по-трудно биха заели стачна готовност, особено когато техният работодател в лицето на държавата се опитва да купува лоялността им с увеличение на заплати. Но мнозина от тях симпатизират на или участват в протестите като граждани. И все пак при наличието на солидарност, включително и финансова, от останалите протестиращи – бизнесмени, самонаети и наети, ключови публични сфери като общинският транспорт, железниците и др. могат да бъдат блокирани от стачни действия на работещите в тези предприятия.

Време е за всеобща политическа стачка

Но къде са българските синдикати?
При стачно сътрудничество между работодатели и наемници ще лъсне окончателно казионната същност на представителните работодателски и синдикални организации, които все повече представляват само ръководствата си и интересите на тесни кръгове около властта. Тогава е съвсем възможно тези организации сериозно да загубят членска маса и цели структури, които директно да се влеят в протеста.
Една обща политическа стачка е немислима без организационното участие на партийните структури. След като гражданският протест направи решителната крачка – събра в единодействие хора с различни политически пристрастия и обвързаности, идва времето на следващия скок – партиите да застанат в авангарда на това единодействие.
Масата на протестиращите може да се увеличи многократно, ако опозиционните политически формации от ляво до дясно се организират чрез структурите си по места, включително с осигуряване на транспорт, членска маса и симпатизанти за протести в София и страната. Една всеобща стачка-протест несъмнено би надхвърлила многократно броя на участниците, а и ефекта от досегашните пикове на протеста на 21 юли и2 септември.
В никакъв случай не бива да се пролива кръв
Едва ли продължителни протести от по няколко хиляди души ще съборят управляващите, които заявиха твърдо намерение да останат. А в никакъв случай не бива да се правят опити за постигане на оставка с насилие и проливане на кръв. Но победата е постижима с няколкодневна всеобща стачка, в която не само огромни множества са изпълнили центровете на големите градове, но се блокира и немалка част от икономиката.

Сериозната опасност това да не се случи са ниските нива на обществена солидарност и на стачна култура и история у нас. Но пък сега е моментът голямото мнозинство, което декларативно одобрява протестите, да се превърне в голямо действащо мнозинство.

Надежда всяка тука оставете!