Прогнилият западен свят се разпада отвътре

Анализът на проф. Джефри Сакс разкрива не просто криза, а разпад на логиката, върху която беше изграден съвременният свят. Войната в Украйна, санкциите и геополитическите сблъсъци се оказват не решения, а ускорители на процес, който вече не може да бъде контролиран. Европа губи ролята си на субект, а САЩ започват да се сблъскват с границите на собственото си влияние. Това не е преход към нов ред – това е влизане в свят без център и без гаранции.

Сакс не прави опит сда е търси удобен виновник или да се подреди светът в познатата схема „добри срещу лоши“. Той прескача този пласт и стига направо до по-дълбокото – до факта, че моделът, който дълго беше представян като универсален и безалтернативен, започва да дава пукнатини точно там, където изглеждаше най-сигурен. И тези пукнатини вече не могат да бъдат прикрити с обяснения или пренасочване на вината, защото идват отвътре, от самата конструкция, която трябваше да гарантира стабилност.

Професорът не говори като идеолог. Той говори като човек, който е бил вътре в процеса – в Русия през 90-те, в Източна Европа, в самото сърце на американската академична и политическа среда. И точно това прави неговия анализ толкова неудобен. Защото той не идва отвън, а отвътре. Не е атака срещу Запада, а диагноза за неговото състояние.

Това, което той описва, не е просто геополитическо напрежение. Това е системна криза на логиката, върху която е изграден съвременният световен ред. След края на Студената война Западът прие, че историята е приключила. Че либералният модел е не просто победил, а окончателно е затворил възможността за алтернатива. В този момент се случва нещо, което днес вече изглежда като стратегическа грешка – отказът да се мисли за баланс.

Разширяването на НАТО, което Сакс критикува последователно, не е за него просто военна тема. То е симптом. Симптом на мислене, което не допуска граници. В тази логика сигурността не е взаимна, а еднопосочна. Не е баланс, а доминация. И точно тук започва напрежението, което днес се представя като „непредизвикана агресия“, но в действителност е натрупвано десетилетия.

Сакс настоява, че войната в Украйна не може да бъде разбрана без този контекст. Не като оправдание, а като причинно-следствена връзка. И когато тази връзка се игнорира, анализът се превръща в пропаганда. А пропагандата има един фатален дефект – тя не може да управлява реалността, когато реалността започне да се разминава с нея.

Точно това се случва днес.

Европа, която трябваше да бъде стабилизирана от този ред, се оказва най-уязвимата част от него. Енергийна зависимост, икономически натиск, политическа фрагментация – това не са странични ефекти. Това са резултати от решения, които са взети без стратегическа дълбочина. Сакс говори за това директно – Европа не действа като субект, а като изпълнител.

И тук се появява едно от най-силните му твърдения – че кризата не е външна. Тя е вътрешна за самия Запад. Това не е сблъсък между системи. Това е разпад на система, която вече не може да поддържа собствената си логика.

Когато една система започне да действа срещу собствените си интереси, това не е просто грешка. Това е сигнал за изчерпване. И Сакс вижда точно това в начина, по който САЩ водят своята външна политика – чрез конфронтация, която няма ясен край, чрез санкции, които удрят повече съюзниците, отколкото противниците, чрез стратегии, които се сменят по-бързо, отколкото могат да бъдат реализирани.

В този смисъл неговият анализ не е антисистемен. Той е постсистемен. Той не се опитва да поправи реда. Той показва, че редът вече не може да бъде поправен по старите правила.

И тук започва истинското напрежение.

Защото ако този ред се разпада, въпросът не е кой ще го защити. Въпросът е какво идва след него.

Войната като инструмент и капан

В анализа на Сакс войната в Украйна не е изолиран конфликт. Тя е функция. Инструмент, чрез който се поддържа една вече нестабилна структура. Но точно тук се крие парадоксът – инструментът започва да се превръща в капан.

Логиката е проста, но последствията са разрушителни. Когато една система не може да реши вътрешните си проблеми, тя изнася напрежението навън. Това не е ново. Това е класически модел. Но разликата днес е, че външното пространство вече не е безкрайно.

Сакс подчертава, че светът вече не е еднополюсен. Китай, Индия, глобалният Юг – това не са периферии. Това са центрове. И когато една стратегия игнорира това, тя не просто се проваля. Тя ускорява собственото си разрушение.

САЩ, според него, продължават да действат в логиката на 90-те години. В логика, в която икономическата мощ автоматично означава политическа и военна доминация. Но тази връзка вече не е валидна. Светът се е променил, но стратегическото мислене не.

В този контекст войната в Украйна се превръща в тест. Не за Русия. Не за Украйна. А за самия Запад. И резултатът от този тест не изглежда стабилен.

Продължаването на конфликта не води до решаване на проблема. То го задълбочава. Всяка нова ескалация затваря още една възможност за изход. И тук Сакс е категоричен – дипломатическите решения са били възможни. Но те са били отхвърлени.

Това не е просто пропуск. Това е избор.

И този избор има цена.

Европа плаща тази цена икономически. САЩ – стратегически. А светът – структурно. Защото всяка продължителна война в центъра на международната система променя самата система.

Сакс вижда тук опасност, която често остава скрита зад новините – нормализацията на конфликта. Когато войната престане да бъде изключение и се превърне в постоянен фон, това означава, че системата е изгубила способността си да създава стабилност.

И тогава започва нещо много по-дълбоко.

Промяна в начина, по който държавите мислят за сигурност. Не като колективен процес, а като индивидуално оцеляване. И това е моментът, в който съюзите започват да губят значение.

Краят на илюзиите за контрол

Това, което постепенно изплува в анализа на Джефри Сакс, не е просто критика към конкретни решения. Това е разкриване на една много по-дълбока и по-опасна заблуда – че глобалните процеси могат да бъдат управлявани от един център, че сложността на света може да бъде сведена до система от лостове, които се дърпат от Вашингтон, Брюксел или няколко международни институции.

Дълго време тази илюзия работеше. Не защото беше вярна, а защото обстоятелствата я позволяваха. След разпадането на Съветския съюз светът наистина изглеждаше като пространство без алтернатива. Икономическите потоци се подреждаха около западните центрове, технологичните вериги бяха концентрирани, а политическите решения се легитимираха през институции, които на практика бяха под доминиращото влияние на една и съща логика.

Но това, което Сакс вижда, е моментът, в който тази конструкция започва да се разпада не отвън, а отвътре. И не защото някой я атакува достатъчно силно, а защото самата тя вече не може да поддържа собственото си равновесие.

Санкциите срещу Русия трябваше да бъдат демонстрация на контрол. Вместо това се превърнаха в демонстрация на граници. Граници на икономическо влияние, граници на политическа принуда, граници на способността да се налага поведение в свят, който вече не е зависим от една единствена система. Вместо да изолират, те започнаха да пренареждат. Вместо да затварят, те отвориха алтернативи.

И тук започва нещо, което не може да бъде върнато назад.

За първи път от десетилетия насам се оформя реална икономическа и финансова архитектура, която не минава през западните центрове. Това не е идеологически процес. Това е прагматичен отговор на риск. Държавите започват да мислят не как да се впишат в системата, а как да намалят зависимостта си от нея.

И това е моментът, в който контролът се изплъзва.

Не рязко, не драматично, а постепенно, почти незабележимо. Но именно това го прави по-опасен. Защото когато една система губи контрол постепенно, тя не реагира с адаптация, а с усилване на натиска. Опитва се да върне реалността обратно в рамките, които вече не съществуват.

Сакс предупреждава за това без заобикалки. Той не говори за грешка, която може да бъде коригирана с една нова стратегия. Говори за инерция, която вече не може да бъде спряна с традиционните инструменти. Защото самите инструменти са част от проблема.

Доларът, който беше символ на стабилност и универсалност, започва да се възприема като инструмент за натиск. Международните институции – като механизъм за политическо влияние. Военните съюзи – като средство за разширяване, а не за баланс. И когато тези инструменти загубят своята неутралност, те губят и доверието, което ги правеше ефективни.

Това не означава, че изчезват. Означава, че започват да работят по различен начин.

И точно тук се появява най-големият риск – че Западът ще продължи да действа така, сякаш нищо не се е променило. Че ще продължи да мисли в рамките на контрол, когато реалността вече се движи в посока на разпределена сила.

Тази разлика между възприятие и реалност е мястото, където се раждат кризите.

Защото когато решенията се вземат на базата на остаряла картина на света, те не просто не решават проблемите. Те ги задълбочават. И всяка следваща реакция става по-рязка, по-нервна, по-непредвидима.

Светът, който Сакс описва, не е свят на ясни блокове и стабилни правила. Това е свят, в който старите механизми продължават да съществуват, но вече не определят посоката. Те се движат по инерция, докато около тях се оформят нови структури, нови зависимости, нови центрове.

И този процес не може да бъде спрян с натиск. Може само да бъде ускорен.Световни събития

Европа като пространство, а не като субект

В този променящ се свят Европа заема особено място в анализа на Сакс. Не защото е слаба в абсолютен смисъл, а защото е загубила способността да действа като самостоятелен стратегически играч. И това не е резултат от един конкретен избор, а от дълга поредица от решения, които постепенно са ограничили нейната автономия.

Европа днес не е център на сила. Тя е поле, върху което се разиграват чужди стратегии.

Това звучи грубо, но именно в тази грубост се съдържа реалността, която Сакс описва. Континентът, който някога е определял посоката на световната политика, днес реагира на решения, взети извън него. И тази реактивност се представя като единство, като солидарност, като ценностен избор. Но зад тази фасада стои нещо много по-просто – липса на алтернатива.

Енергийната криза не беше неизбежна. Тя беше резултат от прекъсване на връзки, които десетилетия наред осигуряваха стабилност. Това прекъсване беше направено не защото Европа беше намерила по-добър модел, а защото беше въвлечена в стратегия, която не беше изработена в нейн интерес.

И когато последствията започнаха да се проявяват – индустриален спад, инфлация, социално напрежение – Европа не реагира с корекция. Реагира с адаптация към новата реалност, независимо колко неблагоприятна е тя.

Това е моментът, в който зависимостта се превръща в структура.

Сакс не обвинява Европа, че е направила грешен избор. Той показва, че тя все по-рядко има избор изобщо. Че политическата рамка, в която действа, е така изградена, че отклонението от общата линия става почти невъзможно.

И тук се появява едно много опасно напрежение.

Между икономическата реалност и политическата линия.

Европейските общества започват да усещат цената на решения, които не са формулирани през техните интереси. Това усещане не е идеологическо. То е материално. И когато материалното напрежение започне да се натрупва, политическите конструкции, колкото и стабилни да изглеждат, започват да се разклащат.

Но проблемът не е само вътрешен.

Европа се оказва и в геополитически капан. От една страна – зависимост от американската сигурност. От друга – икономическа конкуренция със същите тези Съединени щати. От трета – необходимост от отношения с Китай, които не могат да бъдат напълно подчинени на външен натиск.

Това не е баланс. Това е напрежение без изход.

И точно в този контекст Сакс вижда най-голямата слабост на Европа – липсата на собствена стратегическа визия. Не като документ, не като декларация, а като реална способност да се формулира и отстоява интерес.

Без такава визия Европа не може да бъде фактор. Тя може да бъде само пространство, в което се сблъскват интереси, което поема удари, което се адаптира, но не определя посоката.

И това състояние не е временно. То се задълбочава.

Светът, който вече не се подчиняваСветовни събития

След всичко това остава едно усещане, което не може да бъде игнорирано. Светът, в който живеем, вече не се подчинява.

Не на една сила, не на една логика, не на една система от правила. Това не е въпрос на морал, нито на справедливост. Това е въпрос на реалност.

Системата, която дълго време създаваше рамката на международните отношения, не се е сринала внезапно. Тя продължава да съществува, но вече не определя поведението на останалите. Тя предлага правила, които все по-често се заобикалят. Предлага решения, които все по-рядко се приемат като задължителни.

И това е моментът, в който започва истинската несигурност.

Защото когато няма център, няма и гаранция.

Държавите започват да действат не според обща логика, а според собственото си усещане за риск. Съюзите се превръщат в временни конструкции. Икономическите връзки – в инструменти, които могат да бъдат прекъснати във всеки момент. Политическите обещания – в тактически ходове, а не в стратегически ангажименти.

Сакс не предлага утешение. Той не говори за нов ред, който ще възстанови стабилността. Говори за период, в който стабилността ще бъде изключение, а не правило.

И точно това е най-трудното за приемане.

Че светът няма да се върне назад.

Че няма да има момент, в който всичко ще се подреди отново в ясна структура.

Че несигурността няма да изчезне, а ще се превърне в постоянен фон.

И в този фон решенията ще стават по-рисковани, по-бързи, по-малко предвидими. А когато решенията станат по-малко предвидими, последствията стават по-тежки.

Това не е апокалипсис. Това е преход без гаранции. И най-опасното в този преход не е, че няма кой да управлява света, а че все повече играчи започват да вярват, че могат да го направят сами.

И точно там започват истинските сблъсъци. 

https://epicenter/article/Prof--Dzhefri-Saks--Bi-bilo-dobre-Balgariya-da-stane-chast-ot-Evrozonata/265616/4/0

Проф. Джефри Сакс: Би било добре България да стане част от Еврозоната

9083 | 13 ноем. 2021 | 10:15

Хубаво е Европа да продължи да разширява ролята на еврото, но трябва да знаете, че да имате обща валута никак не е лесна задача, каза още той

Списание „Тайм“ нарежда два пъти проф. Джефри Сакс сред 100-те най-влиятелни световни лидери, „Ню Йорк Таймс” го определя като „най-важния икономист в света“, а според „Икономист” той е сред тримата най-влиятелни живи икономисти.

Проф. Сакс е един от най-младите икономически професори в историята на Харвард, носител е на 38 почетни звания, бивш съветник на генералните секретари на ООН Кофи Анан, Бан Ки Мун и Антонио Гутериш, както и на българския президент Петър Стоянов. Животът му е посветен на борбата с бедността.

Кога ще дойде краят на бедността у нас, трябва ли да приемем еврото и защо професорът беше сред първите, които яростно защити Кристалина Георгиева - специално за NOVA - говори проф. Джефри Сакс.

„Възхищавам се на лидерските качества на Кристалина Георгиева и мисля, че точно сега тя е необходима като водач в световен план. И второ – от това, което научих – без разбира се, да съм провеждал разследване, не намерих за достоверни обвиненията, които й бяха отправени. Освен това никак не ми се струваше, че в атаката има смисъл. Всъщност изглеждаше много персонализирана към лицето Кристалина Георгиева, а не към институцията. Това не ми звучеше добре. И когато гледам някои от нападателите, които явно подклаждат тези атаки, те определено преследват користна цел”, коментира той.

Запитан дали все пак мисли, че ще има последици за нея от този скандал и ще бъде ли тя занапред третирана като компрометирано лице, той отговаря: „Не знам. Вашингтон е изпълнен с интриги и политика. Все още текат процеси и разследвания, предявяват се искове и обвинения. Така че не съм в състояние да предвидя, дали тя ще може да продължи напред като силен и ефективен управляващ директор на Фонда. Но ние се нуждаем от силен МВФ, който не е в ръцете само на правителството на САЩ. Той трябва да е в състояние активно да участва в много сложната глобална икономическа среда заради COVID-19 и всички шокове, които дойдоха с тази пандемия. Така че се надявам, че МВФ ще функционира правилно и че Кристалина Георгиева може ефективно да ръководи институцията”.

Сакс е бил сте съветник на президента Петър Стоянов през 97-а година. На въпрос дали успя България да се реформира по начина, по който си представяхте преди 24 години, той отговаря: „Запоследно бях в София преди доста време, така че не разполагам с най-актуалната информация. Но подкрепям идеята за силна Европа и България да бъде част от това смело общо начинание на 27-те държави-членки - със силно финансиране, което да може да осъществи цели като Европейския зелен пакт. В този контекст бих искал да видя успеха на България в бъдеще. Така че моите усилия през последните години бяха до голяма степен насочени към подкрепа за силна и динамична Европа със страните от Централна Европа като основна част от това. И, разбира се, през последните години ситуацията беше много трудна по много, много причини, дори преди COVID. Но COVID направи всичко още по-трудно. Затова полагам усилията си да подкрепям Европейския зелен договор и финансирането за възстановяване и устойчивост като начин да помогна на цяла Европа, включително България и други страни, да имат едно продуктивно десетилетие напред”.

„Би било добре България да стане част от Еврозоната и е хубаво Европа да продължи да разширява ролята на еврото, но трябва да знаете, че да имате обща валута никак не е лесна задача. Еврозоната почти се срина в първите години след финансовата криза от 2008 г. и едва когато Марио Драги стана президент на Европейската централна банка, Еврозоната се възстанови, защото за съжаление преди Драги централната банка правеше сериозни грешки - твърде много строги икономии, твърде малко финансиране и дори постави на карта оцеляването на Еврозоната. Така че да имаш еврозона не е лесно, но е голямо предимство за Европа, ако се управлява правилно. А за това е необходимо добро ръководство в Европейската централна банка. И изисква по-голямо финансиране в цяла Европа в европейски институции като ЕИБ и в централния бюджет на Европейския съюз. Така че има работа за вършене, но принципният ми отговор е да, присъединете се към еврото и разширете Еврозоната”, смята той.

хора като него търпят еволюция.

А може би препоръките за вкарването на слаби икономики в еврозоната е именно част от стратегията за громенето на системата от вътре.

... със собствените си здраве и живот да изпълняваме ролята, отредена ни от либералното еврейче-"българофилче". И да принасяме в жертва и децата си на лгбейташката мафия в Брюксел.

Добре им го начука на либералните еврейчета Биби.

Още да им го начуква, малко им е.