Постинг
30.01.2022 08:51 -
Безсмъртието на Моната
Автор: iw69
Категория: Политика
Прочетен: 1205 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 18.09.2022 20:49
Прочетен: 1205 Коментари: 2 Гласове:
10
Последна промяна: 18.09.2022 20:49
Облян в светлина, на площада в село Крушуна, Ловешко, извисява ръст величествен гранитен паметник. Той разказва за една страшна нощ през лютата зима на 1944 г., за младостта, мечтала недомечтала, любила недолюбила и преминала в безсмъртие. На гърба на монумента има черна мраморна плоча, на която са изписани имената на загиналите герои. Сред тях първо е името на Моньо Иванов Минев (Крачун), любимец на ремсовата младеж, най-свидното чедо на героична Крушуна, политкомисаря на Първа ловешка чета.
В началните февруарски дни в семейството на Цонка и Иван Миневи се ражда трети син – Моньо. Годините вървят... На третия чин в олющената, сумрачна училищна стая, с очи, събрали в себе си цялата небесна синева, седи бледото момче и попива разказите на добрия учител. Те му дават първите познания за света, за справедливостта и неправдата, за достойнството и смелостта, да отстояваш и ако трябва да се бориш за това, в което вярваш.
Мислело ли е момчето някога, че в годите на народната свобода тук ще извие ръст съвсем ново, приветливо училище, с големи светли прозорци и то ще носи неговото име - „Моньо Иванов".
Юноша в синя износена риза и избелял от времето панталон възлиза по каменистия път, подкарал на паша няколко добичета. Това е той – синът на железаря, който през ваканциите е в помощ на семейството: в малката работилница, на нивите или пастир в гората. Приседнал под кичестия дъб край водопада, който пръска прохлада наоколо през знойните летни дни, той пише първото си стихотворение:
Желание
„Като птичка волнокрила
искам аз да полетя,
в висините там извила
да запея над света.
И над глухите полета
да разсипя, да раздам
на орачи - морни, клети
слънчевия океан…“
Моната, както го наричат неговите другари, расте и се оформя идейно-политически под влиянието и непосредствените грижи на вуйчо си Иван, когото по-късно фашистите ще осъдят на смърт.
„У него винаги доминира веселото настроение. Обичта към хората, чувствителността към тяхната участ, вярата в светлия утрешен ден – всичко това бе у него възвишено, фино, ясно и силно. Чете и препрочита стихосбирките на Исаев, Радевски, Зидаров и всеки прочетен и препрочетен стих или книга предизвикват у него истинско вълнение, размисъл и ентусиазъм. Като младеж и ремсист той е изключително честен, предан, с високо съзнание за другарство и дълг. Остро реагира на нередноститe, несправедливостта, лъжата. Изобщо душевността на Моньо събира в себе си като във фокус вълненията, търсенията, чувствата на онова поколение будни, непреклонни и смели ремсисти - така си спомня за него съученикът му и пръв приятел Иван Влахов. В същото време поезията звъни като струна у него и търси изблик. В тетрадката му по литература за VIII клас четем следните негови стихове:
„Съдба, съдба,
настръхнала,
коварна, зла.
Ще плюя в твоите вещания
за пътя ми нелек и труден
И пак:
живота си ще извървя,
цялата земя ще прекося,
вселената ще прелетя
и слънцето ще стигна!...“
8 декември 1939 година. София кипи от възрожденски и Ботеви песни. Студентската младеж празнува своя ден. В червена риза сред манифестиращите е и той студентът от Юридическия факултет - Моната.
Бедността го довежда до столовата на пощенци на ул. „Добруджа“ в София, където вуйчо му Иван му помага да започне работа и където ce хранят видни пролетарски писатели и партийни функционери. Той там е сервитьор - поне пари за храната да изкара, та средствата да стигнат и за други нужди. С икономисаните левове посещава Народния театър. Артистът Иван Димов в ролята на „Калин Орелът“ го впечатлява. В кино „Орион" гледа съветските филми „Цирк“ и „Сорочински панаир“. Пленяват го идейността и красотата на съветския филм, широтата на руската душа. Появилото се по-рано желание да учи в тази свободна страна вече става неудържимо и с приятеля си отиват в съветското посолство. Но започналата война слага кръст на тази неосъществена негова мечта.
Виждаме го в село Крушуна като актьор в пиесата „Лесничей № 13“, организатор на ремсови събрания, на излети в природата за колективно четене на книги, участник и организатор на провежданите в читалището сбирки и реферати, събеседник с любимите съселяни. Лятото на 1941 г. Крушуна често осъмва с позиви против войната срещу СССР.
5 септември 1941 г. Телефоните звънят упорито. Околийското търси опасния студент“, но той вече не е в селото. Той става първият партизанин в Ловешко.
Престоял в Баховица и Лисец, с разклатено здраве, Моньо получава нареждане да замине за крушунския район. Това е времето, когато потомците на Левски и Ботев се отзовават на призива на БКП за въоръжена борба с фашизма.
В края на 1942 г. в Ловешко-Троянския край, действат вече над 40 партизани. През пролетта на 1943 г. се сформира първата партизанска единица, народната бойна дружина „Чавдар“, която след юли на същата година е вече партизански отряд „Христо Кърпачев“ с три чети. Моньо Иванов с бойното име Крачун, е политкомисар на първа чета.
22 януари 1944 г. След неравен двубой при крушунското скривалище започват най-трудните дни за четата. Връзките са загубени, голяма част от ятаците са разстреляни от фашистите. На 28 януари при сражение с врага загива братовчед му Цветан.
В студената февруарска вечер на 17.2.1944 след престрелка с фашистите при старата цигларница Моната се прощава със своя ранен другар Сава Ганчев (Адмирала), чиито очи за последен път погледнаха към родното село и угаснаха завинаги.
Накъде? Останал сам и обграден. Пет дни той броди, търси изход. Наоколо „зимата пее своята зла песен“, леденият вятър бие в лицето и затруднява всяка крачка. Пътят му води към с. Надежда. Там има верен ятак. Но фатална грешка в къщата и той се намира предаден, обкръжен и в безизходност. Вражеските куршуми свистят като рой разсърдени оси около него. Патроните му привършват, остава само последният един – заветният.
Другарите ще му простят, но друг изход няма. Клетва дал е той – жив в ръцете на врага да не попада. И ръката, държала някога перото, натиска за последен път спусъка на пистолета. Глух изстрел разкъсва въздухът и прекъсва младия живот на Моната.
Докараха го в селото с каруца. Вкочанен, но хубав и в смъртта си като че ли пак ще заговори на хората. Юдинско хоро устроиха палачите около трупа му. Заслепени, те не виждаха, че победата беше спечелил той, прострелялият се в челото безсмъртен комисар на първа Ловешка чета.
„А Осъма лъщи в полето,
като меч извит,
Балканът пее вдъхновено:
„Той не е убит!“
Народът - стар хайдутин - знае
почит да му отдаде:
той паметник ще му извае,
паметник
от песни,
приказки
и стихове!“...
Тези редове Моната бе посветил на своя боен другар, партизанският командир Христо Кърпачев по повод героичната му гибел на 23 май 1943 г. Но не е знаел, че те с пълна сила ще бъдат отнесени и към собствения му подвиг само няколко месеца по-късно. И със смъртта си Моната сбъдна стиховете си:
"Аз искам костите си тук да сложа,
та в силата на моя край
и мойта сила да положа ...“
Паметникът на загиналите антифашисти в с. Крушуна. Развилнелите се фашисти избиват около 10% от населението на селото през зимата на 1944 г., около 20 борци антифашисти. На черната мраморна плоча, на която са изписани имената на загиналите героите, най-отгоре е Моната, на трето място под него е името на братовчед му Цветан, а на пето е това на Адмирала, който загива малко преди Крачун.
В началните февруарски дни в семейството на Цонка и Иван Миневи се ражда трети син – Моньо. Годините вървят... На третия чин в олющената, сумрачна училищна стая, с очи, събрали в себе си цялата небесна синева, седи бледото момче и попива разказите на добрия учител. Те му дават първите познания за света, за справедливостта и неправдата, за достойнството и смелостта, да отстояваш и ако трябва да се бориш за това, в което вярваш.
Мислело ли е момчето някога, че в годите на народната свобода тук ще извие ръст съвсем ново, приветливо училище, с големи светли прозорци и то ще носи неговото име - „Моньо Иванов".
Юноша в синя износена риза и избелял от времето панталон възлиза по каменистия път, подкарал на паша няколко добичета. Това е той – синът на железаря, който през ваканциите е в помощ на семейството: в малката работилница, на нивите или пастир в гората. Приседнал под кичестия дъб край водопада, който пръска прохлада наоколо през знойните летни дни, той пише първото си стихотворение:
Желание
„Като птичка волнокрила
искам аз да полетя,
в висините там извила
да запея над света.
И над глухите полета
да разсипя, да раздам
на орачи - морни, клети
слънчевия океан…“
Моната, както го наричат неговите другари, расте и се оформя идейно-политически под влиянието и непосредствените грижи на вуйчо си Иван, когото по-късно фашистите ще осъдят на смърт.
„У него винаги доминира веселото настроение. Обичта към хората, чувствителността към тяхната участ, вярата в светлия утрешен ден – всичко това бе у него възвишено, фино, ясно и силно. Чете и препрочита стихосбирките на Исаев, Радевски, Зидаров и всеки прочетен и препрочетен стих или книга предизвикват у него истинско вълнение, размисъл и ентусиазъм. Като младеж и ремсист той е изключително честен, предан, с високо съзнание за другарство и дълг. Остро реагира на нередноститe, несправедливостта, лъжата. Изобщо душевността на Моньо събира в себе си като във фокус вълненията, търсенията, чувствата на онова поколение будни, непреклонни и смели ремсисти - така си спомня за него съученикът му и пръв приятел Иван Влахов. В същото време поезията звъни като струна у него и търси изблик. В тетрадката му по литература за VIII клас четем следните негови стихове:
„Съдба, съдба,
настръхнала,
коварна, зла.
Ще плюя в твоите вещания
за пътя ми нелек и труден
И пак:
живота си ще извървя,
цялата земя ще прекося,
вселената ще прелетя
и слънцето ще стигна!...“
8 декември 1939 година. София кипи от възрожденски и Ботеви песни. Студентската младеж празнува своя ден. В червена риза сред манифестиращите е и той студентът от Юридическия факултет - Моната.
Бедността го довежда до столовата на пощенци на ул. „Добруджа“ в София, където вуйчо му Иван му помага да започне работа и където ce хранят видни пролетарски писатели и партийни функционери. Той там е сервитьор - поне пари за храната да изкара, та средствата да стигнат и за други нужди. С икономисаните левове посещава Народния театър. Артистът Иван Димов в ролята на „Калин Орелът“ го впечатлява. В кино „Орион" гледа съветските филми „Цирк“ и „Сорочински панаир“. Пленяват го идейността и красотата на съветския филм, широтата на руската душа. Появилото се по-рано желание да учи в тази свободна страна вече става неудържимо и с приятеля си отиват в съветското посолство. Но започналата война слага кръст на тази неосъществена негова мечта.
Виждаме го в село Крушуна като актьор в пиесата „Лесничей № 13“, организатор на ремсови събрания, на излети в природата за колективно четене на книги, участник и организатор на провежданите в читалището сбирки и реферати, събеседник с любимите съселяни. Лятото на 1941 г. Крушуна често осъмва с позиви против войната срещу СССР.
5 септември 1941 г. Телефоните звънят упорито. Околийското търси опасния студент“, но той вече не е в селото. Той става първият партизанин в Ловешко.
Престоял в Баховица и Лисец, с разклатено здраве, Моньо получава нареждане да замине за крушунския район. Това е времето, когато потомците на Левски и Ботев се отзовават на призива на БКП за въоръжена борба с фашизма.
В края на 1942 г. в Ловешко-Троянския край, действат вече над 40 партизани. През пролетта на 1943 г. се сформира първата партизанска единица, народната бойна дружина „Чавдар“, която след юли на същата година е вече партизански отряд „Христо Кърпачев“ с три чети. Моньо Иванов с бойното име Крачун, е политкомисар на първа чета.
22 януари 1944 г. След неравен двубой при крушунското скривалище започват най-трудните дни за четата. Връзките са загубени, голяма част от ятаците са разстреляни от фашистите. На 28 януари при сражение с врага загива братовчед му Цветан.
В студената февруарска вечер на 17.2.1944 след престрелка с фашистите при старата цигларница Моната се прощава със своя ранен другар Сава Ганчев (Адмирала), чиито очи за последен път погледнаха към родното село и угаснаха завинаги.
Накъде? Останал сам и обграден. Пет дни той броди, търси изход. Наоколо „зимата пее своята зла песен“, леденият вятър бие в лицето и затруднява всяка крачка. Пътят му води към с. Надежда. Там има верен ятак. Но фатална грешка в къщата и той се намира предаден, обкръжен и в безизходност. Вражеските куршуми свистят като рой разсърдени оси около него. Патроните му привършват, остава само последният един – заветният.
Другарите ще му простят, но друг изход няма. Клетва дал е той – жив в ръцете на врага да не попада. И ръката, държала някога перото, натиска за последен път спусъка на пистолета. Глух изстрел разкъсва въздухът и прекъсва младия живот на Моната.
Докараха го в селото с каруца. Вкочанен, но хубав и в смъртта си като че ли пак ще заговори на хората. Юдинско хоро устроиха палачите около трупа му. Заслепени, те не виждаха, че победата беше спечелил той, прострелялият се в челото безсмъртен комисар на първа Ловешка чета.
„А Осъма лъщи в полето,
като меч извит,
Балканът пее вдъхновено:
„Той не е убит!“
Народът - стар хайдутин - знае
почит да му отдаде:
той паметник ще му извае,
паметник
от песни,
приказки
и стихове!“...
Тези редове Моната бе посветил на своя боен другар, партизанският командир Христо Кърпачев по повод героичната му гибел на 23 май 1943 г. Но не е знаел, че те с пълна сила ще бъдат отнесени и към собствения му подвиг само няколко месеца по-късно. И със смъртта си Моната сбъдна стиховете си:
"Аз искам костите си тук да сложа,
та в силата на моя край
и мойта сила да положа ...“
Паметникът на загиналите антифашисти в с. Крушуна. Развилнелите се фашисти избиват около 10% от населението на селото през зимата на 1944 г., около 20 борци антифашисти. На черната мраморна плоча, на която са изписани имената на загиналите героите, най-отгоре е Моната, на трето място под него е името на братовчед му Цветан, а на пето е това на Адмирала, който загива малко преди Крачун.
Следващ постинг
Предишен постинг
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
