Къмъ българскитѣ Славяни, останѫли въ Дакия, по-сетнѣ се примѣсили въ Молдавия и отъ часть въ Трансилвания малоруски Славяни, чиито слѣди въ Трансилвания още днесь се налучватъ по запазенитѣ многобройни мѣстни названия, които съдържатъ името Рус- въ разни изведени видове (вж. Pić Lad, Ueber die Slaven in Siebenbьrgen, въ Sitzungsberichte der kцngl. bцhmisch. Gresellsch. der Wissen. phil.-hist. Classe. 1888. 249 нт.). Днесь отъ тия Славяни вече нѣма никакви остатъци: всички се поромънили. Ромънитѣ постепенно поглъщали цѣлокупното славянско жителство на Дакия и така пораснъли отъ незначително и незабѣлѣжено въ историята племе до могъществена народность, каквато съ, безъ съмнѣние, Ромънитѣ днесь въ сравнение съ насъ и съ онова, което нѣкога съ били. Че Ромънитѣ съ могли да погълнътъ плътното славянско население на старата Дакия, не е чудно, когато знаемъ, че сѫщото е станъло съ Славянитѣ въ Гърция. Наистина старата гръцка култура може тукъ да обясни тоя фактъ, ала сѫщо така е истина, че римската нация е прѣвъзхождала гръцката чрѣзъ своитѣ способности да асимилира други народности, а всички признаватъ, че колониститѣ, съ които Траянъ изпълнилъ Дакия, съ били поне по езикъ Римляни. Римската колонизация изобщо не е носила характеръ на национална изключителность; Римлянитѣ съ встѫпвали въ свързки съ мѣстнитѣ жители, които се съединявали съ тѣхъ въ разни отношения подъ едно знаме на римската империя. А както съ били римски организувани градоветѣ на колониститѣ на Балканския полуостровъ, съ таково, съвършено римско устройство се отличавала и Дакия, слѣдъ като Траянъ въ началото на II ст. ѭ заселилъ съ Римляни. Че Траянъ истински е колонизиралъ Дакия, а не само прѣселилъ въ неѭ римски военни гарнизони, има изрични свидѣтелства, каквото е онова на Еутропия, който казва, че Траянъ, като покорилъ Дакия,
1

. Дриновъ (Засел. 70) даже се осмѣлява да се догажда, че Дакитѣ сѫ идентични съ Славянитѣ. — За прѣданията, които поменуватъ Траяна, вж. Мин. Сб. IV. 338 и сл. 

214 

събралъ безбройно множество свѣтъ отъ цѣлата римска империя (ех toto orbe romano) и го настанилъ тукъ, да обработва земята. Нищо не прѣчи да си мислимъ, че въ Траяновата Дакия сѫ живѣли размѣсомъ съ римскитѣ колонисти и не романски племена — Даки и Славяни, и че голѣма часть отъ тѣзи е остаяла не романизувана все до края на III. ст., когато вече Дакия въ сѫщность прѣстанѫла да принадлежи на Римлянитѣ поради силнитѣ варварски нападения, които римската сила не могла да спре. Тогава, именно въ 271. год. сл. Хр., се рѣшилъ царь Аурелиянъ да прѣсели римскитѣ колонисти назадъ прѣзъ Дунава въ Мизия, като оставилъ Дакия на варваритѣ. Единствениятъ източникъ, отъ който знаемъ, какъ сѫ Римлянитѣ напустнѫли Дакия, е Флавий Вопискусъ, живѣлъ въ началото на IV. столѣтие. Флавий писалъ панегирикъ за Аурелияна и се ползувалъ при това отъ древнитѣ бѣлѣжки на самия императоръ Аурелиянъ. Той писалъ да прослави Аурелияна, та казва, какъ Аурелиянъ, като видѣлъ, че Дакия не може да се одържи, „задигнѫлъ войската и провинциялитѣ и напустнѫлъ Дакия” (sublato exercitu et provinсіаlibus Daсіаm reliquit). Отъ Флавия сѫ черпили свѣдѣнията си и Еутропий и Секстусъ Руфусъ; тѣ съ други думи повтарятъ сѫщото. Тия извѣстия на римскитѣ източници не сѫ нито толкова пълни, нито толкова ясни, щото да може отъ тѣхъ да се извежда положително заключение, че Аурелиянъ е задигнѫлъ цвлото романско и романизувано дакийско население. У Еутропия има едно мѣсто, гдѣто се казва, че Адриянъ се отказалъ по съвѣтитѣ на приятелитѣ си отъ Дакия, за да не остави множество Римляни въ жертва на варваритѣ. Ако източницитѣ за Аурелияновата постѫпка не казватъ изрично, да ли е оставилъ въ жертва на варваритѣ римско население, неможе да се приеме това сериозно, понеже е очевидно, че това, което е било мѫчно да се избѣгне въ Адрияново врѣме, още по-мѫчно ще да е било 150 год. слѣдъ него въ врѣмето на Аурелияна.
_2

__  [[ Теории за обратното романско заселванье на Дакия ]] 

При все това въ науката прѣобладава мнѣние, което се основава върху буквалното тълкуванье на казанитѣ римски извѣстия, толкова повече, че и историята сетнѣ мълчи за романския елементъ въ Дакия все до XIII. столѣтие, когато вече се явяватъ Ромънитѣ на политическата сцена. Споредъ това схващанье, у мнозина учени доста отколѣ се яви мисъльта, че Ромънитѣ не сѫ въ днешното си отечество непрѣкѫснѫти потомци на Траяновитѣ колонисти, но че сѫ нови пришелци въ Дакия, прѣминѫли прѣзъ Дунава отъ Балканския полуостровъ сетнѣ, слѣдъ Аурелияновото изселванье. Духовити хипотези се появихѫ по тоя въпросъ; тия хипотези се разиждатъ само по въпроса за врѣмето, когато е станѫло прѣдполаганото обратно 

215 

прѣселение въ Дакия, както и по въпроса, до колко съ новодошлитѣ въ Дакия Романи потомци на Аурелияновитѣ колонисти въ Мизия и до колко сѫ тѣ часть отъ латинския и полатинения тракийски елементъ, който е билъ разпространенъ по Балканския полуостровъ.

Ала при всичката духовитость на нѣкои отъ тия хипотези, и днесь още въпросътъ е откритъ и даже клони да се разрѣши въ полза на противуположното мнѣние, което вѣрва, че въ Дакия и слѣдъ Аурелияна е останѫлъ римски и романизуванъ дакийски елементъ, който сетнѣ, асимилирващи дакийскитѣ Славяни, образувалъ ромьнската народность. Ше разгледаме въ кратко ходътъ на тоя въпросъ въ науката.

Сулцеръ, който първъ излѣзълъ прѣдъ учения свѣтъ съ теорията за обратното романско заселванье на Дакия (Sulzer, Geschichte des transalpinisclien Daciens., 3. т. 1781—82. Wien), е увѣренъ, че въ Дакия прѣди X. стол., а даже и прѣди XI. ст. не се е говорило романски, та е наклоненъ да тури казаното обратно заселение въ X—XI. столѣтие. Енгелъ (J. Ch. Engel, Commentatio de expeditionibus Trajani ad Danubium et origine Valachorum. Wien; Geschichte der Moldau und Walachei 1804. Halle) тълкува, че това се е случило въ врѣмето на Крума около 871. год., който, ужь, на сила прѣселилъ Траяновитѣ колонисти, смѣсени съ Славяни, назадъ въ Дакия, защото той мисли, че историческитъ извѣстия за плѣнницитѣ, които Крумъ отъ Тракия изпращалъ прѣко Дунава, се отнасятъ къмъ Ромънитѣ. Даже името Власи Енгелъ извежда отъ името на тогавашнитѣ имъ господари, Българитѣ или „Волохи” (отъ Волга!) Отъ славиститѣ Миклошичъ подкрѣпи сѫщата теория (Die slavischen Elemente im Rumunischen, 1862; вж. и Мин. Сб. V. 467). Миклошичъ, както и Енгелъ, мисли, че Трояновитѣ колонисти, — смѣсь отъ Римляни, Гети и Даки, — съ прародителитѣ на Ромънитѣ, и споредъ това туря началото на ромънския езикъ въ II. стол., и то въ Дакия и Мизия. Тоя езикъ слѣдъ 271. година продължавалъ да се развива само въ Мизия до края на V. стол., когато почнѫли Славяни въ голѣмо множество да нахлуватъ въ Мизия, та тогава именно Ромънитѣ обратно тръгнѫли на сѣверъ прѣко Дунава. Понеже езикътъ на Македо-ромънитѣ (Цинцаритѣ) не е друго освѣнъ диялектъ на дако-ромънския, трѣбва да се приеме, че и Македо-ромънитѣ тогава, около края на V. стол., тръгнѫли отъ Мизия на югъ въ Македония. Въ Дакия Ромънитѣ се смѣсили съ голѣма часть отъ ония Славяни („Словѣни”), които били останѫли тамъ, безъ да минътъ Дунава, а това се доказвало отъ многото запазени въ Ромъния славянски мѣстни названия, както и отъ славянскитѣ елементи въ ромънския езикъ,

216

които сѫ толкова многочислени, че не могѫтъ се разтълкува само чрѣзъ едно просто сѫсѣдство на два народа.

Ала и тази догадка на Миклошича не е удовлетворявала, и слѣдъ седъмъ години излѣзе Томашекъ съ една нова модификация на тая теория (вж. Tomaschek, Ueber Brumalia und Rosalia. въ Sitzungsberichte der Wien. Ak. d. W. hist. phil. Cl. LX. 1869). Споредъ него, македонскитѣ Ромъни, които сѫ настанени около Пиндъ, произхождатъ отъ романизувани Тракийци, особено отъ силното племе Бесси. Това романизуванье се усилило въ IV. стол., когато и християнството почнѫло да прониква на Балк. полуострвъ. Сходството на македо-ромънския езикъ съ дако-ромънския не принуждава, споредъ него, да се заключава, че и двѣтѣ племена сѫ били нѣкога на едно, защото романизуваньето при еднакви условия е могло и на различни мѣста, слѣдователно въ Дакия и въ централнитѣ балкански области, гдѣто сѫ били старожителитѣ Тракийци — Бесси, да произведе еднакви слѣдствия, сир. еднакъвъ езикъ. Пѫтуваньето на Ромънитѣ отъ Балканитѣ на югъ въ Македония станѫло подъ натиска на надошлитѣ български Славяни.

Слѣдъ кратко врѣме, когато се видѣ, че таково дѣление на Македо-ромънитѣ отъ Дако-ромънитѣ въ науката ни какъ не е приемливо, и когато се явихѫ нови подкрѣпления за единственото произхождение на Дако- и Македо-ромънитѣ, принуди се и Томашекъ да поизмѣни хипотезата си (въ Zeitschrift fьr цsterr. Gymnasien 1877). Той вече туря съвсѣмъ на страна Траяновитѣ дакийски колонисти и приема еднакво потекло, станѫло въ едно задружно праотечество, на днешнитѣ дакийски Ромъни и на балканскитѣ Цинцари, като се съгласява, че еднаквиятъ езикъ на двѣтѣ племена не позволява да се мисли иначе. Това праотечество не трѣбвало да се търси нито въ Траяновата Дакия, нито въ Мизия, а най-повече въ срѣдно-балканскитѣ страни, гдѣто сѫ били жилищата на Бесситѣ, единственото по-важно тракийско племе, което и слѣдъ паданьето на Римъ още дълго врѣме запазило името си, и даже, като поглъщало други тракийски племена, се разпространило на далечь. Отъ тукъ се разклонили два ромънски клона, отъ които единъ въ посока къмъ Елада, а други на сѣверо-изтокъ Дунава прѣко и то все подъ натиска на бълг. Славяни. И Томашекъ не опрѣдѣля точно, кога се настанили Ромънитѣ въ днешното си отечество, ала мисли, че това е станѫло всѣкакъ по-рано отъ XII. ст., като забѣлѣзва, че вече подъ 1164. год. се споменуватъ Власи близу до Галиция. Прѣди да промѣни Томашекъ мнѣнието си, се появи прочутата теория по сѫщия въпросъ на Реслера (Robert Rцsler, Romanische Studien, 1871. Leipzig), която очарователно подѣйствува върху мнозина отъ

217

учения миръ поради голѣмата смѣлость на мислитѣ и духовитостьта на автора. Ала на скоро минѫ първото увлѣчение, и отъ вси страни се появихѫ приговори на тая теория, която въ главно не е нова, понеже и тя доказва, че слѣдъ Аурелияна въ Траяновата Дакия не е имало никакви Римляни, че въ бурнитѣ врѣмена на народовото прѣселение тукъ редомъ сѫ владѣли Готи, Хуни, Гепиди, Авари, Българи, Маджари и Печенеги, и че днешнитѣ Ромъни сѫ дошли сетнѣ отвѫдъ Дунава, отъ Балканския полуостровъ.

Ново е, че Реслеръ се стреми да докаже, какъ това пѫтуванье на Ромънитѣ прѣзъ Дунава ужь станѫло въ началото на XIII. столѣтие, слѣдъ като е било възстановено въ България царството на Асѣневцитѣ. Всичкитѣ по-ранни спомени у византийскитѣ писатели, отъ които би могли да заключимъ, че прѣди XIII. столѣтие е имало въ Дакия Ромъни, Реслеръ гледа да обори по кой да е начинъ, като допуска даже, — за да не дойде въ противурѣчие съ ромънскитѣ прѣдания и унгарскитѣ хроники относително Драгоша, основателя на молдавското княжество, — че Ромънитѣ най-напрѣдъ населили Влахия и Мармарошъ въ Трансилвания, а че сетнѣ отъ Мармарошъ прѣминѫли въ Молдавия. Колкото се отнася до праотечеството на Дако-ромънитѣ, до като сѫ били на Балканския полуостровъ, Реслеръ мисли, че то е било въ: Тесалия, Македония, вѫтрѣшния Илирикъ, Мизия и Скития, — все страни, които въ римския периодъ били романизувани. Тукъ се образувалъ ромънскиятъ езикъ, който сетнѣ приелъ въ себе си и славянски елементи, въ слѣдствие на станѫло смѣсванье съ българскитѣ Славяни. Че ромънскиятъ елементъ е билъ силно разпространенъ на Балканския полуостровъ, Реслеръ заключава по спорадическото разпространение на македонскитѣ Власи и по нѣколко тъмни извѣстия за нѣкогашнитѣ имъ жилища, както и по извѣстията, които се отнасятъ до тъй нарѣченото влахо-българско царство, название, подъ което се разбира второто българско царство на Асѣневцитѣ.

Маджарскитѣ учени съ голѣма готовность пригърнѫхѫ Реслеровата теория, защото споредъ неѭ Маджаритѣ остаятъ въ Унгария и Трансилвания най-стари господари, тъй като за Сърбитѣ въ южна Унгария и Немцитѣ въ Трансилвания и тъй се знае, че сѫ сетнѣшни пришелци, а ето сега, споредъ Реслера, че и Ромънитѣ сѫ гостолюбиво приети чужденци въ земитѣ на св. Стефановата корона!

__  [[ Ромънскитѣ историци: Хъждеу, Ксенополъ. Тунманъ (Thunmann), Юнг (Iung) ]] 

Ала всички тия теории неможахѫ да убѣдѭтъ не само ромънскитѣ историци, чието мнѣние въ този случай не може туку тъй да се игнорира, но и много външни учени, които не взематъ буквално ония извѣстия за обратното изселяванъе на Траяновитѣ колонисти въ сѣв. България, нито могѫтъ така

218

Като стои тоя въпросъ така не разясненъ, и като излизатъ споменѫтитѣ теории само хипотетични опити да се разтълкува единъ така много важенъ исторически въпросъ, какъвто е въпросътъ за праотечеството на Ромънитѣ, неможе да не се обърща внимание и върху противуположното мнѣние, което счита Ромънитѣ въ Дакия за стари жители, останѫли още отъ Траяново врѣме, защото поне тази мисъль е много по-естествена, а не е, както ще видимъ пу-долу, и безъ по-дълбоки основания. Още прѣди да се яви Сулцеръ съ теорията си, е писалъ Тунманъ (Thunmann, Ueber die Geschichte und Sprache der Albaner und Walachen, 1774. Leipzig), че не трѣбва да се твърди, какво че всичкитѣ Римляни били отъ Аурелияна прѣселени прѣзъ Дунава; напротивъ, споредъ него, съвсѣмъ е естествено да се помисли, че много отъ тѣхъ сѫ могли да останѫтъ въ една така голѣма и планиниста земя, каквато е Дакия. Когато сѫ нахлували Вандалитѣ, Готитѣ, Хунитѣ, Генидитѣ, Славянитѣ, Аваритѣ и Българитѣ, тѣ сѫ бѣгали въ планинитѣ и тамъ се запазвали, но за това пъкъ тѣ се прѣобърнѫли въ номади. Когато дошли Маджаритѣ въ 894. г., Власи е имало въ Трансилвания и югоизточна Унгария, а имало е Власи и въ Влахия и Молдавия, гдѣто тъй сѫщо сѫ били номади. Балканскитѣ Ромъни Тунманъ извежда

. И въ България толкова се е знаяло за Ромънитѣ, че тѣ сѫ си отъ край врѣме въ Дакия. Така поне разбираме оная прибавка на българския прѣводачъ на Манасиевата хроника, гдѣто се казва:

(вж. Мин. сб. VI. 330).

219

отъ романизувани Тракийци. Мисъльта на Тунмана, колкото се отнася до дакийскитѣ Ромъни, намѣри гениаленъ защитникъ у Юнга (D-r. Iul. Iung, Die Anfдnge der Romanen, 1876; Rцmer und Romanen in den Donaulandern, Innsbruk 1877). Споредъ него, въ врѣме на Аурелияна се изселили отъ Дакия само чисто римскитѣ колонисти, а една цѣла народна масса, състоеща отъ романизувани Даки, не е имала причина да напуска жилищата си, та доброволно останѫла да плаща данъкъ на новитѣ си господари. Тази останѫла масса, която по езикъ била римска, е образувала сетнѣ ромънската народность. Ромънскитъ учени на чело съ Хъждеу, па редомъ всички пу-млади, между които и съчинительтъ на обширната ромънска история, Ксенополъ, единодушно защищаватъ теорията за старожителството на Ромънитѣ въ Дакия, и сѫ рѣшително противъ всѣко тълкуванье въ смисълъ на Реслеровата теория.

Противъ аргумента на Реслера, че отсѫтствието на готизми въ ромънския езикъ говорѣло ясно, че не е имало ромънски елементи въ Дакия, Ксенополъ отговаря (Istoria romоlnilor, т. I, стр. 317—18), че то не издържа критика, защото Готитѣ въ сѫщность никога не сѫ владъли Трансилвания, а само сѫ ѭ опустошавали, до като главнитъ имъ седалища били на Днѣстъръ и Прутъ до Черно море. Ромънитѣ живѣли въ планинскитъ мѣста, до като българскитѣ Славяни заемали равнинитѣ на Влахия и Молдавия. Въ Трансилвания тѣ се прѣтопили въ ромънския елементъ пу-рано (367, I), а въ Влахия и Молдавия си запазили народностьта до слизаньето на Ромънитѣ отъ планинитѣ, когато се основали двѣтѣ ромънски княжества. Подъ влиянието на Славянитѣ се въздигнѫлъ ромънскиятъ елементъ, като получилъ държавно устройство, и подъ сѫщото влияние полека лека се образувалъ и езикътъ на Ромънитѣ. Славянитѣ, когато бѣгали прѣдъ Хунитѣ и Аваритѣ, сѫ търсили тъй сѫщо прибѣжище въ Карпатитѣ, както и Ромънитѣ, и отъ тукъ произтичали пу-интимнитѣ отношения между Ромъни и Славяни (362, I). Че прѣди основанието на княжеството въ Молдова населението въ полето било славянско, и, обратно, въ планинитѣ ромънско, доказвали мѣстнитѣ названия, които въ полето сѫ повече славянски и обратно (510—512, I). Изобщо взето, Ксенополъ съ всички сили гледа да обори Реслера, като се старае да докаже и това, че е абсурдно да се мисли, какво че Дакитъ били унищожени въ римско врѣме, понеже, споредъ него, народъ, който е ималъ толкова свои градове и пр., не се унищожава така съвсѣмъ отъ нахлуваньето на другъ народъ въ кратко врѣме (178—184). Всичко това не прѣчи на Ксенопуля, както виждаме, да допустне непрѣстайно присѫтствие

220

на славянски елементъ въ цѣла Дакия, и то прѣимуществено въ пу-низкитѣ страни, равнинитѣ.

__  [[ Дриновъ, М. Соколовъ, Иречекъ, Г. Вайгандъ, Пичъ (Pič) ]]

и не возникнувшій въ ней. При такомъ, смѣемъ сказать, правильномъ взглядѣ на господство Римское въ Дакіи, оно нисколько не можетъ противурѣчить защищаемому нами мнѣнію о пребываніи Славянъ въ этой странѣ и въ время господства въ ней Римлянъ” (ор. с. 74). Така Дриновъ скланя на едно мнѣние, сродно на Реслеровото, защото мисли, че инакъ би противуречилъ на своята теория. Стига да можеше да се приеме, че е имало Славяни въ Дакия въ Траяново врѣме, а то нѣма защо заради това да се отхвърля теорията за произхождението на първитѣ Ромъни отъ Траяновитѣ колонисти и отъ една часть романизувани Даки. Всичкитѣ не романски жители не сѫ могли да се романизуватъ така скоро, най-сетнѣ и врѣмената не сѫ били

. „Предполагаютъ, что во время господства Римлянъ древнее населеніе Дакіи, какого бы племени оно ни было, подверглось ороманенію, подобно тому, какъ это случилось и съ населеніемъ Галіи, Испаніи и пр. Такое прѣдположеніе потверждаютъ указаніемъ на семимиліонный Румунскій народъ, который и по нынѣ обытаеть въ древней Дакіи и которнй обыкновенно считаютъ потомкомъ ороманенаго населенія древней Дакіи. Такимъ образомъ порывается защищаемая нами преемственностъ. Но этотъ взглядъ, къ сожалѣнію, очень распространенный, не выдерживаетъ ни малѣйшей повѣрки.” Слѣдъ туй се разправя за познатата сѫдба на Траяновитѣ колонисти до 271. год.

. Подъ линия Дриновъ забѣлѣзва, че това е вѣроятно, защото не трѣбвало да се мисли, че Ромънитѣ сѫ били тогава толкова многочисленни: „Румуны достигли этого почтеннаго числа уже въ новой своей родинѣ, втянувъ въ себя ея прежнее населеніе, состоявшее преимущественно изъ Славянъ” (74).

221

сгодни за това, като сѫ нападали варвари отъ вси страни, така че ромънскиятъ елементъ трѣбвало да се държи повече въ Карпатитѣ. Дриновъ цитува и една забѣлѣжка отъ Коринка, съ което иска да покаже, до колко сѫ били Ромънитъ силни да асимилиратъ други народности, та приема, че тѣ не сѫ дошли многочисленни въ Дакия. Ала, разбира се, съ повечко право бихме тогава очаквали да се покажеше сѫщата тая асимилационна сила и на Балканския полуостровъ, гдѣто сѫ били все тѣзи Славяни, както и въ Дакия. Ала тукъ виждаме, че тѣ не сѫ успѣли да се разпространѭтъ много.

Наистина и на тоя приговоръ срѣщаме отговоръ, на примѣръ у М. Соколова (Изъ древней исторіи Болгаръ, Спб. 1879), който мисли, че Реслеровата теория не е опровъргнѫта, че и Томашекъ има право, и че Юнгъ не е успѣлъ да докаже непрѣкѫснѫто сѫществуванье на Ромънитѣ отъ Траяново врѣме въ Дакия (23), та най-сетнѣ е на мнѣние, че на Балк. полуостровъ въобще влиянието на романизуваното население върху Славянитъ било доволно слабо поради угнетеностьта и разхвърленостьта на този елементъ (72). Ала какъ тоя угнетенъ елементъ да може въ Дакия изведнѫжь да стане така господствующъ и да асимилира другитѣ, и какъ може да е билъ така разхвърленъ, когато се задигнѫлъ и прѣминѫлъ прѣзъ Дунава въ таково голѣмо количество? Ние мислимъ, че ако и да не трѣбва да се взема числото на тия, прѣминѫли въ Дакия Ромъни, толкова голѣмо, каквото е днесь, но все не може да се туря пу-долу отъ единъ-два милиона. Както ще видимъ сетнѣ, историята мълчи и нигдѣ нѣма свидѣтелетво за сѫществуваньето на таково компактно милионно ромънско население въ България, която е била сцена на толкова политически дѣйствия, изигравани прѣдъ очитѣ на византийската историография. Наистина, тъждеството на македо-ромънския съ дако-ромънския езикъ е несѫмнѣно, ала затова има и друго тълкуванье, освѣнъ казаното.

Понеже въпросътъ за произхождението на Ромънитъ е тѣсно свързанъ съ нашата стара история, не е могълъ да не се докосне о него и Иречекъ въ своята българска история (рус. изд.), ала види се отъ всичко, което тукъ казва, че тогава въпросътъ не му е билъ твърдѣ разясненъ и че сѫ ставали колѣбания въ възгледитѣ му, на вѣрно подъ влиянието на двѣтѣ противуположни теории, поради което се вмъкнѫли и нѣкои противурѣчия. Иречекъ повтаря на 93. стр. мисъльта на Юнга, че Аурелиянъ въ 271. год. отстѫпилъ Дакия съвършено на варваритѣ, като прѣселилъ остаткитѣ отъ римскитъ колонисти изъ градоветѣ и полетата на Дакия въ Мизия, а простиятъ народъ, който въ течение на 166. години подъ римско господу-

222

ванье си присвоилъ римскиятъ езикъ, останѫлъ въ Дакия и съ вѣкове продължавалъ да прѣкарва миренъ пастирски животъ на карпатскитѣ височини, подъ властьта на други народи до сѫщъ тъй, както прѣкарватъ днесь романизуванитѣ Ретийци на тиролскитѣ Алпи. Надруго мѣсто Иречекъ споменува Реслеровата теория, за която нерѣшително забѣлѣзва, че е била оспорвана не само отъ ученитѣ Ромъни, но „не давно” и отъ Юнга (141. стр.). Напротивъ на стр. 292. Иречекъ изрично казва за дакийскитѣ Ромъни това: „Сѫмнително е, че тѣ непрѣкѫснѫто сѫ обитавали въ днешнитѣ си мѣстожителства, понеже нѣма никакви доказателства за това; ала спорътъ за този важенъ етнографически въпросъ още не е напълно рѣшенъ. Въ първата половина на срѣднитѣ вѣкове населението на Молдавия и Влахия се състояло отъ български и руски Славяни и номадски Маджари, Печенѣги и Кумани. Кой е живѣлъ въ туй врѣме на разсвѣтенитѣ отъ слънцето карпатски горски върхове, — това е загатка; едва ли не сѫ били това ромънски пастири, които рано се прѣселили тукъ отъ Балканския полуостровъ. Мѣстнитѣ названия показватъ, че въ трансилванскитѣ долини е имало славянско население."

На стр. 105. Иречекъ още по опрѣдѣлено се изразява въ смисълъ противуположенъ на Юнга: „Сега Славянитѣ (въ Дакия) съвършено сѫ изчезнѫли въ тѣзи мѣста. Тѣ се смѣсили съ романизуванитѣ Тракийци-Ромъни, които се изселили отъ Балк. полуостровъ.” Съ това е достаточно означено тогавашното Иречеково становище спрѣмо двѣтѣ теории. Вижда се, че той подържа тукъ повече Томашека, като счита Тракийцитѣ за прадѣди на Ромънитѣ и не опрѣдѣля врѣмето на тѣхното прѣминаванье. Казаното мѣсто отъ Юнга (стр. 93), разбира се, противуречи на всичко туй, защото Юнгъ счита тъкмо този „простъ народъ” въ Дакия, който говорѣлъ латински, за начало на ромънската народность. Не отколѣ Иречекъ има случай да се изкаже пакъ по този въпросъ, и то по поводъ на Вайгандовата книга „върху Мегленскитѣ Власи” (вж. Archiv f. sl. Philologie XV. 98.). Тукъ Иречекъ казва, че въ римско врѣме, както се виждало отъ надписитѣ, Епиръ, Тесалия, Македония и Тракия (която е обземала и областитѣ на Кюстендилъ, Пиротъ и София, а свърхъ това и сѣверниятъ склонъ на балкана) били гръцки провинции. Напротивъ, латинскиятъ елементъ е владѣлъ въ Далмация все до Скодра, въ горня Мизия (Moesia superior), чийто югъ сетнѣ образувалъ особена провинция Дардания (заедно съ областитѣ на Призренъ, Скопие и Куманово), и сетнѣ въ долня Мизия (Moesia inferior) длъжь военнитѣ станове и укрѣпления по Дунава. Праромънскиятъ елементъ („das Urrumanische”), за който Вайгандъ казва, че

223

Отъ това се разбира, ако и да не е казано твърдъ опрѣдѣлено, че Иречекъ сега счита латинскитѣ провинции въ северната половина на Балк. полуостровъ за праотечество на Ромънитѣ, безъ да споменува изрично за дакийскитѣ Ромъни, кога и какъ сѫ прѣминѫли Дунава. На него и сега е това ясно, че Славянитѣ, когато дошли на Балк. полуостровъ, пу-на-прѣдъ и пу-вече сѫ общаели съ Романи, отъ колкото съ византийскитѣ Гърци, за което взема като доказателство и самото име Гъркъ, Гърци, отъ лат. Graecus., ром. и алб. грек., до като старото Ἕλληνες, или срѣдовѣчното Ῥομαῖος (турски: урум), не се е приело; такава дума е и цѣсарь, царь, рим. caйsar, до като гърц. βασιλεῦς не е била приета. Иречекъ не се впуска пу-дълбоко въ въпроса за прѣселяваньето на Ромънитѣ въ Дакия, понеже не е въ казаната рецензия мѣсто за подобни разсъждения. Всѣкакъ би било важно да знаемъ, като какъ си тълкува той причинитѣ, поради които се принудила по-голѣмата часть отъ Ромънитъ да бѣга изъ сѣверна България тъкмо въ противуположна посока отъ оная, която сѫ избрали

. И Weigand твърди, че не подлежи на никакво сѫмнѣние, какво дако-ромънскиятъ и македо-ромънекиятъ диялектъ иматъ една и сѫща основа: „Трѣбва да се изслѣдватъ славянскитѣ елементи, както и елементитѣ, които иматъ албанскиятъ задружно съ ромънския. Тогава топърво ще може съ положителна основа да се пристѫпи къмъ въпроса за потеклото на Ромънитѣ” (вж. Vlacho-Meglen. 1892. стр. 56).

. Въ Fьrstenthum Bulgarien 115. Иречекъ говори върху Ромънитѣ въ България и казва за ромънския елементъ покрай Дунава.: „тази дълга линия отъ ромънски дунавски села е отъ ново потекло. Вече въ 18 ст. не рѣдко сѫ бѣгали ромънски селяни, поради натиска отъ страна на бояритѣ, въ турскитѣ земи, гдѣто не е имало ни аристокрация, нито ленно право. Това се е продължавало и въ нашето столѣтие до освобождението на ромънскитѣ селяни. Че колонизацията е нова, доказватъ и изключително българскитѣ или турскитѣ имена на селата.” (117).

За стария ромънски елементъ Иречекъ казва, че той е билъ нѣкога въ България по-силенъ: „Множество Власи отколѣ се побългарили. На много мѣста, гдѣто сега лѣтѣ могѫтъ се видѣ само нѣколко влашки пѫтуващи пастири, показва номенклатурата на планинскитѣ височини и долини, че тукъ е изчезнѫло старо жителство отъ латинско потекло. Най-повече отъ тѣзи названия на села и планини сѫ разпръснѫти въ планинитѣ между Морава, Горня Струма и Искъръ, въ околията Искрецъ и пр.” (вж. стр. 123 и сл.).

224

тесалийскитѣ Ромъни, сир. не къмъ „по-спокойнитѣ страни на Егейското и Адриатическото море”, а на сѣверъ, въ Дакия, театъра на вѣчни войни и опустошения. Че има слѣди отъ изчезнѫло романско население въ България, е истина, ала че това население е било толкова многочислено и плътно, не може да се види по тия слѣди. Ранното общение съ Романи може, мислимъ, да се е почнѫло и въ Дакия, а сетнѣ да се е продължило и въ латинскитѣ Балкански провинции, гдѣто е имало не малко римски елементъ.

Ето тъй стои въпросътъ за произхождението на Ромънитѣ по мнѣнието на казанитѣ писатели, до като самитѣ Ромъни опорито отричатъ всѣка убѣдителность на доводитѣ, които говорѭтъ въ полза на ужь балканското имъ произхождение. Между туй въ по-ново врѣме съ голѣмо умѣние излѣзе да подържа Юнговата мисъль пражкиятъ професоръ по етнографията D-r L. Pič. Трѣбва да признаемъ, че Пичъ не само убѣдително, но и съ подробни знания, особено отъ старата трансилванска история, оборва теорията за пе дакийското произхождение на Ромънитѣ. Въ прѣдговора на съчинението си „върху произхождението на Ромънитѣ” (Ueber die Abstammung der Rumдnen, Leipzig 1880), Пичъ казва, че славистиката е пропустнѫла до сега да се занимава по-обстоятелствено съ въпроса за произхождението на Ромънитѣ, при всичко, че културата и историята на тоя народъ е тѣсно свързана съ славянската култура и история, и при всичко че разправията по тая тема трае повече отъ сто години. Понеже въ най-ново врѣме, казва Пичъ, тая разправия се прѣнесе и върху една часть отъ славянската история на Балкан. полуостровъ и Унгария, той мисли, че е врѣме, да се чуе по тоя въпросъ и единъ славянски гласъ. Съ казаното прѣнасянье на въпроса върху една часть отъ югослав. история Пичъ напомня свързанитѣ съ горния въпросъ теории за тъй нареченото влахо-българско царство. Мнѣнията, които се отнасятъ до основанието на второто българско царство, сѫ въ тѣсна свързка съ въпроса за произхождението на Ромънитѣ, и ние пу-долу ще разгледаме критически доводитѣ отъ тая область.

__  [[ Латинскиятъ елементъ въ сѣверната половина на Балканския полуостровъ. Славянското заселяванье. Албанци, Бесси, Сапаи, Неропи. „τόρνα ϕράτρε” ]]

Важенъ въпросъ е, колко е билъ силенъ латинскиятъ елементъ въ сѣверната половина на Балканския полуостровъ, сир. въ ония провинции, които по-горѣ, съгласно съ Иречека, означихме като латински, когато Славянитѣ заселихѫ Балканскиятъ полуостровъ. Всичкитѣ извѣстия за сѫществуващи римски колонии и общини на Балканс. полуостровъ (преимуществено у Плиния), както и намѣренитѣ до сега римски надписи, довеждатъ само до едно заключение, че е имало разпръснѫти римски населени пунѫтове най-повече по главнитѣ римски пѫтища и покрай Дунава, ала никакъ не е още намѣрено доказателство,

225

че е сѫществувало плътно (компактно) римско население, което да е абсорбирало другитѣ жители на полуострова. И самото романизуванье на Тракийцитѣ не е доказано, напротивъ се вижда тъкмо отъ изследванията на Томашека, че тракийскиятъ елементъ отъ часть се е задържалъ до византийската епоха. Най-силенъ е билъ латинскиятъ елементъ по брѣговетѣ на Адриятическото море, прѣимуществено въ Далмация, ала и тука той слѣдъ дохожданьето на Славянитѣ не играе важна роля. Па все и да не е така, все и да е било латинското население много по-значително, отколкото смѣемъ да заключаваме по запазенитѣ директни исторически данни, пакъ трѣбва да допустнемъ, че то не е могло да остане все тъй значително и слѣдъ бурята на народовото прѣселение, въ началото на която е била загубена Дакия. Като захванемъ отъ Костобокитъ, които нахлули прѣзъ Маркоманската война все до Фокида, па слѣдимъ редомъ нападенията, що идътъ едно слѣдъ друго отъ началото на 3 ст. — на Готитѣ, Кариитѣ, Боранитѣ, Уругундитѣ, сетнѣ опустошенията на западнитѣ Готи въ IV стол., а слѣдъ това ужаситъ на Хунскитѣ орди въ V. ст. (441—447), подиръ което идътъ унищожителнитъ екскурсии на источнитѣ Готи — виждаме, че всички тия убийствени удари най-напрѣдъ съ падали върху главитѣ на жителството отъ казанитѣ „латински провинции.” Не веднъжь споменуватъ византийскитѣ историци, че населението, особено въ Мизия, било съвсѣмъ унищожено, че страната опустѣла отъ жители и пр. За да не опустѣе земята съвсъмъ, римската политика е взела да настанява въ незаселенитѣ мѣста варварски племена. Въ таково състояние е билъ Балканскиятъ полуостровъ, особено сѣверната му половина, когато се почнѫли постепеннитѣ нападения въ края на VI. ст. отъ страна на българскитѣ Славяни, които прѣди това съ били заседнѫли въ Дакия. Вече противъ Гетитѣ, които Дриновъ приема за Славяни (Засел. Балк. п. 94), Византия не е прѣдприемала почти никакви отбранителни мѣрки. Въ врѣмето на Анастасия и сетнъ на Юстина (517—527) Славянитѣ, безъ да срѣщатъ съпротивление, съ опустошавали Македония и даже Епиръ и Тесалия. Юстиниянъ се опиталъ да запази империята, като въздигнѫлъ многочислени укрѣпления покрай Дунава и около 600 укрѣпления въ вътрѣшнитѣ области.

Тия укрѣпления, по думитъ на Прокопия, сѫ били необходими, за да защищаватъ, види се, самитѣ гарнизони отъ варваритѣ, които въ голѣмо множество се навъртвали около градоветѣ, и поради това Юстиниянъ взелъ да ги укрѣпява. При все това и сетнѣ, пу-голѣми или по-малки славянски пълчища, споредъ Прокопия, „не само съ грабили по Балк. полуостровъ, но съ и зимували тукъ безъ всѣкакъвъ страхъ, като че ли съ били

226

въ собствената си земя” (Дриновъ ор. с. 98). Всичко това показва, че не е сѫществувало тогава изобщо на полуострова, а най-малко въ Мизия, гдѣто сѫ минавали българскитѣ Славяни, никакво значително население отъ романска кървь, инакъ то не би гледало равнодушно, какъ се разхождатъ славянскитѣ пълчища по земята му. Характеристиченъ по тоя въпросъ е и разказътъ на Прокопия, че само 3000 Славяни успѣли да достигнѫтъ въ 551. г. дори до Марица, гдѣто се раздѣлили на двѣ чети, една отъ 1800, а друга отъ 1200 души, та тръгнѫли още нататъкъ по Тракия и Илирикъ, разбили римскитѣ войски, страшно опустошавали всичко и пр. Дриновъ (ор. с. 100) казва, че тази сказка има историческо значение за характеристика на мнѣнието, което е имало тогавашното население за Славянитѣ, ала можемъ да прибавимъ, че тази сказка характеризува и силата на домашното римско жителство въ Мизия, щомъ Прокопий даже считалъ за възможно да стане таково нѣщо, — 3000 Славяни да достигнѫтъ безъ спънка все до Тракия.

До половината на VII. стол. славянското заселяванье Балканскиятъ полуостровъ подпълно се завършило безъ голѣми спънки, като проникнѫлъ славянскиятъ елементъ всѫдѣ по цѣлия полуостровъ и поплавилъ даже старата Елада. Не е вѣроятно, да е останѫлъ нѣкой важенъ ѫгълъ на полуострова, гдѣто Славянитѣ да не се замѣсили като господари. Вече за нападенията, които ставали въ врѣмето на Юстинияна, Прокопий казва въ своитѣ „анекдоти”: „тогава ни една мѣстность, ни една гора, ни пещера, ни ѫгълъ отъ римската земя не останѫхѫ не поврѣдени. Много страни сѫ опустошавани и по петь пѫти.” (Дриновъ. 97). И слѣдъ свършената колонизация Славянитѣ, като господари надъ сърдцето на Балканския полуостровъ, не сѫ образували веднѫга държава, а останѫли да живѣѭтъ по племена, както е било и въ по-старото имъ отечество, а това значи, че въ земята, която сѫ завзели, не е имало нѣкакъвъ важенъ чуждъ елементъ, който да ги застрашава и съ това, да ги кара къмъ по-яка политическа организация. Въ Пелопонезъ и Албания Славянитѣ вече въ срѣдния вѣкъ подлегнѫли на по-високата елинска култура, и макаръ количествено по-силни, най сетнѣ промѣнили и езикътъ си, така че сега напраздно ще търсимъ славянско жителство въ нѣкога почти славянския Пелопонезъ. Ако е имало силенъ ромънски елементъ въ Мизия и въ централнитѣ балкани, той непрѣмѣнно трѣбваше или да подѣйствува върху Славянитѣ, както гърцкиятъ въ Пелопонезъ, или самъ да подлегне на по-силнитѣ си господари, да се прѣтопи въ него. Безъ сѫмнѣние, така е станѫло и въ България, както е станѫло и въ земитѣ покрай Адриатическото море, прѣимуществено въ Далмация, гдѣто латинскиятъ елементъ

227

И Дриновъ взема тая фраза за сериозно свидѣтелство: „По одному, очень

__  [[ Проф. Хъждеу: Българитѣ и Сърбитѣ сѫ Ромъно-славянски народи (nationalitaţĭ romвno-slavice). Чехи + балкански Латини образували Сърбо-Хърватската народность. Поляци + балкански Латини = Българи ]]

. Особено професоръ Хъждеу напослѣдъкъ прѣцѣнява тая фраза въ най новото си съчинение: „Strat şi substrat. Genealogia popуrelor Balcanice,” Bucuresci, 1892. XXXVII., печатано като въведение въ III. томъ на издавания отъ него Etymologicum magnum Romaniae. Ето какво казва на стр. IX—X: „Комично е и при все това сѫща истина, че най-стариятъ паметникъ на ромънския езикъ, даже по-скѫпоцѣнъ за насъ и отъ самия Траяновъ стълбъ, се дължи на единъ катъръ „τῷ ἡμιόνῳ,” за който на дълго разправятъ двама византийски писатели отъ VI. стол., Теофанъ и Теофилактъ. Като захванешъ отъ Тунмана па все до Чипариу, и отъ тогова до мене, всички редомъ сме били принудени да възседнемъ този чудотворенъ катъръ (totĭ ре rоnd sоntem nevoiţĭ a incăleca ре acel năsdrăvan catвr), безъ който не щѣхме да можемъ доказа съ безсѫмнѣнно свидѣтелство (text), че Тракийцитѣ между Балканитѣ и Дунава сѫ били полатинени. То е станѫло въ 580. год., когато аварскиятъ Хаганъ опустошавалъ источната империя. Двама римски прѣдводители, Коменциолъ и Мартинъ, като били скрити въ Балканитѣ, внезапно нападнѫли варваритѣ. Тѣ щѣли на сигурно да сполучѫтъ, да не се е случилъ казаниятъ катъръ, който носи