Днес отбелязваме 145 години от началото на героичните сражения за старопланинския връх Шипка останали в историята като Шипченската епопея, на бойното братство между българи и руси


Българи и руси бранят храбро, рамо до рамо с всичко налично Орлово гнездо срещу атакуващите турци. Поклон пред героите на нашите братски славянски народи, от които 3348 отдават живота си на връх Шипка за да я има отново България!

Отбраната на Шипченския проход е една от най-героичните и решаващи битки по време на Руско-турската Освободителна война през 1877-78 г., в която се решава съдбата на България, дали страната ни ще се появи на картата на света като независима държава или не.

Задачата на малобройния руско-български отряд под командването на ген. Николай Столетов, наброяващ около 7 500 души, е да спре превъзхождащата я по численост армия на Сюлейман паша (около 27 000 души и резерв от 10 000). Трябвало да не ѝ позволи да премине Балкана и да се съедини с турските части в Североизточна България в помощ на обсадената в Плевен армия на Осман паша. Сраженията за Шипка започват на 9/21 август 1877 г.

В течение на шест дни българи и руси с огън и щик отблъскват непрекъснатите атаки на турските табори. Най-тежък и решаващ за отбраната е третият ден – 11/23 август, когато турците все повече затягат обръча около защитниците, а боеприпасите са на привършване. Следобед Сюлейман паша хвърля в боя всичките си резерви срещу центъра на отбраната.

В този най-критичен момент, когато изглеждало, че Шипка ще падне, от Габрово пристига първото подкрепление, изпратено от ген. Радецки. Привечер пристигат всички роти на 16-и стрелкови батальон и след ожесточен бой турците отстъпват. Шипка е спасена!

Боевете продължават и през следващите три дни, но проходът вече е здраво в ръцете на руската армия. Отбраната на Шипка продължава и през есента и зимата на 1877 г. Този период влиза в историята като „Зимно шипченско стоене“. Въпреки студа и мъглата, въпреки снежните бури и виелици, защитниците на Шипка геройски бранят прохода. За тези изпълнени с мъжество и саможертва дни телеграфът съобщава с кратката фраза: „На Шипка всичко е спокойно“.

Руските войници и българските опълченци превръщат прохода в непристъпна крепост. „В затворена врата за настъплението на турците към Северна България и отворена врата за победния поход на руската армия към Цариград“, казва ген. Радецки.

След падането на Плевен ( 29 ноември/10 декември 1877 г.) руските войски преминават Балкана при изключително тежки зимни условия и пленяват турската армия на Вейсел паша в шейновския укрепен лагер на 28 декември 1877 г./ 9 януари 1878 г. Победата при Шипка-Шейново е достоен завършек на Шипченската епопея.

Жертвите, които руските полкове и българските дружини дават на Шипка и в полето на Шейново са около 11 000 – убити, ранени и безследно изчезнали, а над 9 000 души са замръзналите и заболелите по време на Зимното шипченско стоене.


ОПЪЛЧЕНЦИТЕ на ШИПКА

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

Иван Вазов, 11 (23) август 1877 

Благодаря , че ми напомни тази Свещена дата !

Уж заради свободата, пък то било заради мераците и щенията на едните и другите.
Битката за свободата ни тепърва е започвала тогава, но кой да ти каже.
И днес не е приключила. Сто и тридесет години от този ден, а никакво развитие по темата.
Хвала на геройски загиналите в Шипченската епопея!
Те направиха каквото можаха.
Не го заслужаваме.

Да бъдем достойни за подвига и жертвите!

не трябва да забравяме на кого дължим свободата си. Защото ако Русия не беше влезла в тази война най-вероятно турците са щели да ни колят ПСВ както са направили 1918 г. с арменците избивайки над 1,5 мил. от тях.
Никой друг не се застъпва за нас освен Русия, нито САЩ, нито някоя от западните европейски сили. За тях не сме съществували.
А за да ни има отново на картата на света са дали живота си 200.000 руски граждани.

Поклон и пред дядо Вазов за величавите му стихотворения от " Епопея на забравените". Един Пловдивски книжар обособява Вазовите стихотворения в цикъл и дава на този цикъл наименованието Епопея на забравените. И на него също трябва да сме благодарни!

"Слава! Вечна слава на чедата твои!".