Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.04.2010 13:56 - За крахът на Германската Социалдемокрация /Част 1/
Автор: iw69 Категория: Политика   
Прочетен: 990 Коментари: 1 Гласове:
2



Иван Аладжов   КОГАТО  ЕДНА  ПАРТИЯ  СЕ  ЗАГУБИ  ПО  ПЪТЯ  СИ               "По-силна е армията от овце, предвождана от лъв, отколкото армия        от лъвове, предвождани от овца." Шарл Морис дъо Талейран [1]               На федералните избори от 27.9.2009 г. Германската социалдемократическа партия (ГСДП) преживя най-тежката си загуба в цялата следвоенна история на ФРГ от 1945 г. насам, постигайки едва 23 % подкрепа. Освен че за последните 20 г. членската маса на социалдемократите се стопи почти наполовина до малко над половин милион, с което тя вече не е най-голямата по численост партия в Германия, за 10 години и нейните избиратели намаляха с около 10 милиона - срив с близо 50 % спрямо 1998 г.             Но на какво се дължи тази, може спокойно да я наречем, историческа катастрофа на социалдемокрацията, и то именно тогава, когато сме свидетели на една от най-тежките икономически кризи на капитализма? Кои са причините за неспособността на социалдемократите да се възползват от дълбокия кризис на системата и какво бъдеще се очертава за подобни партии?             След 16 дълги години управление на консервативните християндемократи през 1998 г. ГСДП отново бе избрана с огромна надежда за социална промяна от около 45 % от гласоподавателите в Германия. А днес, след 11 г. пребиваване във властта в различни коалиции, социалдемократите окончателно доказаха, че не са способни да водят фундаментално по-различна политика от десните си опоненти.             Парадоксално, но именно ГСДП бе инициатор на едни от най-антисоциалните "реформи" в историята на следвоенна Германия - проекта "Агенда 2010" и законите "Харц 4" в началото на десетилетието. Те доведоха до свиване на държавните разходи за социални нужди, до постоянно засилващо се неравенство и до все по-силно изразена сегрегация на обществото, либерализираха пазара на труда, с което улесниха уволненията и наемането на работа с подтарифно заплащане, довело за първи път в историята на ФРГ до реално намаление на доходите, въведоха допълнителни такси в здравеопазването и образованието, намалиха помощите за безработни, приеха увеличение на пенсионната възраст и намаление на данъците за богатите. Всички тези недостойни за една самоопределяща се като лява партия безобразия, изцяло за сметка на обикновените граждани, взаимствани от отровната кухня на неоконсерваторите, бяха гарнирани с вихрещи се приватизационни оргии (телекомуникации, пощи, енергоснабдяване, комунална инфраструктура и жилища, публично-частни партньорства), свиване на държавния сектор, концентрация и сливания в частната икономика и безогледно дерегулиране и облагодетелстване на банковия сектор. Тези действия в крайна сметка са част от причините Федералната република днес да е една от най-силно засегнатите от кризата държави със срив в икономиката от над -6%.             В реалната си политика социалдемократите завиха остро надясно към либералния център и явно забравиха, че в името им се съдържа и определението "социал...". Едновременно с това те очевидно престанаха да се чувстват обвързани със заявените си идейни възгледи - опазването на мира (участие в бомбардировките над Югославия и военните ангажименти на ФРГ в Афганистан), политиката за пълна трудова заетост, защита на социалните стандарти, борбата срещу бедността, силно разпространена дори и в Германия, където всеки 4-5-ти гражданин вече е принуден да живее под прага на едно достойно съществуване.             С това социалдемократите самоунищожиха традиционната си идентичност, сами прерязаха историческите си корени и лишиха избирателите си от социалната визия за едно различно, по-справедливо обществено устройство, която в продължение на век и половина оправдаваше тяхното съществуване на политическата сцена, дори в много по-сложни и превратни времена.             Днес социалдемокрацията не намира сили да плува срещу течението. Като попивателна хартия тя абсорбира догмите на неолибералите и вече дори не си прави труда да изпълнява и самопровъзгласената си основна политическа задача - да коригира социалните недъзи на капитализма.             Затова няма нищо учудващо, че когато днес капитализма е в една от най-дълбоките си кризи, социалдемократите се оказаха неспособни да събудят народния ентусиазъм, да посочат изход от ситуацията и да привлекат отново милионите трудови хора под свойте знамена.             Корабът на съвременната социалдемокрация създава впечатление, че плува без посока, с повредено кормило и без компас в бурни води, без ясна цел, без теоретична подготовка и стратегия, с неспособни на резки маневри капитани, които със своята пасивност и суетене все повече губят авторитет сред обществото.             А някога именно социалдемократическата партия бе формацията, която зовеше за революционни промени, за един по-добър свят. Постепенно тя се отказа от собствените си цели и самоотричането и метаморфозите се превърнаха в нейна запазена марка по целия свят. От партия на работниците и онеправданите, ГСДП и нейните посестрими от Социалистическия интернационал постепенно се трансформираха в организации на упорито рекламираната "широка средна класа" на добре платената работническа аристокрация, на заможната градска средна класа с по-високи доходи (лекари, инженери, чиновници, юристи и др.), загърбвайки с пренебрежение именно тези от обществото, които най-много се нуждаят от закрила - армията от безработни, бедни, заетите на несигурни работни места и тези на почасово заплащане - така нареченият нов "прекериат" [2] на наемния труд.             Лишени от способността да организират, без ясна идеология, без идеи и без посока, неспособни да дадат отговор на глобалната катастрофа на финансовия капитализъм, дори в опозиция, социалдемократите са се обезличили до неузнаваемост не само в Германия. Като че ли в тях се е запазил единствено инстинктът за участие във властта, за съхранение по разни управленски постове, който ги кара да се държат вкопчени в мачтите на подмятания от вълните кораб, вцепенени от страх да не изпаднат зад борда в студените води на бурния живот, самозалъгвайки се, че ще успеят да преодолеят подводните рифове към спасителен бряг. Но това е последната надежда на корабокрушенеца. А безмилостната история е свидетел на гибелта на не една политическа формация, независимо от достойното й минало. Тя няма да прости и на социалдемократите, ако продължават по този път към небитието.             И тук неизбежно възниква въпросът "Какво да се прави?" Съществуват две възможности: или социалдемократите, примирени със своята предизвестена политическа гибел, ще продължат по-същия начин да провеждат "обтекаемата" си политика, докато окончателно не изчезнат от политическия пейзаж [3] или ще мобилизират сили и воля да отскочат рязко на ляво и да преоткрият себе си наново, което без съмнение ще бъде труден политически катарзис. За съжаление в момента сред тях не се забелязват достатъчно силни и волеви лидери, които биха могли да сторят единствено спасителния ход.             В този ред на мисли предлагаме с известни съкращения на вниманието на читателя поучителни анализи от немски автори по споменатите проблеми.     Йоахим Бишоф  и Рихард Детье в сп. "Социализъм", бр. 12 от 2009г.  ПРЕОТКРИВАНЕ на ГЕРМАНСКАТА   СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯ ?             След историческият провал на федералните избори през септември 2009 г. провеждането на конгрес на ГСДП бе неотложно, за да се направят корекции в нейния курс. Макар и колебливо партията започва да се завръща към една по-критична преоценка на съвремения капитализъм, обяви се за облагане с по-високи данъци на заможните слоеве и за държавна регулация на капиталовите пазари и финансовите трансакции.             Освен това тя реши да извърши ревизия на отделни елементи на комплекса антисоциални закони, приети от правителството на Герхард Шрьодер, "Харц" и преоценка на решението за увеличение на пенсионната възраст до 67 години.             Забелязват се, обаче, и известни уговорки. Така например, председателят на парламентарната фракция, Щайнмайер, заяви, че няма намерение да става член на клуба на Зигмар Габриел (новия председател на ГСДП - бел. прев.) на привържениците на специалния данък за заможните граждани. Едва ли другарят Щайнмайер (бивш координатор на тайните служби на ФРГ- бел. прев.) изказва по този начин само личното си мнение.             Дебатите на конгреса се отличаваха по откровеност съществено от инсценираните преди медийни изяви на Мюнтеферинг и Шрьодер (старите председатели на ГСДП). И може би тъкмо заради това Зигмар Габриел говореше за "ново начало" за партията. Според него противно на всички опасения ГСДП не е в депресия и не провежда ликвидационна политика - "Усеща се необходимостта от помирение", каза той. Дали това зачитане на правото на плурализъм и откровената полемика ще са определящи и за бъдещето на партията?             А това, че някои фундаментални въпроси все още остават неизяснени не се отрича и от най-големите привърженици на новото начало. Показателно в това отношение е изказването на самият председател: "ГСДП трябва открито да се обърне и към предприемаческото съсловие и не трябва да гледа само към хората, изпитващи затруднения". Тази на пръв поглед безобидна формулировка съдържа в себе си ключовата дилема на европейската социалдемокрация. Граждани, които не разполагат с достатъчен капитал и нормално се препитават от предлагането на работната си сила или преживяват от социални помощи, от десетилетия бяха изтласквани в позицията на аутсайдери в обществото. Подобряването на икономическата конюнктура за капитала през последните 15 г. не доведе до облекчаване на тяхната участ и до по-голямата им социална сигурност.             Кризата на европейската социалдемокрация се прояви на последните избори както никога до сега така ясно. Тя се изразяваше в нарастваща през последните три десетилетия апологетика на модерния капитализъм. Сега настъпи промяна, формулирана от Flores d`Аrcais в "Manifesto" от 28.10.2009 г., че социалдемокрацията до момента "се бе подчинила на глобализацията и дори я възвеличаваше, но когато предприемачите започнаха да понижават заплатите и да плащат на черно и се създоха условия за възникване на `резервна трудова армия` от безработни, която още повече намаляваше заплащането - отново стана актуален анализът на Маркс, който временно бе загубил своята злободневност в резултат на дейността на социалната държава през годините на `икономическото чудо`и на десетилетните профсъюзни борби".   Размерът на поражението             Страхът, който Франц Мюнтеферинг изпита в края на своята кариера като председател на социалдемократите не бе от "самото поражение", а по-скоро от "неговият размер". С това не се има предвид само сриването на ГСДП до 23 % от броя на активните гласоподаватели и изпадането й в опозиция. Процесът е по-дълбок: това представлява началото на края на социалдемократическата партия като "народна партия, като масова, некласова, "обединяваща" партия на всички обществени слоеве", каквато бе провъзгласена преди 50 години на Бад Годесбегския конгрес.             Отговорният от десетилетия за теоретично-стратегическите проблеми в ГСДП Ерхард Еплер обрисува на последния конгрес преломните събития по следния начин: "Кой би си помислил през 1959 г. или по времето на Вили Брандт или Хелмут Шмидт, че един ден ще трябва отново да защитаваме принципа на солидарността в здравното осигуряване?... Кой би могъл по времето на Кол да си представи, че ние отново ще трябва да се борим за прогресивния подоходен данък, който се бе наложил в цяла Европа като нещо, разбиращо се от самосебе си?" Естествено, Еплер не се докосна до стоящия зад това развитие капитализъм, а се насочи към устойчивостта на неолибералната идеология: "Вярно е, че нито една идеология до сега не е била толкова непосредствено, толкова фундаментално и безмилостно опровергавана от финансова криза, както пазарния радикализъм. Никога! А сега трябва не пазарите да спасяват държавата, а държавата пазарите! И което е най-удивителното - тезите на пазарния фундаментализъм преживяха тотално опровержение. Колко дълго още, не зная, но за сега това е факт". Фактор, който би обяснил този феномен е, че хората загубиха вяра, че социалдемокрацията може да направи обществото по-справедливо. Политическата левица, в най-широкия смисъл на думата, се нуждае от фундаментален анализ на модерния капитализъм, за да изработи за обществото нов ориентир.             Процесът на упадък се разви не само в дълбочина, но и в ширина. И дори в главните страни на скандинавския модел, Швеция и Дания, социалдемократите вече не знаят, какво да противопоставят на десния популизъм на консерваторите за тяхната държава на общото благоденствие. Холандската "Партия на труда" се срина под 20% от гласовете, а френската "Социалистическа партия" - на последните европейски избори с 16,5% се страхува от разпад, процес, на който италианските комунисти се опитват да противодействат с все нови и нови учредявания на партии и коалиции и чрез смени в ръководствата им. Във Великобритания лейбъристите са изправени пред разтърсващ разгром (на евроизборите те се сринаха до нива от преди около 1 век). Слабите проблясъци на леви успехи в Гърция и Испания се засмукват от гигантската "черна дупка" на европейската социалдемокрация (и са застрашени да бъдат пометени от финансовото цунами в тези страни).             Упадъкът на социалдемокрацията в Европа е процес, продължаващ няколко десетилетия. В средата на 90-те години Donald Sassoon констатира в равносметката си за развитието на западноевропейската левица през 20-тия век, че "съдбата и по всяка вероятност бъдещето на социализма в Западна Европа не може да се разглежда отделено от бъдещето на европейския капитализъм. Кризата на социалистическите и социалдемократическите традиции в Западна Европа не е криза на идеология, която е била победена от превъзхождащата я противникова политическа и организационна сила, каквато беше комунизмът. Кризата е част от промените, които със съдбоносна динамика връхлетяха планетата в края на столетието". (Donald Sassoon: One hundred years of socialism. The west european left in the 20-th century, London 1996, стр. 776)             За кратко време в началото на новото столетие кризата бе избягната, когато социалдемокрацията начело с Тони Блеър във Великобритания, Вим Кок в Холандия, Лионел Жоспен във Франция, Романо Проди в Италия и Герхард Шрьодер в Германия взе управлението в свои ръце, обяви новата си стратегия на "Третия път" или на "Новия център" и предписа на Европейския съюз всеобхватна модернизация ("Лисабонската стратегия"). Надеждите на социалдемократите да посрещнат фундаменталните световни промени през последните две или три десетилетия с нова теория и политическа практика претърпяха крах със спукването на балона на "Новата икономика" в САЩ (през 2000 г.) и с последвалите я години на стагнация, прерастнала със световна икономическа криза в тотално корабокрушение. Тогава се роди идеята социалдемокрацията да бъде наново преоткрита, което няма да е възможно без задълбочен анализ на граничещия с банкрут нейн провал.   Правото за тълкувание на политическия "Център"             От няколкото кратки, открояващи се изречения от речта на новия председател на ГСДП можеше да се остане с впечатлението, че партийният конгрес ще получи тъкмо навреме липсващото му до момента мото. Едно от тези открояващи се изречения гласеше: "Който не иска да говори за капитализма на финансовите пазари, трябва да замълчи и по въпроса за социално-пазарната икономика". Но казаното не се отнасяше до ГСДП, а бе отправено по адрес на християндемократите от бившата вече голяма коалиция. По отношение на социалдемокрацията Габриел избягна тясна съпоставка между развитието на партията и това на капитализма. Хвърляйки поглед към годините назад той би трябвало да признае в духа на новообявената откровеност, че "Който не иска да говори за социалдемокрацията от периода 1999 до 2009 г., трябва да замълчи и за капитализма на финансовите пазари".             Размерът на поражението на немската социалдемокрация може да се обясни и с факта, че тя описва своето минало, настояще и бъдеще по един парадоксален начин. Така например, "историческото й поражение се прояви в момент, когато се изпитва крещяща нужда от социалдемократически решения". Това е един от трите извода, които Габриел направи от резултатите от парламентарните избори. Другият гласи: "Ние загубихме по всички линии. На партия, на която се случва това, й липсва ясен политически профил". И третият: "Трудните решения, които толкова много ни отдалечиха от нашия електорат - реформите на пазара на наемния труд, на пенсиите - са само симптоми, но не и истинските причини" за кризата, обхванала западноевропейската социалдемокрация. Това би могло да послужи като изходнен пункт за "новото преоткриване на социалдемокрацията".             Заключението на Габриел от трите извода за случилото се на изборите през 2009 г. е: социалдемокрацията изпадна в заблуждение за същността на политическия "Център". Политолози и социолози я съветваха да възприеме курс към неговото ориентиране. Новата интерпретация на Габриел за "Центъра" е, че там се намира онази политическа сила, която "притежава правото да изразява актуалните нагласи на обществото". От момента на падането на Берлинската стена (обърнете внимание - от две десетилетия насам) "това не бяхме ние, а с всеки изминат ден тя ставаше все повече и повече политическа платформа на идеолозите на пазара", към които се опитваше да се проспособи ГСДП, а и много други социалдемократически партии в Европа. Критиката към политиката на приспособяване вече е доста закъсняла. Но ще ми позволите: новото определение на "Центъра" от Габриел е тавтология, без съдържание: липсата на профил е заради приспособяването или приспособяване е заради липсата на профил.             За ексклузивно право за тълкуване същността на "Центъра" претендират ръководствата и на европейската социалдемокрация от края на 90-те години, основавайки се на три основни предпоставки: първо, че в "епохата на глобализацията" активната политика на икономическо регулиране вече не е възможна; второ, че бъдещето на социалната държава може да бъде гарантирано само с "активираща хората на труда социална политика", която във времената на застаряване на населението изисква изграждане на нова индивидуална, базирана на капиталовите пазари пенсионна система и трето, че пазара на труда в епохата на глобализираната конкуренция трябва да бъде гъвкав, а разходите за безработица да бъдат минимизирани.              Тези основни предпоставки намериха отражение във "Flexicurity"-концепцията на Европейската комисия. Последствието от тази политика бе, че това, което преди се наричаше "широка средна класа", се разпадна. Заетостта всъщност нарастна, което бе главната цел на "Лисабонската" и "Flexicurity"-стратегията, но това стана главно за сметка на нетипични преди това и несигурни работни места, а процентът на постоянно заетите на пълно работно време намаля до 38%.             Това беше политиката на социалдемократите в Европа, която доведе до разпада на работните и жизнените условия на трудещите се слоеве и по този начин сама подряза клона, на който се крепи по време на избори.Тази политика не бе продължение на пазарната идеология, а беше наложена с обяснения за привидната неизбежност и безалтернативност на социалните реформи, които наред с това спомогнаха да се прокара и новата икономика на капиталова акумулация чрез финасовите пазари.   Поглед в миналото             По най-различни причини социалистическата и комунистическата левица не можаха да се възползват от загубата на легитимност на капиталистическата икономическа система по време на първата голяма световна криза през 30-те години на 20-тия век. От опустошителните конфронтации с различните форми на европейски фашизъм и от последвалото разпадане на колониалната система се появи един ревитализиран капитализъм с ефективни за всекидневния живот на обикновените хора стимули. "Една съществена причина за световния капиталистически бум представляваше усвояването на американските форми на производствена организация по света и по-нататъшното им развитие в самите Съединени щати. Идеята на Хенри Форд за промишления конвейр бе копирана в автомобилните индустрии в повечето страни отсам океана, а САЩ я приложиха за производството и на други продукти за масова употреба - от сглобяемите къщи до заведенията за бързо хранене. Стоки и услуги, които до преди бяха достъпни само за малцина, започнаха да се произвеждат вече за масовия пазар." (Eric Hobsbawn: Eпоха на екстремното. Световната история на 20-ти век, Мюнхен 1995, стр. 332) ...             Предвид промените в следвоенния капитализъм е лесно обяснимо, защо европейската социалдемокрация открито се дистанцира от организационните форми, политическите методи и стратегическите принципи на "реалния социализъм" в Източна Европа: отказа се от революционното насилие като призна легитимността на частната собственост над средствата за производство. Тези изходни условия, обаче не означаваха, че европейската социалдемокрация задължително възприема капиталистическата икономика. Но отказвайки се все повече от регулирането на капиталовата акумулация и все по-малко насочвайки съществуващото изобилие към хората на наемния труд и към системата на социална сигурност, социалдемокрацията с течение на времето все повече губеше привърженици, докато най-сетне не изпадна в перманентна криза дори и през периодите, в които печелеше избори и управляваше страната.             Отначало социалдемокрацията трудно възприе ревитализиращото икономиката натрупване на капитал през първото десетилетие след войната. Но с успехите на "икономическото чудо" след средата на 50-те години се убеди, че световното развитие е поело по съвсем нови пътища. Тя стана свидетел на дълготраен просперитет за работещите, без кризисни явления и затова идейно възприе на конгресите си - във Виена 1958 г., Бад Годесберг 1959 г. и Стокхолм 1960 г. новата действителност на пазарно динамизирания капитализъм, който не можеше да бъде обяснен с програмните концепции за "организирания капитализъм" на Ваймарската република. Бруно Крайски, председател и стратег на австрийската социалдемокрация, направи през 1975 г. извода: "Докато всичко вървеше гладко, на този капиталистически ред бе дадено названието `социално пазарно стопанство` и социалдемократическите партии бързо се подслониха под него, заявявайки на своите политически противници: ние искаме същото като вас, само че ще го правим по-добре. Но сега, когато започват да се прокрадват съмнения в превъзходството на нашата система, ние сме задължени да дадем убедително обяснение за това на хората."             В средата на 70-те години се очерта истинското предизвикателство в това отношение. Вили Брандт, Бруно Крайски и Улоф Палме констатираха: "Възможно е в настоящето икономическо развитие на демократичните индустриални страни да се очертае една повече или по-малко продължителна и дълбока рецесия. Може да я наречем и криза, както го правят вече някои икономисти, журналисти или финансисти, която според тях щяла да бъде толкова тежка, колкото кризата от края на 20-те и началото на 30-те години. Какво ще правим ние, социалдемократите, ако развоят на събитията даде право на песимистите? Ако нямаме задоволителен отговор за тези процеси, ние, европейските социалдемократи, няма смисъл да си блъскаме главите по други много по-маловажни въпроси."             Дълго време на социалдемокрацията й се отдаваше да избяга от отговора на този въпрос, докато между 1975 и 2008 г. зачестиха кризисните прояви, за които европейската социалдемокрация все още нямаше отговор. И днес тя вече е изправена пред световна криза с размерите на тази от 1929 г. Стана пределно ясно, че акумулацията на капитали чрез механизмите на финансовите пазари вкара капиталистическата икономика в дълбока структурна криза и че социалдемокрацията има дял в този упадък.             Новото преоткриване на социалдемокрацията означава: в най-тежката криза от осем десетилетия насам трябва да се намери правилния отговор на въпроса за системата. Ресоциалдемократизирането означава следователно, че, който иска да излезе от глобалната криза на финансовия капитализъм, който иска да предотврати такива кризи и в бъдеще, той трябва да работи за преустройството на модерния капитализъм.   Ново начало ?             Ако ГСДП се придържа към решенията на конгреса си, тя трябваше да се реформира из основи в политико-програмно отношение. В документите от конгреса четем: "Проведените от последните правителства, включително и от това на Герхард Шрьодер, реформи на трудовия пазар породиха в широки слоеве на наемното работничество страх от безработица. Съкращението на социалните придобивки при пенсиониране доведе до значителна загуба на доверие в пенсионната политика на социалдемократите. А повишаването на пенсионната възраст на 67 години се възприема от много служащи като пряка намеса в личните им житейски планове. Страхът от бедност на старини нарастна." Ако ГСДП иска да се справи с това наследство през предстоящите месеци, то тогава трябва да е ясно, че не става дума - както си мислят мнозина нейни представители - за корекции в подробностите, за подобрения на дребно или за финни пренастройки на системата, а за основно й преориентиране.              Как трябва да изглежда всичко това, до сега не е мислено. "Ние трябва да си припомним нашите силни страни - високата производителност, разработката на иновативни продукти и производствени методи, както и висококвалифицираните ни работници" - тази перспектива бе формулирана по този начин още от Шрьодер и Щайнмайер. А Габриел не представи никаква перспектива със своите шест стратегически въпроса за примата на икономиката над политиката (а може би трябва да е точно обратното), за всеобщото благоденствие, за съотношението между солидарността и личната отговорност, за образованието, за миграционните процеси, за мултилатеризма, всичките тези проблеми бяха оставени без категоричен отговор.             В началото тези заявления можеше донякъде да се възприемат като проява на откровеност. Но когато се оказа необходимо на поста на военен министър да застане консервативен, християнсоциален благородник, за да се заяви ясно и недвусмислено - че в случая с участието на Бундесвера в Афганистан не се касае за мироопазваща операция, а за директно участие на страната във война, въпрос, по който ГСДП четири години по време на голямата коалиция се увърташе, тези 6 въпроса се оказа ,че не представляват дори плах намек за готовност на социалдемократите да започнат най-после да наричат нещата с истинските им имена.             По същия начин и понятието политически "Център" остана неопределено. От една страна Габриел се обръща към предприемачи и мениджери с респектиращи биографии, зад която се крие голям ангажимент, чувство за отговорност и успех ("това са нашите партньори, а не класовият враг"), а от друга цитира конституционния съдия Волфганг Бьокенфьорде, според който "отговорните мениджери по време на кризата не правеха нищо друго освен да използват законовите възможности, които им предлага капиталистическия строй и неговата разновидност - финансовия капитализъм. Т.е. те постъпваха точно по правилата на системата." ...             Нещата не стоят така, че промяна в политиката не е възможна. Но с всеки оборот на настоящия развой на кризата рамковите условия за това се влошават. И трудно преодолимото отрицателно наследство се състои в натрупаното през последните три десетилетия недоверие към партията. Със своята апологетика към политиката на икономическите елити ГСДП дълбоко се обвърза с разрухата на историческите завоевания на нормалните трудови хора и на свързаната са тях система на колективна социална сигурност...             Нито една друга западноевропейска държава освен Германия не е извършила през изминалото десетилетие подобна смяна на социоикономическата си посока. Политическото темпо, с което бяха извършени преразпределението на общественото богатство в полза на богатите, загърбването на долната социална третина от населението, разширението на трудовия сектор с ниско заплащане, скоростта на приватизацията и спадът на публичните инвестиции са без прецедент в новата история на социалдемократическите правителства. Този процес на трансформация на "немския капитализъм" трябва да бъде анализиран, но не в смисъл на "посипване на главата с пепел", а като начало на истинска нова преориентация.   Поглед към близката перспектива             Дали от конгреса на ГСДП и от персоналните промени ще се развие новото начало ще си проличи в близко време от предстоящите през май 2010 г. избори за местен парламент в провинция "Северен Рейн - Вестфалия". Половин година преди вота местното правителство на християндемократа Юрген Рютгерс според социологически проучвания е загубило подръжката на мнозинството: черно-жълтите (християндемократи и либерали) имат подкрепата на 46 %, а ГСДП, "Зелените" и "Левицата" достигат 49 %. И ако социалдемокрацията все още остава без конкретен отговор за причините за световната финансово-икономическа криза, тя може и да спечели изборите за местен парламент, но няма да излезе от хроничната криза, в която е изпаднала цялата европейска социалдемокрация.

[1] А доразвивайки тезата на този политик и стратег на Френската революция, следва че най-слаба е армия състояща се от стадо овце, предвождана от страхлива овца.
[2] Понятието "прекериат" днес се използва по аналогия с "пролетариат" и произхожда от немското "prekaer" = затруднен, несигурен, застрашен.   [3] Подобно на остатъците от някогашната славна Италианска социалистическа партия - PSI, която след десетилетие във властта през 80-те год. начело на корумпираниото правителство на последния италиански "социалистически" политик Бетино Кракси днес дори е в безпринципна коалиция с медийния олигарх Берлускони, получавайки трайно под 1 % изборна подкрепа. 



Гласувай:
3
1



1. анонимен - raSVyIMvXddjled
25.05.2011 07:27
ThatВ’s not just logic. ThatВ’s relaly sensible.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: iw69
Категория: Политика
Прочетен: 1400812
Постинги: 835
Коментари: 1184
Гласове: 6035
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930