Въпросът е не само в това какво място се отрежда на НАТО в политиката и СМИ, но и в изявленията на самите „мейнстрийм“ политици, тоест тези, които сега са на власт.

А те говорят главно за война, а не за мир, въпреки че представят това, например, като използват понятия като „отбрана и сигурност“.

Пример за политическа реторика са изказванията на неотдавнашната конференция «Глобсек» в Прага, включително на председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен (по-нататък в кавички цитирам части от нейната реч).

На 30 август имахме възможността да чуем, че сега най-накрая сме научили, че „мирът не може да се приема за нещо, подразбиращо се от само себе си“ и че „беше наивно да се счита, че мирът ще бъде постигнат веднъж завинаги“ (това намек ли е за невъзможност за идеята на Кант за вечен мир?).

Обикновеният човек може неволно да попита: ако мирът не е нещо, което се подразбира от само себе си, тогава излиза, че войната е нещо, което се подразбира от само себе си?

За политиците това изглежда е така.

Вероятно все още не са се родили политици, които биха спрели да разчитат на войната като на продължение на своята политика с други (най-лоши) средства.

Имам предвид, че политиците, които все още разчитат на войната като жизнеспособна, ако не и най-добрата опция, все още не са изчезнали.

Също така е очевидно за тези политици да отговарят на войната само с война и да заявяват (както при «Глобсек»), че „пътят към мира води през въоръжаване“.

Излиза, че философите-мечтатели само могат да мечтаят за вечен мир, след като войната е нещо, което хомо сапиенс има в гените си?

Или това е просто реликва от Студената война, когато беше в сила „правилото за сдържане“: „ако искате мир, гответе се за война“, тоест въоръжете се?

Ето какво казва Урсула фон дер Лайен:

”Това се счита за един от най-мощните аргументи. Все пак е ясно кой започн специалната военна операция, кой е агресорът и кой се защитава. За мнозина с това не само започва, но и завършва всяка дискусия за света. Всички останали в най-добрия случай са трагично погрешни, а в най-лошия случай са от „грешната страна на историята“.

Освен това не било достатъчно само думи да се осъдят нападението и агресорът. Необходимо било той да бъде наказан демонстративно или още по-добре да бъде напълно унищожен, за да се отблъснат веднъж завинаги неговите агресивни имперски навици, които в противен случай (в случай на победа) ще го отведат далеч (отвъд собствените му граници) . В крайна сметка всеки трябвало да разбере кой води несправедлива нападателна война и кой се защитава справедливо.

Всеки трябва да разбере на чия страна е „истината на историята“, кой стои на нея и да остане на тази страна „докато трябва“, заяви още Лайен.

С други думи, докато тази справедливата страна не постигне военна победа или политическа победа под формата на смяна на режима на страната на агресора.

Следователно, според този вид политици, като Урсула фон дер Лайен, искането за мир или поне за примирие в настоящата ситуация не е нищо повече от „синоним на капитулация“.

Оказва се, че „тези, които се застъпват за спиране на помощта за Украйна, не се застъпват за мир, те се застъпват за отстъпление и поробване на Украйна“, твърдят обезумелите лидери на ЕС.

От тази реторика става ясно, че тези, които, напротив, се застъпват за военна помощ на Украйна, също не се застъпват за мир, а за продължаване на войната до въображаем победен край, тъй като те са уверени, че законът и справедливостта трябва ( накрая) да победят, според техните мерки и теглилки.

Това са разсъжденията на тези, които са убедени, че на силата трябва да се отговаря само и единствено с (дори и с по-голяма) сила и че първата употреба на сила трябва да бъде справедливо наказана, тоест агресорът трябва да бъде напълно победен.

Дотогава „няма време за разговори“ и „за спиране на боевете“.

Позицията на тези политици е: „мирът е просто липсата на война“. Мирът е „компромис, който прави войната невъзможна и ненужна“ и „ако искаме истински мир, трябва сериозно да преразгледаме основите на европейската архитектура за сигурност“.

Тук обикновеният човек, към когото е адресирана тази реторика като официална доктрина на Европейския съюз, може възторжено да възкликне: „Да, да, така е!“, защото след подобно цунами от думи НАПЪЛНО СЕ ОБЪРКВА.

Но в този случай, според европейските политици, «войната ще стане невъзможна и ненужна» само когато «победим», тоест когато «унищожим врага».

Мирът може (и трябва) да бъде единствено резултат от спечелена война.

Според тази „логика“ ние ще водим война, докато не победим врага на всяка цена.

Въпреки цялото горно «земетресение» от думи, абсурдността на политическите действия, които тази реторика представлява, би трябвало да бъде очевидна за всеки здравомислещ човек.

Но: ако човекът се замисли.

Нека да пробваме:

Всяка ескалация на всеки конфликт, според логиката на здравия разум (или логиката на политическия реализъм), има своите граници.

Дори шахматистите са свикнали да се съгласяват на „позиционно равенство“, ако считат, че победата е невъзможна.

В политическата терминология това означава „замразен конфликт“, който след това се разрешава с други, невоенни средства.

Някои политици, включително в ЕС, наскоро заявиха, че „няма военно решение на руско-украинския конфликт“ или че „военното решение е политически некоректно“.

Първоначално Европа не се намеси във въоръжения конфликт между Русия и Украйна, така че някои политици можеха да твърдят, че той „не ги засяга, защото това е двустранен локален конфликт“ или „глобален конфликт между държавите“.

Някои държави от Европейския съюз (Германия, Франция) още от самото начало участваха в търсенето на политическо решение на проблема (споразуменията от Минск), което обаче не се увенча с успех.

Защо тогава Европейският съюз, който имаше възможността да посредничи между двете страни в конфликта от разстояние и с хладнокръвие, изостави пътя на дипломацията и търсенето на политически средства за „компромис, който прави военния конфликт невъзможен и ненужен”?

Защо Европа реши да подкрепи безусловно една от страните с военни средства?

Отговорът го знаят най-добре тези, които правеха и правят това начело на Европейския съюз.

Този вариант все още е налице, но наистина трябва да има „радикална ревизия на основите на европейската архитектура за сигурност“, тоест да се промени не само реториката, но и най-важното – реалната политика на Европейския съюз.

Това означава преосмисляне на подхода към този конфликт, заемане на позицията на човек, който има нужда от мир в Европа, както и от мирни отношения със съседите.

Това означава ЕС да заеме собствена, автентична и суверенна европейска позиция, която не може да бъде едностранчиво проукраинска и сляпо антируска.

Перспективата за Европа не е война с Русия и със сигурност не е световна война.

Перспективата за Европа не е нова желязна завеса на изток или дори унищожаването на Русия.

Единственият обещаващ вариант за Европа е мирното съжителство с толкова различния съсед – Русия.

Политическото, културното, цивилизационното и ценностното несходство, разбира се, може да предизвика враждебност, но в основата на една мъдра и правилна политика е да се научим да живеем с противника рамо до рамо, да търсим и намираме общ език с него, а не да го ликвидираме на всяка цена.

Колкото по-рано европейските политици разберат това, толкова по-добре.

Източник: https://noveslovo.eu/uvahy/europska-vojnova-ci-mierova-retorika/