Валтер Байер, transform-network.net

Европа се състои от около 50 държави, 27 от които са членки на Европейския съюз. Поради това по отношение на крайната десница би могло да се каже, че се наблюдават „50 нюанса кафяво”.

Същевременно обаче е съмнително, че едно и също понятие би могло да се приложи към толкова широк спектър от политически явления. Но още по-неадекватно изглежда широкоразпространеното разбиране за „десен популизъм„, защото то незабавно провокира въпроса дали съществува такова нещо като „ляв популизъм”.

Мейнстрийм политическата сцена поставя под общия знаменател „десен популизъм„ политически формации от сравнително нова порода, които успешно оспорват либералната хегемония. Ако това наблюдение е вярно, и според мен то е, следователно ние трябва да анализираме това ново дясно в контекста на съперничество между различни фракции на капиталистическия елит, които се боричкат как да управляват в условията на задълбочаваща се политическа и икономическа криза.

Истина е, че успехът на някои популярни леви партии черпи от същата криза на либералната хегемония. Но усилията на левите са насочени към овластяване на обикновените хора и постигане на истински социален и екологичен прогрес, което е точно обратното на това, което целят т.нар. десни популисти.

Очевидно е, че основното определение на популизма като стил на политика, който е на разположение както на десницата, така и на левицата, пропуска целта поради чисто формалния си характер е съществената разлика между дясно и ляво.

С какво си имаме работа?

В крайнодясното пространство имаме партии като ФИДЕС в Унгария или Право и справедливост в Полша, които ефективно експлоатират болезнената трансформация от съветски тип система в брутален неолиберализъм – процес, който по ирония на съдбата бе ръководен от посткомунистическите партии, превърнали се в неолиберални социалдемократи.

Откриваме друг тип масови неофашистки партии във Франция (Национален сбор, преди това Национален фронт) или Италия (Лига), които се облагодетелстват от разочарованието на населението от социалдемокрацията. В някои от най-богатите страни в ЕС (Скандинавските държави, Германия, Австрия) десните партии се възползват от страховете на средните класи, които с право се опасяват от социален упадък.

Трябва да използваме термина фашизъм много предпазливо, както по принцип, така и в тези конкретни случаи. На първо място защото би било израз на отчаяние да отписваме поне 20% от електората в някои страни като „фашисти”. Фашизъм е исторически термин. Той не може да бъде отделен от Холокоста, войната и всички свирепи престъпления, които фашистите са извършили, когато и където са идвали на власт. Но има и друга страна на монетата. Когато човек чете класически текстове от 20-те и 30-те години, писанията на хора като Артур Розенберг, Ото Бауер, Валтер Бенямин, Кете Лайхтер, Лев Троцки и други, остава поразен до каква степен оригиналните фашистките движения, преди да дойдат на власт, напомнят на този феномен на днешната политическа сцена, който бива наричан десен популизъм.

Всъщност историческият фашизъм бе плод на безпрецедентна криза на капитализма. Обезпокоителните паралели с днешната ситуация в Европа се чертаят сами. Европа се оказа в процес на трансформация, за който не бе готова нито икономически, нито политически, нито психически. Кризата засяга цялото общество, защото освен всичко друго ерозира основите на социалните държави, върху които се крепеше класовия компромис – компромис, част от който бяха социалдемократите.

В този конкретен исторически момент сред елитите кристализират два политически варианта за действие. Единият е да се крета чрез постепенна адаптация и внимателно балансиране на националните интереси и необходимостта от засилено управление на общоевропейско ниво. Другият е авторитаристкия изход от кризата, засилването на националните държави, което неизбежно поражда национализъм и антиевропеизъм, и създава риск от възраждане на старите империалистически деления сред европейските държави. Коя от тези концепции ще надделее в крайна сметка остава отворен въпрос.

Това няма нищо общо със заговори между управляващите класи, а по-скоро с конкуренцията между различни буржоазни партии, сред които и крайнодесни такива, да си подсигурят финансова и медийна подкрепа от страна на елитите. Както вече казах, говоренето за фашизъм не е политически полезно. Но аналитичното схващане за фашизма е релевантно, тъй като изяснява, че независимата променлива в уравнението, която определя съдбата на крайната десница, е относителната тежест на интересите и съюзите на определени фракции в управляващата класа.

Разграничението тук се състои в отношението към държавата. Всяко движение, което е фашистско по своята същност, има за цел да промени характера и структурата на държавния апарат. Това може да се случи по „революционен начин„, както в Германия през 1933 г., или чрез постепенна институционална промяна – нещо, на което може би ставаме свидетели в днешна Полша и Унгария. При всички случаи целта е да се осакати върховенството на закона и да се стесни и премахне пространството за организирана политическа и културна опозиция, за да бъде защитена властта на група капиталистически клептократи около „националния лидер”.

Ами работническата класа?

Ролята на работническата класа е голям, идеологически спорен въпрос, особено в случаи като Франция. Тъй като там възхода на крайната десница и западането на Комунистическата партия се случи едновременно, е изкушаващо да заключим, че бившите избиратели на комунистите са отговорни за силата на Национален сбор.

Това обаче е погрешно тълкуване на статистическа корелация. Дори понятието „работническа класа” е измамно, тъй като в електоралното поведение на така наречените избиратели от работническата класа съществуват значителни разлики в зависимост от пол, регион, ниво на образование, индустриални сектори, както и качеството и сигурността на работните места.

Съществуващите емпирични изследвания по темата разкриват важни аспекти. Първо, предполагаемата размяна на гласоподаватели между крайната десница и Комунистическата партия представлява незначително изключение. В типичния случай левите избиратели, разочаровани от правителствата на Социалистическата партия и от комунистите, просто не отиват до урните, докато Национален сбор привлича десни гласове от работническата класа, каквито винаги са съществували.

Когато анализът бива прецизиран се открояват ясни политически и идеологически разграничения между работниците, които са склонни да гласуват за партията на Льо Пен, и онези, които гласуват за леви формации. Левите не са станали десни и десните не са станали леви.

Изследване на агенция Espaces Marx след първия тур на президентските избори във Франция през 2017-та , когато Марин Льо Пен и Жан-Люк Меланшон получиха по приблизително 20% от гласовете, показва ясно разграничение по линията ляво-дясно. Докато гласоподавателите на Льо Пен посочват „сигурността” и „имиграцията” като решаващи мотиви за избора си, притесненията относно „здравеопазване”, „околна среда” и „социална сигурност” са водещи приоритети за гласувалите за Меланшон. На национално ниво Меланшон имаше по-висока подкрепа от Льо Пен сред жените, избирателите с мигрантски произход и хората с несигурна работна заетост.

Интересното е обаче, че в северната част на Франция, която е особено засегната от кризата, изглежда, че електората им се различава по някои структурни показатели. Първият е нивото на образование, като по-високообразованите работници са предпочели Меланшон. Вторият е стабилността на работните места – колкото по-сигурно е работното място, толкова по-склонен е този човек да гласува вляво. И последно, колкото повече един индустриален регион или сектор е изложен на глобалните пазари, толкова по-вероятно е живеещите и работещите там да гласуват за Льо Пен.

Казано накратко, обвиненията, че френската работническа класа вкупом е станала крайнодясна, представляват грубо опростяване на ситуацията.

Как отговаря лявото

Начинът, по който левите реагират на предизвикателството от крайната десница, се различава според политическите течения и националните традиции. Обикновено виждаме три вида практики:

• Спонтанен анархистичен антифашизъм, възникващ от конфронтацията с неофашистки улични групировки. Декларираната цел е да бъде отказан достъп на фашистите до публичните пространства, включително чрез физическа сила. Неофашизмът се разбира като органична част от буржоазната държава, като нейно острие. Борбата с фашизма е и удар срещу държавата. Антифашизмът и антикапитализмът обикновено се разглеждат като синоними, поради което по-широките политически съюзи биват отхвърляни.
• Друг тип отговор е противопоставянето на социално-икономическите интереси на работническите класи със защитата на правата на човека, равенството между половете и солидарността с мигрантите и бежанците, сякаш работническата класа не се състои от различни слоеве, включително, разбира се, жени, мигранти и малцинства.
• Огледалната инверсия на горната позиция може да се види в начина, по който умерените ляво-либерали се противопоставят на крайната десница. Тя бива възприемана като обществена патология, породена от безотговорни популистки лидери, които апелират към по-първичните човешки инстинкти на уж необразованите подкласи. Не се прави никаква връзка с капитализма и неолибералните политики, поради което оптималното решение се търси в засилването на партиите от политическия център като „по-малко зло„, т.е. на онези партии, които за съжаление се плъзгат все повече и повече надясно, като по този начин по същество увеличават злините.

Обективно възникващият въпрос е този за отношението между социо-икономическите проблеми на класите и борбите за човешки права, солидарност с бежанците, демокрация, равенството на половете и екологична трансформация на нашата цивилизация.

Мисля, че е погрешно втората група проблеми да бъдат обобщавани и обезценявани под термина „политика на идентичността„, защото универсалната борба за човешко достойнство е част от обективните интереси на работническата класа. Подчертаването на контраста между класовите политики и политическите съюзи фатално напомня на противопоставянето през 30-те години между стратегиите „класа срещу класа„ и „народен фронт”.

Няма смисъл да се пренебрегва някои от тези аспекти. Вместо това трябва да се търси правилната комбинация между модерна класова политика и готовността за сключване на възможно най-широки политически съюзи, за възприемане на феминизма, солидарността с бежанците, както и екологичните движения, които разглеждат основния въпрос за нашата цивилизация.

Няма причина да се предполага, че обединяването, основано на хуманистични ценности, може да попречи на класовото съзнание. Напротив, това дори би могло да помогне да се осъзнае, че днешната работническа класа е едновременно многонационална, многоетническа,  женска,  безработна, самостоятелно заета,  живееща в несигурни условия, работеща в сектора на грижите, в частния сектор, както и в публичния сектор.

Нека не забравяме, че антифашизма винаги е бил културно движение. В днешно време трябва още повече да е такова, тъй като неолиберализмът непрекъснато подкопава хуманистичните ценности, като по този начин проправя пътя за всички видове национализъм и фашизъм. Културата – разбирана в най-широк смисъл – представлява огромен ресурс на хуманизъм и единство, тъй като може да изследва зародишите на нов солидарен начин на живот.