Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.06 19:47 - Eрата на неолиберализма приключва
Автор: iw69 Категория: Политика   
Прочетен: 297 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
С отстъплението на глобализацията на свободния пазар, големите държави все повече прегръщат националния капитализъм

Джордж Ийтън, New Statesman

През 2007 г. Алън Грийнспан, бивш председател на Федералния резерв на САЩ, е попитан кой кандидат ще подкрепи на предстоящите президентски избори – Барак Обама или Джон Маккейн. „Имаме късмет, че благодарение на глобализацията, политическите решения в САЩ до голяма степен са заменени от глобалните пазарни сили“, отговори той. „Като оставим настрана националната сигурност, едва ли има някакво значение кой ще бъде следващият президент. Светът се управлява от пазарни сили“.

Самодоволството на Грийнспан представляваше върхът на неолиберализма – термин, който често е погрешно разбиран и прекомерно използван, но който остава най-доброто обобщение за политиките, които оформиха световната икономика такава, каквато я познаваме: приватизация, намаляване на данъците, контролирани нива на инфлацията и закони срещу профсъюзите. Вместо да бъдат подложени на демократичен натиск – като например избори – тези мерки бяха представени като необратими. „Чувам хората да казват, че трябва да спрем и да обсъдим глобализацията“, заяви Тони Блеър в речта си на конференцията на Лейбъристката партия през 2005 г. „Със същия успех може да обсъдите дали есента трябва да последва лятото.“

Но това се оказа погрешна гледна точка. „Открих недостатък [в моята идеология]“, заяви Грийнспан при изслушване в Конгреса по време на финансовата криза от 2008 г. „Не знам колко значителен или постоянен е той. Но този факт ме разтревожи много.“

През следващите години бяха изписани множество некролози на неолиберализма, но гробът остана празен. Подобно на реанимиран труп, неолибералният ред продължаваше да съществува с помощта на ултраниски лихвени проценти и трилиони долари количествени облекчения (нови пари, създадени от централните банки). Междувременно лявоцентристките партии, които погрешно разбраха финансовата криза от 2008 г. и последиците от нея като „социалдемократически момент“, бяха разгромени, тъй като се появиха антиимиграционни популистки движения. Френският президент Франсоа Оланд – единственият социалист, избран в страна от Г-7 след кризата – осигури пример за фарс, който да съответства на трагедията на Франсоа Митеран.

Сега, докато излизаме от ковид рецесията, отново се пишат некролози за неолиберализма – но този път те са по-правдоподобни. В САЩ администрацията на Джо Байдън прие законопроект за икономически стимули в размер на 1,9 трилиона долара – два пъти по-голяма сума от стимулите, прокарани от Обама през 2009 г. Законопроектът включва плащания от 1400 долара за американци, печелещи до 75 000 долара годишно, удължаване на държавната подкрепа за безработица (300 долара на седмица), 350 млрд. долара финансова помощ за щатските и местните власти, както и по-щедър детски данъчен кредит за някои семейства.

В комбинация със спешните антикризисни пакети, приети от администрацията на Доналд Тръмп през миналата година, обемът на стимулите за противодействие на корона кризата достигат 5 трлн. долара, или около 25% от годишния БВП на САЩ – най-голямото фискално разрастване в мирно време в историята на страната. Доминиращата от десетилетия презумпция, че инфлацията трябва да се контролира, отстъпи на приоритети като растежа и заетостта (дори традиционно строгият Европейски съюз се съгласи с фонд за възстановяване от 750 млрд. евро или 4,7% от годишния БВП на ЕС).

Държавните фискални стимули и бюджетните дефицити съвсем не са несъвместими с неолиберализма (както може да свидетелства Роналд Рейгън). Но тези действия на администрацията на Байдън представляват по-значително предизвикателство за установения ред. „Икономиката на просмукването, никога не е работила“, заяви Байдън в първото си обръщение към Конгреса през април. От десетилетия делът на труда в БВП намалява, като от 63,3% през 2000 г. е спаднал на 56,7% през 2016 г.

Новата администрация в САЩ си поставя изрична цел да обърне спадащия дял на заплатите, като преразпредели богатството от собствениците на предприятия към работниците чрез по-прогресивна данъчна система и подсилени синдикати. Правителството на Байдън бе главният архитект на минималната глобална ставка на корпоративния данък от 15 процента, съгласувана от министрите на финансите на Г-7 на 5 юни – политическо решение, което доскоро се смяташе за утопично. Най-важното е, че този ход беше рамкиран от министъра на финансите на САЩ Джанет Йелън като отхвърляне на неолиберализма и край на „30-годишната надпревара към дъното“.

Междувременно възходящата свръхсила в света е Китай – държава, която някога беше смятана за послушен неолиберален ученик, но впоследствие се оказа много по-непокорна. Вместо да се озападнява все повече или да се поддаде на вътрешни противоречия, както в крайна сметка направи Съветският съюз, Китай на Си Дзинпин преследва алтернативен модел на растеж: авторитарен държавен капитализъм. (Смята се, че държавните предприятия в Китай имат по-голям дял в световния БВП от този на Япония). Както отбелязва Economist в своя статия от август миналата година: “Едно е ясно: надеждата за конфронтация, последвана от капитулация, е погрешна… Силата на китайската държавнокапиталистическа икономика, възлизаща на 14 трлн. долара, не може да бъде отхвърлена. Време е да се освободим от тази илюзия.“

През 2000 г., в една друга икономическа епоха, Новите лейбъристи приватизираха Службата за контрол на въздушното движение – нещо, което дори правителството на Маргарет Тачър никога не е възнамерявало да прави. Днес кметът на английската община Тийз Вали от Консервативната партия Бен Хоучън се хвали, че е национализирал местното летище. Както и да наричаме тази странна нова политическа епоха, „неолиберална“ вече не е подходяща.

В предговора към „Капитализъм и свобода“ от 1982 г. Милтън Фридман отбелязва: „Само криза – действителна или привидна – води до истинска промяна. Когато тази криза настъпи, действията, които се предприемат, зависят от идеите, които се лежат наоколо.“ Човек може да си представи как би изглеждал ортодоксалният неолиберален отговор на рецесията от Ковид-19: намаляване на данъците и радикално дерегулиране на пазара на труда, целящо да стимулира създаването на работни места. Тези идеи все още лежат наоколо, но сега приличат на срамни костюми от друга епоха. Други идеи излязоха на предна линия: държавни инвестиции, индустриална стратегия, прогресивно повишаване на данъците, по-високи заплати. Модата се е променила. Както неотдавна съобщи списание „Атлантик“, Борис Джонсън е „наредил на държавните служители да отхвърлят консервативните ортодоксии за това, че държавната намеса е лоша, и да бъдат „по-креативни и по-уверени в това кого ние като държава избираме да подкрепим“.

„Неолиберализмът, като енергична, агресивна идеология, като доктрина, която се чувстваше нахъсана, самоуверена и всепобеждаваща, явно е мъртъв, нали?“, отбелязва Адам Туз, авторът на „Крах“ – вероятно най-важната книга за финансовата криза от 2008 г.. „Просто няма никакъв сок в него, на този етап той е лош бранд.“

Той посочва като пример съдбата на правителството на Дейвид Камерън, което бе толкова привързано към неолиберализма, че обмисляше приватизацията на горите в Англия. „Камерън имаше проект, който се състоеше в това да се реши проблемът с Брекзит чрез провеждане на референдум и след това страната да се побратими с Китай. И това беше планът: да се вмъкне една хегемонизирана от консерваторите Великобритания като свързващо звено между Европа и Китай – и всяка една част от този план се провали.“

Дани Родрик, влиятелен икономист от Харвардския университет, е съгласен, че неолиберализмът на практика е мъртъв. „Интелектуалното разпадане на концепцията датира от кризата през 2008 г., когато вредите, които финансовата либерализация може да нанесе, бяха по-добре осъзнати… Дори МВФ промени предишната си позиция в подкрепа на свободните капиталови потоци.“

По-рано тази година „Файненшъл таймс“ съобщи, че правителството на Обединеното кралство планира да унищожи правата на работниците, включително да премахне 48-часовата максимална работна седмица и да промени правилата за почивките на работното място. Тези планове изглеждаха като вдъхновени от от „Британия без окови“ – книга с есета, публикувана през 2012 г., в която петима наскоро избрани депутати от Консервативната партия осмиват британските работници като „едни от най-лошите безделници в света“. Но въпреки че четирима от съавторите ѝ сега са в кабинета на Джонсън, те постепенно се отрекоха от идеите, които някога са защитавали.

През януари един от членовете на тази банда, министърът на бизнеса Куаси Куартенг, обяви, че се отказва от планираното преразглеждане на правата на работниците. „Много, много ясно заявих на служителите в министерството, че не сме заинтересовани от отслабване на правата на работниците… Многократно съм казвал, че Брекзит ни дава възможност да имаме по-високи стандарти“, каза той.

Вместо 15-процентната ставка на корпоративния данък, която бившият британски финансов Джордж Озбърн се стремеше да въведе, сега консерваторите обещават да увеличат ставката от 19% на 25% (което би довело до най-високото ниво на общата данъчна тежест от 1968-69 г., когато на власт беше лейбъристкото правителство на Харолд Уилсън). Междувременно инвестициите в инфраструктура в страната достигнаха най-високото си ниво като дял от БВП от 70-те години насам.

В речта си пред конгреса на Лейбъристката партия през 1976 г. тогавашният министър-председател Джеймс Калахан сякаш предусеща възхода на новата хайекианска десница: „Преди мислехме, че може да се измъкнем от рецесията и да увеличим заетостта, като намалим данъците и увеличим държавните разходи. Съвсем откровено ви казвам, че тази възможност вече не съществува“, заявява той на делегатите. Днес обаче депутатите от Консервативната партия са принудени да приемат, че ерата на сериозните съкращения на публичните разходи, намаляването на данъците и дерегулацията е към своя край.

Ако има година на прелом, това може да не е 2008 г., както често се предполага, а 2016 г.: годината на избирането на Доналд Тръмп и на вота за Брекзит. Въпреки че нито един от двата проекта не беше радикално антинеолиберален, и двата дадоха приоритет на националния контрол над пазарните сили и разрушиха икономическите табута в области като търговията.

„Не смятам, че Тръмп си е поставял за цел да разруши неолибералния ред, но той отвори пространство, в което сега навлязоха други“, казва Куин Слободиан, автор на книгата „Глобалисти: „Краят на империята и раждането на неолиберализма“. „Бърни Сандърс беше този, който пръв разби тези табута около глобализацията на свободната търговия в своята президентска кампания… съобразителният политически талант на някой като [бившия главен стратег на Тръмп] Стив Банън беше просто да осъзнае какво работи в посланието на Сандърс, което сега е изоставено от демократите“, добавя той.

Тръмпизмът отвори пътя за радикализма на Байдън поне в три аспекта. Първо, прекараното по негово време намаляване на данъците с 1,9 трлн. долара изобличи илюзията, че задлъжняването на САЩ си има граници. Второ, търговската му война с Китай създаде нов претекст за държавна намеса – кауза, която може да обедини либерали и консерватори. На 8 юни 19 републикански сенатори се присъединиха към демократите и гласуваха за законопроект на стойност 250 млрд. долара за увеличаване на държавните инвестиции в американските технологии и производство (макар че това едва ли е сума, която ще накара Пекин, който планира да инвестира 1,4 трлн. долара в технологии, да се разтрепери). На трето място, президентството на Тръмп убеди Байдън, че защитата на либералната демокрация зависи от един по-малко неравноправен икономически ред и възстановяването на „споделения просперитет“.

През 1981 г., в един от емблематичните актове на неолибералната контрареволюция, Рейгън уволнява повече от 11 000 ръководители на полети, които продължават стачката в разрез с неговата заповед да се върнат на работа. Четиридесет години по-късно Байдън се застъпва за законопроект – „Защита на правото на организиране“, който може да доведе до най-голямото разширяване на правата на работниците от времето на Франклин Д. Рузвелт. Законът ще забрани на работодателите да заместват за постоянно стачкуващите, ще узакони вторичните стачки (понастоящем забранени и в Обединеното кралство) и ще сложи край на намесата на работодателите в синдикалните избори.

Ако неолиберализмът наистина е в застой, то това се дължи отчасти на факта, че подобно на Александър Велики, той вече няма светове, които да завладява. През 90-те години на ХХ век Съветският съюз и сателитните му държави бяха победени, а социалдемократическите партии бяха принудени да отдадат почит на неолибарализма (Тачър определи създаването на Новите лейбъристи като най-голямото си постижение).

Наследството от неолибералната епоха обаче остава. В икономически план осигурената от държавната машина подкрепа помогна да се предотвратят по-радикални разриви след финансовата криза от 2008 г. и ковид рецесията. На политическо ниво Сандърс и лейбъристът Джереми Корбин – които можеха да започнат социалистически конфронтации с капитала в стил Митеран – бяха удобно победени.

Програмата на Байдън изглежда нищожна на фона на първоначалните амбиции на Сандърс, които включваха: „Зелен Нов курс“ (за постигане на 100 % възобновяема енергия и създаване на 20 млн. работни места); увеличаване на публичните разходи на САЩ с до 60 трлн. долара през следващото десетилетие; универсално здравеопазване; фондове за работническа собственост (позволяващи на служителите да придобиват до 20 % от публично търгуваните корпорации); премахване на таксите за обучение в университетите и опрощаване на студентските дългове в размер на 1,6 трлн. долара.

“Като практика на управление, неолиберализмът е много по-труден за убиване звяр”, казва Адам Туз и добавя, че частното финансиране остава ключово за амбициите на Байдън в областта на инфраструктурата и климата. „Ако мислим за неолиберализма като структура на социалните интереси, като класов проект, той недвусмислено продължава да върви напред.“

Строгите икономии, налагани през последното десетилетие в Обединеното кралство и ЕС, накараха коментаторите да представят размера на държавата като определящ идеологически въпрос. Но частичното завръщане на голямата държава – която е съвместима с германската християндемокрация и френския голизъм – едва ли е равносилно на пълномащабна конфронтация с неолиберализма.

Въпреки това наблюдаваме дълбока промяна. По различни начини САЩ на Джо Байдън, Китай на Си Дзинпин, Русия на Владимир Путин и дори Обединеното кралство на Борис Джонсън вече са възприели форми на националистически кейнсиански подход: публични разходи в служба на големи национални каузи. Подобен проект е възприет и от френския президент Еманюел Макрон, който все по-често говори за Европа като за държава-цивилизация, и който се застъпи за икономическите стимули на ЕС на стойност 750 млрд. евро.

„Политическите решения в САЩ до голяма степен бяха заменени от глобалните пазарни сили“, заяви Алън Грийнспан през 2007 г. В епохата на Ковид обаче глобалните пазарни сили са изместени от вътрешните политически решения. Епохата на неолиберализма отстъпва място на нова: епохата на националния капитализъм. 



Гласувай:
4
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: iw69
Категория: Политика
Прочетен: 1355647
Постинги: 827
Коментари: 1179
Гласове: 5864
Календар
«  Юли, 2021  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031