Бѣлѣжки отъ едно научно пѫтуванье въ Ромъния 

Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость 

Д-ръ Л. Милетичъ и Д. Д. Агура 

( СбНУНК, кн. IX, Държавна печатница, София 1893 )

Издава Министерството на Народното просвещение

6__  [[ Срѣдно-българско четвероевангелие. Особености по езика и правописанието. ]]

Казахме вече, че въ академическата библиотека отдѣлътъ на рѫкописнитѣ книги се състои почти изключително отъ ромънски паметници. Ние видѣхме само 5—6 славянски рѫкописа, отъ които заслужвахѫ по сериозно внимание само два: едно

срѣдно-българско четвероевангелие и поменикътъ на манастира Бистрица, почнѫтъ въ год. 1407.  

Евангелието е писано на голѣми пергаментови четвъртини съ прѣкрасенъ едъръ уставъ и златни надписи и иницияли. Езикътъ му е твърдѣ правилна срѣднобългарска рецензия, която е добрѣ позната отъ влашкитѣ черковни книги. Отъ начало сѫ изгубени първитѣ 17 глави отъ Матея, така че рѫкописътъ почва съ глава XVIII. 9; той е пагинуванъ въ ново врѣме и съдържа 216 листа. Ето образецъ отъ езика, както е на първата страница:  

  170

 

 

Забѣлѣзваме слѣднитѣ особености по езика и правописанието на паметника:

 

 

Важна е члѣнуваната форма на листъ 214^б:

Срав. и горниятъ примѣръ .

 

Редовно се опотрѣбява въ аористъ 3. л. мн. ч. старото окончание -шѧ, ала твърдѣ често и срѣдно-българското -шѫ:

 

Вмѣсто ы често се срѣща и, а така сѫщо и обратно слѣдъ префикса изъ, както въ малорускитѣ паметници. Освѣнъ това твърдѣ често забѣлѣжихме оконч. -мы за 1. л. мн. ч. сег. вр., а при туй нѣколко пѫти и ѧ вм. :

  171

 

 

Сегашното дѣйствит. причастие повечето окончава на -ѫ вм. -ѧ:

 

При смѣсваньето на носовкитѣ строго е запазено само правилото, че слѣдъ се употрѣбява само ѧ:

Горниятъ примѣръ жънѫ (прич.) показва, че н е твърдо. Мѣстоимението еѩ (род. п.) се прѣдава ту чрѣзъ еѧ ту чрѣзъ еѫ:

.

Сѫщо така ѫ и ѧ вм. ѭ (вин. ед. ж.):

 

Всѣкога съ̏ вм. сь:

Вж. по горѣ изключение: ѧзычникь. 

_7__  [[ Поменикътъ на манастира Бистрица (1407—). Какъ постепенно се поромънвали славянскитѣ собствени имена ]] 

Твърдѣ важенъ източникъ за ромънската история, именно за генеалогията на молдавскитѣ по видни болярски фамилии, е споменѫтиятъ Бистрицки поменикъ (на пергаментъ), който захваща съ 1407. г. Той не е още издаденъ, ала вече проф. I. Богданъ успѣшно си е послужилъ съ него нѣколко пѫти при съмнителни генеалогически въпроси, и нѣма сѫмнѣние, че-скоро ще бѫде издаденъ съ потрѣбнитѣ разяснения. Насъ заинтересува езикътъ на тоя паметникъ, а именно най-старата му часть, която съдържа кратко въведение и изброява молдавскитѣ войводи и по високи свѣтски и черковни достойнственици. Сетнѣ идѫтъ наредъ повече имена, вписвани постепенно въ течение на повече отъ двѣ столѣтия, за да се поменуватъ. Интересно ще бѫде за насъ изданието на тоя поменикъ поради множеството собствени имена, каквото е и изданието на собствени имена у Венелина (Влахо-болг. грам. 341 нт.) изъ поменика на Букурещката митрополия. Въ Бистрицкия поменикъ отъ начало захващатъ почти все славянски и то български имена; особено сѫ хубави женскитѣ: Стана, Настѫ, Добра, Иванка, Петра, Войка, Влъкана, Добрицѫ, Стойка, Влада, Богдана, Стояна, Калина, Рбда, Ма-

  172

  рийка, Маринѫ. и пр. По този поменикъ много добрѣ се слѣди хронологически, какъ постепенно се поромънвали славянскитѣ собствени имена, а но това, разбира се, етнографътъ може да прави и други заключения. — Ето най-старата, уводна частъ на поменика:

 

(по надолу на първата страница не може да се чете. На втората страница продължава:)

 

 

 

1. Срав. сѫщата форма въ Троянската повѣсть: Starine III стр. 160.

   173

 

 

Сетнѣ слѣдватъ вече съ друга ръка имена на други войводи: радоула, маноила и женитѣ имъ, а на листъ 4^б се споменува:

Нататъкъ редомъ слѣдватъ епископи, монаси и мирски имена.  

_8__  [[ Рѫкописъ съ библийско-апокрифно съдържание отъ началото на XVII стол. Букурещки сборникъ, срѣднобългарски паметникъ съ апокрифно съдържание ]]

Отъ многобройнитѣ рѫкописни паметници, писани на ромънски езикъ, намъ се показа интересенъ единъ рѫкописъ съ библийско-апокрифно съдържание отъ началото на XVII стол., понеже въ него има явни слѣди, че е прѣведенъ отъ нѣкой подобенъ срѣднобългарски паметникъ. Ромънскиятъ рѫкописъ е писанъ на малка осмина; той не е пагинуванъ, а споредъ нашата пагинация съдържа 480 листа; отъ началото сѫ откъснѫти листове, въ края тъй сѫщо не е подпъленъ, а и въ срѣдата на много мѣста е поврѣденъ. Отъ този паметникъ М. Гастеръ съобщи въ Revista, издавана отъ проф. Точилеску (год. I. т. I, 74, въ статията „Texte romane inedite din secolul XVII),” два апокрифни разказа, а при туй на кратко описа и съдържанието на паметника. То е много подобно на съдържанието на тъй наречения букурещки сборникъ, срѣднобългарски паметникъ съ апокрифно съдържание, който се пази въ държавния архивъ. За този послѣдния най-напрѣдъ съобщи проф. Хъждеу, като указа съдържанието му и напечата разказа № 22.

(вж. II т. на Cuvente dоn bвtrвni стр. 181—194). Хъждеу тукъ съпоставя българскиятъ текстъ съ единъ ромънски текстъ на сѫщото слово, намѣренъ въ единъ подобенъ ромънски сборникъ, нареченъ отъ Хъждеу Codex Sturdzanus, писанъ между 1580—1620 год. въ Трансилвания, за да покаже, че авторътъ на по-

174

  слѣдния, попъ Григорие, не е прѣвеждалъ това слово направо отъ гръцки, а отъ срѣднобългарски, по което може да се сѫди, че и другитѣ статии въ сборника сѫ сѫщо тъй прѣводъ отъ български. Отъ сѫщия букурещки сборникъ сетнѣ съобщи и П. Сырку нѣколко важни за литературата и историята статии. [1] По издаденитѣ откѫслеци отъ Хъждеу и Сырку ние бѣхме твърдѣ заинтересувани да разгледаме пу-подробно оригиналътъ на тоя сборникъ, което наскоро ни се удаде, щомъ станѫ възможно да се занимаваме въ архива. Архивниятъ (букурещкиятъ) сборникъ отъ начало е фрагментаренъ: на първата страница се свършва почнѫта статия, а сетнѣ продължаватъ на малоруско нарѣчие още нѣколко статии съ медицинско-ботаническо съдържание, слѣдъ което захваща срѣднобългарски езикъ, на който сѫ писани другитѣ статии на сборника. Понеже сѫщата рѫка е писала цѣлиятъ сборникъ, и понеже тукъ тамѣ и въ българската часть забѣлѣжихме малорусизми, очевидно е, че сборникътъ е прѣписвалъ, вѣроятно въ началото на XVI стол., нѣгдѣ въ Ромъния нѣкой малорусинъ отъ другъ срѣднобългарски списъкъ на сѫщия сборникъ. Той отъ начало е мислилъ да прѣвожда на малоруски, но, види се, това му е било мѫчно, и сетнѣ просто прѣписвалъ. Българскиятъ езикъ на сборника принадлежи най-късно на началото на XIV стол., понеже е досѫщъ подобенъ на езика на българската троянска повѣсть. Като сравнихме архивниятъ сборникъ съ казания академически ромънски сборникъ, увѣрихме се, че съставителятъ на послѣдния е черпалъ твърдѣ много отъ по-стария оригиналъ на архивния, защото освѣнъ гдѣто се схождатъ статиитѣ въ много отдѣлности, ние намѣрихме и една подпълно тъждествена статия, именно тъждественъ е и въ двата сборника разказътъ за пророчица Сибила, както се вижда отъ двата текста, които пу-долу паралелно обнародваме. Академическиятъ сборникъ е прѣвежданъ отъ български на ромънски безъ сѫмнѣние въ началото на XVII стол., когато ромънскиятъ езикъ още не е билъ твърдѣ обработенъ, за да служи на книжовни цѣли. По тая причина прѣводачътъ е стоялъ още подъ силното влияние на българския черковенъ езикъ та оставилъ повечето заглавия непрѣведени.

Пу-голѣмата часть отъ съдържанието съставя апокрифна старозавѣтна история. Тукъ съобщаваме отдѣлнитѣ български и ромънски заглавия.
 

1. Вж. Archiv fьr Sl. Phil. VII 78—98: „Zur mittelalterlichen Erzдhlungsliteratur aus dem Bulgarischen”, и „Византійская повѣсть объ yбіеніи императора Никифора Фоки въ старинномъ болгарскомъ пересказѣ.” С. Петербургъ 1883.

  175

  На листъ 29^б:

Сетнѣ често се повтаря отъ страни:

Листоветѣ 389—390 сѫ наполовина съдрани. На 391^а е ромънско заглавие на повѣстьта за Адама, отъ която Гастерь съобщи часть въ Revista на Tocilescu стр. 78 и слѣд. На 414^а пакъ ромънско заглавие:

(Слѣдватъ въпроси и отвѣти).

На 434^б захваща повѣстьта за Сибила, както ѭ обнародваме пу-долу;

Листъ 473 е съдранъ, а 480 листъ е послѣдниятъ, слѣдъ който слѣдва съдранъ и закърпенъ листъ.

Отъ тия заглавия се вижда сходството въ съдържанието на двата сборника. Статиитѣ за Исмаила (60^а), за Исака (58 ^а), за Григория богослова, за Адама, за Давида и за пророчица Сибила се срѣщатъ и въ архивния сборникъ (срав. № № 3, 4, 20, 21, 23, Cuvente II, 182).  

Разказътъ за пророчицата Сибила е единъ отъ твърдѣ разпространенитѣ срѣдовѣчни апокрифи, както въ византийско-славянската, така и въ западната литература. Подъ името на баснословната римска пророчица Сибила се появили твърдѣ рано отъ часть еврейски, отъ часть старохристиянски разкази, гдѣто се съдържали разни пророчества, на които даже хри-

176
стиянски писатели вече въ II стол. наивно вѣрвали. Повѣстьта за Сибила сетнѣ у насъ както и на западъ, подъ домашни сказочни влияния, е получавала твърдѣ разни примѣси и форми, така че изслѣдваньето на сибилинския сказоченъ циклъ изисква твърдѣ сложенъ сравнителенъ литературно-исторически апаратъ.
Най-сериозни изслѣдвания по тая тема отъ славянска страна е направилъ първиятъ славянски литературенъ историкъ Александръ Веселовски. [1] Въ тия изслѣдвания Веселовски довежда нѣмскитѣ и българскитѣ повѣсти за Сивила къмъ единъ апокрифически източникъ, на който като прототипъ се показватъ мусулманско-еврейскитѣ легенди за Соломона и Савската царица. По единъ български разказъ за Сивила, който съобщилъ Дриновъ на Веселовски, а сѫщо така сетнѣ и по единъ другъ български разказъ „слово, како зачѫ сѫ Самовила,” въ което „Самовила” се прѣдставя като дъщеря на Александъръ Македонски, [2] Веселовски тълкува „Самовила” изъ „Севила.” Ние за жалость, нѣмаме сега при рѫцѣ съчинението на Веселовски, за да съпоставимъ Дриновиятъ български текстъ за Севила съ нашия, който ще да е отъ сѫщия източникъ съ този. Вижда се, че българскиятъ текстъ за Сивила, който обнародваме пу-долу, е писанъ най напрѣдъ отъ българинъ, защото въ разказа първото слънце е „български родъ,” а Българетѣ сѫ: „добри и гостолюбиви,” които истинската христианска вѣра ще запазѭтъ и ще ѭ прѣдадѫтъ на Бога, до като второто слънце, — „гърцкиятъ родъ,” три пѫти се отмѣта отъ вѣрата си, смѣсва се съ всѣки народъ. Гърцитѣ сѫ: Ромънскиятъ текстъ всичко туй повтаря, което доказва, че източникътъ и на двата текста е единъ и сѫщъ. 

1. Вж. Опыты по исторіи развитія христіанской легенды, въ Журн. Мин. Нар. Просв. 1875—1877, а именно т. CLXXVIII Априлий 280—367; Май 93—128; т. CLXXXIV. Февруарий 241—288; т. CLXXXIX. Февруарий 186—252, Май 98—120. Вж. още отъ Веселовски „Šembelja-Sibylla” въ Archiv fьr Slav. Philol. VIII, 330; „Zur bulgarlscken Alexandersage” ib. I 008-611. Вж. и Ягичъ, ib. VII, 669.  

2. Веселовски въ своитѣ Опыты и пр. доказва, че Сивила се счита за сестра на Соломона, а въ горния расказъ тя се прѣдставя вече като „Самовила” за дъщеря на Александра. Тоя разказъ, съчиненъ споредъ Псеудокалистена, съ пиеньето вода отъ кладенеца на младостьта (вж. българскиятъ разказъ въ Arch. I 610) напомнюва разказътъ у Миладиновци 526, гдѣто се говори за царя Александра и „безсмъртната вода,” която далъ на сестра си да ѭ пази, а тя, понеже счупила шишето и разлѣла водата, се прѣобърнѫла на делфинъ. Сѫщиятъ разказъ изъ Миладиновци цитува Ягичъ и въ своята история на сърб. хърв. литература, вж. рускиятъ прѣводъ 116, и го счита за народна варяция на едно мѣсто изъ Александреидата.

177

178

 

179
 

180

 

Първата, малоруска часть на архивния сборникъ е интересна, че съдържа апокрифно-медицински упѫтвания отъ рода на познатитѣ до сега срѣдовѣчни лѣкове и врачувания (вж. Starine X. Jagić, Sredovječni liekovi, gatanja i vračanja, 81). Особено е въ нашия сборникъ това, че всичкитѣ лѣкове се взематъ изъ растителното царство, като се описватъ свойствата на растенията по сѫщия почти способъ, както свойствата на животнитѣ въ срѣдовѣчния „физиологъ."

 

На първата страница се свършва почнѫта въ изгубенитѣ листове статия, и захваща нова съ заглавие: . Ето нѣколко откѫслека отъ тая часть.  

 

На слѣднята страница заглавие:  

 

Така се описватъ свойствата и на други билки, а на прѣдпослѣдния листъ отъ тази часть на  сборника се прѣпорѫчва вече и другъ цѣръ отъ рода на тъй нареченитѣ florilegia, сир. цѣръ чрѣзъ баенье:

182

 

 

Веднѫга слѣдъ това баенье слѣдва:

 

Слѣдъ туй слѣдва: и вече незабѣлѣзано захваща срѣднобългарски езикъ, безъ да се измѣнява първиятъ почеркъ, който е въ малоруската часть.

и пр. пр. все тъй за мѣсецъ Марта, до като въ края не захващатъ апокрифни въпроси и отговори. На втория листъ отъ българската частъ се говори за царствата по свѣта:

 

На въпроса: отговорътъ е: и пр. и пр. (Този отговоръ е съобщенъ изцѣло отъ Г. Хъждеу въ Cuvente II, 185).

 I. Бѣлѣжки отъ едно научно пѫтуванье въ Ромъния

[[ 1. Общеизвѣстнитѣ приятелски отношения между България и Ромъния [**]

 

  2. Ю. Венелинъ въ 1830 г.

 

  3. Въ Букурещъ (1892 г.). Академическата библиотека:

 

  4. Влашки рѫкописи. Влашки грамоти

 

  5. Молдавски грамоти

 

  6. Срѣдно-българско четвероевангелие. Особености по езика и правописанието

 

  7. Поменикътъ на манастира Бистрица (1407—). Какъ постепенно се поромънвали славянскитѣ собствени имена

 

  8. Рѫкописъ съ библийско-апокрифно съдържание отъ началото на XVII стол. Букурещки сборникъ, срѣднобългарски паметникъ съ апокрифно съдържание

 

  9. Влахо-българскитѣ грамоти

 

 10. Музейната библиотека недостъпна. Въ молдавската столица Яшъ. Въ държавния архивъ

 

 11. Въ митрополията при главния епитропъ Eugen Ghica. Манастирски документи за собственост върхъ мушии и др.

 

 12. Университската библиотека въ Яшъ. Нито един славянски документ! Опит за отиване въ Чергед, Трансилвания

 

 13. Въ Букурещъ при проф. Точилеску въ музейната библиотека. Около 1400 рѫкописа, между които до 600 славянски. Повѣсть за Варлаама и Іоасафа въ руска рецензия съ влашки прѣводъ

 

 14. Единъ срѣдно-български номоканонъ, писанъ въ 1618. год.

 

 15. Единъ срѣднобългарски рѫкописенъ праксапостолъ. Богатата орнаментика на всичкитѣ славяно-ромънски рѫкописи. Въ Ромъния е сѫществувала палеографическа школа

 

 16. Една срѣднобългарска палея. Рѫкописни минеи отъ българска и сърбска рецензия. Многочислени срѣдно български рѫкописни евангелия

 

 17. Характеристика на ромънската срѣднобългарска рецензия на езика. Едно непознато намъ влашко издание на извѣстната старо-славянска граматика отъ Мелетия Смотрицки

 18. Значителна сбирка отъ славяно-ромънски грамоти въ музейната библиотека.  ]]