Така наречените Индиански войни са поредица от колониални войни между коренното население на Северна Америка, най-вече в САЩ, със завоевателите на земите им. 

Войните обхващат периода от началото на американската колонизация до битката при Ундид Ний, последвано от закриването на индианската граница през декември 1890 г. В резултат от индианските войни, коренните жители на американския континент са прогонвани принудително в т.нар. индиански резервати или подложени на насилствена асимилация или директно избивани. В резултат от индианските войни между 1775 и 1890 на територията на САЩ при около 40 въоръжени конфликта са убити около 50 хил. индианци - жени, деца и войни.

Клането при Ундид Ний е последното масово избиване на около 300 мирни индианци сиукси (повечето от тях жени и деца) от армията на САЩ в района на река Ундид Ний в югозападната част на Южна Дакота на 29 декември 1890 г. Клането е кулминация на усилията на американската армия за потискане на коренното население на Големите равнини в края на 19 век. То сломява последната организирана съпротива срещу принудителната депортация на идианците в пустинни резервати и срещу асимилацията от бялата американска култура.

  
Мястото на клането

През повечето време от експанзията на САЩ на запад, опитите на белите заселници да завземат участъци земя срещат яростна и понякога насилствена съпротива от коренните народи. Тази съпротива се усилва през втората половина на 19 век, докато федералното правителство многократно подписва и впоследствие нарушава договори с различни племенни вождове от Големите равнини. Най-видни сред тях са сиуксите, от които лакота са подгрупа. През 1868 г. е договорено създаването на резерват за сиуксите с площ 60 милиона акра, както и агенции, представляващи федералното правителство сред всяко племе. Ако лакота останат в резервата и не нападат бели заселници, те биха получавали хранителни дажби, образование и други правителствени облаги. Въпреки това, интересът на САЩ от природните ресурси на територията на резервата довежда до поредица от конфликти, вследствие които площта на резервата е смалена до 21,7 милиона акра към 1877 г. Актът Дейвис от 1887 г. допълнително намалява площта до 12,7 милиона акра, което е вече едва 20% от първоначалната територия.

     Масов гроб с избити индианци

Животът в резерват представлява внезапно и трудно приспособяване за лакота, които мълчаливо се примиряват с американското правителство. Федералните агенти ги поощряват да отглеждат добитък и култури – начин на живот, който се оказва неподходящ за полупустинната среда на Големите равнини и за номадските народи, които се изхранван главно чрез лов. От лакота се изисква да се обличат по американски стил, да учат английски език, да следват християнските принципи и да изоставят традиционните си религии. Процесът на принудителна асимилация издълбава културата и идентичността на лакота, а правителствената програма прави бягството от резервата непрактично начинание. Без достъп до обширните си ловни места, лакота са принудени да разчитат на правителствените дажби храна, за да оцелеят. През 1889 г. Конгресът на САЩ орязва силно бюджета за годишните дажби на индианците, а суровата зима и сушата през 1889 – 1890 г. докарва коренното население до глад и смърт.

Такова е състоянието на лакота, когато се разразява движението Танц на духовете из Големите равнини през 1890 г. Това движение не е ново – то датира поне от 1870 г. от северните паюти в Невада, но губи популярност след няколко години. През 1889 г. претърпява възраждане под лидерството на паютския пророк Уовока. Той израства сред бели животновъди, които го запознават с християнството. По време на слънчево затъмнение на 1 януари 1889 г. Уовока губи съзнание и получава видение, което възприема като пророчество. Според неговата интерпретация, Господ му казва, че индианците трябва да останат смирени и редовно да извършват ритуален танц в кръг. Ако те следват тези инструкции, тогава през 1891 г. Господ ще върне Земята към естественото ѝ състояние преди пристигането на европейските колонизатори. Това е привлекателно обещание за много от индианците, но пророческото му съобщение намира особено силен отклик сред бедстващите лакота.

Движението се приема безразлично от някои федерални политици, докато за други то представлява заплаха за дългогодишните опити за „цивилизоване“ на лакота. Когато Бюрото на индианските работи поисква да се състави списък на индианските размирници, които да бъдат преместени или наказани, ръководителят на агенцията Пайн Ридж поставя танцьорите на духове най-отгоре на списъка и поисква от военните да разрешат проблема максимално бързо и ефективно.

През ноември 1890 г. американската армия пристига в резервата на лакота с целта да спре движението Танц на духовете. Наблизо живее Седящият бик – влиятелен вожд от племето хункпапа лакота, духовен водач на лакота, и командващ индианците при последното им успешно сражение срещу американската армия при Литъл биг хорн през 1876 г. Много от 250-те му последователи са танцьори на духове. Той категорично отказва да позволи още репресии от страна на федералното правителство. Впоследствие Седящият бик е арестуван заради ролята си в разпространението на новото религиозно движение. Генерал-майор Нелсън Майлс командва силите на САЩ срещу земите на лакота и се надява да подходи мирно, като премахне вожда им от резервата. Последователите на Седящия бик, обаче, отказват да го пуснат, макар той самият да не се съпротивлява на ареста. Следва ожесточена борба, в която загиват девет индианци, сред които и самият Седящ бик.

Смъртта му уплашва индианците, които вече се страхуват от живота в резерват. Около хиляда души се събират в пустошта на Южна Дакота в подготовка за посрещане на американска атака. Други заминават за Пайн Ридж, където оглала вождът Червен облак се опитва да преговаря запазването на лакота традициите без кръвопролития. Вождът Си Танка на миниконжу се надява да се присъедини към тези в Пайн Ридж и да спомогне за намирането на мирно решение на ситуацията. И макар той да не е танцьор на духове, много от хората му са и се считат за враждебно настроени от американците. Докато той предвожда около 350 от хората си югозападно от Шайен към Пайн Ридж, американската армия започва да се опасява за намеренията му. Майлс нарежда на отряд от 7-и кавалерийски полк да пресрещнат Си Танка, да конфискуват всичките оръжия в групата му и да го ескортират до военния затвор във Форт Омаха, Небраска.

На 28 декември 1890 г. 7-и кавалерийски полк под командването на полковник Джеймс Уилям Форсайт достига лагера на миниконжу близо до реката Ундид Ний, намиращ се на около 32 km североизточно от Пайн Ридж. 15 години по-рано Джордж Армстронг Къстър предвожда 7-а кавалерия до смъртта ѝ в битката при Литъл Бигхорн. Си Танка забелязва разузнавачите на Форсайт и ги информира, че ще се предаде без съпротива. На 29 декември Форсайт се среща в миниконжу, за да започне процеса по конфискуване на оръжията им. Той ги отвежда на близка поляна, нарежда на индианците да образуват кръг и обгражда кръга с кавалерията си. Освен това, той позиционира четири картечници на близкото възвишение.

Условията на Форсайт са ясни – миниконжу трябва да предадат всичките си оръжия. Си Танка се колебае, но предава няколко оръжия като знак за мир. Форсайт не е удовлетворен и нарежда пълното претърсване на индианците и лагера им, при което хората му откриват скрити оръжия. Все по-натрапчивото претърсване ядосва някои от миниконжу. Един от индианците започва Танца на духовете и подканва останалите да направят същото, заявявайки, че куршумите не могат да има направят нищо. Това изнервя войниците. Ситуация бързо ескалира в насилие – 7-а кавалерия открива огън по индианците. Тъй като повечето миниконжу вече са предали оръжията си, те са напълно беззащитни. Голям брой индианци са застреляни и убити още през първите секунди, като сред тях пада и вожда Си Танка. Някои жени и деца се опитват да избягат в близката клисура, но картечниците откриват огън по позицията им със скорост от 50 изстрела в минута. Индианците, които все пак успяват да избягат, са догонени от конните войници – 7-а кавалерия ги избива всички без да подбира.

Веднага след клането, Форсайт нарежда транспортирането на 51 ранени миниконжу към Пайн Ридж. Стотиците лакота, които живеят там, побягват ужасени. Някои от тях нападат от засада 7-а кавалерия, което принуждава Майлс да изпрати още войски в района, които да потиснат съпротивата. На 2 януари 1891 г. група лакота са изпратени на мястото на клането и успяват да спасят няколко оцелели в снега. На следващия ден американски войници безцеремонно заравят 146 миниконжу в масов гроб, изкопан там, където са били позиционирани оръдията. Много от труповете са голи, а жените масово са били изнасилвани преди да бъдат убити.

Бюрото на индианските работи се опитва да представи клането при Ундид Ний като битка, но по-късните разследвания и доклади на очевидци ясно определят събитието като клане, тъй като въоръжена съпротива не е на лице, а американската армия значително превъзхожда числено индианците миниконжу. Не е изключено 7-а кавалерия да е извършила масовото убийство в знак на отмъщение за унижението им при Литъл Бигхорн. 20 войници, участвали в клането, са наградени с медал на честта – най-високото военно отличие в САЩ.

Клането при Ундид Ний бележи последният голям конфликт между САЩ и индианците от Големите равнини. Движението Танца на духовете изчезва, след като самият му основател Уовока умолява хората си да следват „единственият отворен път пред тях – този на белия човек“. През февруари 1973 г. около 200 индиански активисти окупират селцето при Ундид Ний, за да обърнат вниманието на обществото към продължаващите нарушения на гражданските права на индианците в резервата Пайн Ридж. Те отказват да се изнесат, докато федералното правителство не обещае да следва всички споразумения с индианците. Федералните войски на САЩ обсаждат района в продължение на 71 дни, а половинчата сделка е постигната едва след двама убити и няколко престрелки. Въпреки стотиците арести, които последват, активистите изпълняват целта си да обърнат вниманието на обществото към непрекъснатите нарушения на САЩ срещу правата на коренното американско население, които продължават с пълна сила и до днес. То е изтласкано основно в пустинни резервати и вегетира при почти нечовешки условия, без възможност за припечелване на средства за нормален живот (безработицата там достига чудовищни 90%), без медицински грижи и социални услуги, с екстремно висока смъртност на възрастни и деца и произлизаща от това средна продължителност на живота от едва 31 години.

Едно от най-големите престъпления на САЩ е унищожаването на червената раса. Тежка карма е натрупана от САЩ и те тепърва ще плащат. Жестоко! Милост за тях няма да има.

малко дете съм гледал 1 филм за това престъпление, още си спомням войниците как гонеха и колеха със сабите си мирните индианци около шатрите им.

По принцип не е имало договор, който Щатите да не са нарушили, тогава спрямо коренното население на Америка, днес на мездународната сцена. Те са една зловеща държава, изтъкана от коварство, лукавост и алчност, причинили безкрайна скръб по целия свят.

спрямо цветнокожото население.

... както и срещу чернокожите в Южните щати. Слава Богу има справедливост и сега САЩ си плащат греховете, които техните предци са извършили срещу коренното население на Америка.