Житейските и морални норми, от които се е ръководел Апостола нямат нищо общо с утвърждаващите се днес ценности

Ако се опитаме да съот­несем тази реликва, свър­зана с живота и делото на Апос­тола, с идей­ната атмос­фера на нашето време, не може да не ни впечатли след­ния факт: след 1989 г. кабинетите на управ­ляващите опус­тяха и осиротяха от към „украса“ с брадатите образи на класиците на марксизма-ленинизма!
На тяхно място почти пов­семес­тно беше поръчано произ­вод­с­т­вото и пос­тавянето пор­т­рета на Васил Лев­ски. Той стои сега засега зад гърба на овлас­тените при демок­рацията, и точно тук, бук­вално избухва логич­ният въп­рос: а това означава ли, че идеалите на днеш­ното общес­тво, са идеалите на Апос­тола?!!
Никак не би било грешка, ако се каже ясно и категорично: не – не са! Защо? Защото житейс­ките и морални норми, от които се е ръководел Васил Лев­ски нямат нищо общо с утвър­ж­даващите се днес цен­ности.
За каква дър­жава си меч­тае Апос­тола?
В неговото съз­нание тя е „храм на Истин­ната и Правата Свобода“, на „съг­ласието, брат­с­т­вото и съвър­шеното равен­с­тво“. Там човекът е „свободен с пълна свобода“ и „има благос­ловението от Бога да бъде гос­подар с всич­ките си права“.
Днес обаче, потом­ците на Апос­тола в своето доминиращо мнозин­с­тво са унизени от цинизма на новите богати; смазани са от мизерията, те са озлобени и без вяра в соб­с­т­вената си дър­жава.
Фор­мал­ното съз­даване на демок­ратични инс­титуции (многопар­тийна сис­тема, свободни избори, правител­с­тво, което управ­лява на базата на пар­ламен­тарно мнозин­с­тво и в рам­ките на ман­дати и пр.) не доведоха до прос­перитет на Бъл­гария. Не се подобри благосъс­тоянието на повечето от бъл­гар­с­ките граж­дани. Нап­ротив, все повече факти доказ­ват, че всичко се превърна „в батак“, а раз­витието на нацията и дър­жавата тръг­ват за пореден път от „нулата“.
В дър­жавата на Лев­ски човекът тряб­ваше да живее човешки.
Там да владее силата на правото, а не правото на силата. Там всички „живеят под едни чисти и святи закони“. Там „всичко се със­тои в нашите зад­ружни сили.“ Там решава народът „по вишег­ласие, а не по мнението на тогова и оногова“, според нечий кап­риз, алч­ност, егоизъм, продаж­ност и прос­тотия.
Социал­ното и политичес­кото съз­нание на самия Лев­ски са свър­зани с мис­ленето на свободен човек, който ясно дек­ларира, че не ще да е „тур­с­кий и никакъв роб, същото да гледам и на милий си род“.
Днес тър­пението и сривът на национално самочув­с­т­вие в голяма степен са насаж­дани от влас­тимащите, под натиска на новите световни сили, наложили невидимия с просто око, сюзеренитет над Третата бъл­гар­ска дър­жава. Това е една пос­тоянно нат­рап­ваща се реал­ност. Всички правител­с­тва на прехода, (без изк­лючение) след­ваха вън­шни указания и дирек­тиви за правене на социал­ните, политичес­ките и кул­тур­ните реформи. И за да се провеж­дат по някакъв начин тези преоб­разования, на бъл­гар­с­ките управ­ници им тряб­ваше уплашен, пос­лушен и тър­пелив народ.
Но абсолютна илюзия е, че страхът може да роди нещо позитивно и градиво.
Страхът ражда чудовища – такива са днес мут­рите, мафиотите и олигар­сите
, пос­тавили под кон­т­рол пуб­лични блага, узур­пирали власт, медии и дър­жава. Ясно се вижда колко нагли, ароган­тни, с напом­пано самочув­с­т­вие и лъс­кави фасади са тези нови „герои”, покорили своята страна и ней­ния народ.
Там, в дър­жавата на Лев­ски, народът не дава „под­пора на глупци“, нито се влачи подир „хлад­нок­ръвни и мними родолюбци“, нито хваща вяра на думите им, не ги чака като месии и не се надява на тях за нищо. Там народ­ните водачи са „раз­съдителни, пос­тоянни, без­с­т­раш­ливи и великодушни“.
Гледат „народ­ната работа повече от всичко друго“, като повече от себе си я уважават. Не си играят с живота на човека и със съд­бата на дър­жавата, за чието съз­даване сил­ните днес, нямат абсолютно никакъв принос. Не пус­кат „хора да лъжат народа“, които „по-много знаят да се препоръч­ват, а не правят нищо“.
В съв­ременна Бъл­гария обаче управ­ляващите се оказаха далеч под обек­тив­ните пот­реб­ности на времето
В дър­жавата на Апос­тола водачите не меч­таят да видят „себе си на висок чин“, но да умрат „в народ­ната работа“. Не вдигат „глас за себе си, което е през­ряно от човещината за глупаво и най-просто нещо“. Не прис­вояват нищо за себе си, не посягат на народ­ните пари, не пилеят народ­ното имане, не злоупот­ребяват със служеб­ната власт. Докато днес е налице без­п­рецеден­тна алч­ност и безот­говор­ност на бъл­гар­ски политически елит.
В дър­жавата на Лев­ски всички тряб­ваше да „живеят по едни чисти и святи закони“.
Докато в съв­ременна Бъл­гария границите между добро и зло са раз­мити, а закони се правят „за нашите хора”.
След­ващото правител­с­тво ги преп­равя „за своите хора”. Бъл­гар­с­кият народ така и не може да види „чисти и святи закони”, които да не поз­воляват „зат­вор за краж­бата на кокошка, а за отмък­налия милиони – прошка”.
Днес успехът и реализацията са резул­тат не тол­кова на трудолюбие, а на изкус­т­вено предос­тавен шанс, на къс­мет, че си там, където се приватизира и се съз­дава спекулативна икономика.
В днешна Бъл­гария чрез под­ражател­с­тво отвън се наложи нов образец на пред­с­тавата за социален успех. При него главно значение за реализацията на лич­ността има не труда, а краж­бата, играта на бор­сата, хазарта.
Днес парите, независимо как са спечелени – дори без труд, придобиват все по-нарастващо, доминиращо значение. Извън тях­ното притежание вече почти всичко губи стой­ност., което доминира в съв­ремието днес.
В дър­жавата на Апос­тола лидерите са отговорни „пред Бога и пред Народа“. Доказва го отношението на самия Лев­ски към народ­ните сред­с­тва. Тема, която минава като чер­вена нишка през тек­ста на неговото теф­терче.
Своите финан­сови „записки“ той започва да води през ноем­ври 1871 г. Това теф­терче раз­к­рива такива негови черти като пес­теливостта, пуритан­с­кото ограничаване в името на делото, край­ното въз­дър­жание и т.н. Независимо че целият паричен фонд на комитетите е бил на негово раз­положение, Апос­тола не харчи и грош повече от необ­ходимите му раз­носки.

Удивително е неговото изос­т­рено чув­с­тво за отговор­ност към онези грошове, които са съб­рани от доб­ровол­ните дарения на народ­ните хора. Всяка пара, излязла от неговия джоб е гриж­ливо и педан­тично отбеляз­вана.
Нещо повече – от отмет­ките за раз­ходи може да се добие непос­ред­с­т­вена и ярка пред­с­тава за образа на Лев­ски, който не е имал живот вън от делото. Защото като се съберат изминатите от него километри – пеш или на кон, през двете най-усилни години 1871–1872 става ясно, че той е имал на раз­положение за спане не повече от четири часа на денонощието.
Всичко това може да се обясни един­с­т­вено с челичената воля на този човек — „народ­ното дело“ да нап­редва неп­рекъс­нато. А неговото раз­витие да е глав­ният резул­тат от дей­ността на лидера. Докато за днеш­ните „временни и случайни лидери“ основ­ното е лич­ното облагодетел­с­т­ване. Това е „моделът“ на под­ражание и на мис­лене на огром­ната част от младите хора. За това не са виновни те, а са отговорни онези, които го въведоха и утвър­диха.
В дър­жавата на Лев­ски народ­ните водачи работят „чисто бъл­гар­ски“ и не се водят по никого извън бъл­гар­ско. Не плачат по чужди порти и не се водят по чужди акъли, не се молят никому и не просят ничие чуждо благоволение.
На празни думи не се основават, на чужди съвети ухо не дават, на благи обещания вяра не хващат. Не предават, нито продават народ и дър­жава на ничий чужд интерес заради своя си интерес, в своя изгода и за сметка на целия народ.
Докато днес се е раз­вих­рила драмата на бъл­гар­с­кото отродяване. Усилията за налагане на раз­лична цен­нос­тна сис­тема в Бъл­гария от началото на 90-те години започ­ват с игнорирането на пат­риотизма като доб­родетел. Упорито се налага рек­ламираният от платени проповед­ници и тех­ните медии „нов световен ред“ и „глобални цивилизационни цен­ности“.
Те утвър­ж­дават като магис­т­рални посоки на раз­витие на лич­ността и страната: денационализацията, отродяването, обез­бъл­гаряването и криво раз­бираната „мул­тикул­тур­ност”. Съв­ремен­ните политици и дип­ломати не обичат твърде много думи и понятия като „национални интереси”, „отечес­тво”, „пат­риотизъм”.
Дори думите народ и бъл­гар­ска нация рядко се упот­ребяват! Пат­риотиз­мът е най-вече обич към родно място, готов­ност да пожер­т­ваш нещо от себе си за отечес­т­вото. Нещата не са чак тол­кова сложни: ако хората, живеещи в една дър­жава, не обичат своя дом, език, семейс­тво, традиции и обичаи, ако те не искат да се жер­т­ват за родината си, то тя рано или късно би се раз­пад­нала.
Най-просто речено – в усещането за родолюбие е закодирано понятието дълг. Това, заради което Васил Лев­ски, Христо Ботев, Георги Бен­ков­ски, Васил Пет­леш­ков и стотици бъл­гар­ски пат­риоти са отишли на бесилото или са били зас­т­реляни.
За раз­лика от днес, когато да говориш за бъл­гар­с­кото – за национал­ния интерес, не е на мода. А национал­ното самочув­с­т­вие е пър­вото условие за оцеляване и особено за оцеляване при условията на мир, когато дейс­т­ват тихите, но коварни асимилационни механизми и съб­лазни на веч­ните заин­тересовани сили отвън.

Проф. Ивайло Хрис­тов, от „Епицен­тър”