България е страната на нелегалните будки и ред други нередностти

Заради някои от тях дете умира на улицата. Заради други цялата държава изглежда като от Средновековието.

Коментар от Даниел Смилов, Deutsche Welle

Дете загина на улицата в центъра на София. Уби го ток, потекъл по кабелите, които захранват “незаконна” будка. Будката е била на мястото си изглежда от памтивека - следите ѝ се губят в 90-те години на миналото столетие. Освен че физически си е съществувала и функционирала, собственикът ѝ не се е криел, а точно обратното: бил е в официален контакт с властите. Общината му издавала служебни бележки, той си плащал наеми и сигурно някакви данъци, енергийните дружества му дали зелена светлина за връзка с мрежата и т.н. За неговия обект даже имало преписка в органите за контрол върху незаконното строителство, която обаче не завършила със затварянето му и изглежда се загубила между различните институции.
Когато трагичният инцидент се случи, изведнъж властите констатираха, че будката е била изцяло незаконна. Служебните бележки били с юридическата стойност на “билет за баня”, нямало един куп нужни документи и одобрения, а енергийното дружество не трябвало да свързва обекта с мрежата. Накратко: реалността се оказа коренно различна от нормите в страната. И така беше обявена за незаконна.

Mетафората за състоянието на България

В казуса с отнетия детски живот трябва, разбира се, да има наказателна отговорност за този, който макар и без умисъл е пуснал тока по металните повърхности на шахти и парапети. Следствието и прокуратурата навярно работят по установяването на преките извършители. Но този казус повдига и един по-общ въпрос. Как става така, че реалността в България се оказва изведнъж толкова радикално незаконна? Кой е отговорен за драстичното разминаване между правилата и практиките на хората?
Народопсихолозите сигурно ще прибягнат до стандартните обяснения за културата на българина: битовата му изобретателност, склонността му да връзва с тел и свински опашки, желанието да мине напряко, за да спести някой лев. Но нещата изглежда са по-дълбоки и народопсихологията е просто непохватно извинение за разминаването между норми и реалност.
Това разминаване е болест на управлението, белег за незавършилата модернизация на властта, която виси, разпъната между Просвещението и Средновековието. За съжаление, структурата на казуса с “незаконната будка” е универсална метафора за управлението на България.
Да вземем като пример “незаконната лотария” на Васил Божков, която може да бъде представена като една гигантска, милиардна будка за вкусни сандвичи от статистически невъзможни надежди. През годините тя е била създадена и е функционирала физически. Собственикът ѝ не се е криел, а е бил публична личност, плащал е някакви данъци и такси, бил е вързан към ток и вода и т.н. В един момент обаче става някакъв високоволтов инцидент в отношенията на собственика с властта. След този инцидент будката-лотария изведнъж е обявена за незаконна, а собственикът ѝ става престъпник-беглец.
Паралелът между будката и лотарията е оправдан поради следната причина. И будката, и лотарията години наред съществуват в някакво неясно положение - уж са законни, но всеки момент могат да бъдат обявени за извънзаконни. Това неясно положение е именно белегът на незавършената модернизация на България. Собствеността и правата не са нещо ясно разписано и гарантирано от държавата, а просто смътни притежания, които могат да изчезнат в мига, в който собственикът им загуби личната си връзка с властта, влезе в конфликт с нея или просто е толкова осветен от публичното внимание, че вече не може да се ползва от неформална защита “отгоре”.
Собственикът на будката, който и да е той, се е справял успешно с удържането на своето притежание до момента на инцидента. Дали е бил в добри отношения с администрацията, дали е давал нещо под масата, дали просто щастливо е минавал под радара на контролните органи - това е вторичен въпрос, който може и някога да се изясни. Важното е, че за защитата на притежанието му (будката) той не е разчитал на правовата държава, а по-скоро на нейното отсъствие. Както в Средновековието правата на васалите са зависели от личното подчинение на сюзерена им, така и в България собственикът на будката е разчитал основно на благосклонността на властите, срещу което се е подразбирало, че ще им служи с каквото може.

Същите са отношенията и в казуса с гигантската будка - лотарията на Васил Божков. “Собственикът” ѝ си е гарантирал нейното притежание с определени престации към управляващите - подкрепа за футболен клуб, пари за реклами в тяхната телевизия и т.н. По негови твърдения престациите са стигнали и до директни и лични васални плащания в размер на 64 млн. лева. В момента, в който тези лични отношения се развалят по някаква причина, “собствеността” на Васил Божков изчезва в рамките на дни. Лотарията се оказва напълно незаконна.
Този модел не е измислен в България - Ходорковски в Русия също загуби собствеността си върху “Юкос” (а и свободата си) веднага след като личната му лоялност към Путин бе поставена под въпрос. При Навални не особено добре защитена се оказа не само собствеността, но и правото му на живот, след като оспори властта на сюзерена.

Големият въпрос за домодерното управление на България

От тази гледна точка казусът с трагичната смърт на момчето в София повдига отново и големия въпрос за домодерното управление на България. От будките до големия бизнес - собствеността и правата на гражданите зависят не от строги и безлични правила, а от лични, неформални отношения, с които да се гарантира благосклонността на властите. Дали тези отношения са подкупи, дали са партийни лоялности и пристрастия - това зависи от конкретните казуси. Но докато при малките будки подобни отношения може да са само инцидентни, при големия бизнес изглежда са систематични. Така или иначе обаче, ситуацията е много далеч от правовата държава и изискванията за добро управление.
На предстоящите избори България ще получи шанс да смени модела на управление и по този начин да придвижи модернизацията на властта малко напред. За да се случи това обаче, характерът и дълбочината на проблемите в управлението трябва да бъдат добре разбрани. Защото е напълно възможно лицата да се сменят, а неформалните отношения и зависимости да си останат. И да се сещаме за тях само когато произведат поредната обществена трагедия.