Пандемията и ускоряващата се климатична криза се превърнаха в катализатор за промени в иначе устойчивата капиталистическа система. Годишникът на Transform! Europe разглежда икономическите, политически, социални и идеологически дилеми, които тези процеси поставят пред обществата и конкретно левицата

Мрежата Transform! Europe е създадена през 2001 г. по време на Световния социален форум в Порто Алегре от малка група интелектуалци от шест различни европейски държави, представляващи леви изследователски институции или списания, които искаха да координират своята изследователска и образователна работа.
Днес Transform! се състои от 39 организации членки и наблюдатели от 23 държави.

Мрежата се координира от управителен съвет от членове, като офиса ѝ се намира във Виена. Transform! поддържа многоезичен уебсайт и публикува непрекъснато нарастващ брой доклади, анализи и документи по въпроси, свързани с процеса на европейска интеграция. Организацията също така изготвя Годишник, който включва задълбочени анализи от лява гледна точка на най-актуалните политически, икономически и социални теми в Европа.

Сайта “Барикада” представя уводната статия на изданието на годишника за 2021 г., носещ заглавието “Смъртоносната заплаха на капитализма”, с автори Валтер Байер, Ерик Канепа и Харис Големис.

Кога щеше да се случи? Знаехме, че капиталистическото остойностяване на човешкото производство на стоки и услуги, т.е. търговията, конкуренцията и нуждата от непрекъснато и експоненциално нарастване на „стойността“ (абстрактната счетоводна субстанция, осреднена от всички тези конкретни човешки творчески дейности), както и постоянното генериране на огромни количества финансов и фиктивен капитал, отчаяно търсещ по-високи норми на печалба (вече станала по-важна от първоначалните си източници в конкретни продукти и тяхната действителна полезност за хората), ще трябва да се сблъска с границите си. Но докога би могла да продължава поразителната способност на системата да поглъща сътресения и да ги натурализира, предлагайки фрагментарни решения, които отслабват въздействието на кризите в общественото въображение?

Знаехме, че този етап от развитието на капиталистическия начин на живот трябва да доведе до криза на метаболизма между хората и останалата част от природата. Но кога щеше да се случи това? Кога кризата щеше да експлодира в живота на човешките същества и на телевизионните екрани – така, че да няма как да се отрече непосредствеността и универсалността на дилемата?

Първо, през последните две години стана невъзможно да не забележим последиците от глобалното затопляне. То беше навсякъде в медиите. Никой, който живее в Калифорния, Австралия, Амазония или в зоните на наводнения, вече не можеше да го отрече. Но все още имаше много райони, незасегнати от драматичните климатични явления.

Тласъкът в крайна сметка дойде като комбинация от глобалното затопляне, ненаситното обезлесяване на Югоизточна Азия и Амазония, които се осъществяват от агробизнеса и добивната промишленост, и произтичащата от това миграция на животински видове, увеличената бедност и свързаните с нея болести, международната търговия с диви животни и просто невероятната интензивност на непрекъснатите международни въздушни пътувания и туризъм. По израза на Майк Дейвис, чудовището, което беше пред вратата ни с птичия грип, сега най-накрая влезе.

В интервюто си за годишника Transform! Джон Белами Фостър обосновава кризите на Ковид и климата с капиталистическата криза на антропоцена, по-конкретно с „непоправимия разрив във взаимозависимия процес на социалния метаболизъм, метаболизъм, предписан от естествените закони на самия живот“ (Маркс). Фостър обсъжда своето развитие на теорията на Маркс за неустойчивото разкъсване на този метаболизъм при капитализма, нарушаващо необходимостта от поддържане на земята за „веригата от човешки поколения“.

Кризата повдигна завесата на почти всички противоречия в капиталистическите общества и техните наследени патриархални структури. При локдауните жените се оказаха под двойния натиск на труда, предимно в сферата на грижите, и на феодалната вътрешна екология в домакинствата, често включваща насилственото прехвърляне на мъжката неудовлетвореност и гняв в лицето на безработицата и новата или увеличена бедност, върху жените (точно както се е случило по време на испанския грип, както Джоана Бурк подробно описва в статия в този брой на годишника).

И, особено в САЩ, стана очевидна и невъзможността да се продължава без обществена здравна система. Този въпрос обаче стои и в Европа, където бюджетните ограничения на ЕС затрудняват страните, носещи отговорност за националните здравни системи. Изведнъж се видяха болезнените последици от мерките за строги икономии, наложени на южноевропейските страни, и свързаните с тях принудителни съкращения на системите на здравеопазване.

Така бе разбита и друга досега вардена порта: остеритета. Кейнсианските дефицитни разходи се завръщат. Контрастът между двамата супер-Мариовци в Италия не може да бъде по-ярък. Ако мисията на Марио Монти като ръководител на „технократско“ правителство на Италия през 2011 г. беше да прилага строги икономии, то мисията на Марио Драги като ръководител на сегашното „технократско“ правителство на Италия е да прилага дефицитни разходи. Урсула Хюс отчита в своята статия за годишника, че към средата на 2020 г. вярата в лозунга на Тачър, че “няма алтернатива” е изчезнала и сред критична маса от населението на Обединеното кралство.

Пробивът е поне толкова драматичен и в САЩ, благодарение на организирането и натиска, упражняван от движението на Бърни Сандърс и прогресивния „отряд“ в Конгреса, както и благодарение на попътния вятър, който те имаха на своя страна поради отсъствието на национална здравна служба в страната. На фона на това и на неизбежната катастрофа покрай пандемията, новото центриско-демократично лидерство в Белия дом намери за политически изгодно да прокара най-амбициозните кейнсиански разходи от времето на Новия курс през 30-те години на миналия век – и за разлика от страните от ЕС, тук няма наднационално финансово управление, което да ги спре. По този начин левицата се оказва в изненадващото положение да надскача собствената си тежест. В този брой на Годишника Итън Йънг разглежда противоречията и парадоксите, които стоят зад тази динамика.

А междувременно, дори и при тези положителни развития и дори ако приемем, че стадният имунитет в основните страни ще бъде постигнат до началото на 2022 г., че монополът на западната Биг Фарма върху управлението на ваксините ще бъде разбит и че ще има завръщане към Парижките цели за климата, ние пак ще продължаваме да живеем в свят, който неминуемо ще генерира други вирусни пандемии и катастрофални климатични явления.

В тазгодишния брой на Годишника Уолтър Байер прави преглед на сегашното положение на Европа в международния баланс на силите и дилемите, пред които е изправен ЕС. Той посочва, че за разлика от антикризисните мерки в САЩ, основани на директни финансови трансфери, в Европа с някои изключения стимулите са основно под формата на заеми. Това означава, че държавите са поставени в още по-голяма зависимост от милостта на финансовите пазари. Всъщност, едва ли би могло да бъде другояче, след като страните-членки искат бюджетът на ЕС да е възможно най-скромен.

Същевременно, въпреки че институциите на ЕС пренебрегват този въпрос, много икономисти все повече смятат, че отписването на публичния дълг, държан от ЕЦБ, е спешно и осъществимо. Пандемията ескалира кризата на европейската интеграция до точката на кипене. Освен това стана по-ясно, че световният икономически център на тежестта ще се измести от Запада към Тихоокеанския регион, и по-специално към Китай. Въпреки че публичната позиция на ЕС по отношение на Китай е двусмислена, китайското участие в Европа се увеличава. Става все по-ясно, че в името на благосъстоянието на своето население, и като оставим настрана идеологията на конкуренцията, ЕС трябва да приеме общоевропейска индустриална политика, което при сегашните условия в ЕС е почти невъзможно.

Байер посочва какви биха били осъществимите искания за един прогресивен изход от кризата в Европа с начални елементи на посткапиталистическа трансформация. Друг автор в годишника – Мария Карамесини, предлага задълбочен синтез на въздействието на Covid-19 върху европейските икономики. Поради различните схеми за запазване на работните места (временни съкращения и работа на съкратено работно време), приети в страните от ЕС-27, равнището на безработица не отразява размера на кризата с работните места по начина, по който това правят равнищата на непълна заетост и неактивност. Въпреки всички недостатъци на стимулите и макар да се твърди, че извънредните мерки са временни, те нарушиха двете исторически табута на европейската интеграция: широкомащабно емитиране на общ дълг и фискални трансфери между държавите.

Друг разглеждан аспект на пандемията е как, от една страна, тя задълбочи неолибералното преобразуване на труда, но от друга – това породи някои положителните възможности. Налице е огромно увеличение на работата в рамките на цифрови платформи. Работата от разстояние с компютър засили предпандемичното дигитално наблюдение. Локдауните подействаха като насилствена спирачка за много дейности, но ускориха други. Голяма част от временната заетост и огромното разширяване на аутсорсинга ще станат постоянни. Допълнителни резултати са още по-голямото намаляване на работните места и още по-широкото извличане на данни.

Една от статиите в Годишника е посветена на това, как няколко фактора – на първо място участието на Unidas Podemos в испанското правителство – са допринесли за участието на синдикални организации в договарянето и регламентирането на различни схеми за запазване на работните места, включително дистанционна работа, както и неокейнсиански мерки. Това участие на профсъюзите е нещо, с което Испания се отличава в Европа. Новата обществена признателност към работниците и осъзнатата необходимост от повече, а не по-малко човешки труд, са особено силно изразени в Испания. Това може да се обясни с дългия период на екстремни неолиберални условия на труд, които преобладаваха от 2006 до 2015 г. – и това беше съпроводено с широкоразпространено дискредитиране на труда в медиите. Следователно значението на приетите в Испания мерки надхвърля конкретната помощ, която те оказаха на хората: ставаше дума и за промяна на общественото възприятие и оценка на труда, включително на труда на мигрантите, и на взаимозависимостта на света чрез глобалните производствени вериги. Понятието за труд възвърна част от предишната си стойност.

Този брой на Годишника на Transform! се фокусира както върху пандемията, така и върху екологичната криза, която е в нейната основата. Поредица анализи описват с какво се сблъскваме в лицето на екологичната криза и до каква степен официалните екологични схеми са всъщност адаптации към унищожаването на околната среда от страна на капитализма.

Във фокуса на авторите е и изключителната способност на системата да поглъща и трансформира критиката, както и трудностите, с които левицата се сблъсква, когато се опитва да опише на населението какво наистина би било необходимо за преодоляване на климатичната заплаха, доколкото това все още е възможно.

В своите анализи в годишника Дейвид Адлер и Павел Варган поставят под съмнение идеята, че призивите и огромният брой протестиращи младежи могат да предизвикат политическа промяна, като заключават, че „връзката между протеста и политиката не работи“. Вместо да мечтаем за достъп до процеса на вземане на решения, е необходимо да открием източниците на собствената си икономическа мощ и да я използваме срещу елитите. Авторите определят непосредствения общ враг на климатичните активисти, страдащите и работниците, срещу който и двете страни могат да се обединят: политиката на строги икономии. Такава коалиция, насочена срещу тази фискална усмирителна риза, би могла да обезсили опитите да се постави трудът като враг на справедливия преход и освен това да използва уникалната сила на работниците, за да заплаши капитала.

Друг автор в Годишника – Тепо Ескелинен, разглежда стратегиите за зелен капитализъм, като стига до заключението, че отделянето на икономическия растеж от емисиите може да има ефект в най-добрия случай в ограничени региони. От друга страна, левицата може и трябва да установи диалектика на социалната трансформация с кейнсиански публични инвестиции. Освен това държавното стимулиране на съвкупното търсене винаги е било преплетено с класовата политика, а влиянието на работниците нараства с приближаването на пълната заетост. Тази държавна стратегия, посочва той, не противоречи на необходимостта от трансформираща политика, т.е. от разширяване и превръщане във видими на некапиталистическите пространства – кооперации и общности – в рамките на капиталистическото общество.

Мобилността, границите и имиграцията бяха пряко засегнати от пандемията, както посочва в своя анализ Сандро Мецадра, Това се отнася за „границите“ в няколко смисъла: неподвижността и блокирането на мигрантите в неформалната икономика на селското стопанство и грижите, принудителната мобилност от градовете към селата, както се случва в страни като Индия, и „шоковата мобилност“ на работници от първа необходимост, като например разносвачи на храна. Налагането на хигиенно-санитарни мерки по границите създава вектори за разпространение на вируса. А в пристанищата, както и на борда на корабите и в складовете, логистичната верига на капитализма беше особено уязвима – създавайки все по-големи търкания между мрежата от „шевове“, центровете на международната капиталистическа логистика, и политическото пространство. Границите се изостриха около расовите малцинства, а домът се превърна в граница, при това опасна за много жени в техните семейства, където се засили домашното насилие.

Последната тенденция е разгледана по-подробно в анализа на Джоана Бурк. Тя отбелязва, че уязвимостта, която жените изпитват в собствените си домакинства в условията на пандемия, се случва в рамките на вече съществуващ контекст на зависимост. Тази уязвимост, предупреждава тя, е в постоянна опасност да бъде разглеждана като присъща на жените, а не като обусловена от структурни отношения на господство. Резултатът е, че женската активност е склонна да изчезне от полезрението дори на онези, които съчувстват на тежкото им положение.

Предизвиканата от пандемията рецесия повдигна въпроса не само за публичните инвестиции, но и за макропланирането. В своя текст в Годишника Роланд Кулке посочва разликите между кризата от 2008 г. и кризата от 2020-21 г.: докато при първата подходяща реакция на левицата би била да се стимулира „търсенето“, настоящата криза е по-сложна, тъй като този път има ясен проблем с предлагането и точно сега някои предприятия от реалната икономика се нуждаят от подкрепа. Но доколкото трябва да се подкрепят частните предприятия, ориентацията на левицата, според него, трябва да бъде към разширяване на държавните дялове в компаниите и, което е изключително важно, решаваща роля на държавата в тяхното управление. Това означава да се излезе извън рамките на местната перспектива за управление с участието на гражданите, която представлява един вид ляв комунитаризъм, чиято необходима и желана децентрализация с участието на гражданите, макар и да осигурява социално-психологически ползи, оставя макроравнището на пазарните ценови механизми. Разработените в миналото модели на ляво макрообществено планиране днес стават технически много по-осъществими благодарение на компютърните технологии.

Друг от авторите на Годишника – Фабиан Файнвакс, посочва че връщането на държавата в отговор на пандемията има както положителни, така и отрицателни страни. Той изтъква, че важна част от легитимацията на капитализма се корени в способността му да накара субектите да се чувстват отговорни за „собственото“ си вписване в дискурса. Според него психологическото разковниче е свързано с начина, по който всеки индивид в капиталистическото общество се превръща в своеобразен пролетарий, тъй като, както работникът, така и капиталистът са обективирани в безлични функции в създаването и циркулацията на стойността, а всички съществуващи социални връзки са склонни да се разпадат. Освен това всеки индивид, включително и неуспелите капиталисти, може във всеки един момент да се превърне в „отпадък“. Файнвакс посочва стремежът към смърт в капитализма, който по същество е това, което Кейнс нарича „болестно желание за ликвидност“, тласкащо го към саморазрушаване и унищожаване, нещо, което според Кейнс е присъщо на натрупването на капитал.

Поредица анализи в Годишника разглеждат въпроса рационална ли е надеждата в условията на пандемия, икономическа криза и глобално затопляне? Самото фрагментиране и дигитализирано наблюдение на работата подтикна работниците към успешни движения за използване на същите дигитални технологии за организиране и свързване в международен план. Нещо повече, пандемията рязко прекрати политиката на строги икономии. Особено впечатляващо е, че това се случва и в САЩ, където се разрасна значително социалистическо движение.

Очаквахме ли подобно нещо преди десет години? А в другата „англосаксонска“ страна – Великобритания, независимо от изборното поражение на корбинизма, имаме най-голямата партия в Европа, чието мнозинство е аналог на сандеризма. И в двете страни се наблюдава изключително нарастване на привлекателността на профсъюзите. При голямото културно влияние на САЩ и историята на износа на толкова много развития и модни тенденции, не е ли неоправдано да очакваме, че някои от тези положителни постижения могат да се разпространят и в други западни държави? При това положение има значителна възможност за развитие на масов натиск, който би могъл да стимулира повторното и новото популяризиране на важни икономически сектори, по-адекватни действия срещу глобалното затопляне и разкъсване на международната хватка на Биг фарма.