Шивачките в България: шият скъпи дрехи, а едва оцеляват

Много компании избират да шият дрехите си в България, където производството хем е евтино, хем е "Made in Europe". А от печалбите, които големите западни концерни реализират на гърба на българските шивачки, нищо не се връща в страната

"Дойчландфунк" разказва подробно за бизнеса и неговата тъмна страна - експлоатация и ниско заплащане.

"Made in Bulgaria" ("Произведено в България") - под това заглавие германското обществено радио "Дойчландфунк" излъчи 52-минутен репортаж от България, посветен на текстилната индустрия в страната.

България е "евтината шивачница на Европа", но от друга страна там има огромен потенциал за развитие както на масовото текстилно производство, така и на висока мода. Така в едно изречение могат да се обобщят впечатленията на репортерката Андреа Ремсмайер, която е прекосила страната и разказва с много симпатия за нейната красота и за нейните хора.

София, Банско, село Брезница, българските занаяти и носии, многогласното пеене и родопските баби, възрожденската архитектура - от една страна. От друга - "Хуго Бос", "Дизел", "Макс Мара", "Едоардо Миролио" и амбициозните български дизайнерки. Тази палитра представя репортажът на "Дойчландфунк".

Бизнесът има и тъмна страна: експлоатация и ниско заплащане

След разговорите си с Виолета Златева, председателка на синдиката на надомните работници, авторката разказва: "Те шият по цяла нощ, а децата им са оставени без грижа. Работодателите не могат да плащат адекватно възнаграждение, дори и да искат. Времената, когато българките и българите все още вярваха, че известните модни лейбъли ще създадат привлекателни работни места в страната, отдавна отминаха", обяснява Златева. Днес шивачките сами търсят някакъв изход от безпаричието и обръщат гръб на текстилната индустрия. Те напускат България. В големите текстилни центрове Русе, Петрич и Гоце Делчев навсякъде висят обяви "Търсим шивачки". Защото шивачките, които преди са работили там, вече отдавна са в Западна Европа, обяснява още Виолета Златева.

Слушателите научават за причините, довели до този проблем. Като производител на текстил и модни изделия България има дълга традиция, започваща още от 19 век, разказва Андреа Ремсмайер. По съветско време българската конфекция и дизайн бяха особено популярни в Източния блок, а всичко това излъчва позитивни импулси и до днес. Макар че в бранша има както светлина, така и много сенки. Авторката на репортажа припомня:

"Много от дрехите, които клиентките и клиентите в Западна Европа купуват отчасти на доста солени цени, се шият в България. Тук произвеждат известни марки като "Дизел", "Хуго Бос", "Макс Мара" и много други. И независимо дали сакото после ще струва в магазина 800 или 80 евро, шивачките и шивачите в България обикновено получават едно и също заплащане, което едва стига за оцеляване. Международната кампания "Чисти дрехи", в която участват синдикати и неправителствени организации, състави дълъг списък с нередностите в България: систематично неспазване на минималното заплащане, незаконно превишаване на работното време, свръхчасове без допълнително заплащане и дори принудителен труд".

Неспазване на работното време и неизгодни граждански договори - това е реалността за много шивачки в България.

Събеседниците на репортерката онагледяват този списък с конкретни факти:

В един от цеховете шивачките, работещи на конвейер, имат само по една секунда, за да зашият ръкав - и го правят десетки хиляди пъти на ден. Надомничките си вадят очите по цели нощи, в кухнята, край плачещи деца, а понякога работодателят официално ги назначават на половин работен ден, макар че те работят пълни смени, дори отвъд тях. Защита на труда практически липсва, шивачките се оплакват от главоболие, безсъние и късогледство, много жени редовно пият антидепресанти, за да се справят с работата. А от печалбите, които големите западни концерни реализират на гърба на българските шивачки, нищо не се връща в България. Връщат се само скъпите дрешки, които в българските магазини се продават на западни цени. Така могат да се обобщят някои от гласовете в репортажа на "Дойчландфунк".

"Произведени в Европа", но не при европейски условия на труд

Репортерката Андреа Ремсмайер е разговаряла и с италианския инвеститор Едоардо Миролио, който дори се е заселил заедно със семейството край Сливен и е придобил българско гражданство.

"Исках просто да стана българин - разбира се, и заради работата. Не знам обаче нито дума български. Но тогавашният български президент направи за мен изключение", разказва Миролио, който получава българско гражданство през 2010-а година.

Той обяснява, че в неговата фирма средната месечна заплата е 500-600 евро, а бизнесът в момента върви дори по-добре, отколкото преди началото на пандемията, защото клиентите наваксват отложените си покупки и харчат повече пари. В България производството е по-скъпо, отколкото в Азия и в Африка, но пък пътят до западните пазари е много по-кратък, припомня предприемачът.

Миролио поставя и още един акцент: част от западните потребители, които се интересуват не само от цената, предпочитат да купуват дрехи, произведени в ЕС. Виолета Златева поставя същия акцент, макар и с горчив извод: "На етикетите пише "Made in Europe" ("Произведени в Европа") и клиентите си казват, че при това положение всичко е добре. Но заплащането на тези жени едва стига за тяхното оцеляване", казва синдикалистката. Авторката на репортажа също предупреждава онези купувачи в западните държави, които мислят не само за цените, но и за морала: макар и произведени в ЕС, дрехите, които се шият в България, често пъти са продукт на експлоатация.

Често работата в чужбина се оказва единственото спасение

В същото време новите поколения в бранша притежават потенциал и самочувствие, имат идеи и се смятат за напълно конкурентоспособни на западните пазари, научаваме от репортажа, който ни среща и с две млади дизайнерки в София. Едната от тях работи за Едоардо Миролио и представя пред репортерката нови проекти за дамско бизнес облекло. Самият Миролио казва по този повод: "Нашият най-добър посланик е Кристалина Георгиева, директор на МВФ. Тя е най-известната и най-успешната жена в българската история."

Жените в село Брезница, близо до границата с Гърция, които също шият дрехи за западния пазар, имат по-скромни амбиции: да изкарат по 300 евро на месец. Макар че и тези пари не стигат, поради което мъжете в почти всяко семейство през лятото заминават като сезонни работници към Западна Европа. Там тези 300 евро ги изкарвам за една седмица, казва Исмаил. И благодари на ЕС най-вече за едно: свободата на придвижване за съвременните трудови роби.