Нагледен пример за плановете на американските геополитици за унищожаването на Съветска Русия е официалната карта, съставена от Държавния департамент на САЩ за Парижката мирна конференция. Картата е озаглавена “Предлаганите граници на Русия”. На картата от Русия не е оставено почти нищо, освен части в средна Русия. В приложението към картата се казва следното:

“Цяла Русия трябва да се раздели на естествени области, всяка със свой икономически живот. Но нито една област не трябва да бъде толкова самостоятелна, че да образува силна държава”.

На 14 май 1919 г. на Парижката мирна конференция едностранно е внесено предложение за прехвърлянето на Армения към САЩ, като мандатна територия. На 21 май 1919 г. САЩ вече имат пълен мандат върху цяла Армения, Азербайджан и Кавказ.

На 15 декември 1919 г. по предложение на Дж. Полк (САЩ) американците получават пълномощия на върховен комисариат върху Грузия и Азербайджан. САЩ очакват скоро и пълно господство над Каспийско море. Методите на прикритата интервенция, които прилагали Щатите, включвали употребата на марионетъчни, т.нар. национални правителства в качеството им на агенти за пълното установяване на американско господство.

Да, това били стратегически планове за ликвидиране на СССР.

Струва си да отбележим, че всички тези “мандатни” мероприятия били съпроводени с широкомащабна разузнавателна мрежа в региона във всички области. Например, работещата там от август 1919 г. американска военна мисия, оглавявана от бригаден генерал Харбърт, се базирала на специално разработен въпросник, съдържащ хиляди въпроси (изследователите отбелязват, че над въпросника са работили 40 специалисти в продължение на 2 месеца).

В началото на 1918 г. планът за разчленяването на Русия преминал в ръцете на полковник Хаус . Той вече разглеждал анексирането на Сибир от САЩ само като въпрос на време. СССР в никакъв случай не трябвало да остане мощен:

“СССР е твърде голям и е прекален хегемон, което влияе лошо на нашата национална сигурност. Бих искал да видя Сибир като отделна държава, а Европейската част на СССР – разчленена на три части”.

Затова не е никак случайно, че адмирал Колчак бил мощно подкрепян от американците и англичаните в борбата му срещу болшевиките.

Марионетката генерал Колчак бил подготвян от Запада още от юни 1917 г- Окончателната му вербуване, като потенциален проводник на западните интереси в Русия, станало факт по време на продължителната му командировка във Великобритания и САЩ.

Някои изследователи, позовавайки се на разсекретените неотдавна документи от американските и английски архиви, твърдят, че британското разузнаване е завербувало Колчак още когато той е командир на дивизия в Балтика. Тогава Колчак е само капитан 1-ви ранг. А назначаването на Колчак като командващ Черноморсикия флот (на 28 юни 1916 г.) станало факт само благодарение на преките протекции към император Николай II от страна на английското разузнаване в Русия –полковник Самуел Хор и посланикът на Великобритания Бюкенън. Така Колчак става контра-адмирал.

От пролетта на 1917 г. в Колчак вече се втренчват и САЩ. Договорките между адмирала и американското разузнаване отишли толкова надалеко, че, когато той бил командирован в САЩ от Временното правителство, бил приет от самия американски президент Удро Уилсън. След “консултациите” си с Държавния секретар Ел. Рут адмиралът бил поставен под прекия контрол на английския генерал Нокс и разузнавача Макиндър. Едва тогава Колчак стъпва в Сибир и застава начело на финансираната от Антантата армия срещу СССР.

Съюзническата интервенция срещу Съветска Русия била предприета независимо от старанията на Съветското правителство да установи нормални отношения и мирно да регулира всички спорни международни въпроси със страните от Антантата и САЩ.

Интервенцията е предрешена още в края на 1917 година, когато на 23 декември Англия и Франция сключват помежду си споразумение за разделяне на Русия на “зони на влияние”.

Базирайки се на това споразумение, империалистическите държави започват подготовката на въоръжено нахлуване в Съветска Русия. Заедно с това те се заемат с активна организаторска дейност по подготовката на гражданската война в Русия. С тяхна помощ и с техни пари се създават белите армии и нелегалните контрареволюционни организации. Няма как капиталистическите историци да не признаят това. Фактите потвърждават горните изводи.

“Когато в Ростов, в южна Русия, на 17 декември се състоя първото значимо събрание на монархистите…, техните лидери моментално получиха 100 милиона долара от английското правителство и 100 милиона рубли от френското – за организиране на война срещу Съветското правителство. Американският генерален консул в Москва Дюит Пул също побърза да се види с белогвардейските главатари и ги агитираше да продължават, защото САЩ подкрепят антисъветските им действия”.

За да прикрият агресията си, организаторите на интервенцията прибягват до спекулацията за “немската опасност” от страна на кайзерова Германия, която уж заплашвала Русия. Спекулира се и с тезата, че държавите от Антантата, като “съюзници” на Русия, са задължени да й окажат помощ в борбата с тази опасност.

При подготовката на въоръжената интервенция държавите от Антантата и САЩ се базират на факта, че руската сухопътна граница в Европа е недостъпна за тях, докато там има германски и австро-унгарски войски. Черно море също е затворено за тях, докато не капитулира Турция. Затова през 1918 г. интервенцията можела да бъде осъществена по морски път от север – Мурмарнск и Архангелск, както и в Далечния Изток, а през него в Сибир.

Съюзническата интервенция започва от Север. Политическата подготовка започна от 2 март 1918 г., когато командването на английските войски подписва споразумение с предателя Юриев (председател на Мурманския Съвет, действащ под контрола на Троцки, който по онова време е нарком по международните въпроси) за “съвместни действия по отбраната на Мурманския край от немците”. Това съглашение имало за цел да легализира стъпването на войските на интервентите в северна Русия.

Интервентите стъпват в Русия за първи път на 9 март, на пристанището в Мурмарнск. Второто вероломно нахлуване в Съветска Русия съюзниците се опитват да оправдаят, позовавайки се на мнимата необходимост от “отбрана а Мурманския край от немците”. Така, организирайки интервенция в северна Русия, държавите от Антантата и САЩ се опитват да създадат плацдарм за настъпление навътре в Русия, за да свалят Съветската власт.

Паралелно с интервенцията в северна Русия се подготвя и интервенция в Далечния Изток.

Японските, английските и американские крайцери се появяват на пристанището във Владивосток още през януари 1918 г. На 5 април под предлог “защита” на японските поданици там се стоварва японска войска, а заедно с тях отряд английски войници.

Посланикът на САЩ Франсис заявява на 16 април, че стъпването на японците в Русия “няма политическо значение, а е просто мярка на полицейска предвидливост, предприета от японския адмирал под негова лична отговорност”. А английския десант той обяснил с молбата на английския консул “да защити консулството и английските поданици във Владивосток, които били заплашени от безредиците, които биха възникнали евентуално от десанта на японците в Русия”.

На 29 юни във Владивосток стъпва отряд американска пехота и от този ден нататък САЩ се превръщат в пряк и активен участник в интервенцията на Сибир и в Далечния Изток.

През януари 1918 г. дворянско-буржоазното кралско правителство на Румъния, действайки по указания на англо-френско-американските империалисти и при тяхното активно съдействие, окупират Бесарабия, явяваща се неизменна част от Съветска Русия.

Завземането на Бесарабия довежда до конфликт между Румънското кралство и Съветска Русия. В същото време Германия води с Румъния мирни преговори в Букурещ и е силно заинтересована партньорът й да бъде слаб, надявайки се така да го направи по-отстъпчив.

В Румъния започват арести на руски войници и разоръжаване на руски части, останали верни на Съветското правителство. На 14 януари от името на Съветското правителство  Ленин изисква от румънското правителство освобождаването на арестуваните. Внесено е и постановление за незабавния арест на румънския посланик в Русия Диаманди. Дипломатическите представители моментално изискват неговото освобождаване. Но не казват нито дума за присъствието на румънски войски в Бесарабия.

В Същия ден Ленин приема дипломатическия корпус, изслушва техния протест и разяснява още веднъж, че арестът на Диаманди е факт по силата на извънредните обстоятелства, които не могат да бъдат обект на каквито и да са дипломатически совалки. Ленин обещава да доложи на Съвета на народните комисари за молбата на дипломатическия корпус за освобождаването на румънския посланик.

Заседанието на Съвета на народните комисари се състои на 14 януари. Там е внесено решение, в което се казва следното:

”Румънският посланик да бъде освободен и да му се съобщи, че руските войници, арестувани от румънците, трябва да бъдат освободени до три дена”.

Но и след всичко гореописано румънското правителство не променя политиката си по отношение на Съветска Русия. Съветското правителство е принудено да скъса дипломатическите си отношения с Румъния, да изгони румънските представители от страната, а после да предприеме военни действия.

Едва след разгрома на румънските дивизии румънското правителство изявява готовност да води преговори за регулиране на конфликта.