Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.01.2015 15:27 - Трагедията на децата от Донецк
Автор: iw69 Категория: Политика   
Прочетен: 7962 Коментари: 2 Гласове:
7

Последна промяна: 29.01.2015 15:29


Марк Барталмай                                                                            
  в. “Junge Welt”

 

Покъртителен разказ на три момиченца, останали без дом заради войната, която Европа не вижда.

Въоръжената от Запада украинска армия отново атакува Донбас. Сред жертвите са и най-малките.

Три момичета стоят пред моя фотоапарат. Може би си мислите, че се срамуват. Но срамежливостта е нещо друго - те са травмирани. От една война, която не съществува в действителност, ако вярвате на западните и германските медии. Войната в Европа, която никой не вижда. И все пак тя съществува. Тук в Донецк, в югоизточната част на Украйна, където живея от няколко месеца. В един милионен град, който украинската армия ежедневно бомбардира.

Войната е тук сред нас, тя е между нас, между мен и тези три момиченца - Паулина, Настя и Катя. Тя е в очите им, гласовете им, наранените им души. Също като тях и аз живея сред тази война. За тях съм един от своите. Ние седим заедно в голата стая на бежански лагер в Донецк.

Имаме малко време, за да направим това интервю. Хората в Донбас вече не вярват на Запада,  на  Европа,  на Германия.  „Западът ни е забравил“, казват те. „Западът не знае нищо за мъртвите цивилни граждани, пострадали  от ежедневните бомбардировки. Западът не се интересува от нас. Те дори подкрепят хунтата в Киев, която ни убива тук."

А аз знам, че те са прави. Никой в ​​Германия не знае, че Паулина, Настя и Катя вече нямат дом, тъй като той е бил бомбардиран. Точно както се бомбардират и училища и детски градини в северозападната част на Донецк. Точно както и домовете на повече от 100 други деца и техните семейства, останали сами. А много от тези бежанци са настанени в домове и лагери в и около Донецк, които се администрират от международно непризнатата Донецка народна република.

Огнен дъжд

Катя, най-голямата, започна да говори: "Моята съученика и аз живеем заедно от 5 години. Ходихме заедно на училище. В началото на пролетта, всичко беше наред , казаха ни само, че нещо се случва в Киев. Тогава това не ни интересуваше толкова много, ние дори не си и помисляхме, че нещо може да се случи и тук. Живеехме като нормални деца. След това започнаха да бомбардират летището, което се намира близо до дома ни. Страх ни беше и когато започнаха да падат бомбите, ние се скрихме в мазето. След това, не си спомням точната дата, беше през август, в седем часа, започна масиран обстрел. Излязохме на балкона и цялото небе се изпълни с огън. Все още бях по пижама, с къси панталони и разрошена коса. Но нямах време да се оправя. Бях навън, когато при мен изтича едно малко момиченце на три годинки. Всички ние слязохме в мазето, беше ужасно. Прозорецът се пръсна на парчета. Чуваха се ужасни звуци. Малкото момиченце и аз седяхме там, тя попита: "Бабо, какво е това, къде е мама?“ Майка й бе в Донецк.

Училището беше ударено от снаряд

"Към пет часа сутринта се събудих", ми каза Настя, "защото летището бе бомбардирано отново, беше много страшно. Започнаха отново много рано да стрелят и всички останахме в мазето. Ядяхме сух хляб, тъй като нямахме нищо друго. Все още бях по пижама, когато ни откараха тук (в бежанския лагер ). По време на пътуването съм заспала, защото вкъщи не можех да спя, страхувахме се, че къщата може да се срути върху нас. Дойдохме тук, защото ни спряха газта и електричеството.  Паулина, това е малката ми сестра, се събуждаше постоянно през нощта и казваше, че се страхува. Много се стреляше, ние постоянно виждахме дима. Имахме приятел, чиято къща изгоря напълно, а чичо му  умря от шрапнел в белия дроб. Навсякъде наоколо имаше парчета от счупено стъкло и много големи дупки от куршуми. Училището беше бомбардирано четири пъти. Първо спортната зала, след това класната стая на Паулина, входът  и още някъде, не знам къде точно. Мислехме само къде да отидем сега? Те стреляха навсякъде, във всеки прозорец, без значение дали вътре има живи или не.

Попитах Паулина, дали иска да ми каже нещо. Сестра й Настя отговори вместо нея: "Тя е срамежлива. Все още се страхува."  Видях страхът в широко отворените й очи. Стискаше малките си устни и гледаше в празното пространство, тя бе видяла неща, който не би трябвало да вижда нито едно дете.

"Искам да се прибера у дома"

Настя и Катя проговориха. Говореха така, сякаш няма да има утре. Душите им се успокояват за миг. Някой ги слуша. Не задавам много въпроси, и въпреки това се отприщи поток от слова, все едно съм отключил невидима ключалка. Разказаха ми за техните приятели и колко им липсват, а не знаят  къде са, страхуват се от това, което може да се случи с тях. Слушам как са си разделяли парче сух хляб в мазето заедно с кучето на един старец, така че никой да не умре от глад, защото старецът имал само него.  Казаха ми за приятелка на Катя, която била заедно с родителите си в колата, когато започнали да стрелят. Бащата умрял на място, прострелян в главата, а приятелката й пренесла ранената си майка в гората, далеч от стрелбата. Но не могла да я спаси, майката умряла от раните си в ръцете й. Приятелката на Катя трябвало след това дни наред да преживява с малко хляб и чай, докато стигне в Русия при баба си. Слушам  и за други съученици, които са искали да защитят своите по-малки братя и сестри с цената на живота си. Тя каза: "Това е толкова ужасно, че деца трябва да умират. Те са все още толкова малки и не разбират какво става, нямат и 13 години .

Изведнъж Паулина каза: "В стаята на чичо ми падна шрапнел". Ние ги погледнахме с разбиране, за да ги насърчим да продължат да говорят...   "Искам да се прибера у дома, липсва ми куклата.“  Мога да я обличам както искам и да си играя на криеница."  Желанието им бе обезоръжаващо. При бягството им към по-безопасния център на града, те трябвало да оставят всичко. "Имам само две ризи и два къси панталона" казва Катя. "Аз също" добави Настя. „А вече е зима. Мислехме, че ще се върнем скоро“.

Къщата им била много красива, а вече всичко е унищожено. Приятелката им  Лена сега живее в една много стара къща, защото тяхната също е била напълно разрушена.  „Когато вали дъжд, тече вода вътре по стените. Опитват се да я оправят. Няма печки, само голи каменни стени, много е студено."

Самолети и танкове

Те разговорят с нас около половин час, това разтоварва душите им. Изпитват ежедневно същата болка, която изпитваме и ние. Бомбардировки, отново и отново, ден и нощ. И ние също така знаем, че все още не се чувстваме така, както тези деца. Тяхната травма надвишава многократно нашата и ще окаже влияние върху живота им в бъдеще. Попитахме ги дали биха искали да кажат нещо на децата в Киев, в Германия, в Англия или във Франция. Техният отговор ни докосна дълбоко. „Ние смятаме, че е възможно да има бъдеще след цялата тази смърт, бомби, танкове и ужаси“. Казаха ми: " Ако те някой ден кажат, например: „Нямам желание да ходя на училище, не искам да ставам рано", аз ще им отговоря, че предпочитам  да ставам рано, ако бомбардировките са далеч,  не са отвън, вместо да седя в едно влажно мазе с плъхове и мишки.  По-добре да ставаме рано, и да можем да се наспим, отколкото да се крием по цял ден от взривовете. Те не трябва да виждат всичко това, да чуват бомбите като нас,  да не виждат танкове и бойните самолети. Ние се надяваме, че те и техните родители никога няма да видят всичко това и ще си бъдат добре вкъщи. И аз ще им кажа, че са щастливи, че могат да спят през нощта, че има какво да ядат, че живеят в собствената си къща, че приятелите им са сред тях."

Катя добавя: "Най-добрата ми приятелка в момента е в Херсон. Не мога да я видя. Прекарали сме цялото си детство заедно, а сега я няма. Това е толкова тъжно. Вие сте наистина щастлив, че можете да виждате  своите приятели всеки ден, а не както сме ние сега."

В деня, в който си тръгнахме, получих изненадващ подарък. Картина с цветя, треви и семена. Изображение, което една майка е направила заедно с детето си по време на бомбардировките, за да отвлекат вниманието си от страха. Лена, която ми подаде картината се разплака.

На тази картина има капки, но това са капки дъжд, а не бомби. Могат да бъдат също така и сълзи – сълзите на децата от Донецк. От Донецк, градът в Донбас. Един град в Европа. Един град, в който се води война. Война, която Европа не вижда.

Дете на 4 г. убито от украинските фашисти

image

Поредните жертви на украинските главорези

image


Катя, Настя и Паулина
image

Такова ли трябва да е бъдещето за тези деца? Сред трупове и развалини…
image



Гласувай:
7



Следващ постинг
Предишен постинг

1. andrei - Цялата украинска хунта
29.01.2015 15:35
трябва да бъде изтребена до крак!
цитирай
2. 1997 - Мълчалива война срещу собствените деца и Украинският въпрос
29.01.2015 19:24
Както казва Юго по повод Баташкото клане. "Когато убият един човек, това е убийство. Когато убиват един народ, това е въпрос".
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: iw69
Категория: Политика
Прочетен: 2523897
Постинги: 1596
Коментари: 3656
Гласове: 10889
Архив
Календар
«  Декември, 2022  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031